Бисер Иванов Райнов “подобряване на корпоративното управление чрез изграждане на базисен модел за вътрешен контрол”

ФАКУЛТЕТ “НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА”

КАТЕДРА “МЕНИДЖМЪНТ НА СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА”



Бисер Иванов Райнов

“ПОДОБРЯВАНЕ НА КОРПОРАТИВНОТО УПРАВЛЕНИЕ ЧРЕЗ ИЗГРАЖДАНЕ НА БАЗИСЕН МОДЕЛ ЗА ВЪТРЕШЕН КОНТРОЛ”

“ДОКТОР”
НАУЧНА СПЕЦИАЛНОСТ

05.02.24 Организация и управление извън сферата на материалното производство (управление на сигурността и отбраната)

Научен ръководител:

професор доктор на науките Валери Лазаров генерал-майор (о.р)

СОФИЯ 2016

Дисертационният труд е обсъден на катедрен съвет на катедра „Мениджмънт на сигурността и отбраната“, факултет „Национална сигурност и отбрана“, Военна академия „Георги Стойков Раковски“, гр. София на ………..г. и е насрочен за защита пред научно жури по научна специалност „Организация и управление извън сферата на материалното производство (управление на сигурността и отбраната)“

Защитата на дисертационния труд ще се състои на ………от……..ч. в зала…..на Военна академия „Г. С. Раковски“.

Материалите по защитата са на разположение на интересуващите се в стая N…….на Военна академия „Г. С. Раковски“ – София, тел……..

Автор: Бисер Иванов Райнов

Заглавие: „Подобряване на корпоративното управление чрез изграждане на базисен модел за вътрешен контрол“

ВОЕННА AКАДЕМИЯ „ГЕОРГИ СТОЙКОВ РАКОВСКИ”

ФАКУЛТЕТ “НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА”

КАТЕДРА “МЕНИДЖМЪНТ НА СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА”

“ПОДОБРЯВАНЕ НА КОРПОРАТИВНОТО УПРАВЛЕНИЕ ЧРЕЗ ИЗГРАЖДАНЕ НА БАЗИСЕН МОДЕЛ ЗА ВЪТРЕШЕН КОНТРОЛ”

“ДОКТОР”
НАУЧНА СПЕЦИАЛНОСТ

05.02.24 Организация и управление извън сферата на материалното производство (управление на сигурността и отбраната)

Научен ръководител:

професор доктор на науките Валери Лазаров генерал-майор (о.р)

1.

2.

1. 
   Обща характеристика на дисертационния труд..................5
   
2. 
   Структура и съдържание на дисертационния труд.............8
   
3. 
   Общи изводи и препоръки....................................................35
   
4. 
   Приноси в дисертационния труд......................................... 38
   
5. 
   Публикации, свързани с дисертационния труд..................39
   

1. 
   Обща характеристика на дисертационния труд
   

Един от основните източници на неустойчивост за корпоративните структури са вътрешните измами, а контролът се приема за един от решаващите фактори за предотвратяването им. Времето показа, че най-разпространената рамка за контрол – Интегрираната рамка на Комитета на спонсориращите организации, COSO, не работи. След появата и през 1992 г., избухнаха редица корпоративни скандали, в чиято основа бяха вътрешните измами. С малки изключения, в практиката на корпорациите, станали обект на измама, е въведена рамката COSO. Септември 2015 г. е повратен момент в историята на корпоративните измами. Тогава избухна скандалът с германския автопроизводител „Фолксваген“, свързан с манипулация на данните за разхода на гориво. Подобен скандал избухна през април 2016 г. с "Мицубиши мотърс". Тези два случая показват, че вътрешните измами търпят еволюция и вече освен счетоводни са и технологични.

Освен, че не успя да предпази организациите от това да станат жертва на измама, интегрираната рамка не се и разпространи извън организациите, които са длъжни да я въведат по силата на регулативни режими.

Казаното по-горе показва актуалността на изследването и аргументира потребността да се изследват възможностите за разработване на модел за контрол, който подкрепя устойчивото развитие на корпоративните структури. То обосновава и целта на настоящата работа:

Резултатите от работата на този модел не могат да се потвърдят по експериментален път в рамките на срока на тази работа, ако те бъдат обвързани с устойчивото развитие и превенция на неустойчивостта. Въпреки това моделът може да е полезен, което е потенциална предпоставка за апробацията му в практиката. Полезността на модела е потвърдена чрез методите на аналогията и индукцията.

2. 
   Структура и съдържание на дисертационния труд
   

В увода са дефинирани актуалността на темата и нейната значимост. Формулирани са целта и задачите на дисертационния труд, като са определени основните подходи и методи, прилагани в хода на изследването. Представена е и хипотезата на изследването.

Теоретичните постановки са фундаментът, върху който стъпва моделът, цел на дисертационния труд. Тези постановки почти не са се променили, като същност и философия, от времето, в което са възникнали. Същевременно бизнес средата тогава и бизнес средата сега са коренно различни. Това налага да бъде направен аналитичен преглед на базисната теория на контрола, с цел изследване на възможностите за адаптирането и към реалностите на съвременната динамична и сложна бизнес среда.

В основополагащата теория е залегнала парадигмата, че същността на контрола се проявява чрез обратната връзка. Според Огнян Симеонов „именно принципът на обратната връзка формира същността на контрола, като функция на управлението“¹. Подобно е становището и на редица други автори, изследвали същността на контрола, като функция на управлението².

Тезата, че същността на контрола се проявява чрез обратната връзка може да се преосмисли и това да доведе до корекция, по посока на отчитане и на значението на правата връзка. Още през 90-те години на миналия век проф. М. Динев поставя под въпрос горната теза, отбелязвайки, че „контролната функция завоюва широко поле на неограничена проява във времето и пространството ... чрез правата и обратната връзка в системата за управление³“. Той обаче не обосновава изрично това си твърдение. Това дава основание да се потърси възможност то да бъде аргументирано.

Обосновката трябва да се базира на кибернетиката, от където в контрола са привнесени системния подход и теорията за правата и обратната връзка. Кибернетичният модел, изясняващ ролята и значението на връзките (права и обратна), изглежда така:

Обект

Обратна връзка

Права връзка

Субект

Субектът и обектът може да са устройства, системи, хора и т.н. Субектът управлява обекта. Права връзка е каналът за въздействие върху обекта от страна на субекта. Обикновено това въздействие се осъществява, за да се постигне определена цел (желано състояние). Чрез обратната връзка се получава информация за резултата от въздействието на субекта върху обекта.

Осмисляйки горния модел, не може да не си дадем сметка, че без наличието на обратна връзка управлението е невъзможно. Без да имаме информация за измененията, които настъпват в поведението на обекта, в резултат на оказаното въздействие, няма как да го управляваме. В този смисъл обратната връзка безспорно е важна. Тя е основна предпоставка за избора на управленско въздействие или въздействие, водещо до най-ефикасно постигане на целта. От друга страна обаче, каквото и да е въздействие върху обекта е базирано на правата връзка. Да отделим контрола от правата връзка, означава да го отделим от възможността за въздействие върху обекта. Това би му отнело възможността да бъде пълноценна част от управленската функция и би го превърнало в комуникационен канал - необходим, но лишен от управленска сила.

Разделянето на контрола от правата връзка би поставило под въпрос и самата контролна фунция, последният елемент от която обикновено е контролното въздействие или регулирането. Въздействието няма как да се осъществи без да е базирано на правата връзка. Казаното до тук дава основание да се направи изводът, че същността на контрола намира проявление както чрез правата, така и чрез обратната връзка.

Контролът е обект на изследване в две научни направления – стопанско управление (защото контролът е част от управленската функция) и икономика (защото контролът исторически е много силно свързан със счетоводството). Трансферът на идеи и знания между тези две нучни направления не е достатъчно добър, в резултат на което имаме две различни, макар и непротиворечащи си, концепции за контрол. Разбира се, тези две концепции частично се препокриват.

Обобщаването на знанията от двете научни направления в едно цяло е нещо, което може да даде тласък за развитието на теорията за контрола. По тази причина в дисертационния труд е разгледан както контролът в контекста на икономиката, така и контролът в контекста на управлението.

Анализът на литературните източници показва, че т.нар. корпоративен контрол⁴, чиито субект са основно акционерите и част от висшия мениджмънт, не е обект на изследване в нито едно от посочените по-горе научни направления. Няма обособени научни звена, работещи по проблемите на този вид контрол, дори няма учебна дисциплина изучаваща конкретно корпоративния контрол. Същевременно корпоративният контрол е един от източниците на съществени проблеми за практиката. Голяма част от корпоративните скандали, например, са резултат от злоупотреби от страна на мениджмънта. Тези злоупотреби от своя страна показват, че корпоративният контрол не е работил достатъчно добре, за да ги предотврати.

В дисертационния труд е направено изследване на множество дефиниции за контрол. Резултатите от изследването са обобщени, като се казва, че:

1. Повечето дефиниции за контрол включват един или повече от елементите на контролната функция;

2. Значима част от дефинициите изброяват няколко контролни дейности;

3. Голяма част от дефинициите обвързват контрола с постигане на целите, които организацията си е поставила. В този контекст е и превенцията от грешки, посочена в една от дефинициите;

4. Част от дефинициите тангентират към организационния контрол, обхващайки хората.

Дефиницията, включваща общите характеристики на изследваните дефиниции и избягваща недостатъците им, изглежда така: Контролът е дейност, добавяща стойност, базирана на контролната функция, чиито обект са хора и/или процеси, целяща постигане на желаните резултати. Тази дефиниция може да се аргументира, като се даде обяснение за всяко от съставните изречения, които я формират.

Изследвана и илюстрирана е контролната среда, в която работи организацията:

Въз основа на направените изследвания е установено, че вътрешният контрол на предприятието се състои от контролния му апарат и акционерите. Външният контрол е пазарен, регулативен и по линия на пазара на ценни книжа. Това, че вътрешният контрол включва акционерите и контрола в самото предприятие е теза застъпена от редица автори още през 90-те години на миналия век (J. Walsh, J. Seward (1990), H. K. Chung, H. Lee Chong, H. K. Jung (1997).

Представен схематично обхватът на вътрешния контрол ще изглежда така:

Акционери

Висше ръководство; Надзорен съвет; Управителен съвет.

Изпълнителни директори

Ръководен персонал

Изпълнителен персонал – без ръководни функции


фиг. 9
Когато се дефинира вътрешният контрол, трябва да се вземе предвид това, че той е вид контрол. По тази причина в дефиницията за вътрешен контрол не е нужно да се повтаря казаното в дефиницията за контрола. Т.е. в тази дефиниция не е нужно да се се уточнява обектът на вътрешния контрол, нито това, че целта му е организацията да постигне целите си. Достатъчно е да се каже, че вътрешният контрол обхваща контрола, упражняван от акционерите и контрола, осъществяван от лица в организацията. „Под лица в организацията“ трябва да се разбират всички лица, ангажирани по един или друг начин с дейността на организацията – от висшия мениджмънт до редовите служители, ако те изпълняват контролни функции под някаква форма.

Конкретните видове на вътрешния контрол са корпоративният контрол, организационният контрол и управленският контрол.

1. 
   Същността на контрола намира проявление както чрез правата, така и чрез обратната връзка. Отделянето на контрола от правата връзка означава той да бъде лишен от възможността да е част от управленската функция.
   

2. 
   Замяната на системният подход с подход на модела (включващ корпоративното ръководство и бизнес модела) ще създаде по-добри условия за изследване на корпоративните структури, защото ще доближи модела до реалния обект на изучаване.
   

3. 
   Контролът може да се дефинира, като дейност, добавяща стойност, базирана на контролната функция, чиито обект са хора и/или процеси, целяща постигане на желаните резултати.
   

4. 
   Вътрешният контрол на предприятието се състои от контролния му апарат и акционерите
   

5. 
   Конкретните видове на вътрешния контрол са корпоративният контрол, организационният контрол и управленският контрол.
   

Основното условие, за това даден модел да бъде приет в практиката, е той да е полезен за потребителите си. „Да е полезен“ означава да задоволява потребност, която произтича от работата им. Основната цел на анализа, направен във втора глава е да индентифицира потребности на ръководителите на организации, които са сравнително универсални. Следващата задача на анализа е да се провери възможността да бъде изграден модел за контрол, който да се обвърже с индентифицираната потребност. Последната, трета задача, е да се анализират възможностите да се докаже с научни методи, че моделът за контрол решава конкретен проблем в обхвата на индентифицираната универсална потребност.

Направено е следното допускане: всяка организация има две основни цели – да постигне конкурентно предимство и да запази това предимство във времето. Казано по друг начин универсална цел за организациите е постигане на устойчиво конкурентно предимство.

Конкурентното предимство се дефинира, като способност на организацията да постигне превъзходство над останалите организации, произвеждайки стоки или оказвайки услуги по-ефективно и ефикасно от конкурентите си⁵. Четирите фактора, на които се базира конкурентното предимство са: ефикасността, иновативността, способността на организацията да отговори бързо и гъвкаво на променящите се потребности на клиентите, качеството.

Конурентно предимство

Терминът “устойчиво развитие“ (sustainable development) се появява за първи път през 1980 г. в публикация на Международния съюз за защита на природата (UICN).

• 
  „Европа 2020“ (по-специално нови умения и нови работни места, младеж, местно развитие);
  
• 
  Бизнес и човешки права;
  
• 
  Докладване във връзка с корпоративната социална отговорност;
  
• 
  Социално отговорно възлагане на обществени поръчки⁷.
  

Политиките може да са свързани с изразходването на средства, с цел създаване на стимули, например, без да държи сметка за възвращаемостта. Не така стоят нещата обаче с бизнеса. Неговата природа е различна, а оцеляването му зависи от способността всеки изразходван лев да доведе до постъпление, превишаващо вложеното. В този смисъл концепцията за устойчивост ще изглежда по различен начин, погледната през призмата на бизнеса. Трябва да се отбележи, че политическият поглед върху устойчовостта е по-цялостен и обхваща повече аспекти, отколкото този на бизнеса. Бизнесът е фокусиран повече върху себе си, отколкото върху обществото и природата. Той измества фокуса си в два случая – ако му се налага или, ако вижда изгода в това.Т.е. въпросите, които възникват са два: Налага ли му се на бизнеса да бъде социално отговорен? и Може ли корпоративната социална отговорност да е източник на доходи за компанията?

В резултат от анализ е установено, че областите, попадащи в обхвата на КСО, са източник на рискове, с които бизнесът трябва да се съобрази и това в известен смисъл му налага да е социално отговорен. Контролът може да се обвърже с индентификацията, оценката и управлението на тези рискове.

Да се сложи знак за равенство между устойчивост и КСО обаче би означавало да се каже, че КСО е единственият източник на възможности и рискове за бизнеса, което очевидно не е вярно. Това показва, че дефиницията за устойчивост трябва да се преформулира.

Установено е, че устойчивостта може да се разглежда, като функция на 6-7 мегатренда. Тези трендове променят средата за бизнес и създават нови възможности. В случай, че организацията успее да се възползва от тези възможности, тя може да укрепи конкурентното си предимство или да намери източник на ново конкурентно предимство. Ако не успее да се възползва от възможностите, ще намерят проявление рискове, като изоставане от конкуренцията, загуба на клиенти и т.н.

Направен е изводът, че практическата реализация на модел за вътрешен контрол, обвързан с устойчивото развитие е напълно възможна. Погледнат като функционалности, този модел ще изглежда така:

1. Оценка и измерване на целите, с цел създаване на стандарти за измерване на представянето;

2. Индентификация, оценка и адресиране на рисковете, произтичащи от целите и дейностите;

3. Проектиране и въвеждане на информационна система, състояща се от конкретни контроли и комуникационни канали, с цел измерване на представянето;

4. Сравняване на целевите и действителните резултати и анализ на отклоненията, с цел определяне на подходящо контролно въздействие.

Както се вижда, четирите стъпки, изброени по-горе, на практика са елементите на базисната контролна функция, но насочени към конкретна цел – устойчивостта. Това, което показват резултатите от анализа е, че контролната функция може да се адаптира към конкретна цел.

След обстоен анализ е направен изводът, че експерименталното доказване на хипотезата, че даден модел за контрол води до устойчивост на икономическия цикъл, е затруднено от времевият интервал, през който се проявяват кризите. Затруднението идва от това, че доказването на хипотезата изисква повтаряемост на резултата в нов експеримент, а тази повтаряемост предполага времеви хоризонт от поне 10-15 години. Освен това е аргументирано твърдението, че ако не невъзможно, то поне е много трудно да се докаже по пътя на експеримента, че даден модел за контрол решава проблеми, свързани с измамите.

В резултат на направения анализ става ясно, че хипотеза от вида: „Може да се разработи базисен модел за вътрешен контрол, който подпомага устойчивото развитие на организацията и я предпазва от неустойчивост“, не може да прерасне в теза. Причината е, че това предположение не може да се докаже по експериментален път или поне не може да се докаже по такъв път в рамките на срока за разработка, като настоящата. Това, което може да се направи, при запазване на целта на тази работа (изграждане на модел за контрол, подобряващ корпоративното управление), е да се провери хипотезата: „Може да се разработи модел за вътрешен контрол, който е носител на характерните особености на моделите, намерили широко разпространение в корпоративната практика“. Тук трябва да се обърне внимание на това, че хипотезата не съдържа твърдението „моделът ще намери широко разпространение в практиката“. Това, върху което е фокусирана тя, са две неща. Първото, че моделът ще е модел за контрол. Второто, че този модел ще е носител на характерните особености на успешно разпространилите се модели.

За да се провери тази хипотеза трябва да се преминат следните стъпки:

1. Да се изследват модели, намерили широко разпространение в практиката, като се направи анализ на тяхната същност и характерни особености. Научният метод, използван в тази стъпка е анализът;

2. В случай, че успешните модели имат общи характеристики, може да се направи предположението (да се формулира хипотеза), че причината за техния успех са общите им характеристики;

3. На базата на общите характеристики на успешните модели може да се създаде принципна схема на успешния модел, като се използва научният метод на дедукция. При възможност е добре тази принципна схема да се верифицира;

4. С помощта на метода на аналогията може да се изведе модел за контрол, базиран на общите характеристики на успешните модели и отчитащ специфичните особености на контролната функция;

5. За да се подсили моделът за контрол, може да се изследват неуспешни модели (добре известни, но не намерили широко разпространение) с цел индентификация на причините, довели до неуспеха им. Това ще даде възможност за по-прецизно изграждане на работещ модел за контрол, защото ще даде насоки за това, на какви характеристики не трябва да е носител моделът. Тук трябва да се обърне внимание на това, че за разлика от успешните модели, неуспешните може да нямат общи характеристики. Вместо това всеки от тях може да е носител на индивидуалната си грешка, препънала разпространението му в практиката;

6. Веднъж изграден моделът може да се тества с исторически данни и по този начин да се провери способността му да функционира. Този тест няма да докаже, че моделът решава конкретен проблем, но ще покаже дали внедряването на подобен модел в практиката ще има сериозно отражение върху дейността или не. Т.е. това ще е тест за силата на модела;

1. 
   Устойчивостта е пряко свързана със способността на организацията да индентифицира възможностите и рисковете, произтичащи от външната и вътрешната среда и на тази основа да генерира цели и да планира дейности. Между устойчивото развитие на организацията и корпоративната социална отговорност не може да се сложи знак за равенство;
   

2. 
   Контролът, в известен смисъл, е ирелевантен на целите, към които е насочен. Той може да се обвърже с конкурентното предимство и устойчивостта, както и с всяка друга бизнес цел. За целта контролната функция трябва да се адаптира към целта. Тази адаптация не променя същността и;
   

3. 
   Това, че контролът може да се обвърже с устойчивостта означава, че практическата реализация на модел за вътрешен контрол, обвързан с устойчивото развитие, е напълно възможна.
   

4. 
   Резултатите от работата на модел за вътрешен контрол, насочен към устойчивото развитие, не могат да се докажат по експериментален път в рамките на тази работа. Основната причина за това е изискването за повтаряемост на резултатите от експеримента и сравнително дългите времеви интервали между появата на две кризи или две вътрешни измами.