Българи в троянската война йордан Табов

Скептицизмът за участие на българите в Троянската вой­на се подхранва не само от нейната древност, но и от отдалече­ността на Троя от днешните български земи. Естествено е да се постави въпросът: имало ли е българско население в Мала Азия? Живели ли са в Мала Азия хора с “балкански корени”? Изворите дават убедителни отговори на тези въпроси.

Според Херодот, когато фригите от Мала Азия живеели в Европа заедно с македонците, се наричали бриги, но след като си сменили страната, сменили и името си на фриги². Пак според Херодот, траки³ (на друго място споменати от Херодот с назва­нието пеони⁴) “стримони” се преселили в Мала Азия, където били наречени “битюни”. Там те били колонисти в Троя.

Позовавайки се на Ксант, Страбон пише, че фригите са дошли в Мала Азия от Европа след Троянската война, а Сте­фан Византийски отново по сведение на Ксант пише, че град Локоза във Фригия е бил населен с траки “локози”¹.

24. Карта на териториите на Фригия.

Конон разказва, че царят на бригите Мидас склонил по­даниците си да се преселят от Европа отвъд Азиатска Ми­зия; с малка промяна на името те се преименували на фриги¹.

И така, миграциите на балканско население в Мала Азия са регистрирани от най-стари времена. Приема се², че ма­сирано преселване на “бриги” от района на Македония в Мала Азия е имало през ХІ–Х в. пр. Р. Хр. Някъде около 800 г. пр. Р. Хр. те са основали там своя “фригийска” държава. До р. Галис е намерен надпис (датира се към средата на VІІІ в. пр. Р. Хр.) на фригийския владетел Гордий І, в който той има титлата “цар на Изтока и Запада”. По своя български смисъл името “Гор­дий”е наистина “царско”. След като през VІІІ в. пр. Р. Хр. дос­тига най-голям разцвет³ при цар Мидас, сина на Гордий І, в 636 г. пр. Хр. Фригийското царство (карта на територията му е пред­ставе­на на илюстрации 24 и 25) е било разгромено от ки­мерийците, а в 546 г. пр. Р. Хр. е било завладяно от Мидия.

Археологическите данни говорят за тесни връзки на материалните култури на фригите и траките, което е естестве­но, като се има предвид общият им произход.

Също така естествено е в светлината на всичко казано по-горе да очакваме, че там, където в древността е имало “тра­ки” и български имена, в по-късни времена ще се говори за българи. Това се потвърждава от персийски и турски извори.

25. Фригия по времето на Херодот (Херодот. Исторически новели. Наука и изкуство, София, 1982).

В Южен Анадол, в Тороските планини, между Ерегли и Адана, има планина, която поне девет века е носила името “Булгардаг” (“Българската планина”). Обилни сведения за мно­гобройни българи, живели в и около “Планината Булгар” и действали в цяла Централна и Южна Мала Азия от началото на ХІІІ в. до началото на ХVІ в. намираме в “История на Кара­манската династия” (“Караман Тарихи” или “Таварих – е ал-е Караман”). Тя е започната в края на ХІІІ или началото на ХІV в. в стихове на персийски от Деххани, продължена е в края на ХІV в. от Яриджани и е преведена на турски и продължена през ХVІ в. от Ахмед Бей Шикяри¹.

“Историята на Караман” е интересно произведение, ко­ето не спада към официалната османска историография. То е хроника на най-силния и най-дълготрайния съперник на осман­ците в Мала Азия – на Караманската династия². Авторът – Ах­мед Бей Шикяри - изяснява от неосманска гледна точка мно­го обществено-политически, етнически, демографски и социал­но-икономически проблеми.

Известни са 22 ръкописа с преписи на “Историята на Караман”. Най-ранният от тях е персийски вариант от 1517 г., а най-късният – разширен турски вариант от 1925 г. Дядото на автора на «История на Караман», Хан Касъм паша, дошъл при османския султан Мехмед ІІ Фатих (1451-1471) от Иран. Той бил възпитан в султанския диван и бил сред важните служеб­ни и обществени личности – «еркян» - при Байезид ІІ. При ко­ронясването му и възкачването му на трона през 887/1482 г. станал “нишанджия”, а през 890/1485 везир, и скоро след това починал¹.

От гледна точка на нашите цели преди всичко е важно да подчертаем, че “Историята на Караман” съдържа сведе­ния за наличието на компактно българско население в юж­на Мала Азия в Българската планина и съседните й облас­ти². Летописецът често определя българите, които живеят там, като българска религиозна и народностна общност, български народ, българско племе с думите “кавим” и “таифе”. Тези тер­мини са употребени за българите и през ХІІІ, ХІV, ХV и ХVІв.³

Например според “Историята на Караман” около есен­та на 1359 г. караманският владетел Алаеддин изпраща воена­чал­ника си Кьокез с “десет хиляди стрелци с камъни от Бул­гар”. Малко по-късно “булгар таифеси” – българска народнос­тна и религиозна общност – разбива Хаджъ Бейлер⁴. Пак там е описа­но как през 1277 г. българите се намесват дейно в обса­да­та и битките на Мехмед за град Коня срещу селджуците:

“Разправя разказвачът: когато селджушкият султан бягаше, бе оставил на свое място везирите си. Наричаха еди­ния Еминюддевле, а другия Бахаюддевле. Те затвориха град­ските порти и не предадоха града. Двадесет и осем дни се сража­ваха за крепостта. Българският и монголският народ разру­шиха двете кули и влязоха вътре. Стана такова клане....”⁵.

Отново при решителни събития за караманците (1278 или 1279 г.), когато селджуците чрез монголците успяват да убият караманския владетел Мехмед, брат му Махмуд се изкачил на Булгар, където получил подкрепа от българския народ и българската войска:

“70 000 татари преминаха като ураган към Деве мей­данъ, дойдоха в полето на Мут, обсадиха крепостта и се биха три дни. Махмуд Бей бе дошъл от Съвас с 33 000 бойци и се бе изкачил на Булгар. Българският народ се бе приготвил. В онази местност дойде вестта за смъртта на Мехмед Бей ка­то мъченик ... Махмуд Бей повели, българският народ заварди проходите, сам той с 30 000 кюрдски, тюркменски и монгол­ски войници, биейки голям барабан и малък тъпан, дойдоха в Мут, така удариха с меч по татарина, че татарите бяха раз­бити, избягаха и дойдоха в прохода. Десет хиляди стрелци с камъни от Булгар така стреляха с камъни, че татарите не отърваха нито една глава ...”¹.

Общо в изложението на “Историята на Караман” на по-малко от 47 страници има 42 преки споменавания на българ­ския народ, български бойци, българска войска, български бе­йове, страна Булгар, планина Булгар, на българските владете­ли Айдън Бей и Яхши Хан². При това само в два случая се го­вори за военни действия между българи и караманци. Остана­лите 40 сведения свидетелстват за съюзнически и приятелски връзки между тях³.

В един от вариантите на “Историята на Караман” в раз­дела посветен на периода (1495-1517) е разказано за управле­ни­ето на кралицата на българите Катерина в планината Ерен­ко­лоф, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня. Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войските на сул­тан Селим преди похода му до Египет и Арабия (1516 г.)¹.

Освен в “Историята на Караман”, сведения за българи в Мала Азия и по-специално в района на Булгардаг има и в други средновековни документи. Според турския изследовател Н. Асъм тези българи, а и българите от Таш са се намирали тук от времето на селджуците насам (следователно още от ХІ в.) и че в Селчукнаметата (стихотворните истории на селджу­ците) пише, че в селджушката войска е имало българи. Асъм подчертава не­що много важно: езикът на тези българи е сла­вянски, а тяхната религия – християнска. Това показва, че те са от балканските българи².

Според Ходжа Деххани, когато предците на кара­манците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южна­та част на полуострова, те заварват българите в и около Бъл­гарската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманците влизат в съюзни, дори може би и във васални отношения с българите и извършват съвместни воен­ни действия непрекъснато от ХІІІ до първата четвърт на ХVІ век.³.

Всички тези данни водят до извода, че българи са жи­вели в Мала Азия от много отдавна. Счита се, че те са се пре­селили там; теориите кога и как е станало това всъщност се свеждат до предположения, за които е и лесно, и трудно да се посочат основания в изворите, защото по начало

“Част от българите на Балканския полуостров непре­къснато през вековете са се заселвали в Анадола.”⁴.

Тези думи са в пълна хармония с “фригийските” (на “бригите”) и въобще на траките преселвания от Балканите в Мала Азия през антични времена.

Най-напред да разгледаме любопитния въпрос: срещат ли се думите “българ(ин)” и “българ(и)” в “античната” литера­тура на гръцки език?

Този въпрос трябва да бъде уточнен, защото в гръцкия език няма букви, съответстващи на българските “Б” и “Ъ”. Във византийските ръкописи българите са записвани “вулгари”; обаче тази форма на името отразява римо-латинското влияние. За гръцкия език е характерно означаването на “Б” с “МП” или “П”. Освен това, вместо звука “Ъ” античните гърци може би са писали не “У”, а друга гласна буква, най-вероятно “Е” или “И”.

И така, среща ли се в античната гръцка литература наз­вание на народ, което прилича на една от думите пулгари, пел­гари, пилгари?

Сега отговорът може да бъде намерен лесно: това са пе­лас­гите (пиласги, пеларги¹). Коренното население на южната и югоизточната части на Балканския полуостров², което древни­те гърци са заварили при колонизацията на територията на “антична Елада”.

Обаче как окончанието “гар” в думата “пелгар” би мог­ло да премине в “арг” и “асг”?

Обикновено отговор на такива въпроси се търси в етимо­логични преходи и връзки между думите. В случая може да бъде посочен друг, естествен и съвсем прост “графичен” механизъм на прехода на “гар” в “арг” и “асг”.

Той е основан на следното наблюдение: за съчетанието “гар” (в гръцкия език това е дума, която означава “защото”) древните гърци са използвали различни “лигатури” и съкраще­ния³, които могат да бъдат прочетени⁴ и като “арг” или “асг”.

Този механизъм прави възможна хипотезата, че още от древни времена едно от названията на българите е била същата дума “българи”.

В подкрепа на тази хипотеза може да бъдат представе­ни и други доводи; ще скицираме накратко три от тях.

Днешната историческа наука счита, че всички пеласги и тракийци отдавна са били “елинизирани”, възприели са гръцкия език и са станали част от гръцкия народ. За техните езици в науката се знае малко.

Ето например две думи, за които се предполага, че са останали от пеласгите: balios, което означава “бяло”¹ и sitos, което се превежда като “жито”². Отделяйки окончанието “s” в balios получаем balio, което се произнася почти като българ­ското “бяло”; по всичко личи, че в записа “balios” буквата “i” е изместена – вероятно би трябвало да е “bialos”. А ако опитаме да напишем “жито” с гръцки букви, ще получим записа sito(s). Към това можем да добавим, че в “тракийския” език думата “бело” е означавала “бяло”³.

Големият български историк от първата половина на ХХ в. Ганчо Ценов⁴ е обърнал специално внимание на един факт, отбелязан преди него от Чертков⁵ и Мюленхоф: че още през античността се споменава река “Черна” – приток на Ду­нав. И понеже в някои стари ръкописи същата река е наречена “Аква негра”, т.е. “черна вода”, Мюленхоф е направил извод, че думата “черна” е имала в тракийския език същия смисъл, който има и до ден днешен в българския. С това Мюленхоф е обосновал виждането си, че езикът на славяните е бил “недо­развит” и че затова те са заимствали много думи от “чуждите” “древни” езици. Ако се замислим, ще видим, че колкото и да е парадоксално, Мюленхоф е почти прав: българският език е по­учил в наследство от древните траки и пеласги много неща. То­ва, което Мюленхоф е пропуснал да осъзнае, е “дребната” под­робност за произхода на българите именно от трако-пеласгите.

Един от най-авторитетните познавачи на антична Гър­ия Дж. Пинсент¹ привежда името на тракийската (по-късно и фри­гийска) богиня на плодородието “майка земя”² в следните поч­и еднакви варианти: Zemelo и Semele³. Те малко се различават от познатата ни дума “земля”. Нещо повече, окончанието “О” в формата Zemelo много добре отговаря на “звателния падеж” в българския език. Молейки се на богинята Земя, българите биха я наричали “Земльо”.

Сега да съберем заедно разгледаните четири думи. Из­ли­за, че през античността населението на източната и южната час­ти на Балканите е наричало черното, бялото, житото и земя­та практически със същите думи, с които българите ги наричат и днес.

Има и доста други подобни примери⁴: “риза”⁵, “кисти”⁶, (т.е. “чисти”), “стара”⁷ и т.н.

Очевидно е, че ако “античните българи” са коренно на­се­ление на източните и южните части на Балканите, то вероят­но още от заселването на гърците на техните земи в гръцкия език са влезли немалко български думи.

Кои именно?

Да се отговори на този въпрос не е лесно. Причината е преди всичко в това, че практически целият “речник” на антич­ните гръцки произведения се приема априори за гръцки. И ако някоя “антична” дума се среща и в българския език, то автома­тично се счита за заимствана от гръцки, а не обратно, само за­щото “е добре известно”, че българите са влезли в контакт с гърците вече след античността.

Обаче ако “балканският” произход на българите е факт, то последното разсъждение не е вярно. В тази ситуация става ясно, че заедно с проблема за произхода на българите е необ­ходимо да бъдат преразгледани връзките и взаимоотноше­ни­ята между българския и гръцкия езици.

След такова преразглеждане може да се окаже, че думи­те, останали от пеласгите (а значи от античните българи) в гръц­кия и българския езици, са доста повече от онези, които намира­ме в днешните монографии.

Имената на историческите личности често служат като приз­нак за определяне на тяхната етническа принадлежност или по­не за хипотеза за възможната такава етническа прина­длеж­ност. Нещо повече, понякога към имената прилагат “ети­моло­гични” съображения, които дават възможност по опреде­лен на­чин малко да се “поправи” срещнато в стар документ име и така да му се даде смисъл в този или онзи език. В зависи­мост от ре­зултата такава процедура също “създава” нови хипотези.

Някой може да се заблуди и да си помисли, че и прило­женият по-горе към имената на членовете на семейството на Приам подход е именно такъв.

Всъщност това не е така. Имената не бяха подлагани на ни­какви фонетични изменения, не бяха използвани и етимоло­гич­ни съображения. От гледна точка на българския език тези имена имат пряк смисъл. Разбира се, възможни са случайни съвпаде­ния. Но седем имена в едно семейство е много, и ако някой иска да твърди, че тяхното “разбиране” в българския език е случайно, той трябва да обоснове това с достатъчно се­риозни аргументи.

Ще завършим наблюденията си върху имената в семей­ството на Приам с още един - последен – пример. В него вече ще си позволим едно малко изменение.

В “Библиотеката” на Аполодор са приведени имената и на дъщерите на Приам и сред тях има едно, което привлича внима­ние, понеже започва с “мед”: Медесикаста¹. Тази дума е дълга, и ако в нея може да се намери достатъчно ясен и подхо­дящ сми­съл, то “случайността” е малко вероятна.

И така, името Медесикаста може да бъде записано с ки­рили­ца още и във формата Медешикашта. Сега да го разгледа­ме като дума, съставена от четири части: Мед-еш-и-кашта. “Мед еш” и “кашта-къща” вече се разбират добре. “Медесикас­та” – “мед еш у къща”!

Наистина в легендите за Троянската война има много поезия.