Биографията на Кенет Хегин е съставена по серията проповеди "Моят живот и служения"

Той умира в Тулса, Оклахома на 19 септември 2003 г. на възраст 86 години и 1 месец.

Кенет Хегин няма теологическо образование, но получава степен доктор, от университета на Орал Робъртс, през 1970г.

Той често е наричан "баща" (или "дядо") на движението - "Слово на Вяра" .

Кенет Хегин е син на Лили Виола Дрейк Хегин и Джес Хегин. Той е женен за Oрета Рукър. Двамата имат две деца, син на име Кенет Уейн Хегин, който понастоящем е пастор на църква „Рема“ и председател на Кенет Хегин министерства, и дъщеря на име Патриша Харисън, която представлява издателската къща Harrison House в г. Тулса, Оклахома.
******
РАЖДАНЕ
Кенет Хегин има по-голяма сестра Олета - с 4 години, по- голям брат с 2 години и по-малък със 7 години.

Майка му Лили се омъжила на 19 години за баща му Джес Хегин. През 1917 година родителите на баща му били милионери. Баща му имал четири сестри и той като единствен син бил разглезен и не е бил възпитан да носи отговорности в живота и често напускал жена си ,докато накрая съвсем я изоставил. Това станало ,когато брат му Пат бил на няколко месеца.Така ,че Кенет Хегин имал малко и смътни спомени относно баща си.

Майка му се омъжила за съпруга си без одобрението на родителите си. Те я предупреждавали ,че този мъж не е за семеен живот ,но тя не ги послушала. Така, когато била бременна с Кенет Хегин, зарязана за пореден път от мъжа си, стояла и гладувала няколко дни наред. Накрая си казала - “Въпреки гордостта си, заради бебето ще отида при родителите си.“

Тръгвайки към дома на родителите си, разстоянието не е било много голямо, близо до къщата на"леля Мария", тяхна роднина, изведнъж чула шум, като от силен вятър в листата на дървета. А там не е имало дървета. Тя погледнала небето, нямало облаци, нито вятър. Тогава съзряла едни бял облак, които се спускал към нея и в облака бил Господ Исус Христос. Той й казал:

- Не се бой, детето ще бъде родено. Кръсти го... (Кенет Хегин не казва името, което Исус й казал и което майка му не му е дала. Според други източници името било Йоан, като самото име изявява служението на Кенет Хегин преди завръщането на Исус.)

В крайна смета, тя била баптистка, а майка й методистка и те по онова време не знаели много за виденията и тя толкова се уплашила, че хукнала да бяга. Когато влязла в дома на родителите си, майка й Сали казала: - “Лили, какво има, да не си видяла призрак.“ И така майка му разказала на баба му за случката и те решили на никой да не казват, за да не ги помислят за луди, защото такива неща не били приети в църквите им по онова време. Но въпреки това те имали вяра относно живота на Кенет Хегин, вследствие на това видение.

Когато Господ Исус Христос се явил на Кенет Хегин за първи път през 1950 г. в северен Тексас, градчето Рокуол, на 25 мили от Далас, Господ Исус Христос му казал:

- Призовах те преди да се родиш и ангелите ми са те пазили, както казах на майка ти, въпреки че сатана се опита да те убие при раждането ти и много пъти след това.

Това станало в събота вечерта,а в неделя следобед майка му им дошла на гости и в понеделник на закуска Кенет Хегин й казал, че Исус Христос му се явил и му казал,че Той й е говорил за раждането му и попитал, защо не му е казала за това?

Тогава майка му скочила като попарена и казала:

- А каза ли нещо за името, с което да те кръстя?

И така майка му била в много тежко състояние и техният семеен лекар д-р Ъруин, се посъветвал с още двама лекари и тримата взели решение, че не е възможно нормално раждане и че един от двамата - майката или детето ще умрат и решили да спасят майката. Следствие на което го извадили преждевременно.

По онова време раждането ставало по домовете. А й самите доктори не ходили да учат в университет, а бъдещия лекар ставал ученик на друг лекар, четял му книгите и се явявал на изпити и така ставал лекар.

Раждането било много тежко, имало голяма опасност майка му да умре и докторът прекарал почти два дни у тях.

Когато го извадили бил черен, неприличащ на човек, малко над 900 гр. (с пелините и дрехите) и без признаци на живот. Д-р Ъруин казал на баба му, че детето е мъртво, така че няма нужда да го записва в общината. Ако бил на нейно място щял да взема една лопата и да го заровя в градината.

Когато след известно време състоянието на майка му малко се стабилизирало, а докторът отишъл да вземе още лекарства, баба му отишла да го зарови в градината. Но там тя видяла в него признаци на живот и го върнала в стаята, изкъпала го, повила го в пелини и го притеглила. Когато докторът се върнал тя го попитала как да го нахрани. Д-р Ъруин отново възразил,че е мъртъв,но баба му настоявала и той и дал съвсем малка кутийка със сухо мляко. Тя взела капкомер и го хранела през целия бебешки период, предимно с краве мляко от кравата, която имали. А майка му била в безсъзнание в продължение на седмици.

И така станало, че той бил записан в общината като мъртвороден. По онова време почти до началото на Втората Световна война са нямали акт за раждане и когато отишъл да си извади такъв, взел със себе си свидетели, които да потвърдят, че е живороден.

Кенет Хегин се родил с деформирано сърце и неизличима болест на кръвта.

Когато баба му го хранела с капкомера, ако му пуснела в устата повече от една капка, той започвал да се задушава и да става черен.

***
ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО

Интересно било, че той не е боледувал от шарка и другите детски болести, които поболедували братята и сестра му, въпреки, че спял в една стая с тях и на едно легло с по-големият си брат. Това се дължало на факта, че Божите ангели са го пазели, защото всяка една такава болест би била смъртоносна за него.

Когато тръгнал на училище повечето деца го тормозели и той станал много злобен. Огорчението, че е несправедливо наказана оказвало също силно въздействие върху психиката му. Често го биели и му се подигравали. Решил, че за да оцелее трябва да се справи с най-силния. Това бил Тот Моор, който повтарял 2 клас вече трета година и който го бил нокаутирал няколко пъти. Така един ден намерил една 25 сантиметрова тръба, която влачел по земята, защото не можел да я носи и с нея ударил хулигана по главата, докато онзи седял с гръб към него. Такава била тактиката му - да победи с един удар най-силния, за да не го тормозят останалите.

Също, запомнял кой го обиждал, било и голям човек и си правел план и го причаквал зад някой ъгъл, с половин тухла в ръка с цел да го убие.

Само изкачването на няколкото стъпала на училището му стрували огромно усилие и трябвало дълго да си почива. Няколко пъти изпадал в безсъзнание, веднъж за повече от час.

„Присъединих се към църквата, когато бях деветгодишен, защото една сутрин моят учител от неделното училище каза: “Колко от вас искат да отидат в рая?“ Е, всички ние искахме да отидем там. Тогава учителят каза: “Когато пастор еди кой си ви покани тази сутрин, просто излезте отпред”. Понеже всички искахме да отидем в рая, когато ни поканиха, някои от нас пристъпихме напред и се ръкувахме с проповедника. Присъединихме се към църквата и бяхме кръстени във вода. В този миг наистина мислех, че съм християнин.

По-късно, когато присъствах на евангелизаторски служби – една дори бе спонсорирана от моята собствена църква – и Божият Дух започна да работи с мен за моето спасение, аз си казах: “Аз вече съм спасен. Принадлежа към църквата. Кръстен съм във вода. Вече съм християнин...

Никога не съм имал нормално детство. Бях станал превързан на легло. Бях ходил в баптиско неделно училище и на църква през целия си живот, е имах Библия. Бях прочел толкова много глави всяка седмица, само, за да се каже, че съм ги прочел, но те не значеха нищо за мен. Не знаех, че се предполага да разбираш Библията.“

Кенет Хегин се новоражда на 16 г. след едно драматично преживяване - посещение на ада. Лекарите са му казвали, че няма да преживее 16-та си година. И когато става на 16 ляга парализиран на легло. Една вечер на 22 април 1933-та в 8 без 20, събота вечер, умирайки, три пъти напуска тялото си и отива до „портите на ада“.

„Вие знаете моята история. Бях новороден на 22 април 1933-та в 8 без 20, събота вечер в южната спалня на улица „405- северен колеж”, в град Манкини, Тексас.

В тази южна стая имаше камина. На полицата над нея бе часовникът на дядо. Майка, баба и най-малкият ми брат Пат седяха в стаята до мен, защото състоянието ми се беше влошило. Докторът беше повикан. Щом дядовия часовник удари 7:30 часа, сърцето ми спря да бие. И аз почувствах, по-бързо отколкото ти би щракнал с пръсти, как кръвта ми спря да се движи надолу, на върха на пръстите на краката ми. Краката ми се вцепениха. Това вцепеняване се разпростираше по краката ми, глезените, колената, бедрата, стомаха, сърцето – и аз изскочих извън тялото си.

Не изгубих съзнание; изскочих от тялото си, както плувец скача от трамплин в плувен басейн. Знаех, че съм извън тялото си. Можех да виждам семейството си в стаята, но не можех да контактувам с тях.

Бях намислил да се сбогувам с мама, баба и малкото ми братче, но изскочих от тялото си преди да мога да кажа думите до край.

Започнах да се спускам – надолу, надолу в една яма, както ти би слизал в кладенец или в пещера. Не знаех, че физическият ми глас беше отразил всичко това.

Когато се опитвах да кажа сбогом знаех, че слизам към това място. И тримата присъстващи от моето семейство свидетелстваха по-късно: “Когато каза сбогом, гласът ти звучеше така, сякаш идваше някъде от дълбоко – от пещера или нещо подобно”.

А аз продължавах да се спускам с краката надолу, и все по-надолу. Можех да погледна нагоре и да видя светлините на земята. Най-накрая те изчезнаха. Тъмнината ме обгръщаше отвсякъде – по-тъмна от всяка нощ, която човек някога е виждал. Изглеждаше така сякаш можеше да се разреже с нож. Не би могъл да видиш ръката си, дори ако е на два сантиметра от носа ти. Колкото по-надолу слизах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше,докато накрая можех да видя под мен снопове светлина, които играеха върху стената от тъмнина. И аз стигнах до дъното на ямата.
Когато стигнах до дъното на ямата, видях коя беше причината сноповете светлина да играят по стената от тъмнина. Пред мен, отвъд портите или входа на ада, видях гигантски оранжеви пламъци с бял гребен. Бях привлечен към ада като метал от магнит. Знаех, че вляза ли веднъж през тези врати, няма да мога да се върна обратно. Направих усилие да забавя спускането си, защото когато стигнах дъното на ямата имаше още път надолу. Осъзнавах факта, че някакво същество ме пресрещна на дъното на ямата. Не го погледнах. Втренченият ми поглед бе прикован върху портите и все пак знаех, че съществото беше там, от дясната ми страна. Не знаех това, докато много години по-късно не го открих в книгата на Исая, че Библията казва: “Преизподнята отдолу се раздвижи поради тебе, за да те посрещне когато дойдеш: поради тебе събуди мъртвите…” (Исая 14:9)

Когато се опитах да забавя спускането си, съществото ме хвана за ръката, за да ме вкара вътре. Когато то ме хвана, далеч над тъмнината заговори глас. Звучеше като мъжки глас, но на знам какво каза. Дали беше Бог, Исус, ангел или някой друг, не зная. Не говореше на английски, а на някакъв чужд език. Мястото просто се разтресе от няколкото думи, които гласът изрече! И съществото пусна ръката ми. Някаква сила така ме всмукваше от към гърба, че ме издърпа назад. Полетях извън входа на ада, докато стигнах в сенките. В този миг сякаш бях всмукан обратно и полетях с главата нагоре, през тъмнината. Преди да стигна до върха, можех да видя светлината, както човек, който излиза от кладенец.

Стигнах до верандата на дядовата ми къща. Живеехме в една от онези старомодни къщи, които се строяха в Тексас, с веранда, опасваща почти цялата къща. Дойдох от към южната страна на къщата. Можех да видя дядовата порта, която се полюшваше, и огромните кедрови дървета в двора. На верандата се задържах само за секунда. После влязох направо през стената – не през вратата или прозореца, и се намърдах в тялото си точно както сутрин човек пъха крака в обувката си.

Преди да скоча в тялото си видях на края на леглото баба, която ме държеше в прегръдките си. Влизайки в тялото си, аз можех да общувам с нея.

Казах й – а откъде ли го знаех? – “Бабо, отивам си отново и няма да се връщам”.

Тя промълви: “Сине, мислех си, че този път няма да се върнеш!”

Попитах: “Бабо, къде е мама? Искам да се сбогувам с нея”.

Огледах стаята – нямаше я.

Баба ми отвърна: “Сине, казах на майка ти, че ти си отиде и тя се втурна навън, молейки се”.

И тогава я чух. Тя беше около северната страна на къщата. Върна се откъм верандата, молейки се с всички сили.

По-късно хората ми казаха, че са я чули как плаче и се моли на няколко пресечки от тук.

Когато казах: “Искам да се сбогувам с мама”, баба викна: “Лили!”, но не можеше да я надвика, защото майка ми се молеше много гръмко.

Ако не си готов да си отидеш, ти искаш някой да бъде с теб. Толкова ме е страх! Казах: “Бабо, не ме оставяй! Страхувам се, че ще си отида преди да си се върнала! Искам някой да бъде с мен! Не ме оставяй!” И тя ме прегърна отново.

После продумах: “Кажи на мама, че съм се сбогувал. Кажи и, че я обичам. Кажи и, че и благодаря, че остана с нас”. (Татко ни изостави, когато бях 6-годишен и мама остана да изхранва сама четири деца. С всичките си грижи, едва прохождаща във вярата, без да знае как да възложи проблемите си на Господа, тя беше стигнала до пълно физическо и умствено изтощение и нервна депресия).

Казах: “Нека мама знае, че й благодаря за всичко, което направи за мен и за всички нас. Кажи й, че съжалявам за всяка бръчка, която съм и причинил, и за всеки бял косъм на главата й. И я моля да ми прости.”

Почувствах, че се изплъзвам и казах: “Бабо, тръгвам отново. Ти ми беше като втора майка, когато маминото здраве се разклати”.

Четирите деца отидохме да живеем при различни хора, когато майка се разболя. Аз се преместих да живея при баба ми по майчина линия. Тя винаги ме наричаше “мое момче” и казваше: “Целуни ме точно тук, целуни ме точно тук”. Така, че аз я целунах по бузата и и казах сбогом.

Сърцето ми спря за втори път. Това е така реално за мен днес, повече от половин век по-късно, както в онзи ден.

Почувствах как кръвта ми спира. Пръстите на краката ми започнаха да замръзват – след това и краката, глезените, коленете, бедрата, стомаха и сърцето. Изскочих извън тялото си и започнах да се спускам надолу, надолу и все по-надолу. О, зная, че това траеше секунди, но изглеждаше като цяла вечност. Надолу, надолу, докато тъмнината напълно ме обгърна. Светлината отгоре изчезна. Колкото по-надолу отивах, толкова по- горещо и по-тъмно ставаше, докато отново стигнах дъното на ямата и видях входа на ада или портите, както ги наричам. Осъзнавах, че онова същество ме посрещна.

Помъчих се да забавя спускането си – уж плавах надолу, а пък имаше някаква сила, която ме влачеше все по-надолу. Онова същество ме хвана за ръката. После гласът заговори отново – беше мъжки глас на чужд език. Не разбрах какво каза, но когато заговори, цялото място се разтресе. Съществото ме пусна. Беше като всмукване откъм гърба ми. Изобщо не се обръщах наоколо, просто доплавах обратно до сенките на тъмнината. В този миг бях дръпнат с главата напред. Видях светлините на земята над мен, преди да изляза от ямата. Единствената разлика този път беше, че когато се изкачих горе, се намерих при краката на леглото. Първият път се появих на верандата. Този път изникнах направо до леглото си. Останах там за секунда. Можех да видя тялото си на леглото. Виждах баба си, която седеше там и ме държеше в ръцете си. Скочих от края на леглото в тялото си през устата. Когато се върнах в моето тяло, можех да общувам с баба. Казах и: “Бабо, аз ще си отида отново и този път няма да се върна”. Тя отново каза: “Сине, мислех, че вече няма да се върнеш”.

“Бабо, къде е дядо? Искам да се сбогувам с него”.

“Сине, знаеш, че дядо ти слезе до източната част на града да си събира наемите от къщите”.

“О, казах – сега си спомням. Просто забравих за момент”.

После прибавих: “Бабо, кажи сбогом на дядо. Никога не съм знаел какво е да имаш баща. За мен той замести татко. Даде ми дом, когато нямах такъв. Кажи му, че му благодаря, че го обичам и му казвам сбогом”.

След като оставих вест за единствената ми сестра, най-голямата между нас, и за най-големият ми брат, попитах: “Къде е Пат?” Пат беше малкото ми 9-годишно братче.

Баба каза: “А-а, той изтича до съседите да извика доктора отново”.

За трети път кръвообращението ми спря. Отново усетих внезапното вцепеняване на пръстите на краката си, а после на краката, глезените, коленете, бедрата, стомаха и сърцето ми, които умираха – аз изскочих от тялото си и започнах да се спускам.

Дотогава си мислех: “Това не се случва на мен. Това е просто халюцинация. Не може да бъде истина!”

Но сега си помислих: “Това е за трети път. Сега вече няма да се върна!” Тъмнината ме обви, по-тъмна от всяка нощ, която човек е виждал. Библията говори за мъже и жени, които ще бъдат хвърляни във “външната тъмнина”, където ще бъде “плач и скърцане със зъби” (Матей 8:12).

Извиках в тъмнината: “Боже! Аз принадлежа към църквата! Кръстен съм във вода” (Всъщност аз му казвах: “Не трябва да вървя в тази посока, това не е правилната посока!”) Чаках отговор, но само ехото на собствения ми глас проехтя в тъмнината. Втори път извиках малко по-силно: “Боже, аз принадлежа към църквата! Кръстен съм във вода!” Чаках отговор, но само ехото на собствения ми глас ехтеше през тъмнината. Ако извикам пред църквата така, както изкрещях третия път, те биха изгубили ума и дума от страх. И въпреки това, ако съм сигурен, че това ще ги изплаши от ада и ще ги насочи към небето, ще го направя. Категорично ще го направя! Буквално крещях: “БОЖЕ! БОЖЕ! АЗ ПРИНАДЛЕЖА КЪМ ЦЪРКВАТА! КРЪСТЕН СЪМ ВЪВ ВОДА!” Но виждате ли, въпреки че кръщението във вода е правилно, въпреки че принадлеженето към църква е правилно, нужно е много повече от това, за да избегнеш ада и да отидеш на небето!

А всичко, което чувах бе само ехото на собствения ми глас, което ехтеше в тъмнината.

Отново стигнах дъното на ямата. Отново усетих как горещината ме удари в лицето. Отново приближих портите на ада. Съществото ме хвана за ръката. Възнамерявах да се отбранявам, ако можех, за да не вляза в ада. Успях само да забавя спускането си за миг надолу, то сграбчи ръката ми.

Благодаря на Бога, че гласът проговори. Не зная кой беше – не виждах никого – просто чух гласа. Не зная какво каза, но каквото и да бе то, мястото се разтресе и съществото пусна ръката ми. Беше като всмукване откъм гърба, което ме дръпна назад, далеч от входа на ада, докато се озовах в сенките. Тогава бях изхвърлен нагоре с главата напред.

Докато се изкачвах в тъмнината, започнах да се моля. Духът ми или човекът, който живее в моето физическо тяло, е вечен, духовен човек. Започнах да се моля: “О, Боже! Идвам при Тебе в името на Господа Исуса Христа, моля Те да ми простиш греховете и да ме очистиш от всички тях." Появих се отстрани на леглото си. Разликата между трите преживявания беше, че първият път се изкачих откъм верандата, втория път – до краката на леглото, а третия път – точно отстрани на леглото и скочих в тялото си. Когато влязох в тялото си, физическият ми глас пое молитвата ми точно по средата на изречението. Молех се от духа си, а физическият ми глас пое молитвата и продължи да се моли.

Това се случи през 1933 г. Тогава нямаше много автомобили както днес; бе по време на рецесията! Казаха ми, че между мен и майка ми, която се молела толкова високо, уличното движение спряло до две пресечки от едната и другата страна на къщата ни.

Искам да знаете, че се чувствах сякаш два тона товар падна от гърдите ми. Вътре в себе си усетих мир. Погледнах дядовия часовник на полицата – показваше 7:40 ч. на 22 април 1933 г. в южната спалня и от тогава съм спасен.“
******
ОСТАВИ ГРИЖИТЕ СИ НА БОГА
Когато се новоражда Кенет Хегин преоткрива Библията. Казва на Бог, че ще изпълнява всичко, което прочете. Започва с Новия Завет и първата пречка е да се откаже да се притеснява и да остави грижите си на Бога - Матей 6:34.

„На сутринта след като стоях новороден, помолих да ми донесат Библията. Бях благословен само като погледнах корицата, където е написано „Свята Библия”. Тогава погледнах вътре. Бях благословен само, когато прочетох съдържанието. О , когато си новороден, това става живо и ново за теб!

В Библейското училище бяхме учили да пеем книгите от Библията, но това не значеше нищо за нас. Сега бях новороден. Прочетох имената на Стария и Новия завет. Благословен да е Бог! Когато започнеш да ги казваш от духа си, те означават нещо. Бях благословен само като прочетох книгите на Библията.

Докторът наскоро бе ме предупредил: „Можеш да си отидеш всяка минута”, затова си помислих: ”Ще започна с Новия Завет, щом времето ми е ограничено”. Ще навляза тук бързо и открия това, което ми принадлежи.

Отворих на Матей. Тогава се помолих: „Господи, преди да започна да чета, обещавам Ти това: “Аз правя този завет с Теб – няма да се съмнявам за нищо, което прочета в Твоето Слово. И в момента, в който го прочета и разбера , ще го практикувам.” Когато достигнах до Матей 6 гл. И прочетох този 34-ти стих: ”Не мислете за утрото, защото утрото ще се погрижи за нещата само. Достатъчно е за деня злото”. Четях от Новия Завет, защото бе по-лесно и по-лесно за мен, за да придържам. Имаше малка забележка долу на страницата. Тя ме прати във Филипяни 4:6 - „Не се безпокойте за нищо, но относно всяко нещо с молитва и молба изказвайте исканията си на Бога с благодарение.” Това също ме прати при 1 Петрово 5:7 - “Възложете всяка ваша грижа на Него, защото Той се грижи за вас”. Тогава този, който е писал забележките казва: „Бог не иска да се безпокоите или тревожите за нищо”.

Бях младеж само на 15 години (това бе малко преди 16–тия ми рожден ден). Ти говориш за безпокойство – аз бях научен да се безпокоя от времето когато бях малко дете. Моята майка и баба бяха световни шампиони по безпокойство и аз се бях научил да се безпокоя от тях.

Но аз само бях обещал на Бога: ”Ще практикувам това, което разбера в Твоето Слово“. Библията е била всичката светлина, радост и благословение за мен. Но когато продължих в Матей, стана тъмно, без радост, без благословение, без реалност. Спрях да проверя. Попитах себе си: „Какво не е в ред тук? Матей 6 гл. Продължаваше да изниква „Ти каза, че ще практикуваш, това което чуеш и разбираш.”

Скъпи Господи, - казах аз - ако човек трябва да живее както казва Матей 6 гл., аз никога не мога да го сторя. Аз не мога да го сторя. Аз не мога да живея без да се безпокоя. Това е повече чест от мен, както ръцете ми и нозете ме.!”

Продължих да чета, но нищо не извлякох от това. Беше 23 април 1933 г. И продължих до 4 юли докато можах да извлека нещо от 6 гл. на Матей.

Няма полза да продължаваш да четеш Библията, ако това не е радост и трепет за твоя дух. Нужно е да се върнеш там, където си спрял да ходиш в светлината, да започнеш да ходиш в светлината и ще бъде отново светлина за теб.

Никога не ще забравя 4 юли. През целия ден имах съжалителна забава. През целия ден плаках. Сигурен бях, че не можех да сторя това, което казваше Матей 6 гл.

„Господи - оплаквах се аз, - ако трябва да живеем така, – ако трябва да живеем без да се безпокоим, аз трябва да се отказвам още сега. Никога не ще го сторя като християнин!”

Съжалявах себе си. Не можех да живея така , както казваше Библията и освен това, аз умирах. И исках да обвиня Бога за всичко това.