ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*

/*Заключителна гла­ва в кни­га­та на Рудолф Щайнер: "Загадки на филосо- фията", 7-мо издание, Щутгарт 1955 г./

Който раз­г­леж­да раз­ви­ти­ето на фи­ло­соф­с­ки­те све­тог­ле­ди до на­ше­то съвре- мие, на не­го мо­гат да се раз­к­ри­ят в тър­се­не­то и стре­ме­жа на мис­ле­щи­те лич­нос­ти подтечния, ко­ито ня­как­си не сти­гат до тях­но­то съзнание, а жи­ве­ят инстинктивно. В те­зи те­че­ния дейс­т­ву­ват сили, ко­ито да­ват на иде­ите на мис­ли­те­ли­те насока, а чес­то път и съ­що и формата, вър­ху ко­ято оба­че тех­ни­ят из­с­лед­ващ ду­хо­вен пог­лед не ис­ка да се на­со­чи непосредствено. Като тлас­ка­ни от скри­ти сили, в ко­ито те оба­че не ис­кат да се впуснат, да­же пред ко­ито отс­тъп­ват в уплаха: така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива си­ли жи­ве­ят в мис­ли­те на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, ко­ето се твър­ди в све­та на те­зи мисли, е из­раз на поз­на­ва­тел­ни сили, от ко­ито фи­ло­со­фи­те са на­ис­ти­на не­съз­на­тел­но овладени, ко­ито оба­че не на­ми­рат ни­как­во съз­на­тел­но раз­г­ръ­ща­не в тех­ни­те идей­ни построе- ния.

В мно­го идей­ни пос­т­ро­ения се тър­си сигурност, по­ло­жи­тел­ност на поз- нанието. Насоката, ко­ято е следвана, по­ема сво­ята из­ход­на точ­ка по­ве­че или по­-мал­ко от пред­с­та­ви­те на Кант. При офор­м­ле­ни­ето на мис­ли­те дейс­т­ву­ват ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мислене, оп­ре­де­ляй­ки то­ва офор­м­ле­ние съз­на­тел­но или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" тряб­ва да се тър­си изворът, от кой­то тряб­ва да се чер­пи познанието, за да се до­бие свет­ли­на и вър­ху из­вън­ду­шев­ния свят, то­ва мно­зи­на предчувствуват. И поч­ти всич­ки са ов­ла­де­ни от въпроса: как стига себесъзнателната душа до там, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният се­ти­вен жи­вот се е пре­вър­нал в "илюзия" затова, за­що­то в те­че­ние на фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие се­бе­съз­на­тел­ни­ят АЗ се е на­ме­рил все по­ве­че изо­ли­ран в са­мия се­бе си със сво­ите вът­реш­ни изживявания. Той е стиг­нал до там, да виж­да да­же във въз­п­ри­яти­ята на се­ти­ва­та са­мо вът­реш­ни изживявания, ко­ито в са­ми­те се­бе си не из­да­ват ни­как­ва сила, чрез ко­ято би мог­ла да им се га­ран­ти­ра съ­щес­т­ву­ва­не и трайност в действителността. Чувствува се, кол­ко мно­го за­ви­си от това, да се на­ме­ри в се­бе­съз­на­тел­ния АЗ ед­на опор­на точ­ка за познанието. Обаче в изследването, ко­ето е въз­бу­де­но от то­ва чувство, се сти­га до

Който тър­си обяс­не­ние на то­ва със­то­яние на нещата, мо­же да го начина, по кой­то ду­шев­но­то съ­щес­т­во­,­ откъс­на­то от външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност чрез раз­ви­ти­ето на философията, се е пос­та­ви­ло към та­зи действителност. То се чув­с­т­ву­ва за­оби­ко­ле­но от един свят, кой­то му се раз­к­ри­ва пър­во чрез сети- вата. Обаче ду­ша­та е стиг­на­ла до про­ява вни­ма­ние и към ней­на­та самосто- ятелност, към ней­но­то вът­реш­но твор­чес­ко изживяване. Тя чув­с­т­ву­ва ка­то ед­на не­оп­ро­вер­жи­ма истина, че ня­как­ва свет­ли­на ни­ка­къв цвят не мо­же да се изя­ви без ед­но око усе­ща­що свет­ли­на и цветове. Така тя чув­с­т­ву­ва твор­чес­ко­то още в дейнос­т­та на окото. Но щом око­то про­из­веж­да са­мот­вор­чес­ки цве­та - та­ка тряб­ва да мис­лим в сми­съ­ла на фи­ло­со­фи­ята -, къ­де ще на­ме­ря аз нещо, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в се­бе си, ко­ето дъл­жи сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не не са­мо на мо­ята твор­чес­ка сила? А щом ве­че от­к­ро­ве­ни­ята на се­ти­ва­та се про­яви на соб­с­т­ве­на­та си­ла на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъ­де­но то­ва мис­ле­не да съз­да­ва об­ра­зи на представите, ко­ито се ко­ре­нят в ха­рак­те­ра на ду­шев­ния живот, но ко­ито ни­ко­га не мо­гат да кри­ят в се­бе си нещо, ко­ето га­ран­ти­ра с из­вес­т­на си­гур­ност про­ник­ва­не­то до из­во­ри­те на съществуването? Такива въп­ро­си из­ник­ват нав­ся­къ­де от по­-но­во­то раз­ви­тие на философията.

Докато хо­ра­та вярват, че в света, кой­то се раз­к­ри­ва чрез сетивата, е да­де­но не­що завършено, не­що по­чи­ва­що на се­бе си, ко­ето тряб­ва да бъ­де изслед- вано, за да бъ­де поз­на­та не­го­ва­та вът­реш­на същина, те не ще мо­гат да из­ля­зат от объркаността, ко­ято се по­лу­ча­ва чрез го­ре­по­со­че­ни­те въпроси. Чо- вешката ду­ша мо­же да съз­да­де сво­ите поз­на­ния са­мо самотворчески в се­бе си. Това е ед­но убеждение, ко­ето оп­рав­да­но се е раз­ви­ло от предпостав- ките, ко­ито бя­ха опи­са­ни в гла­ва­та на та­зи кни­га "Светът ка­то илюзия" и при опи­са­ни­ето на мис­ли­те на Хамерлинг. Но тогава, щом чо­век из­по­вяд­ва то­ва убеждение, той не мо­же да пре­ми­не оп­ре­де­ле­на опас­на преч­ка на поз- нанието, ос­вен ка­то си представи: светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа съз- дава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.

Само ед­но поз­на­ние мо­же да из­ве­де над та­зи опас­на пречка, ко­ето схва­ща с ду­хов­но­то око, че всич­ко­,ко­ето се­ти­ва­та възприемат, не се пред­с­та­вя чрез сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност ка­то ед­на за­вър­ше­на в се­бе си действителност, а ка­то не­що незавършено, ня­как­си ка­то ед­на половина действителност.

Щом предположим, че във въз­п­ри­яти­ята на се­тив­ния свят има­ме ед­на пъл­на дейс­т­ви­тел­ност пред се­бе си, ние ни­ко­га не ще стиг­нем да на­ме­рим от­го­вор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотвор-
ческите произведения на душата към тази действителност? Ще тряб­ва чо­век да ос­та­не при мне­ни­ето на Кант: човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом дейс­т­ви­тел­нос­т­та се на­ми­ра ус­т­ро­ена в ней­на­та осо­бе­ност вън от душата, то­га­ва ду­ша­та не мо­же да про­из­ве­де това, ко­ето от­го­ва­ря на та­зи действител- ност, а са­мо нещо, ко­ето из­ти­ча от ней­на­та соб­с­т­ве­на организация.

Всичко се прев­ръ­ща в не­що друго, щом познаем, че с това, ко­ето съз­да­ва са­мот­вор­чес­ки в познанието, ор­га­ни­за­ци­ята на чо­веш­ка­та ду­ша не се от­да­ле­ча­ва от действителността, но че в живота, кой­то раз­ви­ва ПРЕДИ вся­ко познание, тя си изоб­ра­зя­ва един свят, кой­то не е действителният. Човеш- ката ду­ша е та­ка пос­та­ве­на в света, че по­ра­ди ней­на­та соб­с­т­ве­на съ­щи­на тя пра­ви не­ща­та раз­лич­ни от това, ко­ето те са в действителност. В из­вес­т­но от­но­ше­ние прав е Хамерлинг, ко­га­то мисли: "определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно ро­за­та не мири- ше, ко­га­то ня­кой не я мирише. . . Ако то­ва не ти е ясно, лю­без­ни читателю, и ако тво­ят ум нас­т­ръх­ва пред то­зи факт ка­то един плаш­лив кон, то­га­ва не­дей че­ти ни­то ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явя­ва се­тив­ни­ят свят, ко­га­то чо­век зас­та­ва не­пос­ред­с­т­ве­но пред него, то­ва за­ви­си от съ­щи­на­та на не­го­ва­та душа. Но не след­ва ли тогава, че той про­из­веж­да то­ва яв­ле­ние на све­та чрез своята душа? Но ед­но без­п­рис­т­рас­т­но наб­лю­де­ние показва, как не­дейс­т­ви­тел­ни­ят ха­рак­тер на външ­ни­ят се­ти­вен свят про­из­хож­да от това, че ко­га­то зас­та­ва не­пос­ред­с­т­ве­но пред нещата, чо­ве­кът под­тис­ка в се­бе си това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но им принадлежи. Когато след то­ва раз­гър­не своя са­мот­вор­чес­ки вът­ре­шен живот, ко­га­то оста­ви да въз­ле­зе от глъ­би­ни­те на не­го­ва­та ду­ша това, ко­ето дре­ме в те­зи глъбини, то­га­ва към това, ко­ето е ви­дял със сетивата, той при­ба­вя не­що друго, ко­ето прев­ръ­ща по­лу­дейс­т­ви­тел­но­то в не­що на­пъл­но дейс­т­ви­тел­но в познанието. Присъщо е на съ­щи­на­та на душата, да заличи, да угаси при пър­во­то виж­да­не на не­ща­та нещо, ко­ето при­над­ле­жи на тях­на­та действи- телност. Ето за­що за се­ти­ва­та те са такива, как­ви­то не са в действителност, а такива, как­ви­то ги пра­ви душата. Обаче тяхният илюзионен характер /или тях­но­то чис­то явление/ се дъл­жи на това, че пър­во ду­ша­та им е от­не­ла това, ко­ето им принадлежи. Но ко­га­то чо­век не спи­ра при пър­во­то въз­п­ри­ема­не на нещата, в поз­на­ни­ето той им до­ба­вя то­ва ко­ето раз­к­ри­ва ве­че тях­на­та пъл­на действителност. Душата не при­ба­вя чрез поз­на­ни­ето не­що към нещата, ко­ето по от­но­ше­ние на тях е един не­дейс­т­ви­те­лен еле­мен­та преди поз­на­ни­ето тя им е от­не­ла нещо, ко­ето при­над­ле­жи на тях­на­та ис­тин­с­ка действителност. Задачата на фи­ло­со-­

В ед­на мал­ка книж­ка "Истина и Наука", ко­ято из­ле­зе от пе­чат през 1892 година, ав­то­рът на нас­то­яща­та кни­га нап­ра­ви един слаб опит да обос­но­ве фи­ло­соф­с­ки оно­ва ко­ето то­ку­-що бе изложено. Той го­во­ри там за перспек- тиви, ко­ито съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия тряб­ва да си разкрие, ако ис­ка да пре­ми­не опас­на­та под­вод­на скала, ко­ято въз­ник­ва за нея по ес­тес­т­вен на­чин чрез ней­но­то развитие. В та­зи книж­ка е из­ло­же­на ед­на фи­ло­соф­с­ка глед­на точ­ка с думите: "не първата форма, в която действителността застава сре- щу човешкия аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие на та­зи глед­на точ­ка със­тав­ля­ва по­-къс­ни­ят опит на ав­то­ра "Философия на Свободата" /из­ляз­ла в 1894 г., 44.-48.хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се ста­рае да да­де фи­ло­соф­с­ки­те ос­но­ви за един възглед, за кой­то се спо­ме­на­ва в го­рес­по­ме­на­та кни­га как­то следва: "не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна орга- низация”. Нашето ця­лос­т­но съ­щес­т­во фун­к­ци­они­ра така, че при вся­ка вещ на дейс­т­ви­тел­нос­т­та еле­мен­ти­те се вли­ват в нея от две страни, те­зи еле­мен­ти­,ко­ито имат зна­че­ние за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето. . .Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу не- щата. . ."А на стр. 255 и следващите: "възприятието е онази част на дей- ствителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е

Който мо­же да при­еме по­со­че­ни­те тук гле­ди­ща ка­то свои, той до­би­ва въз­мож­нос­т­та да си пред­с­та­вя пло­дот­вор­на­та дейс­т­ви­тел­ност свър­за­на с не­го­вия ду­ше­вен жи­вот в не­го­вия се­бе­съз­на­те­лен Аз. Този е възгледът, към кой­то се стре­ми фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие от Гръцката епо­ха на­сам и кой­то е по­ка­зал сво­ите пър­ви яс­но до­ло­ви­ми сле­ди в све­тог­ле­да на Гьоте. Стига се до познанието, че то­зи се­бе­съз­на­те­лен Аз не из­жи­вява се­бе си изо­ли­ра­но вът­ре в се­бе си и вън от обек­тив­ния свят, а нап­ро­тив не­го­во­то от­къс­ва­не от то­зи свят е са­мо ед­но яв­ле­ние на съзнанието, ко­ето мо­же да бъ­де преодо- ляно. Преодоляна чрез това, ко­ето му да­ва разбирането, че ка­то чо­век той тряб­ва да про­яви в оп­ре­де­ле­но със­то­яние на раз­ви­ти­ето ед­на пре­ход­на фор­ма на Аза, ка­то из­т­лас­ка вън от съз­на­ни­ето силите, ко­ито свър­з­ват ду­ша­та със света. Ако те­зи си­ли би­ха дейс­т­ву­ва­ли неп­рес­тан­но в съзнанието, то­га­ва чо­век не би раз­вил ед­но пъл­но силно, по­чи­ва­що в се­бе си себе- съзнание. Той не би мо­гъл да из­жи­вее се­бе си ка­то се­бе­съз­на­те­лен Аз. Следователно раз­ви­ти­ето на се­бе­съз­на­ни­ето за­ви­си имен­но от това, че на ду­ша­та е да­де­на въз­мож­нос­т­та да въз­п­ри­ема све­та без она­зи част на дей- ствителността, ко­ято на оп­ре­де­ле­на степен, а имен­но на онази, ко­ято стои пре­ди поз­на­ни­ето­,се­бе съз­на­тел­ни­ят Аз заличава, угасва. Следователно ми­ро­ви­те си­ли на то­зи член на дейс­т­ви­тел­нос­т­та ра­бо­тят вър­ху ду­шев­но­то съ­щес­т­во така, че се от­тег­лят в скритост, за да поз­во­лят да про­си­яе в пъл­на си­ла се­бе­съз­на­тел­ни­ят АЗ. Следователно то­зи се­бе­съз­на­те­лен АЗ тряб­ва да разбере, че той дъл­жи сво­ето се­бе­поз­на­ние на един факт, кой­то раз­п­рос­ти­ра ед­но бу­ло вър­ху поз­на­ни­ето на света. Чрез то­ва по не­об­хо­димост се обуславя, що­то всичко, ко­ето во­ди ду­ша­та до пъл­но силното, енер­гич­но из­жи­вя­ва­не на АЗа, зак­ри­ва по­-дъл­бо­ки­те основи, в ко­ито се ко­ре­ни то­зи АЗ. Обаче вся­ко поз­на­ние на обик­но­ве­но­то съз­на­ние е такова, че то про­из­веж­да пъл­на­та си­ла на се­бе­съз­на­тел­ния АЗ. Човек чув­с­т­ву­ва се­бе си ка­то един се­бе­съз­на­те­лен Аз бла­го­да­ре­ние на това, че въз­п­ри­ема със сво­ите се­ти­ва един вън­шен свят, че из­жи­вя­ва се­бе си вън от то­зи свят и стои в та­ко­ва от­но­ше­ние с то­зи вън­шен свят, ко­ето на оп­ре­де­ле­на сте­пен на на­уч­но­то из­с­лед­ва­не пра­ви "този свят да се яви като илюзия". Ако всич­ко то­ва не би

Ако приеме, че не­ща­та сто­ят така, ние не мо­жем да тър­сим от­го­во­ра на за­га­дъч­ни­те въп­ро­си на фи­ло­со­фи­ята в из­жи­вя­ва­не­то на душата, ко­ито се пред­ла­гат на обик­но­ве­но­то съзнание. Това съз­на­ние е приз­ва­но да уси­ли се­бе­съз­на­тел­ния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули по- гледа за връзката на аза с обективния свят, следователно не може да пока- же, как душата е свързана с истинския свят. С то­ва е по­со­че­на причината, за­що ед­ни стре­меж към познание, ко­ето ис­ка да нап­ред­не фи­ло­соф­с­ки със сред­с­т­ва­та на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мис­ле­не или с друг и подобни, ви­на­ги тряб­ва да стиг­не до ед­на точка, къ­де­то прес­лед­ва­но­то се раз­па­да в познанието. В нас­то­яща­та кни­га тряб­ва­ше да по­ка­жем то­ва раз­па­да­не у мно­го мис­ли­те­ли на но­во­то време. Защото в дейс­т­ви­тел­ност на­уч­ни­ят стре­меж на но­во­то вре­ме ра­бо­ти със сред­с­т­ва на на­уч­ни­те мислители, ко­ито слу­жат на от­къс­ва­не­то на се­бе­съз­на­тел­ния Аз от ис­тин­с­ка­та действител- ност. И си­ла­та и ве­ли­чи­ето на науката, имен­но на ес­тес­т­ве­на­та наука, по­чи­ва на без­ре­зер­в­но­то при­ла­га­не на тези мис­ли­тел­ни средства.

Отделни философи, ка­то Дилгей, Ойкен и други, на­соч­ват фи­ло­соф­с­ко­то наб­лю­де­ние вър­ху се­бе­наб­лю­де­ни­ето на душата. Обаче това, ко­ето те разглеждат, са оне­зи из­жи­вя­ва­ния на душата, ко­ито об­ра­зу­ват ос­но­ва­та на се­бе­съз­на­тел­ния АЗ. Поради то­ва те не про­ник­ват до он­зи из­вор на света, в кой­то из­жи­вя­ва­ни­ята на ду­ша­та бли­кат от ис­тин­с­ка­та действителност. Тези из­во­ри не мо­гат да се на­ме­рят там, къ­де­то със сво­ето обик­но­ве­но съз­на­ние ду­ша­та зас­та­ва пър­во сре­щу са­ма­та се­бе си наб­лю­да­вай­ки се. Ако ис­ка да стиг­не до те­зи извори, ду­ша­та тряб­ва да про­ник­не вън от то­ва обик­но­ве­но съзнание. Тя тряб­ва да из­жи­вее не­що в се­бе си, ко­ето то­ва съз­на­ние не мо­же да и даде. Отначало ед­но та­ко­ва из­жи­вя­ва­не се явя­ва на обик­но­ве­но­то поз­на­ние ка­то пъл­на нелепост. Душата тряб­ва да из­жи­вее се­бе си със зна- ние в един елемент, без да вна­ся сво­ето съз­на­ние със се­бе си в то­зи еле- мент. Тя тряб­ва да над­х­вър­ли съз­на­ни­ето и въп­ре­ки то­ва да ос­та­не съ­щев­ре­мен­но съзнателна! И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далече до нещо невъзможно, или ще трябва да си от- ворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разреша- ването на загатките на философията.

Трябва да си признаем, че пъ­тят "във вътрешността на душата" тряб­ва да бъ­де съ­вър­ше­но раз­ли­чен от този, кой­то са из­б­ра­ли ня­кои све­тог­ле­ди на по­-но­во­то време. Докато хо­ра­та взе­мат ду­шев­ни­те из­жи­вя­ва­ния такива,

Постъпвайки по то­зи начин, чо­век до­ла­вя в ду­ша­та ед­но дейс­т­ви­тел­но из- живяване, чи­ято соб­с­т­ве­на същ­ност се изя­вя­ва ка­то такава, ко­ято е не­за­ви­си­ма от ор­га­ни­те на тялото. Това е един ду­хо­вен живот, кой­то мис­ло­во не тряб­ва да бъ­де смес­ван с това, ко­ето Дилтей и Ойкен на­ри­чат ду­хо­вен свят. Защото ТОЗИ ду­хо­вен свят мо­же да бъ­де из­жи­вян от чо­ве­ка са­мо тога- ва, ко­га­то чо­век е свър­зан с ор­га­ни­те на сво­ето тяло. Духовният живот, кой­то раз­би­ра­ме тук, не съ­щес­т­ву­ва за душата, ко­ято е свър­за­на с тялото.

И ка­то ед­на пър­ва опитност на то­зи до­бит нов ду­хо­вен жи­вот се пред­с­та­вя ис­тин­с­ко­то поз­на­ние на обик­но­ве­ния ду­ше­вен живот. В дейс­т­ви­тел­ност и то­зи ду­ше­вен жи­вот не е про­из­ве­ден чрез тялото, а той про­ти­ча вън от тялото. Когато виж­дам един цвят, ко­га­то чу­вам един звук, аз из­жи­вя­вам цвета, зву­ка не ка­то ре­зул­тат на тялото, а ка­то се­бе­съз­на­те­лен Аз, аз съм свър­зан с цвета, със зву­ка на­ми­ра­щи се вън от тялото. тялото има зада- чата да действува така, че то може да бъде сравнено с едно огледало. Ко- гато обик­но­ве­но­то съз­на­ние съм свър­зан са­мо пси­хи­чес­ки с един цвят, по­ра­ди ус­т­ройс­т­во­то на то­ва съз­на­ние аз не мо­га да въз­п­ри­емам ни­що от цвета. Както не мо­га да ви­да мо­ето лице, ко­га­то гле­дам пред се­бе си. Но щом пред ме­не стои ед­но огледало, аз виж­дам то­ва ли­це ка­то тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз из­жи­вя­вам се­бе си ка­то та­ко­ва тяло. Стоейки пред огледалото, аз въз­п­ри­емам тя­ло­то ка­то об­раз в огледалото. Така е и със се­тив­но­то въз­п­ри­ятие - раз­би­ра се тряб­ва да се има пред­вид не­дос­та­тъч­нос­т­та на ед­но сравнение. Аз жи­вея с цве­та ВЪН от мо­ето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цве- тът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един про­из­во­ди­тел на възприятия, на ду­шев­ния жи­вот въобще, а то­ва човеш­ко тя­ло е един ог­ле­да­лен апа­рат на това, ко­ето ста­ва ду­шев­но­-ду­хов­но вън от тялото.

Чрез един та­къв въз­г­лед те­ори­ята на поз­на­ни­ето е пос­та­ве­на вър­ху ед­на пъл­на пер­с­пек­ти­ва основа. "човек ще стигне. . .до една. . .представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "от вън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С те­зи ду­ми се опи­та ав­то­рът на нас­то­яща­та кни­га /"Загадки на Философията"/ да оха­рак­те­ри­зи­ра плу­ва­ща­та пред не­го пер­с­пек­ти­ва към ед­на те­ория на поз­на­ни­ето в ед­на сказка, ко­ято бе­ше раз­ра­бо­тил на про­ве­де­ния през 1911 го­ди­на в Болоня фи­ло­соф­с­ки конгрес: "Психологическите основи и становището на Духов-

През вре­ме на чо­веш­кия сън от­ра­зя­ва­що­то вза­имо­дейс­т­вие меж­ду тя­ло­то и ду­ша­та е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духов- ното. Обаче за обик­но­ве­но­то съз­на­ние не съ­щес­т­ву­ва изживяване, ко­га­то тя­ло­то не от­ра­зя­ва изживяванията. Ето за­що съ­нят про­ти­ча безсъзнателно. Чрез го­ре­по­со­че­ни­те и дру­ги по­доб­ни пси­хи­чес­ки уп­раж­не­ния се сти­га до там, ду­ша­та да раз­вие ед­но съз­на­ние раз­лич­но от обикновеното. Чрез то­ва тя до­би­ва спо­соб­нос­т­та не са­мо да из­жи­вя­ва душевно-духовно, но съ­що и та­ка да за­си­ли из­жи­вя­но­то в се­бе си, че то да се от­ра­зи та­ка да се ка­же в са­мо­то се­бе си без по­мощ­та на тя­ло­то и по то­зи на­чин да стиг­не до ду­хов­но­то възприятие. И ед­ва в та­ка из­жи­вя­но­то ду­ша­та мо­же да поз­нае ис­тин­с­ки се­бе си, мо­же да из­жи­вее се­бе си в сво­ето съ­щес­т­во съзнателно. Както спо­ме­нът из­вик­ва ка­то по въл­ше­бен на­чин ми­на­ли фак­ти на фи­зи­чес­ко­то из­жи­вя­ва­не от глъ­би­ни­те на душата, та­ка и пред ед­на душа, ко­ято се е под­гот­ви­ла чрез го­ре­по­со­че­ни­те упражнения, из­ник­ват от глъ­би­ни­те на вът­реш­нос­т­та ис­тин­с­ки изживявания, ко­ито не при­над­ле­жат на све­та на се­тив­но­то битие, а при­над­ле­жат на един свят, в кой­то ду­ша­та има сво­ята ос­нов­на същина.

Твърде близ­ко е се­га до ума, че ня­кой от вяр­ва­щи­те в съв­ре­мен­ния на­чин на мис­ле­не ще ока­чес­т­ви то­зи свят, кой­то се явя­ва тук ка­то при­над­ле­жащ на об­лас­т­та на греш­ки­те на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на са­мов­ну­ше­ни­ята и тем подобни. На то­ва мо­жем да възразим, че един се­ри­озен стре­меж на душата, кой­то ра­бо­ти в по­со­че­ния път, на­ми­ра във вът­реш­но­то със­то­яние на духа, ко­ето тя си е възпитала, та­ки­ва си­гур­ни сред- ства, за да раз­ли­ча­ва илю­зи­ята от ду­хов­на­та действителност, как­то в обик­но­ве­ния жи­вот при ед­но здраво ус­т­ройс­т­во на ду­ша­та чо­век мо­же да раз­ли­ча­ва фан­тас­тич­ни­те об­ра­зи от ед­но възприятие. Напразно ще се тър­сят те­оре­ти­чес­ки доказателства, че го­ре­ха­рак­те­ри­зи­ра­ни­ят свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как тряб­ва да се съди, вър­ху то­ва ре­ша­ва са­мо­то изживяване в еди­ния как­то и в дру­гия случай.

Това, ко­ето за­дър­жа мно­зи­на да пред­п­ри­емат стъпката, ко­ято спо­ред то­ва из­ло­же­ние е един­с­т­ве­но за фи­ло­соф­с­ки­те загадки, то е, че те се стра­ху­ват да не би чрез ед­на та­ка­ва стъп­ка да из­пад­нат в об­лас­т­та на ед­на мъг­ли­ва мистика. Който пред­ва­ри­тел­но ня­ма в се­бе си вле­че­ни­ето на ду­ша­та към та­ка­ва мъг­ли­ва мистика, той ще си от­во­ри по опи­са­ния път дос­тъп­на до един свят на ду­шев­но­то изживяване, кой­то е в се­бе си та­ка крис­тал­но ясно, как­то ма­те­ма­ти­чес­ко­то идей­но построение. Обаче ако чо­век има склон­ност да тър­си ду­хов­но­то в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде

обяснено", той не ще мо­же да се ори­ен­ти­ра в то­зи път ни­то ка­то не­гов познавач, ни­то ка­то не­гов противник.

Лесно мо­же да се раз­бе­ре също, че та­ки­ва личности, ко­ито ис­кат да счи­тат на­чи­на на мислене, с кой­то си слу­жи ес­тес­т­ве­на­та на­ука за поз­на­ни­ето на се­тив­ния свят е един­с­т­ве­но вер­ни­ят на­учен път, ще се опъл­чат сил­но про­тив из­не­се­но­то тук. Въпреки това, този, кой­то се ос­во­бо­ди от та­зи едно- странчивост, мо­же да познае, че имен­но в ис­тин­с­кия ес­тес­т­ве­но­на­учен подход ле­жи ос­но­ва­та за ед­но при­ема­не на тук описаното. В идеите, ко­ито бя­ха опи­са­ни в нас­то­яща­та кни­га ка­то та­ки­ва на но­вия ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене, ние има­ме на­й-­доб­ри мис­ли за упражнение, на ко­ито ду­ша­та мо­же да се от­да­де и да пос­то­ян­с­т­ву­ва в тях, за да се ос­во­бо­ди в ней­но­то вът­реш­но из­жи­вя­ва­не от свър­за­нос­т­та с тялото. Който из­пол­зу­ва те­зи ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни идеи, за да пос­тъп­ва с тях така, как­то бе опи­са­но в нас­то­ящи­те изложения, той ще открие, че мисли, ко­ито пър­во­на­чал­но из­г­леж­дат оп­ре­де­ле­ни са­мо за да изоб­ра­зя­ват при­род­ни­те процеси, при вът­реш­но­то ду­хов­но уп­раж­не­ние дейс­т­ви­тел­но ос­во­бож­да­ват ду­ша­та от тялото, и че Духовната наука, ко­ято раз­би­ра­ме тук тряб­ва да със­тав­ля­ва ед­но про­дъл­же­ние на пси­хи­чес­ки пра­вил­но из­жи­вя­ва­ния ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене.

Ние изживяваме със знание същ­нос­т­та на чо­веш­ка­та душа, ко­га­то я тър­сим по го­ре­ха­рак­те­ри­зи­ра­ния път. Развитието на фи­ло­соф­с­ки­те све­тог­ле­ди през гръц­ка­та епо­ха е до­ве­ло до раж­да­не­то на ми­съл­та в по­ле­то на те­зи светогледи. По-късно нап­ре­дъ­кът на то­ва раз­ви­тие се със­то­еше в това, чрез из­жи­вя­ва­не­то на ми­съл­та да на­со­чи и до­ве­де фи­ло­соф­с­ко­то раз­г­леж­да­не до се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Гьоте се стре­ме­ше в се­бе съз­в­на­тел­ния Аз към та­ки­ва изживявания, които, би­дей­ки пре­ра­бо­те­ни от чо­веш­ка­та душа, пос­та­вят съ-щев­ре­мен­но ду­ша­та в об­лас­т­та на она­зи действителност, ко­ято е не­дос­тъп­на за сетивата. Когато той се стре­ми към ед­на та­ка­ва идея за растението, ко­ято не мо­же да бъ­де виж­да­на със сетивата, ко­ято въп­ре­ки то­ва съ­дър­жа свръх­се­тив­на­та съ­щи­на на всич­ки растения, та­ка че из­хож­дай­ки от нея чо­век да из­мис­ли всич­ки растения, ко­ито е въз­мож­но да живеят, с та­къв един ду­хо­вен под­ход Гьоте стои на по­со­че­на­та тук почва. След то­ва Хегел виж­да­ше в мис­ли­тел­но­то из­жи­вя­ва­не на са­ма­та чо­веш­ка ду­ша "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно без­п­рис­т­рас­т­но прос­ле­дя­ва­не на фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие показва, че из­жи­вя­ва­не­то на мис­ли­те на­ис­ти­на е би­ло елементът, чрез кой­то се­бе­съз­на­тел­ния Аз тряб­ва­ше да бъ­де пос­та­вен на

соб­с­т­ве­на­та си основа, че тряб­ва да се пре­ми­не над из­жи­вя­ва­не­то на мис­ли­те към ед­но та­ко­ва ду­шев­но изживяване, ко­ето во­ди над обик­но­ве­но­то съзнание. Защото съ­що и Хегеловото из­жи­вя­ва­не на мис­ли­те про­ти­ча още в об­лас­т­та на то­ва обик­но­ве­но съзнание.

Наистина то­ва нас­то­ящо фи­зи­чес­ко тя­ло е да­ло на ду­ша­та въз­мож­ност да има из­жи­вя­ва­ния във връз­ка с външ­ния свят, ко­ито пра­вят от ду­хов­но­-ду­шев­ния чо­век не­що раз­лич­но от това, ко­ето той е бил, ко­га­то е нав­ля­зъл в жи­во­та в то­ва фи­зи­чес­ко тяло; но това тяло е твърде определено офор- мено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания. Така в чо­ве­ка се на­ми­ра ед­но ду­хов­но­-ду­шев­но същество, ко­ето съ­дър­жа за­лож­ба­та за един нов човек.

Такива мис­ли мо­гат да бъ­дат тук са­мо бег­ло засегнати. Това, ко­ето те съдъ- ржат, от­к­ри­ва пер­с­пек­ти­ва­та за ед­на Духовна наука, ко­ято е ней­на­та вът­реш­на съ­щи­на е из­г­ра­де­на по об­ра­зе­ца на ес­тес­т­ве­на­та наука. Този, кой­то об­ра­бот­ва ед­на та­ка­ва наука, ще пос­тъ­пи как­то пос­тъп­ва ботаникът. Този пос­лед­ни­ят прос­ле­дя­ва растенията, как то пус­ка корен, раз­ви­ва стеб­ло и листа, по­-на­та­тък раз­ви­ва цве­то­ве и плодове. В пло­да той на­ми­ра за­ро­ди­ша на но­вия рас­ти­те­лен живот. И ко­га­то виж­да да се раж­да ед­но но­ва расте- ние, той тър­си не­го­вия про­из­ход в зародиша, кой­то се е по­лу­чил от ед­но дру­го растение. Ученият на ду­хов­на­та на­ука ще проследи, как един чо­веш­ки живот, не­за­ви­си­мо от не­го­ва­та външ­на страна, раз­ви­ва съ­що и ед­на вът­реш­на същност; той ще констатира, как външните изживявания уми- рат подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще про- следи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек. В човека, кой­то вли­за в жи­во­та чрез раждането, той ще ви­ди да ид­ва от­но­во в се­тив­ния свят онова, ко­ето е из­ляз­ло от не­го чрез смъртта. Той ще се на­учи да наблюдава, как онова, ко­ето е пре­да­де­но на чо­ве­ка във фи­зи­чес­ко­то нас­лед­с­т­ве­но те­че­ние от предците, е са­мо веществото, материалът, кой­то ду­хов­но­-ду­шев­ни­ят чо­век из­г­раж­да офор­мяй­ки го, за да до­ве­де до фи­зи­чес­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не това, ко­ето се е об­ра­зу­ва­ло за­ро­диш­но в един пред­хож­дащ живот.

От глед­на точ­ка на то­зи све­тог­лед чо­ве­кът ще ви­ди ня­кои не­ща на на­ука­та за ду­ша­та /психологията/ в ед­на но­ва светлина. Ще обър­нем вни­ма­ни­ето са­мо вър­ху едно. Нека наблюдаваме, как чо­веш­ка­та ду­ша се променя, пре­об­ра­зя­ва се чрез изживявания, ко­ито в из­вес­тен сми­съл пред­с­тав­ля­ват ед­но въз­в­ръ­ща­не на пре­диш­ни изживявания. Когато сме че­ли ед­на пъл­на със зна­че­ние кни­га в на­ша­та два­де­се­та го­ди­на и след то­ва от­но­во я про­чи­та­ме в на­ша­та че­ти­ри­де­се­та година, ние я чув­с­т­ву­ва­ме ка­то един друг човек. И ко­га­то за­пи­та­ме без­п­рис­т­рас­т­но за при­чи­на­та на то­зи факт, по­лу­ча­ва се, че то­ва­,ко­ето сме при­ели чрез кни­га­та в два­де­се­та­та година, про­дъл­жа­ва да жи­вее в нас и е ста­на­ло ед­на част на на­ше­то соб­с­т­ве­но същество. Ние има­ме в на­ше­то соб­с­т­ве­но ду­хов­но­-ду­шев­но съ­щес­т­во силата, ко­ято се на­ми­ра в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази

Към то­ва се при­ба­вя още, че вжи­вя­ва­не­то на ду­ша­та в не­за­ви­си­мия от тя­ло­то ду­хо­вен свят поз­во­ля­ва ис­тин­с­ки ду­хов­но­-ду­шев­но­то да се яви в ней­но­то съз­на­ние по един по­до­бен начин, как­то в спо­ме­на из­п­лу­ва миналото. Но то­ва ду­хов­но­-ду­шев­но ес­тес­т­во се оказ­ва над­х­вър­ля­що от­дел­ния живот. Както това, ко­ето се­га но­ся в мо­ето съзнание, съ­дър­жа в се­бе си ре­зул­та­ти­те на мо­ето ми­на­ло фи­зи­чес­ко изживяване, та­ка и на ду­ша­та ми­на­ла през го­ре­по­со­че­ни­те уп­раж­не­ния се раз­к­ри­ва ця­ло­то фи­зи­чес­ко из­жи­вя­ва­не,с осо­бе­но офор­мя­не на тялото, ка­то об­ра­зу­ва­но от ду­хов­но­-ду­шев­но­то съще- ство, ко­ето е пред­хо­ди­ло об­ра­зу­ва­не­то на тялото. И то­зи пред­хож­дащ об­ра­зу­ва­не­то на тя­ло­то жи­вот се явя­ва ка­то жи­вот пре­ка­ран в един чис­то ду­хо­вен свят, в кой­то ду­ша­та е живяло, пре­ди тя да мо­же да раз­вие в един нов фи­зи­чес­ки жи­вот за­ро­диш­ни­те за­лож­би на един ми­нал фи­зи­чес­ки живот. Човек тряб­ва да се зат­во­ри пред тол­ко­ва яв­на­та възможност, че си­ли­те на чо­веш­ка­та ду­ша са спо­соб­ни да се развият, ко­га­то той се въз­п­ро­ти­вя­ва да признае, че ис­ти­на го­во­ри ед­на душа, ко­ято ми­мо­хо­дом из­каз­ва сво­ята опитност, че чрез ней­на­та ра­бо­та тя дейс­т­ви­тел­но е стиг­на­ла до там, да знае за един ду­хо­вен свят в ед­но съз­на­ние от­к­ло­ня­ва­що се от обикнове- ното. И то­ва зна­ние во­ди до ду­хов­но­то об­г­ръ­ща­не на един свят от кой­то ста­ва нагледно, че ис­тин­с­ка­та същ­ност на ду­ша­та се на­ми­ра зад обик­но­ве­но­то изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смърт- та, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То во­ди до познанието, че чо­веш­ка­та ду­ша жи­вее в пов­та­ря­щи се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния има ед­но чис­то ду­хов­но съществуване.

От та­ка­ва глед­на точ­ка при­ема­не­то на един ду­хо­вен свят до­би­ва действи- телност. Самите чо­веш­ки ду­ши са тези, ко­ито пре­на­сят пос­тиг­на­то­то от ед­на кул­тур­на епо­ха в по-късната. Душата се явя­ва във фи­зи­чес­кия жи­вот с оп­ре­де­ле­но вът­реш­но устройство, чи­ето раз­ви­тие се долавя, ко­га­то чо­век не е та­ка пристрастен, да иска да виж­да в то­ва раз­ви­тие са­мо ре­зул­та­та на фи­зи­чес­ко­то наследство. Това, ко­ето се явя­ва ка­то ду­хо­вен свят в кул­тур­ния живот, за кой­то го­во­рят Дилтей и Ойкен, има та­ка­ва форма, че след­ва­що­то е пос­то­ян­но не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но с прехождащото. Обаче в то­ва нап­ред­ва­не се пос­та­вят чо­веш­ки­те души, ко­ито до­на­сят със се­бе си ре­зул­-
та­та на тех­ни­те ми­на­ли съ­щес­т­ву­ва­ния във фор­ма­та на вът­реш­но ду­шев­но настроение, ко­ито оба­че тряб­ва да ус­во­ят чрез външ­но уче­ние това, ко­ето се е раз­ви­ло във фи­зи­чес­кия кул­ту­рен свят през времето, ко­га­то те са се на­ми­ра­ли в чис­то ду­хов­но съществуване.

В ед­но ис­то­ри­чес­ко из­ло­же­ние не мо­же да се да­де пъл­но­то обяс­не­ние вър­ху за­сег­на­тия тук въпрос. Който тър­си ед­но та­ко­ва обяснение, не­го аз си поз­во­ля­вам да на­со­ча към мо­ите кни­ги вър­ху Духовната наука. Ако и те­зи кни­ги да се стре­мят да да­дат в ед­на на­й-­об­що­дос­тъп­на фор­ма на опи­са­ние светогледа, чи­ито глед­ни точ­ки и це­ли са ски­ци­ра­ни тук, все пак аз вярвам, че е въз­мож­но да се поз­нае и в дре­ха­та на та­зи фор­ма на описание, как то­зи све­тог­лед по­чи­ва на ед­на се­ри­оз­но прес­лед­ва­на фи­ло­соф­с­ка ос­но­ва и от та­зи ос­но­ва се стре­ми да про­ник­не в света, кой­то чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да види, ко­га­то тя до­бие чрез вът­реш­на­та ра­бо­та спо­соб­нос­т­та да наб­лю­да­ва без по­мощ­та на тялото.

Това мне­ние на Брентано не мо­же да бъ­де под­к­ре­пе­но с нищо, ако чо­век не ис­ка да нав­ле­зе в ски­ци­ра­ния тук светоглед. Защото къ­де ще се на­ме­рят ос­

В Духовната наука, ко­ято раз­би­ра­ме тук, ние не се на­ми­ра­ме ни­къ­де в про­ти­во­ре­чие с по­-но­вия ес­тес­т­ве­но на­учен на­чин на мислене. Трябва са­мо да се допусне, че със са­мия то­зи на­чин на мис­ле­не не мо­гат да се до­би­ят ни­как­ви схва­ща­ния вър­ху об­лас­т­та на ду­хов­ния живот. Познаем ли фак­та на ед­но дру­го съзнание, раз­лич­но от обикновеното, ние ще намерим, че то­ва съз­на­ние ни до­веж­да до пред­с­та­ви вър­ху ду­хов­ния свят, ко­ито да­ват за то­зи свят ед­на за­ко­но­мер­на връзка, на­пъл­но по­доб­на на тази, ко­ято ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то из­с­лед­ва­не от­к­ри­ва за фи­зи­чес­кия свят.

По то­зи път се сти­га съ­що до познанието, че про­из­хо­дът на мо­рал­ни­те им­пул­си се на­ми­ра в он­зи свят, кой­то ду­ша­та виж­да сво­бод­но от тялото. От то­зи свят в жи­во­та на ду­ша­та про­ник­ват подбудите, ко­ито не про­из­хож­дат от те­лес­на­та при­ро­да на човека, а тряб­ва да оп­ре­де­лят дейс­т­ви­ята на чо­ве­ка не­за­ви­си­мо от та­зи те­лес­на природа.

Когато чо­век се за­поз­нае с това, че "Азът" жи­вее със своя ду­шев­но­-ду­хо­вен свят вън от тялото, че сле­до­ва­тел­но са­ми­ят той до­на­ся из­жи­вя­ва­ни­ята на външ­ния свят до то­ва тяло, то­га­ва той ще на­ме­ри съ­що и пъ­тя до ед­но ис­тин­с­ко ду­хов­но­съ­об­раз­но схва­ща­не на за­гад­ка­та на съдбата. В сво­ето ду­шев­но из­жи­вя­ва­не чо­ве­кът е на­пъл­но свър­зан с това, ко­ето той из­жи­вя­ва ка­то съдба. Нека раз­г­ле­да­ме ду­шев­но­то със­то­яние на един 30-го­ди­шен човек. Действителното съ­дър­жа­ние на не­го­во­то външ­но би­тие би би­ло съ­вър­ше­но друго, ако пред пре­ди­ду­щи­те го­ди­ни той би из­жи­вял не­що друго, раз­лич­но от това, ко­ето е изживял. Неговият "Аз" е не­мис­лим без те­зи изживявания. И ко­га­то те са го спо­ле­те­ли ка­то бо­лез­не­ни уда­ри на съдбата, чрез тях той е ста­нал това, ко­ето е. Те при­над­ле­жат към си­ли­те ко­ито дейс­т­ву­ват в не­го­вия "Аз". Както чо­век жи­вее ду­хов­но­-ду­шев­но с цве­та и то­зи цвят е до­ве­ден до не­го­во­то въз­п­ри­ятие са­мо чрез от­ра­же­ни­ето на тялото, та­ка той жи­вее ка­то в ед­но един­с­т­во със сво­ята съдба. С цве­та той е свър­зан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от
своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези при- чини. В обик­но­ве­но­то съзнание, той не знае, че неговата воля е свър­за­на с та­зи съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би могъл да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и за­гад­ка­та на съд­ба­та не се раз­ре­ша­ва ка­то чо­век из­мис­ля хи­по­те­зи вър­ху нея, а чрез това, че той се на­уча­ва да разбира, как в ед­но из­жи­вя­ва­не на ду­ша­та над­х­вър­ля­що обик­но­ве­но­то съз­на­ние той се срас­т­ва със сво­ята съдба. Тогава той познава, че в за­ро­диш­ни­те за­лож­би на зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не пред­хож­да­що нас­то­яще­то се на­ми­рат причините, по­ра­ди ко­ито той из­жи­вя­ва то­ва или оно­ва съ­би­тие на съдбата. Във формата, в ко­ято се пред­с­та­вя на обик­но­ве­но­то съзнание, съд­ба­та не се явя­ва в ней­на­та ис­тин­с­ка форма. Тя про­ти­ча ка­то пос­лед­с­т­вие от ми­на­ли­те зем­ни съществувания, ко­ито обик­но­ве­но­то съз­на­ние не мо­же да вижда. Да раз­бе­ре човек, че той е свър­зан с уда­ри­те на сво­ята съд­ба чрез пре­диш­ни съществувания, то­ва зна­чи той съ­щев­ре­мен­но да се примири със съдбата.

И за та­ки­ва за­гад­ки на фи­ло­со­фи­ята­,ка­то тази, тряб­ва да на­со­чим читате- лите, ко­ито же­ла­ят по­-го­ле­ми подробности, към ве­че ци­ти­ра­ни­те тру­до­ве на ав­то­ра вър­ху Духовната наука. Тук мо­жах­ме да го­во­рим са­мо вър­ху по­-важ­ни резултати на та­зи наука, но не мо­жа­ха да бъ­дат по­ка­за­ни под­роб­но пътищата, ко­ито во­дят до там, чо­век да бъ­де убе­ден от нея.

Чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни пъ­ти­ща фи­ло­со­фи­ята во­ди до познанието, че от съ­зер­ца­ни­ето на све­та тя тряб­ва да пре­ми­не към ед­но изживяване на света, кой­то търси. В съ­зер­ца­ни­ето на све­та ду­ша­та из­жи­вя­ва нещо, при ко­ето тя не мо­же да спре, ако не ис­ка да ос­та­не пос­то­ян­но за­гад­ка за се­бе си. С то­ва съ­зер­ца­ние е как­то със зрън­це­то семе, ко­ето се раз­ви­ва в растението. Кога- то е узряло, то мо­же да на­ме­ри своя път по два начина. То мо­же да бъ­де из­- пол­зу­ва­но за хра­на на човека. Когато го из­с­лед­ва­ме по от­но­ше­ние на та­зи не­го­ва използуваемост, то­га­ва се взе­мат под вни­ма­ние глед­ни­те точ­ки раз­лич­ни от онези, ко­ито се по­лу­ча­ват от на пред­ва­щия път на зърното, по кой­то то минава, ко­га­то по­па­да в поч­ва­та и ста­ва за­ро­диш на ед­но но­во растение. Това, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва душевно, има по съ­щия на­чин един дво­ен път. От ед­на стра­на то се явя­ва в съ­зер­ца­ни­ето на един вън­шен свят. Когато из­с­лед­ва­ме ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не от та­зи глед­на точка, ние ще съз­да­дем светогледи, ко­ито пре­ди всич­ко пи­тат за това: как прониква поз- нанието в същността на нещата? Такова из­с­лед­ва­не мо­же да се срав­ни с оно­ва за хра­ни­тел­на­та стойност на жит­но­то зърно. Но ние мо­жем да раз­г­ле­да­ме съ­що ду­шев­но­то изживяване, до­кол­ко­то то не е от­к­ло­не­но навън, а
про­дъл­жа­ва­що да дейс­т­ву­ва в ду­ша­та и во­де­що я от ед­на сте­пен на дру­га на съществуването. Тогава ние схва­ща­ме то­ва ду­шев­но из­жи­вя­ва­не във вло­же­на­та в не­го дви­га­тел­на сила. Ние го поз­на­ва­ме ка­то един по­-висш чо­век в човека, кой­то в еди­ния жи­вот под­гот­вя другия. Ние ще стиг­нем до разбирането, че то­зи е ос­нов­ни­ят им­пулс на ду­шев­но­то изживяване. Ще поз­на­ем също, че познанието се от­на­ся към то­зи ос­но­вен им­пулс ка­то из­пол­зу­ва­не­то на жит­но­то зър­но ка­то хра­на към нап­ред­ва­щия път на то­ва жит­но зърно, кой­то пра­ви от не­го за­ро­диш за ед­но но­во растение. Когато чо­век не взе­ма под вни­ма­ние това, той жи­вее в из­ма­ма че в същ­нос­т­та на ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не мо­же да тър­си същ­нос­т­та на познанието. С то­ва той из­па­да в ед­на грешка, по­доб­на на онази, ко­ято би възникнала, ако би из­с­лед­вал жит­но­то зър­но са­мо хи­ми­чес­ки по от­но­ше­ние на не­го­ва­та хра­ни­тел­на стойност и би ис­кал в ре­зул­та­та на то­ва из­с­лед­ва­не да на­ме­ри съ­щи­на­та на жит­но­то зърно. Охарактеризираната тук Духовна на­ука се стре­ми да из­бег­не та­зи из­ма­ма ка­то ис­ка да раз­к­рие соб­с­т­ве­на­та вът­реш­на съ­щи­на на ду­шев­но­то изживяване, ко­ето в своя път мо­же да вле­зе СЪЩО и в служ­ба на познанието, без да има в то­ва съзерцателно познание сво­ята съ­щин­с­ка пър­вич­на природа.

Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не тряб­ва да се смес­ва с оне­зи ду­шев­ни състояния, ко­ито не се пос­ти­гат чрез оха­рак­те­ри­зи­ра­на­та вът­реш­на соб­с­т­ве­на дейност на душата, а се по­лу­ча­ват чрез по­ни­жен ду­хо­вен жи­вот /в съ­но­по­доб­но ясновиждане, в хип­но­за и т.н./. При те­зи ду­шев­ни със­то­яния ня­ма­ме ра­бо­та с ед­но дейс­т­ви­тел­но из­жи­вя­ва­не на ду­ша­та в ед­но сво­бод­но от тя­ло­то съзнание, а с ед­но свър­з­ва­не на тя­ло­то и на душата, ко­ето се от­к­ло­ня­ва от то­ва на обик­но­ве­ния живот. Действител- на Духовна на­ука мо­же да се пос­тиг­не са­мо тогава, ко­га­то ду­ша­та на­ми­ра ед­на истинска, соб­с­т­ве­но из­вър­ше­на вът­реш­на ра­бо­та пре­хо­да от обик­но­ве­но­то съз­на­ние към ед­но та­ко­ва съзнание, с ко­ето тя има ясни изживя- вания в ду­хов­ния свят. В ед­на вът­реш­на работа, ко­ято е ед­но повишение, а не ед­но по­ни­же­ние на обик­но­ве­ния ду­ше­вен живот.

Чрез та­ка­ва вът­реш­на ра­бо­та чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да пос­тиг­не това, към ко­ето фи­ло­со­фи­ята се стреми. Наистина зна­че­ни­ето на та­зи пос­лед­на­та не е мал­ко за­то­ва­,за­що­то по пътя, по кой­то ней­ни­те об­ра­бот­ва­те­ли вървят, тя не мо­же да стиг­не до това, ко­ето ис­ка да постигне. Защото по­-важ­ни от фи­ло­соф­с­ки­те ре­зул­та­ти за си­ли­те на душата, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­ви­ти във фи­ло­соф­с­ка­та работа. И нак­рая те­зи си­ли тряб­ва да до­ве­дат до там, къ­де­то на фи­ло­со­фи­ята ще бъ­де въз­мож­но да приз­нае "свободния от тялото душевен живот". Там тя ще познае, че мировите загадки не ис­кат да бъ­дат са­мо мислени, а изживени от чо­веш­ка­та душа, след ка­то та­зи пос­лед­на­та се е до­мог­на­ла до състоянието, при ко­ето та­ко­ва из­жи­вя­ва­не е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното
познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата? Но въп­ро­сът стои така, че из­жи­вя­ва­ни­ята на оха­рак­те­ри­зи­ра­но­то съзнание, раз­ли­ча­ва­що се от обикновеното, са вед­на­га яс­ни и за обик­но­ве­но­то съзна- ние, до­кол­ко­то то­ва пос­лед­но­то са­мо не си пос­та­вя пречки, ка­то иска да се зат­во­ри са­мо в соб­с­т­ве­на­та си област. Свръхсетивните ис­ти­ни мо­гат да бъ­дат намерени са­мо от она­зи душа, ко­ято се пос­та­вя в свръхсетивното. Вед- нъж на­ме­ре­ни обаче, те мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни от обик­но­ве­но­то съз­на­ние и при то­ва напълно. Защото те се включ­ват с пъл­на­та не­об­хо­ди­мост към познанията, ко­ито мо­гат да се до­би­ят за се­тив­ния свят.

Не мо­же да се отрече, че в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на въз­г­ле­да за све­та се явя­ват пов­тор­но глед­ни точки, ко­ито са по­доб­ни на тези, ко­ито в та­зи зак­лю­чи­тел­на гла­ва са свър­за­ни с раз­г­леж­да­не­то на нап­ре­дъ­ка на фи­ло­соф­с­ки­те стремежи. Но в пре­ди­ду­щи­те епо­хи те се явя­ват ка­то странични пъ- тища на фи­ло­соф­с­ко­то търсене. Това фи­ло­соф­с­ко тър­се­не тряб­ва­ше пър­во да из­во­юва всич­ко онова, ко­ето мо­же да се счи­та ка­то про­дъл­же­ние на про- с­вет­ва­не­то на из­жи­вя­ва­ни­ята на ми­съл­та през гръц­ка­та епоха, за да по­со­чи към пъ­тя на свръх­се­тив­но­то съз­на­ние от сво­ите соб­с­т­ве­ни импулси, от чув­с­т­ву­ва­не­то на това, ко­ето то са­мо­то мо­же и мо­же да постигне. В ми­на­ли­те вре­ме­на пъ­тят към ед­но та­ко­ва съз­на­ние бе­ше та­ка да се ка­же без фи­ло­соф­с­ко оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия го изис­к­ва чрез това, ко­ето в про­дъл­же­ние на пре­ди­ду­що­то фи­ло­соф­с­ко раз­ви­тие е из­пи­та­ла без него. Без него тя е стиг­на­ла до там, да мис­ли ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не в направления, които, след­ва­ни по ес­тес­т­вен начин, се вли­ват в приз­на­ни­ето на свръх­се­тив­но­то съзнание. Ето за­що в на­ча­ло­то на та­зи зак­лю­чи­тел­на гла­ва не бе показано, как ду­ша­та го­во­ри вър­ху свръхсетивното, ко­га­то тя зас­та­ва на не­го­ва поч­ва без дру­га пред поставка, а се пос­та­рах­ме да прос­ле­дим философски та­ки­ва направления, ко­ито се по­лу­ча­ват от на­й-­но­ви­те светогледи. И ние по­казах­ме как прос­ле­дя­ва­не­то на те­зи нап­рав­ле­ния чрез живеещата в самите тях душа до­веж­да до приз­на­ни­ето на свръх­се­тив­на­та същ­ност на ду­шев­но­то естество.

Рудолф Щайнер из­да­де Гьотевите съчинения върху естествените науки в 1885-1897 г.с уводи, за­бе­леж­ки под­чер­та и обяс­не­ния в "Германска Национална Литература" на Йозеф Кюршнер в че­ти­ри /всъщ­ност в пет, тъй ка­то том 4. има два раздела/ то­ма /Германската Национална Литература т.114-117. Съчинения на Гьоте ХХХІІІ-ХХХVІ, 1,2, Берлин и Щутгарт/. Едно не­из­ме­не­но на­пе­чат­ва­не на то­ва издание, са­мо с но­ви заг­лав­ни листове, из­ле­зе в 1921 го­ди­на /Унион Германско Издателско Дружество,

Едно специално издание на всички уводи, из­гот­ве­но от са­мия Рудолф Щайнер, из­ле­зе пър­во в 1926 го­ди­на в Дорнах. Рудолф Щайнер бе­ше дал от­час­ти но­ви заг­ла­вия на главите. В прег­ле­да­ни­те от не­го пе­чат­ни ко­рек­тур­ни лис­то­ве той бе­ше от­бе­ля­зал по­-на­та­тък 36 места, на ко­ито ис­ка­ше да на­пи­ше още за бележки, но не мо­жа да осъ­щес­т­ви то­ва на­ме­ре­ние по­ра­ди нас­тъ­пи­ла­та му смърт на 30 март 1925 г. Събраните уво­ди из­ля­зо­ха в 1926 го­ди­на под заг­ла­ви­ето "Рудолф Щайнер, Гьотевите Съчинения вър­ху Естествените Науки." В 1949 го­ди­на в из­да­тел­с­т­во­то Новалис, Фрайбург, бе ор­га­ни­зи­ра­но ед­но па­тент­но издание.

През вре­ме на ра­бо­та­та вър­ху Гьотевите Съчинения вър­ху Естествените Науки се ро­ди съ­що съ­чи­не­ни­ето на Рудолф Щайнер "Основни ли­нии на ед­на те­ория поз­на­ни­ето в Гьотевия све­тог­лед /№ 1 от та­зи по­ре­ди­ца джоб­ни издания./