Биоразнообразие и защитени територии какво е биоразнообразието – нива, как се създава и поддържа, къде се намира, как се губи, заплахи и др



Дата11.04.2018
Размер325.48 Kb.
#66860
БИОРАЗНООБРАЗИЕ и ЗАЩИТЕНИ ТЕРИТОРИИ

Какво е биоразнообразието – нива, как се създава и поддържа, къде се намира, как се губи, заплахи и др.
Какво е биоразнообразието?
Понятието “биоразнообразие (biodiversity)” е използвано за първи път от американския учен Walter Rosen, през 1985 год. Думата е комбинация от гръцкото bios” - живот, и английското “diversity” - разнообразие.
Конвенцията за биоразнообразието подписана от 159 страни на срещата за Земята в Рио де Жанейро през 1992 год. утвърди този термин. Според нея “биологично разнообразие” е многообразието на живите организми от всякакъв вид, включително и сухоземните, морските и други водни екосистеми, и екологичните комплекси към които принадлежат; това включва разнообразието в рамките на отделните видове, между видовете и в екосистемите.
Кои са нивата на биоразнообразието?
В най-широк смисъл биоразнообразието е синоним на Живота на Земята. Използва се като термин, за да се опишат броя, разнообразието и изменчивостта на живите организми. Широко използвана практика е биоразнообразието да се обяснява в неговото тройно единство - генетичното, видовото и екосистемното разнообразие, препращайки по такъв начин към трите фундаментални и йерархично свързани нива на организация на живата материя.
Животът на Земята е част от необятна взаимосвързана система. Биоразнообразието, резултат от четири милиона години еволюция, е израз на многообразието на живата материя на Планетата. Просто казано, биоразнообразие означава богатството на живи форми: милиони различни растения, животни и микроорганизми, гените, които те носят и сложните екосистеми, които формират. Една опростена представа е когато приемем за единица за биоразнообразие - вида, а за мяра за биоразнообразие - броя на видовете. Разнообразието на живота обаче, е много по-голямо от видовото. Всеки вид носи в себе си свое собствено разнообразие - различия между индивидите, подвидове, сортове, породи. Освен това, видовете взаимодействат по между си и формират съобщества, от чието комбиниране се получават екосистемите. Много видове обитават само строго специфични екосистеми, така че биоразнообразието се разглежда на три основни нива: генетично, видово и екосистемно.
Понятието видово разнообразие е лесно разбираемо, може би защото човек възприема заобикалящия го жив свят като набор от различни видове. Поради това често се прави и грешката биоразнообразието да се свежда само до видовото богатство, т.е. броят видове в определено място или местообитание. Досега в света са описани около 1 700 000 вида; оценките за очакваното видово богатство са от 5 милиона до 100 милиона вида. Този компонент на биоразнообразието може да бъде измерван по множество начини, но за сега учените не са се спрели на един от тях като най-добър. Броят на видовете в региона – неговото “богатство” на видове – е често използвана мяра, но друг, по-прецизен начин за измерване е с отчитане и на “таксономичното разнообразие”. Например, остров с два вида птици и един вид гущер има по-високо таксономично разнообразие от остров с три вида птици, но без гущери. Сушата е обитавана от много повече видове, в сравнение с океана, но с много тесни роднински връзки. И следователно, видовото разнообразие в морските екосистеми е много по-голямо, отколкото би показало простото преброяване.
По-трудно е да се разберат двата други компонента на биологичното разнообразие: “по-малкото” и “по-голямото” от вид. “По-малкото”, това е разнообразието, което се крие вътре в самия вид, генетичното разнообразие. То представлява наследимите промени на генетичната информация. При организмите с полово размножаване, тези промени могат да се разпространят в цялата популация. Установено е, че и при хората и при плодовите мушици, броя на възможните генетични комбинации надхвърля броя на атомите във вселената. Само малка част (често по-малко от 1%) от генетичната информация при висшите организми се проявява във формата или при функционирането на организма; предназначението на останалата информация и значението на промените и остават неясни. Генетичното разнообразие е в основата както на естествените еволюционни процеси, така и на възможностите за изкуствена селекция.
“По-голямото” е екосистемното разнообразие. То е и по-трудно за определяне, защото в него участват много видове, които освен помежду си, са свързани и със средата, т.е. с компонентите на неживата природа. За разлика от видовото и генетичното разнообразие, все още няма единна дефиниция и класификация на екосистемите на световно ниво. Поради това на практика е много трудно да се оценява екосистемното разнообразие, освен на локално или регионално ниво и то основавайки се само на описанията и класификацията на растителността.
Тези три компонента обхващат цялостното разнообразие на живота, което в същност е биоразнообразието.

Не е ли биоразнообразието просто още една дума за природа?

“Природа” е абстрактна, субективна идея, поради което измерването й е невъзможно. За разлика от това, биоразнообразието е обективна концепция. Тя разглежда всички видове и местообитания като равностойни, независимо дали ги харесваме или не - дори отровните бактерии като Salmonella са също толкова съществена част на биоразнообразието, както мечките, видрите и орлите. Те са и точно толкова важни, колкото и боровата гора и поляните с теменужки.


Биоразнообразието е измеримо. Можем да определим броя на различните видове и да опишем техните местообитания. С някои уговорки можем да изчислим диапазона на различията сред индивидите от даден вид и между типовете екосистеми.
Как се създава и поддържа биоразнообразието?
Биоразнообразието се създава в процеса на еволюцията. Индивидите в една популация се различават морфологично, физиологично и поведенчески и голяма част от тези разлики са наследствени. Някои от тези наследствени белези увеличават вероятността за оцеляване и възпроизводство на индивидите, които ги притежават. Абиотичните фактори на околната среда (например климат, вид на почвата и др.) също предопределят оцеляването на някои индивиди в популацията. Видовете се формират, когато популациите се изменят достатъчно, за да стане невъзможно кръстосването или възпроизводството на плодовито потомство помежду им. Бариерите пред кръстосването варират от молекулярни през географски до поведенчески. Две популации от един и същи вид, които се адаптират към различна околна среда, могат след много поколения да се променят достатъчно, за да се превърнат в различни нови видове.
А защо има толкова много видове? Трудно е да се отговори еднозначно, тъй като за това допринасят много фактори. Естественият подбор реагира на “възможностите и ограниченията на околната среда” създавайки нови видове, а те пък от своя страна допринасят за увеличаването на тези възможности и ограничения. В исторически план процесите на видообразуване и изчезване не са протичали с еднаква скорост. Имало е периоди на по-интензивно видообразуване, следвани от периоди на забавяне на процеса и относително спокойствие, периоди на относително бързо изчезване на видове, следвани от нов интензивен процес на видообразуване и т. н. Няколко примера за “възможности и ограничения на околната среда”:

  • Промените на екологичните условия на Земята в резултат на катастрофи, имащи тектоничен или космически характер (засилена вулканична дейност, нагъвателни процеси, метеорити и др.) са свързани с периоди на изчезване на видове.

  • Движението на континентите, разделянето и свързването им, новите климати получени в резултата на движението, издигането на нови планини са примери за процеси влияещи върху биоразнообразието.

  • Заледяванията (смята се че са били поне 22 през последните един милион години) са оказали значително влияние. Хидроложките и другите ерозионни процеси създават нови среди чрез промяна на теченията на реките, създаването на нови водни площи и др.

  • Размерът и изолираността на едно местообитание са важни при работата на естествения отбор. Класически пример са океанските острови, но обстоятелствата са подобни и при “хабитатните острови” - езера, планини и дори защитени територии



Биоразнообразието само за дивите организми ли се отнася?

С течение на времето човешките култури са навлезли и са се адаптирали към местната околна среда, използвайки и променяйки местните биотични ресурси. Създала се е мозайка от култури – вярвания, традиции, начини на живот и голямо разнообразие на местни сортове и породи. Така че, биоразнообразието е глобална концепция. Тя включва социалните и икономически измерения на обществения живот и символизира и съгласието и ангажираността на правителствата, природозащитните организации и отделни личности, за запазването на Световното природно наследство.



Къде е биоразнообразието?

Биоразнообразието е в безкрайните пустини, в замръзналата тундра и в горещите серни извори, благодарение на разнообразието от гени, позволяващо приспособяване към всевъзможни условия. Разбира се видовете не са равномерно разпределени по цялата планета, и биоразнообразието е по-високо в някои области.


Растенията са първични продуценти в екосистемите. Те използват енергията на слънчевата светлина и произвеждат органични вещества, въглеводороди, от въглероден двуокис, вода и минерални вещества. Поради факта, че растенията избуяват именно там, където е едновременно топло и влажно, най-голямото растително разнообразие е съсредоточено във влажните тропици. Растенията са основният хранителен източник за целия животински свят. Ето защо разнообразието при животните следва растителното. Така тенденцията е биоразнообразието да намалява с отдалечаване от горещината и влагата на тропиците.
Но разнообразието не е присъщо само на сушата, океаните и крайбрежните зони съсредоточават огромно количество видове. В открития океан първичен продуцент е фитопланктона - микроскопични растения, носени от водата. Те са храна за животни, наречени зоопланктон, които на свой ред са храна за по-големите водни животни. След смъртта на зоопланктона голяма част от съдържащите се в останките им хранителни вещества падат на океанското дъно, където не прониква никаква светлина. Те “напускат” хранителния цикъл (кръговрата на веществата). В тропичните морета, чистите топли води на плитчините способстват за формирането на коралови рифове. В тях протича пълен хранителен цикъл/кръговрат на веществата. Продуктивността на тези екосистеми е по-висока и може да се сравни единствено с продуктивността на тропичните гори.

Как губим биоразнообразието?
Изчезването на биологични видове винаги е било естествена част от еволюцията. Изкопаемите останки показват, че животът на планетата е възникнал преди повече от четири милиарда години, рождената дата на някои бактерии и синьо - зелени водорасли. През следващите три милиарда и нещо години бавно са се формирали основните групи в организмовия свят. От тук нататък всяка поява на нова група е неизменно свързана с подтискането и изчезването на друга подобна. Средната продължителност на живот на един вид (организмова група) е пет милиона години, следователно целият спектър от видове се е сменял не веднъж. Процесът обаче не е текъл с постоянна скорост. Съществуват няколко периода на масови измирания, които са “изтрили” от планетата около половината от всички изчезнали форми. И дори периодите на стабилност (с продължителност стотици до хиляди години) са белязани със загуби на видове. Излиза че естествено изчезват средно 90 вида за всеки 100 години. Изборното елиминиране на някои видове и възникването и преимущественото развитие на други е довело до сегашната мозайка на живота, част от която е и човека.
Процесът на естествена загуба на видове продължава и днес, но… има и още нещо: през последните столетия човешката дейност го ускорява все повече и повече. Има данни, че са изчезнали около 400 птици и бозайника за последните 400 години и че процесът се ускорява: от един изчезнал бозайник на всеки пет години през ХVІІ век, до един за всеки две години, през ХХ. Трябва да отбележим, че птиците и бозайниците съставят по-малко от 1 % от всички установени от науката видове, които пък са незначителна част от общото число видове на Земята. Тази тенденция е показателен индикатор, макар и да не дава отговор на въпроса “Какво става с биоразнообразието?” Днес научната общност е единодушна: видовете изчезват доста по-бързо и от най-песимистичните прогнози, което води до обедняване на местообитанията и поставя света на прага на нов период на масово измиране, но този път предизвикано от човека.
За онагледяване на тези опасности и за да бъдат предупредени правителствата и природозащитната общност се разработват Червени книги и Списъци на видовете в опасност. Световните Червени списъци за растенията и животните се публикуват редовно през четири години от Световния съюз за защита на природата (IUCN). Изданието от 2000 е организирано по принципно нов начин - използвани са количествени оценки за състоянието на видовете, а последната му редакция е от 2004 год. и е достъпна като база данни в интернет на адрес: http://www.redlist.org/
Българските ботаници и зоолози също са подготвили Червени книги - те са издадени през 1984 и 1985 год., съответно томовете за растенията и животните. В момента тече процес на осъвременяването им - този път те ще бъдат отделни Червени списъци и Червени книги, като е предвиден и отделен том за местообитанията.
Освен Червените книги, които са с препоръчителен характер се разработват и Планове за действие за различни видове. На международно ниво такива са плановете за действие на IUCN: Лисици, вълци, чакали и кучета - план за действие за опазване на канидите; Делфини и китове - План за действие за опазване на биоразнообразието им: 1988 - 1992; Видри - изследване на статуса и план за действие за опазване и други, на BirdLife International за някои видове птици, на Европейската инициатива за едрите хищници на WWF (за вълка, мечката, двата вида рисове и росомахата). В България такива Планове има за някои видове растения, птици и за мечката. Наскоро Европейския съюз прие План за действие за опазване на едрите хищници, който има задължителен характер за страните членки на Бернската конвенция (виж по-долу).

Кои са заплахите за биологично разнообразие?

Заплахите в широкия смисъл имат глобален, регионален или национален обхват. Заплахите най-често са резултат от човешки дейности (експлоатация на ресурси, унищожаване или замърсяване на местообитанията и др.), но те могат да произлизат и от естествени природни процеси (лавини, наводнения и др.) или от чувствителността на самите видове и техните взаимоотношения; и тогава става дума за заплахи от природно естество. Много често заплахите са резултат от комбинации между антропогенни и природни фактори. Видовете, които са тясно специализирани към определена храна и определено местообитание са по-чувствителни. Силното намаляване на хранителната база или стесняването на екологичната ниша при такива видове, ги поставя под непосредствена заплаха от изчезване. Слабата възможност за възпроизводство на един вид (напр. висока смъртност през първите години, голяма продължителност между размножителните периоди) също го прави по-уязвим, отколкото видовете с висок потенциал. Малочислените видове и видовете с изолирани популации са често сред застрашените от изчезване видове.


Изчезването е естествен еволюционен процес. 99.9% от видовете, които са съществували някога, са изчезнали. Все пак, цялостната тенденция е за увеличаване на видовете с течение на времето и човешката дейност е факторът довел до увеличаване на степента на изчезване над “естествената”.
Какви са свързаните с човека причини за голямото увеличение на степента на изчезване? На глобално ниво - ръста на човешкото население, по-голямото използване на ресурси на глава от населението и по-големите възможности за придвижване са основна причина чрез следните ефекти:
Глобалната промяна на климата: Температурата на въздуха се е увеличила с 0.5oC от 1900 година насам. Това е следствие на “парниковият ефект”, който е резултат от антропогенното увеличаване на въглеродния двуокис, метана и други. Причиненото от човешката дейност увеличаване на “парниковите газове” ще доведе до глобално повишаване на температурата с 10 до 30 (“greenhouse effect”), съпътствано от повишаване на морското ниво с 1 до 2 метра. Всяко повишаване на температурата с 10С ще измести границите на толерантността на сухоземните видове с около 125 км към полюсите или 150 м вертикално в планините. Това предполага значителни промени в структурата и функцията на екосистемите. Според най-крайните очаквания, много от островите по света ще бъдат напълно потопени и тяхната флора и фауна – унищожена. С влошаване на природните условия ще бъде нарушено и равновесието и в защитените територии, а техните видове няма да намерят местообитания в съседните, също така засегнати територии.
Замърсяването: Вторичните продукти от човешката дейност увреждат здравето на човека, както и на видовете и екосистемите. Много от индустриалните и селскостопански химикали са отровни. “Ефекта на хранителната верига” означава, че хищниците (включително хората) са най-податливи, понеже натрупването на отрови в тях е най-голямо.
Обогатяването”: Използването на химикали, макар и не отровни, също има отрицателно влияние върху екосистемите и биоразнообразието като цяло. Например, високопланинските езера и реки са бедни на хранителни вещества (особено на азот и фосфор) и органична материя. Битовите отпадни води, агро-химикалите и др. прибавят хранителни вещества във водите - еутрофикация. Променя се видовият състав (обикновено няколко вида стават доминантни), което може да доведе до изчерпване на кислорода и до “смърт на екосистемата”.
Загубата на местообитания: Промяната на традиционното използване на земята е резултат от нарастването на човешкото население (използва се повече земя за селскостопански, градоустройствени и индустриални цели), културните промени (схеми за използване на земята, включително използване на природните ресурси и индустриализацията) намаляват естествените местообитания и те вече не са в състояние да поддържат жизнеспособни популации. “Малките” загуби на площи от местообитанията (напр. за пътища) могат да окажат голямо въздействие върху биологичното разнообразие, тъй като се увеличава дела на “граничните участъци” (с различна абиотична околна среда, флора и фауна). Най-значителната загуба за Земята, загубата на естествени гори, особено в тропиците, вече е очевидна. Друг голям удар е загубата на влажни зони. Те са измежду най-продуктивните екосистеми на Земята, макар че правителствата и агенциите с готовност дават заеми и дарения за тяхното пресушаване и превръщане в полезни, но неустойчиви площи.
Прекомерна експлоатация: Биологичните ресурси могат да бъдат използвани прекомерно, което да доведе до загуба на видове и промени в състава на съобществата и екосистемите, от такива с висока консервационна стойност, към такива с по-ниска стойност. Прекомерна експлоатация може да бъде промишлената сеч, събирането на плодове (боровинки, малини и др.), на билки и гъби, прекомерната паша, бракониерството и др.
Въвеждане на екзотични видове: Естествената “инвазия” е нормален процес, която може да доведе до загуба на местни видове, подвидове, разновидности. Обикновено е бавен и непостоянен и местните видове могат да се адаптират към него (а може и да изчезнат - напр. южноамериканските двуутробни бозайници са били изместени от северноамериканските плацентни бозайници). Процесът е усилен извънредно от целенасоченото (в земеделието, горското стопанство, лова, озеленяването и др.) и случайното въвеждане от човека (като заболявания, вредители, плевели) на чужди видове и разновидности.
Генетично израждане: Малките, изолирани популации губят възможността за поддържане на генетичните разновидности чрез кръстосване. Това става причина за загуба на способността за приспособяване към промени в околната среда и натрупване на отрицателни белези (намалена плодовитост и оцеляване).
Биоразнообразието и биосферата
Биосферата е тънък слой живот, който покрива повърхността на нашата планета като кората на ябълката. В биосферата минералите на земната кора, енергията на слънцето, атмосферните газове и водата се комбинират за да формират биохимични набори, които познаваме като живи организми. Кръговратът на тези елементи продължава милиони години, биохимичните набори са се разпадали и отново се комбинирали, отново и отново в леко различаващи се комбинации и са създавали съкровищницата от видове и богатството на нашата биосфера.
Разликите в релефа, температурите, влагата и другите физически показатели правят от биосферата мозайка от жизнени зони, наречени от нас екосистеми, места в които живи и неживи елементи си взаимодействат за да осигурят равновесието на природата. Само незначителна част от формите на живота на нашата планета могат да съществуват в изолация. Животните използват растенията като капани за слънчевата енергия, за да могат и те на свой ред да я консумират; микроорганизмите се нуждаят от мъртвите тела и останки от растенията и животните за да ги разложат, като освободят и върнат съставящите ги елементи отново в системата; растенията се нуждаят от животните за да опрашват цветовете им и да разпространяват семената им; всички те се нуждаят от останалите растения, които да им осигурят оптималните условия - директна светлина или сянка, бурен вятър или завет; да формират нишите, които да обитават.
Разнообразието на живи компоненти в динамичните екосистеми придава относителна стабилност и независимост. Но всички екосистеми си взаимодействат. Сухоземните екосистеми осъществяват собствени малки кръговрати на водата, но те също така я поемат и от бурите, които събират влагата над океаните. Излишъците се просмукват в реките, носейки хранителни вещества и се вливат в моретата в зоните на континенталния шелф. Безброй процеси от този тип правят биосферата саморегулираща се система, която осигурява живота на планетата.
Четири милиарда години еволюция са били нужни за да се достигне до днешното състояние в биосферата. Видове са се появявали и изчезвали, тенденциите са се променяли, понякога доста драстично, но живота е продължавал. Разумният човек (Homo sapiens) е секунда еволюционно време, въпреки че изглежда доста вероятно този самотен вид да е способен да промени цялата биосфера радикално и да унищожи и себе си в този процес. Животът ще продължи под някаква форма, но човешкия вид ще е просто уязвим, също както и останалите изчезнали през последните четири милиарда години видове.
Каква е връзката между биоразнообразието и устойчивото развитие?
Устойчиво развитие е това, което среща нуждите на настоящето, без при това да прави компромиси с бъдещето, така че и бъдещите поколения да имат възможността да срещат своите собствени нужди. Биоразнообразието е един от ключовите ресурси, който трябва да бъде експлоатиран разумно, за да бъде развитието наистина устойчиво. Никое развитие, което унищожава биоразнообразието, не може да бъде устойчиво.
Загубата на биоразнообразие е резултат от неспособността на човека да живее в хармония с природата и устойчиво да използва естествените ресурси. Пречките за достигане на устойчивото развитие са много и разнообразни. Корените им са в човешката алчност и незаинтересоваността за състоянието на природните ресурси; в бедността и социалната неравнопоставеност и в ненормалния дисбаланс сред националните и международните икономически системи.
През 1980 WWF, IUCN, UNEP обединиха усилията си и създадоха Световната стратегия за биологичното разнообразие. Тя бе представена на правителствата за да покаже, че развитие и консервация не са само съвместими, но и взаимно зависими. Стратегията определя консервацията като: “управление на експлоатацията на биосферата, така че да се постигне устойчиво използване от настоящето поколение, така че да запази потенциала й за употреба и от следващите поколения.” …

Защо да се опазва биоразнообразието?
Въпросът “защо да опазваме биоразнообразието?” може да бъде разгледан от различни ъгли и повлиян от множество културни и икономически фактори. Съответно на това са и многото и най-разнообразни отговори на въпроса, някои от които могат да се обобщят така:

  • опазването на биоразнообразието допринася за запазването на биосферата в състояние, което да гарантира живота на Човека на Земята;

  • Човечеството е зависимо от сегашното и бъдещото ползване на биоразнообразието разглеждано като ресурси;

  • опазването на биоразнообразието е начин за поддържане на еволюционните процеси; ако намалее биологичното разнообразие ще се загуби “суровината” на еволюцията.

Очевидно опазването на биоразнообразието е необходимо, за да се гарантира материалната основа на човешкия живот - от една страна да се осигури непрекъснатостта на екологичните процеси в биосферата, създаващи въздух, почви, води и др., а от друга за да се осигури “материал” за селското стопанство и други практически нужди.

Най-важната директна употреба на видовете е като храна. Въпреки че сравнително голям брои растения, може би няколко хиляди се използват за храна, а за още толкова се смята че са подходящи, само няколко са видовете които са ключови на световно ниво. Подобно е положението и при животните. Земеделието е немислимо без видове като опрашителите, почвените микроорганизми или естествения контрол на вредителите по растенията.

Голяма част от лекарствата се получават от естествени суровини - 25% от “западните” лекарства са извлечени от растителни продукти, от 90 вида се извличат над 120 химически съединения, много от които не могат да се синтезират изкуствено. Около 80% от хората в по-ниско развитите страни разчитат на традиционната медицина, въпреки напредъка на традиционната западна медицина. Но, изключвайки традиционната медицина, както и при земеделието, само малка част от биоразнообразието се използва за медицински цели.

Много естествени или полуестествени екосистеми, някои от които притежават и значително биоразнообразие, са от огромно значение за човека. Такива са:


  • горите, като фактор за функционирането на водосборните басейни и за стабилизиране на ерозията

  • мангровите гори, които укрепват на крайбрежията в тропиците и са местообитание за много видове риби

  • кораловите рифове, като местообитание за много видове риби

  • естествените екосистеми, опазвани в защитени територии, като източник на приходи от туризма; индустриалната стойност на екотуризма се оценява на 2 милиарда щатски долара в глобален мащаб. Това е най-бързо разрастващата се форма на “специализиран” туризъм.

Значението на тези екосистеми не винаги е в директна връзка с прилежащото им биоразнообразие. Саваните на източна Африка са много важен източник на приходи от туризма, но имат по-малко биоразнообразие от влажните гори в същите държави.

Днес Човечеството използва сравнително малка част от биоразнообразието, просто поради непознаването на останалата. Неизползваната, неизвестна част би могла да осигури добруването на човека, ако се открие и използва, както и да се окаже жизнено важна при евентуална промяна на условията на Земята в бъдеще.

Ясно е, че икономическите аргументи за опазване на биоразнообразието са решаващи, но те имат измерима и крайна сила. Затова отговора на въпроса “защо да опазваме биоразнообразието?” не бива да се изчерпва само с неговата материална стойност. Морални или естетически причини (духовни, религиозни, културни, научни, образователни) са в основата на голяма част от запазеното до сега и ще продължават да работят и занапред.



Като цяло, нито икономическите, нито моралните и естетически аргументи са достатъчни сами по себе си. Реалистичният подход е тяхното специфично прилагане или обединение в зависимост от случая.
Етични измерения на опазването на биоразнообразието
Етиката е науката за доброто и злото, за правилното и грешното. Едно човешко творение, чиито принципи намират място и в природозащитата. Световната харта за природата, възприета от Генералната асамблея на Обединените нации, 1982, заявява: “Всяка форма на живот е уникална, внушаваща респект, и независимо от стойността й за човека и за останалите организми, в отношението си към нея човечеството трябва да бъде водено от моралния кодекс.”
Много хора и правителства вярват, че имат правото да използват все повече ресурси, без да се интересуват от последствията. Резултат от експлоататорското отношение към природата са изчезналите видове, замърсяването, което достига да всички нива на живота, изтощената земя и изчерпаните ресурси на дивата природа, Глобално биопродуктивността от всички възобновим ресурсни системи - гори, рибни запаси, посевите и пасищата, започна да пада след пика от 1960-1970 год., защото егоистичните ни действия унищожават продуктивността на планетата.
Глобалната стратегия призовава към ново отношение, както към дивата природа, така и към човека, към преструктуриране на живота в хармония с природата, което ще предостави варианти за устойчиво развитие на световната икономическа и социална система.
Етичното отношение към природата ще ни доведе до по-рационална употреба на ресурсите й. Решенията на основните конфликти в социалната сфера се крият в намирането на баланса между: правото да избираш сам броя на децата в семейството си и задължението да се съобразяваш с ограничените ресурси на планетата; националният суверенитет и глобалната отговорност; нарастващата консумация и справедливото разпределяне на благата; бързата печалба и устойчивостта на развитието.
Някой може да възрази, че етичното отношение към биоразнообразието е обречено, когато цялата политическа и икономическа сила на света се използва за достигане на все по-високи и по-високи нива на консумация. Но факти като кризата за заеми, насочването на вниманието към нарастващото население на планетата и унищожаването на горите, големите дефицити на правителствата и неустойчивите цени на стоките са ясни индикатори за зараждането на ново отношение към ресурсите.
Морални принципи за съвместно съществуване


  1. Светът е сложна система. Благосъстоянието и здравето на която и да е негова част зависи от благосъстоянието и здравето на останалите.

  2. Човечеството е част от природата. Хората са подвластни на всички природни закони, на които се подчиняват и останалите организми на планетата. Животът зависи от ненарушените функции на естествените системи, осигуряващи необходимите за всички хранителни вещества и енергия. Всеки един от нас носи отговорност за оцеляването и безопасността, за запазването на достойнството и справедливостта в човешките общности. Необходимо е културата да бъде изградена върху основата на дълбокото уважение към природата, единението с нея и признанието, че човешката дейност трябва да бъде в хармония и баланс с природата.

  3. Ограничените ресурси, с които разполагаме не ограничават човешките стремежи, напротив, те ни показват посоката в която да търсим решението на въпроса как човешката дейност може да поддържа равновесието в природата и стабилността на биоразнообразието, т. е. сочат ни пътя към устойчивото развитие.

  4. Всички видове имат правото да съществуват. Процесите, осигуряващи единството и съществуването на биосферата, и нейното разнообразие от видове, ландшафти и хабитати трябва да продължат да текат. По същия начин, целият спектър от вписали се в локалната среда създадени от човечеството културни вариации трябва да има възможността да процъфтява.

  5. Устойчивостта е основен принцип на всяко социално и икономическо развитие. При определянето на личните и социални стойности, ударението трябва да се поставя върху богатството на флората, фауната и човешкия опит. Тази морална основа позволява ползите от природата – храна, здраве, наука, технология, индустрия и отдих и туризъм – да бъдат запазени количествено и качествено за употреба и от следващите поколения.

  6. Благосъстоянието на следващите поколения е грижа на нашето. Така че се налага да ограничим консумацията на невъзобновимите природни ресурси, до нивото необходимо за задоволяване основните нужди на обществото и устойчиво да използваме възобновимите.

  7. Всеки човек има право да поеме отговорността за своя собствен живот и за живота на Земята. По тази причина е нужен пълен достъп до образование, избирателни права и устойчив поминък.

  8. Разнообразните отношения към природата и човешкия живот трябва да бъдат насърчавани, чрез подпомагане на взаимовръзки, които утвърждават живота и повишават разнообразието му, без оглед на политическата, икономическата или религиозна доминанта в обществото.


Методи за опазване на биоразнообразието – in situ, ex situ, защитени територии, планове за управление и др.
Как да се опазва биоразнообразието?
Дейностите за опазване на биоразнообразието могат да се провеждат на три нива: екосистемно, видово и генетично. Очевидно е обаче, че поддържането на видовото богатство и в частност недопускането изчезване на видове е ключово за опазването на биоразнообразието. Планирането на дейностите може да стане по два начина - основавайки се на местообитанията или екосистемите и основавайки се на видовете.

Екосистемният подход цели да гарантира опазване на представителни образци от екосистеми или от важни типове местообитания. Това се прави чрез обявяване на мрежи от защитени територии или чрез упражняване на друг контрол върху земеползването. Разбира се, видовете, обитаващи територията, също се опазват. Предимство на подхода е, че не изисква детайлно познаване на състоянието и разпространението на всички видове, т.е. опазват се и видове за които все още нищо не се знае. Недостатък е, че засега няма удовлетворителна класификация на екосистемите, на която да се позовем, при създаването на мрежата от защитени територии, както и това, че често популациите на редки или застрашени видове не попадат в мрежа от защитени територии, основана на представителни образци от основните типове екосистеми.

Видовият подход изисква познаване на видовете, за да може да се определят приоритетните за опазване - застрашените, ресурсните и др. видове. Консервационните дейности се планират, включвайки често комбинация от in situ и ex situ (виж по долу) мерки. Предимство на подхода е, че позволява насочването на често ограничените средства към най-приоритетните случаи. Недостатък е, че имайки предвид ограниченото знание и недостатъчните ресурси, само малка част от съвременната биота може да бъде достатъчно проучена и приоритизирана. Основен “инструмент” при този подход са Плановете за действие, разработвани и прилагани от Комисията по оцеляване на видовете (SSC) на Световния съюз за защита на природата, както и от други организации.
Опитите да се съчетаят подходите води до определяне и опазване на територии с високо биоразнообразие и ендемизъм, в частност застрашени видове; използването на “водещи” видове, при опазването на чиито местообитания се опазват и множество други видове, често с по-нисък приоритет.
За опазването на биоразнообразието на всичките му нива, се изисква запазване на жизнени популации на видовете. Това може да бъде правено по два начина: на място или извън мястото.
На място или in situ - опазването на значителна част от световното биоразнообразие в момента е възможно само чрез опазване на организмите в диво състояние в тяхното естествено разпространение. Като цяло това е предпочитан метод поради това, че позволява протичането на естествения еволюционен процес. Примери за този метод са защитените територии и различните практики за природосъобразно използване на земите извън тях.
Извън място или ex situ - жизнени популации могат да бъдат поддържани в култура или на затворено. Растенията се опазват в семенни банки или ботанически градини, при животните също има разработени подобни методи - запазване на ембриони, яйца или сперма, зоологически градини. Ex situ консервацията е приложима за малко видове. Тя е изключително скъпа при животните и дори да изглежда ефективна при много от висшите растения, все пак те са само малък процент от живите организми в света.
Законови механизми за опазване
Природозащитната политика обикновено се провежда от националните правителства. Съответното законодателство за осъществяването й е много разнообразено, но има няколко общи насоки - те се занимават съответно с опазването на флората, фауната и местообитанията.

  • Опазването на дивата флора като цяло е подценено. Правни механизми за опазването и се прилагат основно в западните страни. Българското законодателство в тази посока е представено от Закона за биоразнообразието и Закон за лечебните растения, регламентиращ събирането им.

  • Опазването на дивата фауна е с повече традиции. Специални законови механизми съществуват от векове. Те са насочени към Контрол на ползването и Притежаването и търговията. Модерните законодателни актове обикновено разглеждат опазването на флората и фауната в комплекс. Българското законодателство в тази посока е представено от Закона за биоразнообразието, Закона за лова и опазването на дивеча, Закона за рибарството и аквакултурите.




  • Най-важни за опазване на биоразнообразието са законовите механизми за защита на екосистеми и местообитания. Контролът върху използването на земята е ключов при управлението и опазването на биоразнообразието. Основни български закони в тази посока са Закона за защитените територии и Закона за биоразнообразието.


Какво трябва да знаем за защитените територии?
Навсякъде по света естествените екосистеми и местообитанията в тях са поставени под някаква форма на контрол и защита. Правните и административни механизми използвани от правителствата за това са най-различни и създаването на защитени територии е един от тях. Територии, които са били в един или друг смисъл “защитени”, в които е имало контрол върху достъпа и ползването на ресурси, съществуват от преди хиляди години. В Индия такива територии е имало още в ІV век преди новата ера. В Океания използването на статута на “табу” на практика е създавало защитени територии. “Хемите” в западната част на Арабския полуостров също са играели тази роля в продължение на 1 500 години. Ловните резервати в Европа съществуват от стотици години. Опити да спасят от изчезване тура са започнали още полските крале през XIII век и са продължили до изчезването му през 1627 год.
Съвременния тип защитени територии започват да се създават през XIX век. През 1853 год. части от гората Фонтенбло край Париж са били обявени за защитени поради тяхната художествена стойност. Първата в света територия, посветена специално на опазване на природата, “за наслада и полза на целия народ” е Националния парк “Йелоустоун”, обявен през 1872 год. През осемдесетте и деветдесетте години на деветнадесети век национални паркове или подобни територии създават и Нова Зеландия, Австралия, Канада, Южна Африка, Мексико, Индия, Аржентина. В Европа първият национален парк е създаден в Швеция през 1909 год., последван от Русия през 1910 и Швейцария през 1914 год. Един от първите десет парка, обявени на стария континент е българския парк “Витоша”.
През шестдесетте години на миналия век обявяването на защитени територии нараства лавинообразно. Вероятно за това е допринесъл и Първият конгрес на парковете в Сиатъл (САЩ) през 1962 год. – повече от 80% от защитените територии в света са създадени след него. Към 2005 в почти всички страни в света има защитени територии, създадени за да опазват биоразнообразието. Те наброяват повече от 100 000 и общата им площ обхваща повече от 12% от сушата на Земята. Тези цифри ще нараснат, ако се включат и частните защитени територии и консервационните зони, създавани от различни общности. Специално трябва да се отбележи най-големият национален парк - Гренландия, с площ 970 000 км2 (, обявен през 1974 год.) и най-големият морски парк - Големия бариерен риф с площ 340 000 км2.
Какви системи защитени територии има?
На ІV Световен конгрес за националните паркове и защитените територии, състоял се в Каракас, Венецуела, през месец февруари 1992 год., се отчита необходимостта от повече и по-добре управлявани защитени територии. Подчертава се, че защитените територии трябва да отговарят на човешките потребностите - те не бива да се превръщат в острови в морето от икономическо развитие, а трябва да бъдат част от стратегията на всяка държава за устойчиво управление и разумно използване на природните ресурси и следва да се залагат в контекста на регионалното планиране.
Конгресът в Каракас декларира и своята убеденост в значимостта на целия спектър от различни защитени територии - от тези, които опазват най-забележителните естествени екосистеми в света, до тези, които съдържат различни живописни пейзажи повлияни от човека, но с изключително културно значение. В рамките на този широк обхват от смислови значения и ползвания, на защитените територии са давани много наименования. Само в Австралия се използват 45 наименования, а под юрисдикцията на Националната паркова служба на САЩ попадат 18 различни вида територии. В световен мащаб, за различните видове защитени територии са използвани над 140 наименования. Внасянето на някакъв ред в това разнообразие с цел да създаде по-добро разбиране за различните категории защитени територии сред всички заинтересовани страни, е очевидно много полезна стъпка.
В резултат Конгресът одобри препоръка да се въведе система от категории за защитените територии, съответстваща на целите на управление, която да бъде препоръчана на правителствата и да бъде разяснена чрез съответно ръководство. По-долу са дадени някои текстове от това ръководство, изградено върху работата, извършена от IUCN в тази област през последния четвърт век.

Главният принцип на ръководството е, че категориите трябва да бъдат определяни само според целите на управление, а не според наименованието на територията, или според ефективността при постигането на тези цели на управление. Отправната точка е определението за защитена територия. Приетото определение произлиза от това на работната сесия по Категориите, проведена на ІV Световен конгрес за националните паркове и защитените територии:


Сухоземна и/или морска територия, специално посветена на опазването и поддържането на биологичното разнообразие, на природните и свързаните с тях културни ресурси и управлявана чрез законови или други ефективни механизми.
Това определение обхваща “вселената” от защитени територии. Всички категории трябва да се подчиняват на това определение. Но въпреки че всички защитени територии отговарят на общите цели, посочени в определението, на практика конкретните цели на управление на защитените територии силно се различават. Основните цели на управление са следните:

  • Научни изследвания

  • Опазване на дивата природа

  • Запазване на видовото и генетично разнообразие

  • Поддържане на средообразуващите функции на екосистемите

  • Запазване на специфични природни и културни характеристики

  • Туризъм и отдих

  • Образование

  • Устойчиво използване на ресурсите от природните екосистеми

  • Поддържане на културните и традиционни характеристики

С оглед на различните комбинации и приоритети, съответстващи на тези управленски цели, е разработена международната система за категоризиране на защитени територии на IUCN, накратко представена по долу.








Цел на управление

Типове ЗТ в света



Строга защита

Строг природен резерват/ Територия с дива природа



Запазване на екосистемите и отдих

Национален парк



Запазване на специфични природни характеристики

Природен паметник



Опазване чрез активно управление

Територия за управление на местообитания/ видове



Запазване на сухоземни/морски пейзажи и отдих

Защитен пейзаж или акватория



Устойчиво използване на естествените екосистеми

Защитена територия за управляване на ресурси

При изясняване на принципите за категоризация на защитените територии, трябва да се вземат предвид следните важни особености:


Принципът на категоризация следва основната цел за управление

На първо място, категориите трябва да се определят на базата на основната цел за управление, както е посочена в законовите дефиниции, за създаване на съответната защитена територия. Останалите цели за управление на обекта са от допълващо значение. Този подход осигурява солидна база за системата и е по-практичен.


Причисляването към дадена категория не представлява оценка за ефективността на управлението

При тълкуването на системата от 1978 г. някои специалисти объркваха ефективността на управлението с управленските цели. Например, някои територии, които са били обявени съгласно законите с цели, съответстващи на Категория ІІ “Национални паркове”, впоследствие са били прехвърляни към Категория V “Защитени пейзажи”, защото не са били ефективно опазени от човешко въздействие. Това е смесване на две отделни оценки: за какво е предвидена територията и как се управлява тя..


Системата от категории е международна

Системата от категории е създадена, освен всичко друго, за да осигури основа за съпоставимост в международен план. Нещо повече, предвидено е тя да се ползва във всички държави. Поради това ръководството неизбежно е пределно общо и трябва да се тълкува гъвкаво на национално и регионално ниво. От международния характер на системата и от необходимостта от последователно прилагане на категориите (например, при съставянето на Списъка на Обединените нации) произтича и потребността окончателната отговорност за определяне на категориите да се поема от една организация на международно равнище.


Националните наименования на защитените територии могат да се различават

В един идеален свят, системата от категории на IUCN би била развита предварително, а националните системи биха я следвали, използвайки стандартна терминология. На практика, разбира се, различните държави са си изградили национални системи, използвайки широко варираща терминология. Да приведем един пример, “национални паркове” означава доста различни неща в различни страни. Много национално-обявени “национални паркове” не отговарят стриктно на критериите, заложени в Категория ІІ според системата от 1978 г. В Англия, например, “Националните паркове” съдържат човешки селища и значително ползване на ресурсите и са правилно причислени към Категория V. Неотдавнашно проучване на IUCN в Южна Америка установи, че около 84% от националните паркове включват сравнително големи постоянни човешки селища и би било по-подходящо някои от тях да бъдат причислени към други категория.


Въведена е нова категория

Препоръката, приета в Каракас, приканва IUCN да разгледа по-задълбочено становищата на някои експерти, че е необходимо определянето на отделна категория, която да обхваща преобладаващо естествените територии, които “се управляват, с цел запазване на биологичното им разнообразие по начин, постоянно осигуряващ продукти за общността и подобряващ качеството на средата”. Разглеждането на това искане доведе до включването на една категория в това ръководство, за която принципната цел на управление е устойчивото ползване на природните екосистеми. Ключовият момент е, че територията трябва да бъде управлявана така, че да бъде осигурена дългосрочна защита и поддържане на биологичното разнообразие в нея. По-конкретно, трябва да се спазват следните четири съображения:




  • територията трябва да се вмества в общото определение за защитени територии (вж. по-горе),

  • поне две трети от територията трябва да бъдат в естественото си състояние и да се планира да останат такива,

  • не трябва да включва големи плантации, създадени със стопанска цел, и

  • трябва да има орган за управление.

Една територия може да бъде включена в тази категория, само ако са изпълнени тези изисквания.


Всички категории са важни

Номерът, съответстващ на дадена категория, не отразява нейната значимост: всички категории са необходими за опазването на природата и устойчивото развитие. Поради това, IUCN насърчава различните държави да разработват системи от защитени територии, които отговарят на целите на собственото им природно и културно наследство и след това да прилагат някоя или всички подходящи категории. Тъй като всяка категория заема конкретна “ниша” в управлението, всички държави трябва да преценят степента на съответствие на целия набор от управленски категории на техните потребности.


Но те отразяват степента на човешко въздействие

За системата, обаче, е характерно, че категориите отразяват различна степен на човешко въздействие. Вярно е, че изследванията показват, че обхватът на миналите изменения на екосистемите от хората на практика се оказва по-голям от първоначално предвижданото, както и че никоя част от земното кълбо не може да избегне ефектите от широкообхватното замърсяване и причинената от човека промяна в климата. В този смисъл, никоя територия на земята не може да се счита за наистина “естествена”. Поради това, този термин тук се употребява според определението за него, дадено в “Грижа за Земята”:


Екосистеми, в които от индустриалната революция (1750 г.) насам човешкото въздействие: (а) не е било по-голямо от това на който и да е от другите присъщи видове и (б) не е повлияло на структурата на екосистемата. Глобалните промени на климата не са включени в това определение.
Съгласно това определение, категориите от І до ІІІ се отнасят най-вече до опазването на естествени територии, където пряката човешка намеса и измененията на средата са били ограничени; докато при категориите ІV, V и VІ може да бъде установена значително по-голяма намеса и изменения.
Планове за управление. Всички защитени територии трябва да имат План за управление, който включва взаимно съобразени и допълващи се програми по всички аспекти при управлението на една територия - опазването на биологичното разнообразие, ползването на природните дадености, управлението на посетителите, връзките с обществеността, изследователската дейност и мониторинга, образователните програми, администрацията, инфраструктурата и др.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница