Българи в троянската война йордан Табов

Пеоните и реката Пеньо

Името “пеони” от своя страна произлиза от името на реката Пенеос.

Но какво е това “пенеос”?

Българското име “Пеньо”, до съвсем неотдавна много разпространено, по гръцки се пише именно “Пенеос” и очевид­но е свързано с думата “пена” (пяна). “Бял като пяна” е обичай­но българско фолклорно сравнение. Покрай мъжкото име Пе­ньо по-рано още по-често се срещаше женското име Пена.

От това става ясно, че вероятно Пеньо е удачно име на река, която се спуска – пенейки се – от планините. Може да се каже, поетично име.

Еньо

По гръцки Еньо би трябвало да се пише “Енеос”; така излиза, че и името на античния герой Еней съвпада със старото българско “Еньо”.

Случайно ли е това?

Българи в Троя

Всички добре знаят имената на двама от синовете на цар Приам: Парис и Хектор. Обаче той е имал много синове и дъщери. Сред техните имена отделяме и ще разгледаме по-вни­мателно следните²: Милий, Хромий, Клоний, Главк, Медуса.

Първо да се занимаем по-подробно с името “Милий”; та­ка руската школа по византология представя “троянското” име, което в класическия гръцки език се пише “МIЛIОС”, а в съвре­менния английски - “MILIOS”. Руските византолози пра­вилно отхвърлят окончанието “С”, но заменят оставащото МИЛИО с по-благозвучната за руското ухо форма Милий.

Обаче името Милио, или по сегашните правила на бъл­гарската ортография Мильо, е разпространено сред българите име. То произлиза от думата “мил” и се среща в българските диалекти във формите Мильо, Милко, Милчо, Миле и др.; ус­поредно с него също така доста разпространено е и женското име Мила, Милка. За югоизточните български диалекти – в Тракия, недалеч от която се е намирала античната Троя (виж картата на стр. 41) – е характерен именно вариантът Мильо.

И така, “троянското” име “Милий” по звучене съвпада с българското име-прозвище Мильо, което очевидно има сми­съл на “мил” (човек).

Аналогични разсъждения може да се приложат и към другите цитирани имена.

Името “Хромий” носи разбираем смисъл: куц.

Клоньо е също така име-прозвище, което на български език има пряк смисъл.

“Главко”, от думата “глава”, би могло да се разбира или като “умен”, или като “с голяма глава”.

Името Медуса, или Медуша (да си припомним, че на гръцкото “С” в кирилицата отговарят “С” и “Ш”), е ясно свър­за­но с думата “мед” (а и с “душа”) и няма нужда да се спираме на смисъла му. Такъв е и случаят с думата “прям”.

Името “Подарк” по запис практически съвпада с бъл­гарската дума “подарък”; взимайки под внимание, че в гръцкия език няма звук, отговарящ на българското “Ъ”, лесно е да се обясни връзката на името “Подарк” с думата “подарък”.

Но как би могло да се появи име като “Подарък”?

Легендите за произхода и смисъла на имената на Приам са обобщени в енциклопедията “Мифы народов мира” така:

“ПРИАМ (Прiамос), в гръцката митология е последни­ят цар на Троя. Син на Лаомедонт. Когато Херакъл убил Лао­медонт и синовете му, отмъщавайки по този начин за лъжа­та, на която станал жертва, той позволил на дъщерята на Лаомедонт Хесиона да остави за себе си един от синовете. Изборът на момичето паднал върху най-малкия, който носил името Подарк. Херакъл се съгласил да му подари свободата при условие, че Хесиона ще откупи брата си от робство, което е било естествена съдба за пленниците; Хесиона му дала за брат си своето наметало, след което Херакъл ос­тавил юношата да царува в Троя под името Приам (антична­та етимология е извеждала това име от гръцкия глагол priasthai, “купувам”; оттук Приам, “откупен”) (Apollod. II 6, 4; Hyg. Fab. 89).” ¹

И така, Херакъл подарил живота на детето, а то се каз­вало (или, по-вероятно, тъкмо в резултат на тази случка е било наречено) “Подарк”. Едва ли би могло да се посочи по-прием­лива етимологична обосновка за произхода на името на цар Подарк – Приам.

Тук е много важно да забележим, че “античната етимо­логия” е търсила в името на Приам смисъл в гръцкия език. То­ва ни убеждава, че в старо време имената не са били давани току-така, те са означавали нещо. Не е изключено съвре­мен­ниците на Приам от различни етноси да са търсили в името му “свой” смисъл. Напълно е възможно за гърците смисълът на името “Приам “– в съответствие с техния език – да е бил “отку­пен”. Обаче в дадения случай българският език “по-добре” подхожда за тълкуване на името Приам.

Сега за да онагледим намерените връзки да подредим разгледаните имена и смисъла им в таблица:
“троянско” име българска дума име-прозвище

Милий мил Мильо

Хромий хром Хромьо

Клоний клон Клоньо

Главк глава Главко

Медуса мед Медуша

Приам прям Прям

Подарк подарък Подарък

Трудно би могло да се твърди, че посочените съвпаде­ния са случайни. Смисълът на разгледаните имена непосред­стве­но, без каквито и да било етимологични предположения и изме­нения е разбираем за днешните българи. Всички тези имена не са изкуствена сбирка оттук-оттам, а принадлежат на членовете на едно семейство! Затова се налага да направим из­вод, че в да­лечното минало на Балканския полуостров са живели хора, чийто език не се е различавал много от днеш­ния български език.

Този извод се съгласува с някои данни от исторически­те документи и макар че противоречи на други, дава основа­ние за преразглеждане на приетите в съвременната историчес­ка наука теории за произхода на народите на Балканския полуостров.

Троянската война е била много популярна в далечното минало. Освен “Илиадата” на Омир за нея има и други разкази – приказки, легенди, повести. Те са преминали през много векове. Но колко истина е останала в тях?

Вероятно е имало война; Троя е била обсадена и пре­взе­та. Може би легендите – в това число и “Илиада” – повече или по-малко правилно назовават имената на основните “дей­ст­ващи лица”. Останалите детайли най-вероятно са били или измисле­ни, или деформирани от преразкази и преписвания. Не само ро­лята на боговете и “Троянският кон”, но и много други подроб­ности очевидно са плод на фантазията на литераторите.

От такава гледна точка въпросът били ли са Ахил, Приам-Подарк или Еней българи е наивен. Първо, на основа­та само на “разбирането” на името не може да се съди за наци­оналност­та на съответната личност – например, ако някоя жена се казва Мария, това не значи, че тя е еврейка. Второ, в онези далечни времена едва ли етническата принадлежност се е опре­деляла по днешните правила – вероятно тя е била по-размита. Но така или иначе в разказите за Троянската война “звучат” имена, които днешните българи разбират достатъчно добре; нелошо ги разби­рат и руснаците, и сърбите … Това е достатъч­но основание за предположението, че българите като цяло са потомци на старото местно население на източната и южната части на Балканския полуостров¹; че езикът им, общо взето, е наследник на езика на това старо местно население.

И следователно, за предположението, че прадедите на днешните българи наистина са участвали в Троянската война.

Троянските корени на българския герб

Съвременният интелигент “вижда” Троянската война “с очите на Омир”. Не само причините за войната и ходът на воен­ните действия, но и оценките за действащите лица са из­цяло по­влияни от автора на “Илиадата”.

Обаче през средните векове в Западна и Централна Европа поемите на Омир са били почти непознати. Троянската война и нейните герои са занимавали тогавашното общество, но това е било благодарение на други произведения – повести, поеми, романи – възникнали, както се счита, предимно от две много стари творби, чието авторство традицията приписва на Дарет Фригийски и Диктис Критски.

Освен поемите на Омир, към основните стари произведения за Троянската война се отнасят:

“De excidio Troiae historia”. Автор : Дарет Фригийски (Daretis Phrygii) (оригиналът не е запазен).

“Ephemeridos belli Troiani”. Автор : Диктис (Dictys Cretensis) (оригиналът не е запазен).

“Падането на Троя”. Автор : Квинт от Смирна (Quintus Smyrnaeus) (Гърция, ок. IV в. сл. Р. Хр.).

“Roman de Troie”. Автор : Беноа де Сент-Мор (Benoit de Sainte-Maure) (Франция, ок. 1160 г.).

“Historia destructionis Troiae”. Автор : Гвидо делле Колонне (Guido delle Colonne) (Италия, ок. 1287 г.).

“De bello Troiano”. Автор: Йозеф Искан (Ioseph Iscanus или Joseph of Exeter) (Англия, ок. 1180 г.).

“Troy book”. Автор : Джон Лидгейт (John Lydgate) (Англия, 1412).

“Trojanerkrieg”. Автор : Конрад фон Вюрцбург (Герма­ния, началото на XIII в.).

“Сказание о Троянской войне” или “Притча о кралех” (анонимна древна руска повест).

Диктис е бил грък от остров Крит, спътник на Идоме­ней. Легендите разказват, че той е описал Троянската война, но про­изведението му дълго време е било неизвестно, защото се е мис­лило, че е загубено. И ето че по времето на известния рим­ски император Нерон станало земетресение, при което се отво­рил гробът на Диктис и овчари намерили в него оловно ковче­же. В ковчежето била творбата на Диктис, написана с фини­кийски букви върху палмови листа; тя била занесена на Нерон, който заповядал да я преведат на латински¹.

В съответствие с произхода си Диктис симпатизира на гърците и нарича троянците варвари, които оскверняват трупо­вете на враговете си. Сказанието на Диктис е запазено в латин­ски превод.

От противоположна позиция пише за Троянската война Дарет, който е бил троянски жрец на Хефест и е автор на свое­образната “фригийска Илиада”: той пише със съчувствие към троянците. Произведението на Дарет, запазено в превод на ла­тински (като автор на превода се сочи Корнелий Непот), е било много популярно сред западноевропейците, които са виждали своите културни корени в Рим, а оттам в Еней и Троя. Затова в Западна Европа са били направени не само преводи, но и много преразкази и литературни преработки на Дарет. Сред тях има даже староирландска и староисландска¹ “Саги за разрушаване­то на Троя”.

Легендите за Троянската война са били четени, превеж­дани и преразказвани и в Източна Европа. Например в старо­славянските преводи на хрониките на Малала и Манасий има писано за разрушаването на Троя.

Описанието на Троянската война на Дарет се различава от популярната в наши дни поема на Омир не само по сюжет, но и по стил. То е по-кратко и същевременно по-реалистично, езикът и стилът му са по-груби. Разказът се води от позицията на съвременник на войната, и това е логично свързано с факта, че Дарет е споменат в поемата на Омир. Именно така са въз­при­емали “Историята за разрушаването на Троя” нейните чи­татели през средновековието – като разказ на очевидец, който изнася истината за Троянската война, за разлика от поетич­ните фан­тазии на Омир.

Обаче съвременните специалисти отричат, че именно споменатият в “Илиадата” Дарет е авторът на “Историята за раз­рушаването на Троя”. Те считат, че “Историята” на Да­рет е написана повече от хиляда години след описаните съби­тия и след създаването на поемата на Омир, която разказва за тях. От­давна е измислено и подходящо обяснение защо името на Дарет присъства в поемата на Омир²: ужким неизвестен автор е при­писал произведението си на един от участниците във вой­ната, за да му придаде тежест като на свидетелство на съвре­менник.

Като сравним отношението на съвременната наука към “Илиадата” на Омир и към “Историята за разрушаването на Троя” на Дарет Фригийски, веднага забелязваме, че в сходни ситуации се правят съвсем различни изводи.

Наистина, разпространената версия, че Омир е съчинил поемите си скоро след Троянската война, и че те са били запи­сани за пръв път няколкостотин години по-късно, като през ця­лото това време са съществували във формата на устно преда­ние, - всичко това по същество се приема за истина. В същото време се отрича възможността така да е съществувала значи­телно по-кратката и по-проста “История за разрушаването на Троя” на Дарет Фригийски.

Според оценката на един от съвременните специалисти

“... на по-новите – започвайки от хуманистите – кри­тици “Историята за разрушаването на Троя” винаги се стру­ва примитивна и безобразно нелепа; именно такава – от гледната точка на класическите канони – тя и е.”¹

Изглежда, че именно оценката “от гледна точка на кла­сическите канони”, т.е. като литературно произведение, е по­ставила началото на неравнопоставено отношение към произ­веде­нията на Омир и Дарет. Възторженото отношение към пое­мата на Омир буквално помита даже плахите опити за критика към съдържащата се в нея информация за Троянската война. В също­то време “примитивната и нелепа” повест на Дарет е по­ставена сред “несигурните” извори по много прост начин: с късна дати­ровка. За щастие, най-старото сведение за Дарет ка­то автор на литературно произведение се среща у Елиан:

“Както разказват трезенските легенди, още преди пое­мите на Омир са били съчинени поемите на Орибантий. Преди Омир, както казват, е живял и фригиецът Дарет, чиято фри­гий­ска Илиада, доколкото ми е известно, се е запазила до на­ши дни. Мелесандър Милетски е написал за битката на лапи­тите с кентаврите.”²

Ако не беше това споменаване, “Историята за разруша­ването на Троя” на Дарет Фригийски вероятно щеше да бъде датирана още по-късно.

Но пренебрежителното отношение на днешните специ­а­листи изцяло се разминава с общоприетото през средновеко­вие­то мнение, че “правилната Илиада” е не Омировата, а напи­сана­та преди нея повест на Дарет, която разказва истината за Троян­ската война.

Например, Йозеф Искан, съчинил около 1185 г. латин­ската поема “Троянската война” (“Bellum Troianum“), “един от най-интересните поети за времето си”¹, е виждал ценността на Дарет Фригийски преди всичко в правдивостта (І, 25-27)².

Друг средновековен поет, Алберт Стаденски, превел в стихотворна форма именно Дарет Фригийски, защото у него няма “поетически измислици” (figmenta poetarum); за работата си със своя “оригинал” Алберт пише:

“Следвам точно след него, добавяйки само думите на героите,

като по този начин се опира на авторитета на Дарет.

Ирландецът Джофруа де Уотърфорд, който превел “Ис­торията” на Дарет и Диктис, ги е считал за най-правдивите ис­торици и ги е предпочитал пред Херодот, Тукидит, Полибий и други⁴.

Съществено се е опирал на Дарет и знаменитият Беноа де Сент-Мор, автор на грамаден (30 хиляди стиха) “Роман за Троя”, написан при двора на Хенрих ІІ (около 1175-1185 г.).. За успеха на този роман в рими говори например това, че вед­нага са започнали да го превеждат на много езици и да го мо­дифици­рат. Беноа де Сент-Мор 63 пъти споменава Дарет, поня­кога го превежда буквално¹, и, може би, именно с това си е на­влякъл не­одобрителното отношение на някои литературоведи и историци.

Като пример на двойни стандарти може да ни послужи упрека, който отправят към Беноа де Сент-Мор за това, че не­го­вите герои яздят на коне, докато в “Илиадата” на Омир се сра­жа­­ват с колесници. Всъщност колесниците на Омир са или пое­ти­чна измислица, или късна добавка. В митологичните пред­стави от антично време с тях се придвижват боговете, но по времето на Омир годни за водене на битка колесници са би­ли технологически невъзможни. Макар че техниката на ХХ и ХХІ век дава въз­можност да се на­правят колесници точно как­вито са на старите изображения, режисьорите на филми на прак­тика са могли да се убедят, че те са неподходящи за бой в природни условия. Очевидно е, че средновековните писатели са се ориентирали в реалиите на живота на древните герои дос­та по-добре от много съвременни специалисти.

Затова, опирайки се именно на старата средновековна традиция, ние ще се отнесем с внимание и доверие към инфор­мацията, достигнала до нас в преданията, разказите, повестите, поемите и романите, които заедно с произведението на Дарет оформят “Троянския цикъл”, представящ възгледите на жите­лите на Троя и на съюзниците им за причините и развитието на войната, довела до поражението на Троянското царство и завла­дяването на столицата му.

Сред тях особено място заема един стар френски ръко­пис², датиран към ХІV век. Освен споменатият по-горе “Роман за Троя” на Беноа де Сент-Мор, в него се намират също така преписи на “Романа за Тива” ( Roman de Thèbes) и “Еней” (Eneas). Този ръкопис е не само ценен литературен и истори­чес­ки паметник, но и истинско произведение на изкуството. Благо­дарение на разкошните илюстрации в него можем да по­лучим хералдическа информация за троянците – в такъв вид, в какъв­то е била запазена към момента, в който е създаден сами­ят ръкопис.

1. Приам и троянската армия. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя”.¹

Това очакване се сбъдва: в миниатюрите строго се съ­блюдава напълно определена символика, и всеки герой е пред­ставен с “неговите” герб и знаци. Особено ясно е представен гербът на троянския цар Приам: изправен на задните си лапи златен лъв на червен фон. Виждаме го на щита на Приам (Илю­страция 1) и на покривалото на коня му. Този герб е на щитове­те и коне­те на много от троянските бойци. Изправен лъв, но с тъм­ни цветове, е гербът на друг много известен троянски герой - Еней.

Миниатюрите в ръкописа представят неколкократно и прочутите врати на Троя. На тях е изобразен характерен херал­дически знак, по форма приличен на буквата Ш (Ил.2).

2. Преустройството (Укрепяването) на Троя. Съветът на троян­ците под ръководство­то на цар Приам. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.¹

3. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.¹

4. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя”.¹

5. Приам донася тялото на Хектор. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя”²

. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”¹.

7. Смъртта на Ахил. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”. ²

8. Еней напуска Картаген. Илюстрация към романа “Еней”.¹

9. Кресида предадена на гърците. Бенуа де Сент-Мор

“Роман за Троя”.²

10. Опожаряването на Троя. Илюстрация към романа “Еней”.¹

11. Битката на Еней и Турн. Илюстрация към романа “Еней”.²

12. Яздещият Тидей. Илюстрация към “Роман за Тива”.¹

Но нашата цел не е пасивно разглеждане на случайни детайли от картинки, а сравняването им с други символи, свързани с българската история.

Достатъчно е да погледнем към Илюстрация 1, за да разпознаем на нея основния елемент на съвременния българ­ски герб: изправен на задните си лапи лъв. Също такъв лъв е украсявал герба на България и в стари времена: срещаме го например в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. (Ил.13) и в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека (Ил.14).

13. Гербът на България в “Стематографията” на

Христофор Жефаро­вич от 1741 г.¹

14. Гербът на България в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека.²

Тъй като този лъв се среща и в други гербове в Европа, изводът за приемственост на герба на Приам с българския трябва да бъде обоснован с допълнителни аргументи. Такъв аргумент е “Ш-образният” хералдически знак, изобразяван на вратата на Троя.

Ш-образен знак виждаме на монетата на цар Михаил Шишман (1321-1330) на Илюстрация 15 и на закрепеното в Търново знаме на портуланната карта на Анджелико де Далор­то, 1325-1330 г.¹ (Илюстрация 16).

15. Монета на цар Михаил Шишман (1321-1330).

16. Фрагмент от портуланна карта на Анджелико де Далорто

(1325-1330).

На този знак обърна внима­ние А. Чилингиров, който посочи пластика и украшения от епoхата на българските царе Симеон, Петър, Борис ІІ и Роман-Симеон и го свърза и с хе­ралдическите знаци на киевските велики князе от ХІ в. и с ве­роятния български произход на равноапостолната велика кня­гиня Олга¹. Илюстрациите 17-23 представят стари български и киевски монети и украшения с Ш-образен знак.

17. Изображение на монета на цар Михаил Шишман (1323-1330).

18. "Сребреник" на киевския велик княз Владимир.

19. "Серебряник" на киевския велик княз Ярослав Мъдри.

20. Снимка на монета на киевския велик княз Владимир.

21. Изображения на орнаментални фризове от църквата

в Патлейна до Преслав.

22. Медальон от накит (злато и емайл) от "Преславското съкровище", което се пази в Националния исторически музей в София.

23. Рисунка на монета на цар Иван Александър (1330-1371).

Появата на троянския Ш-образен хералдически знак в герба на киевската княжеска династия вероятно не е случаен. През ХV-ХVІІ в. населението на Киев е вярвало на предания, според които самият Киев е бил Троя, а разрушени стари кре­постни стени и кули са били сочени за руини на Троя. Към тези легенди би трябвало да се отнесем с внимание и интерес.

Очевидната близост на гербовете и Ш-образните херал­дически знаци е силен довод за приемствеността на троянските и българските владетели. Това, че изправеният на задните си ла­пи лъв присъства и в други европейски гербове естествено може да се свърже с претенциите на ред западноевропейски дворян­ски родове за произход от троянските бегълци.

Във връзка с обсъжданите тук проблеми внимание за­служава една от многобройните версии на “Троянските сказа­ния”: “латинска повест, която е превод на латински от един от славянските езици”¹. Още преди един век известният филолог-славист Ф. Миклошич я е издал със заглавието “Trojanska priča bugarski i latinski”².

Интересното в нея е, че личните имена на героите са запазени в “изкривен и славянизиран вид”³. Например богиня­та Диана е наречена “Цвентана”⁴. При това преводачът е пред­почел да ги запази именно в такъв “изкривен” вид, независимо от това, че, както се вижда от превода му, е бил добре запознат с класическата латинска литература⁵ и с нейните традиции.

Тук е добре да си припомним, че за “класическата” (и по-специално античната и ренесансовата) традиции са харак­тер­ни “елинизация” и “латинизация” на имената. Макар че на нико­го не идва на ум да нарече това по подобен начин “изкри­вяване”, поради особеностите на гръцкия и латинския езици при “елини­зацията” и “латинизацията” имената се деформират повече, от­колкото при “славянизация”.

И така, преводачът е знаел, че в латинската традиция е прието да се “латинизират” имената, и без съмнение е знаел, как се прави такова нещо. Вместо това той е предпочел да наруши канона и да ги остави без изменение. За такъв избор е трябвало да има сериозни основания. Изглежда, че в неговите очи тези имена са били “троянски” – такива, каквито са ги възпроизвеждали троянските автори.

Тъй като споменатото име Цветана е едно типично бъл­гарско име, разпространено почти изключително в България, нашият анализ води към хипотезата, че оригиналът на произве­дението “Trojanska priča bugarski i latinski” е създаден от бълга­ри (заглавието на печатното издание на Миклошич достатъчно красноречиво изразява мнението му); това не изключва възмож­ността, латинският превод да е бил направен от друг език – например от полски¹.