Благовеста Христова Другият Йерусалим

„Ликувай твърде, дъще Сионова, тържествувай дъще Йерусалимова!

Ето, твоят Цар идва при теб. Праведен и спасяващ е Той,

кротък и яздещ на осел, т. е. на малко осле, син на подярeмница” - Зах. 9:9

(тексът на пророчеството е преведен по библейския еврейски текст на Kitel, R. (Hrg.) Biblia hebraica, Stuttgart 1991 – бел. ред.)

Тези дни се загледах в иконата на Вход Господен в Йерусалим, която е в килията на манастира (в който съм на гости) и е копие на икона от 15 век. Нарисувана в типично исихастки стил тя представя Христос яздещ на осел, обкръжен от хора да влиза в Йерусалим. Всичко е семпло и схематично. Образите не се виждат в детайли и по този начин иконата от една страна представя събитието, а от друга остава в душата едно чувство и една жажда да се види по-добре какво е станало тогава когато Господ влезе в Йерусалим за да претърпи там страдание, кръстна смърт и за да възкръсне.

Въпреки, че неколкократно, през времето в което съм тук, поглеждах иконата на стената, мислите ми бързо се отклоняваха, завладени от многобройните светски грижи и занимания, които и в манаситра нямат край. И това беше до вчера, когато на посоки от лавиците на манастирската библиотека взех един брой – „Журнал на Московската патриаршия”. Отворих, броя който взех и сред страниците, за моя най-голяма изненада, видях копие на същата икона на Вход Господен в Йерусалим, която има в килията ми. Не съм от хората, които търсят знаци и личби и затова мигом отклоних мисълта си, че с това съвпадение Бог иска да ми каже нещо. И така до днес, до днес когато след св. Литургия реших да се разведря като походя из града (в който се намира манастира) и си почина от усиленото четене на богословска литература. И както си ходех из улиците, изведнъж усетих, че Бог наистина иска да ми каже нещо, правейки така, че да попадам на тази икона и че тя за мен има голямо значение. Почувствах че моето собствено сърце е Йерусалим. Почувствах, че Бог иска да влезне в него като Месия и като мой Спасител. И продължих да осъзнавам нещата едно по едно. Аз приемам Христос, приветствам Го, хваля Го, викам Му с най-възторжен глас: „Осанна, благословен е Идващият в името на Господа!” И Му поднасям външните си дела (ако може да се каже, че дори външно у мен има някакво благочестие) като палмови клонки с надеждата, че Той ще се трогне от това царско посрещане, което Му устройвам в моето сърце. Но, празникът свършва дотук. Защото от тук нататък за Христос започват страстите Му в моето сърце. Всеки ден, с всеки грях който извършвам аз повтарям предателството на Юда, който пожела да има тленните трийсет сребърника, отколкото да има нетления Син Божи. И аз така, предпочитам да се отдавам и да имам като богатство моите кратковременни и преходни страсти, а да предам, да изневеря, да се откажа от Христос, нещо което и постоянно правя.

Страданията на Христос в моето сърце обаче едва сега започват. Аз Го изправям на съд пред мен и подобно на фарисеите и книжниците Го обвинявам в богохулство, в това че изгонва бесове с Веелзевула, бесовския княз и че всъщност Той ако не самият Сатана е негов служител. Обвинявам Го в това, че Той би желал от мен да се откажа от всичките си страсти и да Го последвам. Заплювам Го, бичувам Го и Го унижавам защото Той желае моята свобода от страстите ми и дори нещо повече – желае да ме обожи като ме дари със Себе Си. А аз, от злоба и опиянение понеже много и силно обичам страстите си, крещя заедно с обезумялата от злоба тълпа пред Пилат: „Разпни, разпни Го, премахни Го!”. После сама изричам присъдата: „Да бъде разпнат!” и искрено се надявам Той да Го заняма, да Го премахна напълно, както са се надявали на това и силно са желали именно това в онзи ден (деня на Христовия съд и разпятие) книжниците и фарисеите - тогавашните богословстващи в Израил.