България и Лисабонската стратегия



Дата10.09.2017
Размер428.14 Kb.
#29941

Българо-Немска Конференция “България и Лисабонската стратегия”

Реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера 

хотел „Витоша”, София, 27-28 юни 2008 г. ИРИОН и Фондация „Конрад Аденауер”

гл.ас. д-р инж. Васил Гуляшки, „Двойни стандарти в науката в България”


ДВОЙНИ СТАНДАРТИ В НАУКАТА В БЪЛГАРИЯ
ВАСИЛ ГУЛЯШКИ
Ще бъде много добре, ако успеем

да се събудим, преди да умрем.

Индийска поговорка



Въведение
През март 2000 г. Европейският съвет приема в Лисабон Стратегия за развитие на Европейския Съюз, (виж например [1]), която поставя стратегически цели пред Европейския Съюз през 21 век: “За да подобри качеството на живота на своите граждани и околната среда до 2010 г. Европейският съюз трябва да се превърне в най-конкурентоспособната и динамична икономика на знанието в света, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-добра социална интеграция”. Това трябва да е икономика, която да има постоянен потенциал за икономически растеж.

В първите години след приемането на “Лисабонската стратегия” ЕС не успява да постигне прогнозирания икономически растеж. Например през 2002 европейската икономика успява да достигне растеж от едва 0,8% при очаквани 4%. Експертите в областта на конкурентоспособността изразяват тревога, че при разширяването си ЕС може още да забави темповете на икономически растеж, тъй като новите страни членки имат по-ниски икономически показатели, а в същото време няма готова стратегия за такова взаимно проникване на икономиките на новите и старите страни членки, което да предотврати забавянето на растежа. Основната препоръка на експертите по конкурентоспособност към ЕС е да заложи на подпомагане на политиката на поощряване на "икономиката на познанието" на национално ниво, като приеме и факта, че към 2010 г. вече ще трябва да отчита постиженията в конкурентоспособността не с национални, а с макроикономически показатели.

Визията на Европейския съюз при реализацията на Лисабонската стратегия е, че хората са основният актив на Европа. Създаването на интегрирана Европейска изследователска зона чрез премахването на пречките за мобилност на учените трябва да задържи висококачествения изследователски талант в Европа и да бъде двигател за конкурентоспособността и разбирателството на континента. За тази цел Европейският съюз прави големи инвестиции чрез така наречените Структурни фондове. Голям дял от средствата се отделят за развитието на науката, за научни изследвания и мобилност на учените. Една от целите е по-слабо развитите страни като България да постигнат устойчиво ускорено развитие и да догонят по-напредналите страни. По този начин те няма да висят като воденичен камък на врата на развитите страни в ЕС и ще допринасят с усилията си за развитието на икономиката на знанието и на конкурентоспособността на ЕС.

За съжаление развитието на България през последните години показва значителни отклонения от залегналите в Лисабонската стратегия цели. България приключи с провал съвместния проект със Световната банка с име “Модернизация на образованието”. Заемът на стойност 15.3 милиона Евро е бил одобрен през септември 2000г. Мисиите на Световната банка дават три последователни незадоволителни оценки за изпълнението на заема. “Решително трябва да се прекрати саботирането на проекта както в явна, така и в скрита форма.” - заявяват експертите. През декември 2003г. Световната банка и правителството на България решават да приключат проекта по взаимна договореност. Установен е проблем с харченето на парите по проекта – без връзка с целите на реформата и безотчетно. До август 2003г. са усвоени около три милиона Евро от този заем. Наказани длъжностни лица за провала на проекта няма (виж [19]). Важно е да се спомене и саботажът при разработването на Стратегия за финансиране на научната инфраструктура на България, каквато стратегия са представили в Брюксел всички нови страни членки на ЕС. В България разработването на такава стратегия се осъществи не преди, а след влизането ù в Европейския Съюз, т. е. със закъснение от около две години и то след пряката намеса на експерти от Брюксел. Наказани длъжностни лица, отговорни за това престъпление, също няма. През последните години няколко последователни програми за финансиране на науката в България от страна на ЕС са спрени поради разпиляване и отклоняване на средствата не по предназначение, както и поради умишленото им неусвояване чрез действия и бездействия на отговорните институции в България. Понастоящем твърде нисък е процентът на усвояване на средствата от Европейските структурни фондове за финансиране на науката и образованието. Например по програмата Сократ/Еразъм за мобилност на преподаватели и студенти през 2004г. са усвоени по-малко от 50% от средствата, а през следващите години този процент вместо да се увеличава продължава да спада. Това означава, че не се полагат необходимите усилия за осъществяване на мобилност на преподаватели и студенти в духа на Лисабонската стратегия. Напротив, известни са случаи на умишлено проваляне на такива мобилности от страна на ръководствата на висши училища (например в ТУ-София). Парадокс!

В нашата страна е създадена подтискаща и репресираща талантите в българската наука среда. Пречи се на реинтегрирането на български учени, завърнали се от специализации и продължителни периоди на работа в Европейски и други западни университети. Тази среда се характеризира със застаряващ кадрови състав, неатестиран по съвременни научни критерии. Липсват съвременни закони в областта на науката, а съществуващите не са съобразени с европейските и световните практики. Липсват и механизми, гарантиращи прилагането на законите в тази сфера. Бездействието на българското правосъдие превръща учените, желаещи да работят и творят в България в беззащитна, обезправена и дискриминирана прослойка. Като добавка трябва да се спомене крайно мизерното и унизително заплащане на труда на учените. При тези условия реализирането на научна кариера в България чрез научни постижения и в духа на Лисабонската стратегия от една страна е крайно непривлекателно, а от друга е невъзможно. Отчайващата действителност у нас и тоталната безперспективност пропъдиха голяма част от интелектуалния потенциал на българската нация в чужбина. Ако за ЕС според Лисабонската стратегия основният актив са хората, то същото би трябвало да важи и за България като нова страна членка. Стремежът би трябвало да е насочен към задържане и привличане на учените и хората с висше образование на работа в България. Иначе не би могла да се реализира желаната икономика на знанието, която да има устойчив и висок растеж. За съжаление, обаче, “изтичането на мозъци” се измерва за нашата страна с над един милион емигрирали за последните 18 години, което представлява около една четвърт от трудоспособното население.

Във връзка с пречките за реализация на Лисабонската стратегия в България ще разгледам някои парадокси и двойни стандарти на науката у нас, както и причините за появяването им.


1. Исторически особености
След 9. септември 1944г. значителна част от българската интелигенция, в това число много професори и учени, е избита, натикана в концлагери или прогонена в чужбина. На мястото на репресираните учени са поставени партизани – хора дошли от гората и неотговарящи на научни критерии. След това през годините около тях са изградени екипи от политически лоялни и послушни поддръжници. В науката възниква явлението “Лисенковщина”, т. е. създават се “школи” на шарлатани. Освен това голяма част от кадрите на бившата ДС бяха замаскирани като учени и преподаватели във висши училища. Те получаваха големи заплати и премии за услуги и дейности, различни от официалните им преподавателски и изследователски функции. Сред тях основно място заемаха научният шпионаж и кражбата на западни модерни технологии. Поради това те се отнасяха към официалните си професионални функции като към нещо второстепенно. За да не проличи истинското им ниво в науката и образованието, тези кадри на бившата ДС пречеха на развитието и израстването в научната кариера на истински талантливите и имащи призвание учени. За съжаление досиетата на кадрите на бившата ДС в научната сфера у нас до ден днешен не са отворени и не са публично обявени.

Частична лустрация на комунистите на ръководни постове в науката в България е провеждана през 1994г. съгласно известния закон “Панев”, който е действал само няколко месеца и е бил отменен от правителството на Жан Виденов през 1995г. преди да изтече законният срок за извършването на лустрацията. Незавършената лустрация създава предпоставки за двоен стандарт: Кадрите на бившата ДС, както и комунистите на ръководни постове подпомагат издигането в научната сфера по политически, а не по научни критерии. Кадърните, но неудобни учени са спирани в развитието си, а някои от тях дори са незаконно уволнявани.


2. Атестиране на учените в България и научни критерии
Атестирането на учените е регламентирано в сега действащия Закон за Научните Степени и Научните Звания (ЗНСНЗ) по следния начин: Чл.42: “(1) Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. (2) Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския Съвет.”

До началото на 1991 г. така регламентираното в ЗНСНЗ атестиране се е извършвало, или най-малкото е трябвало да се извършва, въз основа на Правилника за атестиране на научните работници и специалистите с висше образование. Както се вижда от наименованието този правилник е с универсално приложение. Съгласно него са атестирани всички лица с висше образование в България. През 1990г. правителството на Андрей Луканов премахва гореспоменатия правилник. В действителност правилникът е официално отменен в Държавен вестник бр. 27 от 1991г. С какво Правилникът за атестиране на научните работници и специалистите с висше образование, и без това често пъти неспазван, е привлякъл вниманието на Луканов в бурните месеци на започване на прехода към демократично общество и на гражданско събуждане?


В [17] този въпрос е коментиран по следния начин “Луканов беше един добре подготвен политически функционер. Той съзнаваше, че значителна подкрепа на политиката му можеше (и щеше) да се осъществи от страна на горните слоеве на йерархията в академичните среди – висшата академична номенклатура, техните проверени и постоянно контролирани безпартийни сподвижници. Луканов знаеше, че едно стриктно регламентирано в законодателството атестиране на научните кадри можеше в даден момент, при неизбежното бъдещо предаване на властта в ръцете макар и на отгледаната опозиция, да послужи на определени нездрави елементи в нея да се опитат да атестират академичната номенклатура – т.е. да поискат сметка на онези, които десетилетия бяха “строили социализма”. Засегнатите щяха да бъдат много. ... Отделен въпрос е дали в България подобна атестация изобщо можеше да се състои – така, както това бе направено в Германия и комунизаторите в академичните институции на бившата ГДР бяха освободени от длъжност.”. Известно е, че в ГДР (виж [20]) много скоро след падането на Берлинската стена – през 1990г. е проведена лустрация на кадрите в източногерманските университети и научни институти. От около 30 000 работещи в тях близо 18 000 са били уволнени или предсрочно пенсионирани. Тоест 60%. Може да се очаква, че подобно е съотношението псевдоучени / действителни учени и в България, но за съжаление у нас никой от псевдоучените не е бил уволнен или предсрочно пенсиониран. Нещо повече – пенсионната възраст на учените у нас беше повишена по време на правителството на Иван Костов (1997-2001) с около 10 години, а във висшите училища в България се въведе автономия, при което настоящият нелустриран кадрови състав може по най-демократичен начин да нарушава принципите на научното атестиране. В допълнение трябва да се отбележи, че въпреки честата смяна на леви и десни политически сили в управлението на България от 1991г. до ден днешен Министерски Съвет не е издал нов Правилник за атестиране. Вярно е, че отмененият стар правилник е съдържал в себе си текстове, отнасящи се до политически изисквания към учените, които текстове са станали противоконституционни след влизането в сила на новата Конституция през 1991г., но тези текстове биха могли да отпаднат, а правилникът като цяло да бъде запазен, защото е представлявал един нелош нормативен документ.

В [17] има следният коментар: “Налице обикновено са два основни типа отношение към даден предстоящ акт на атестиране. За недобре работещия е естествено да не желае да бъде атестиран – за да не проличи неефективността на работата му и неговата некомпетентност. И тъй като много ръководители протежират неспособните (с цел да нямат конкуренция, да си възпитат послушни помощници и пр.), такива лица могат или да не бъдат атестирани, или да бъдат атестирани повърхностно и неадекватно. И обратно, естествено за един учен с доказани приноси в науката е да желае да бъде атестиран – за да получи полагащото му се научно звание, по-добро възнаграждение и пр. Но добре работещите и принципните често са неудобни за ръководителите. Затова атестиране на способните и работещите в много случаи също така не се извършваше, и продължава да не се извършва.”. Налице е двоен стандарт: Посредствените, но удобни на началниците си научни работници се атестират формално, а изявените в работата си, но неудобни – могат въобще да не се атестират, за да не напредват в кариерата си. Като илюстрация на казаното може да послужи примерът с Красимир Кабакчиев, който (виж [15]) е умишлено неатестиран през периода 1985-1991г. и затова завежда през 1991г. граждански иск срещу Института по Български Език – БАН за репариране на нанесените му имуществени и неимуществени щети. Делото продължава единадесет години до успешния си завършек през 2002г. С влизането в сила на осъдителното решение Кабакчиев става през 2002 г. старши научен сътрудник считано от 1988г. Същият Красимир Кабакчиев завежда дело и срещу Специализирания Научен Съвет по езикознание към Висшата Атестационна Комисия (ВАК), затова защото в продължение на година и половина не са назначени рецензенти на дисертацията му. Делото е заведено през 1995г. и е спечелено през 2008г. С решение № 1412/07, издадено на 11.01.2008 г., по гр.д. № 1489/2006 г., Върховният касационен съд (Пето гражданско отделение) е осъдил Висшата атестационна комисия при Министерския съвет на Република България да репарира нанесените му неимуществени щети. Между другото дисертацията на Кабакчиев е забавена общо със 7 години, от които 6 години – във ВАК. Затова срещу ВАК се водят още процеси. Този пример е красноречиво доказателство за това, че няма механизми, които да осигуряват спазването на Закона за Научните Степени и Научните Звания, т. е. процедурите могат да се проточват с години и няма никаква санкция за виновните длъжностни лица. Не е редно, нито е в духа на Лисабонската стратегия учените да водят десетилетни битки в съда за своите права и да похабяват и разхищават творческата си енергия по един граждански обоснован, но икономически погледнато – крайно нелеп начин.



Налице е двоен стандарт: Процедурите (за даване на научно звание или степен) във ВАК на лицата с шуробаджанашки връзки и политически протекции протичат извънредно бързо – само за няколко месеца. Процедурите на неудобните учени могат да се бавят много години.

Липсата на официално одобрен от Министерския Съвет правилник за атестиране на учените довежда до това, че на 22.03.1999г. (едва тогава) Общото събрание на БАН приема “Критерии и методика за атестиране на учените в БАН”. Така се изпълнява Чл. 58, ал. 1 от Устава на БАН (приет в средата на 1992г.), който гласи: “Дейността на учените в [БАН] се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на Академията, допълнени съобразно научната област от Научния съвет на постоянното научно звено”. От месец март 1999г. до сега редица научни институти към БАН, както и държавни университети приемат свои методики и критерии за атестиране. Това не означава, че тези критерии и методики са одобрени от Министерския Съвет и следователно не е възможно спазването на цитирания по-горе чл. 42. от сега действащия ЗНСНЗ.



Интересно е по какви научни критерии се решава как да приключват процедурите във ВАК? Трябва да се отбележи, че понастоящем няма утвърдени от Министерския Съвет критерии за даване на научни степени и звания. Има само предложения и проекти на критерии, приети на заседания на съответните научни комисии на ВАК, но те не са официално публикувани в Държавен Вестник, нито са одобрени от Министерския Съвет. Въпреки това може да се изпълнява чл. 34 буква б) и буква г) от ЗНСНЗ, съгласно който: “Президиумът на ВАК б) конкретизира критериите за даване на научни степени и звания в отделните области на науката; г) упражнява контрол и внася единство в критериите за даване на научни степени и звания.”.
3. Кой се издига и кой пропада в научната кариера в България?
Обществена тайна е, че конкурсите за аспирантура, за асистентско място или за място за научен сътрудник, както и за хабилитация в българските университети, висши училища и институти в повечето случаи се провеждат за предварително определен и предпочитан от административното ръководство кандидат. При това за елиминиране на другите кандидати в конкурса (често пъти много по-талантливи и изявени в науката от предварително определения и предпочитан кандидат) се прилагат елементарни номера. Често се случва на кандидат-докторантите или кандидат-асистентите да им се даде тежък конспект, в който по някои от въпросите няма достъпна литература. По тези въпроси административното ръководство специално подготвя желания кандидат. Не случайно на писмения изпит се падат точно тези въпроси и така често се случва посредствени кандидати да победят „по най-честен” начин отличници на випуски и истински талантливи кандидати. При хабилитациите пък често пъти се пишат тенденциозни рецензии, омаловажаващи научни трудове, не се зачитат монографии и учебници, нито статии с “импакт фактор”, особено когато „нашият човек” няма такива активи. Нерядко се злоупотребява с шифъра на научната специалност, по която е обявен конкурсът. (Например виж [26].) По този начин лесно може „да се докаже”, че конкурентите на „нашия човек” не са подходящи за хабилитиране, тъй като трудовете им не отговарят на специфичния шифър. Типичен случай за нагласен конкурс е например конкурсът за избор на доцент по педиатрия в Клиниката по Ендокринология, Диабет и Генетика от 2000г., когато от тринадесет кандидати в конкурс за две места за доцент. Едното място за доцент печели едва седмият поред (според научните и наукометрични критерии) кандидат, а второто място остава незаето. По-долу ще бъде илюстрирано с няколко примера пропадането на учени в България.
а) през социалистическия период


  • Янко Николов Янков – Вельовски (виж [9]) е бил научен сътрудник първа степен в Института за държавата и правото и гл. асистент в Юридическия факултет на Софийския Университет. Янко Янков започва през 1979-1980г. изграждането на неформална организация, наречена „Социалдемократическо движение”. Тя имала за цел да бъдат събирани и прецизно анализирани различни практически правни казуси, отнасящи се до нарушаване на човешките права, които след това да бъдат използвани като форма на активна и масова, официално легитимна и правозащитна, но по същество политическа съпротива срещу комунистическата система в социалистическа България.

Като репресивен отговор на тази дейност и при брутално нарушаване на Кодекса на труда и на Устава на Българската академия на науките, на 18 март 1982 г. Янков е противозаконно уволнен по политически причини. От разсекретените архиви на Държавна сигурност днес е видно, че уволнението му е било обезпечено чрез предварително планирано специално оперативно мероприятие, проведено от българския филиал на КГБ. Успоредно с уволнението му Янко Янков е изселен в родното му село.

През 1984 г. е арестуван и осъден по скалъпено обвинение на 12 години затвор. Присъдата е намалена на 6 год. и 6 месеца, от които излежава 5 год. и 7 месеца.



От "Амнести Интернешънъл" е обявен за затворник № 1 на България и № 3 на Европа. В затвора Янков често е пребиван, което се отразява трайно върху здравето му. От затвора излиза през октомври 1989 година. (На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.)

  • Ярък случай от социалистическата действителност е описан в [13]. Описана е историята на доц. Райна Тошкова (писателката Донка Петрунова е променила истинското ù име). Доц. Райна Тошкова се е явявала пет пъти на конкурсен изпит за аспирант и три пъти на конкурс за научен сътрудник. Тя е била отлична ученичка и студентка и мечтаела за съдбата на Мария Кюри. Смятала, че ще постигне това като се труди упорито. За себе си тя разказва следното: „Както бях сигурна, че ще вляза в института, така бях убедена, че ще спечеля първия конкурс за аспирантура, на който се явих. Бях отличничката на випуска, но приеха комсомолския секретар на курса, защото е активист и класово верен. Той стана кандидат на науките с научно „недоносче”. Смятам, че неговото назначаване е престъпление към науката. Той зае мястото на някой наистина способен човек, който щеше да бъде много по-полезен за науката и за държавата. И все още никой не го измества от там.” След като губи още 3 конкурса за аспирант, доц. Тошкова констатира, че се е озлобила за цял живот срещу „талантливите съпруги и гениалните деца на известни личности”, срещу всички „парашутисти”. Тя констатира следното: „Сблъсках се и със сили, които обезсмислят моя култ към труда. Пред тях губеха стойност и моята отлична диплома и доказаната ми наклонност към наука, и готовността ми за саможертва.”

След множеството си разочарования от явяването си на нагласени конкурси доц. Р. Тошкова пише пожелателно следното: „Конкурсите би трябвало да открият простор на най-талантливото, най-новото и наистина най-перспективното в определена дисциплина. Само така ще се върви бързо напред. Навсякъде кадрите определят темповете на развитие и облика на това развитие.”

  • Друг пример от социалистическите времена е този с Иван Илиев – станал доцент по механика в ТУ-София през 1989г. (виж [11]). Той отбелязва следното: „... Моята процедура за доцент беше спирана около четири пъти на различни нива с мотива, представете си: „недостатъчно комсомолска работа”. Очевидно за тогавашните отговорни функционери – „държавници”, отличният ми успех и петгодишният ми трудов стаж, както отбелязах – в изключително тежък участък на материалното производство, пет пари не струваха пред комсомолско-партийното слагачество и помиярщина. ...”

  • Специален вид извращения в областта на науката в България представляват забавянията при даването на диплома за научни степени или звания. Даването на такива дипломи е позорно свързано с най-продължителните процедури, достойни за влизане в книгата с рекордите на Гинес. Известни са следните случаи (виж [14]):

– Проф. д.ик.н. Благовест Сивенов е защитил успешно дисертация за „Доктор на икономическите науки” през 1985г. Специализираният научен съвет (СНС) към ВАК му дава тази научна степен. Впоследствие е обявен за политически неудобен („дисидент”). Научната комисия и Президиумът на ВАК извършват редица закононарушения и не му дават дипломата и до днес (23 години по-късно). След много мъки процедурата му е възстановена през 1991г. (рег. във ВАК с вх. № 501/1991) и до 2004г. е разглеждана 6 пъти. През изминалите години със случая редовно са били запознавани президенти, премиери, отговорни фактори в Министерството на образованието и науката, поредните председатели на ВАК. Проф. Сивенов си обяснява продължителността на своята процедура с това, че не е бил свързан с партийни върхушки, че е предлагал нови и интересни идеи, несъобразени с официалната линия и, че във всеки конкретен случай е постъпвал като свободен гражданин и си е търсил правата по законен ред и без да се съобразява с това, кой стои срещу него.

– Проф. д.ик.н. Филип Станоев Байлов (роден през 1926г. – починал на 07.10.2003г.). Публичната защита на неговата дисертация за „Доктор на икономическите науки” се провежда през 1981г. Специализираният научен съвет (СНС) към ВАК му дава научната степен д.ик.н., но и до днес (27 години по-късно) дипломата му не е получена. Внучката му Стела, завършила „Физика” в СУ „Св. Климент Охридски” води съдебно дело срещу ВАК за изискване на дипломата на дядо си. Предполагаемата причина за забавянето на тази процедура е, че проф. Байлов ревизира в доктората си „Марксовата теория за стойността”, не се базира на „трудовете на другаря Тодор Живков” и е обявен за „пазарен ревизионист”, което навремето си е било позор. Проф. Байлов е бил ръководител на най-старата секция „Цени, ценообразуване и пазари” в ИИОСС към бившата Селскостопанска Академия, той е и автор на проекта за първия „Съвет за икономическо и социално развитие” от 1991г., който по-късно действително е създаден.

– Световният рекорд по продължителност на периода между официалното публично титулуване и „даването на диплома” отново е свързан с българско участие. Той принадлежи на Акад. проф. Иван Дуйчев, взел дипломата си за „Доктор на науките” от Полската Република след близо 50 години чакане (виж архивите на „История на науката”).

Двамата учени проф. Байлов и проф. Сивенов избират като форма на протест гражданското неподчинение. По съвет на юристи учените, на които СНС към ВАК е дал научната степен „Доктор на науките” и, които нямат фактически отказ за присъждане на тази степен, уведомяват писмено и с входящ номер Председателя на Президиума на ВАК, че започват да се титулуват като проф. д.ик.н. и на основа на мълчаливото съгласие на ВАК степените се считат за присъдени от юридическа гледна точка. Проф. Сивенов започва да носи степента д.ик.н. от 20.06.1988г. (3 години след успешната си публична защита). На практика научната общност, а и администрацията приемат това и се обръщат към тези учени със съответните им титли и звания. ВАК също не възразява, но все пак все още не им „дава” заветните дипломи.



Двоен стандарт: В научната кариера се спират преди всичко политически неудобните, независимо от това колко са талантливи и изявени. Напротив – прогресират политически удобните с отлична комсомолска дейност, както и “талантливите” съпруги и “гениалните” деца на известни личности.

Примери могат да се дадат още много. Мнозина учени минават през концлагери, психиатрични клиники, затвори и някои оцелели от тях емигрират в чужбина. За съжаление трагичната практика от социалистическите времена продължава в още по уродливи форми и днес.


б) през периода от ноември 1989г. до наши дни


  • Проф. дбн Иван Канев, работещ сега в Университет Небраска в САЩ (Проф. Иван Канев е бил директор на два института – Институт по паразитология и Институт по експериментална патология и паразитология. – бележка на автора) – отбелязва в своето интервю от 16.09.2007г. (виж [2]) следното: „ ... Откакто председател стана академик Юхновски, започнаха да ми забраняват да излизам за повече от 45 дни на година във връзка с моите международни договори. Аз обаче по това време имах много възможности. Една от тях включваше покана на учени от САЩ и Израел за написване на съвместна монография. БАН отказа да ме изпрати в служебна командировка. Учените от САЩ и Израел написаха протестни писма до БАН, което изнерви ръководството на организацията и то ми наложи дисциплинарно уволнение. Това се случи в края на 1999г. и началото на 2000г. Заповедта за дисциплинарно уволнение беше формулирана за самоотлъчка и за неявяване на работа за повече от три работни дни. Дисциплинарното ми уволнение от БАН съвпадна с момент, в който Руската Академия ме избра за почетен член, Академията на САЩ – също и освен това ме номинира за учен от чужбина с изключителни възможности, а в Израел ме наградиха с медал за научните ми постижения, които бях реализирал в БАН. Вместо да ме поздравят за високите оценки в чужбина, от ръководството на БАН ме уволниха. ...”. А ето и истинската причина (виж [2]): “Когато самият аз бях директор в институт на БАН и член на Общото събрание на БАН, проявих инициатива. Реших да премахна уравниловката от тоталитарното минало и да въведа срочни и безсрочни договори, както и ножица в заплащането, базирана на проектния начин на финансиране, както е в Европа и в света. Колегите от института и дори ръководството на Управителния съвет на БАН приеха тази моя програма и ме назначиха за директор. След като започнах да реализирам програмата си като директор те изпратиха за главата ми наказателен отряд, в който влизаха началници от най-висок ранг – председателят на БАН и главният й секретар. Дойдоха в института. По стар сталински маниер свикаха митинг. Наложените от мен промени се обявиха за срам и позор в науката. Отстраниха ме набързо от директорския пост като антисоциален и назначиха за нов социален директор един стар номенклатурен кадър и бивш шеф на казионните профсъюзи. Той и сега е там и ръководи секция, макар и на 71 години. След отстраняването ми от директорския пост ми сложиха катинар на телефона, разграбиха компютрите ми и разгониха кадрите от екипа, който бях създал. Директорът, който ме уволни дисциплинарно, нямаше публикувана статия с години. Сега същите тези началници продължават да управляват науката по един сталински, а не по европейски маниер. Уравниловката не е премахната и това е истинската причина, която кара младите учени да бягат от страната. ...”.

  • Случаят с Петър Дошков – гл. ас. д-р в Югозападен Университет “Неофит Рилски”, Благоевград. Работи от 1987г. в катедрата по „Български език” при ЮЗУ в Благоевград. Има и второ висше образование: Право. На два пъти уволняван и на два пъти възстановяван на работа в ЮЗУ, Благоевград. Ето какво казва самият гл. ас. Дошков в свое интервю пред ИРИОН от 25.04.2008г. (виж [21]):

“През 1992г. бях уволнен за „пререкания” с ръководителя на катедрата доц. Рада Кърлова, а в същото време тя идваше на работа само по два дни в седмицата. Това е злоупотреба със служебното положение на ръководител катедра, защото административното възнаграждение за ръководство на катедрата се дава за работа пет дни в седмицата. Поради нейното отсъствие аз не можах да отида на научна конференция във Велико Търново. По онова време колегите ми в катедрата бяха без докторски дисертации и поради това бяха силно зависими от ръководителя на катедрата, която известно време съвместяваше функциите на ръководител на катедрата с тези на декан на Филологическия Факултет. Бях против това, защото то нарушава принципа на разделение на властите. Сега изрично се казва, че това е ситуация на „конфликт на интереси” с корупционен характер. Правният аргумент е, че всяка една от тези длъжности се заема на постоянен трудов договор и последният трудов договор отменя предишния.

Съдът ме възстанови чрез две спечелени дела, които си водих лично. Междувременно защитих и докторат.”

“... В края на 2004г. получих документи за списъка на политици и други известни личности, записани за студенти по специалност „Право” в задочно платено обучение във втори курс на Юридическия Факултет, през учебната 1999-2000г. Става дума за Заповед № 1177 / 18.10.1999г. – допълнение към Заповед № 0809 / 29.06.1999г. Изпаднах в размисъл – какво да правя. Чудих се как да постъпя. Знаех, че е опасно. Реших, че заслужава да ги оглася. Защото чрез тази си дейност проф. д-р Александър Асенов Воденичаров придобива неограничена власт извън ЮЗУ. Всеки един от тези студенти ще му е задължен и ще му помага при нужда. Нарушението от правна гледна точка е следното: Няма кандидатстудентски изпит, студентите са извън определената бройка от МОН, става дума за еднолично разрешен прием, който е нищожен от юридическа гледна точка. По-нисък по степен орган е иззел компетентността на МОН. Реших да започна „война” срещу тази корупция. Има и незаконни докторантури в Правно-Историческия Факултет (ПИФ). От осемте незаконни докторантури една е лично на проф. Воденичаров. ...

На 07.01.2005г. изнесох данните по Кабелна Телевизия „Благоевград”. Журналистът, водещ предаването беше Владимир Живков. Давам Ви пълна стенограма от съда, тъй като 22-ма студенти ме съдиха, че съм обидил и оклеветил проф. А. Воденичаров. Тези дела вече се учат в СУ на лабораторни упражнения от студентите по право. Получи се следната куриозна ситуация: 22 студенти искат от мен по 5000 лв. – общо 110 000 лева с еднотипен иск, в който различно е само името на студента. На първа инстанция аз спечелих 5 от делата, а на 17 от делата ме осъдиха, в два различни състава на районния съд за една и съща жалба. Куриозите продължават и в Окръжния Съд, където един и същ съдийски състав потвърди 5-те спечелени от мен дела, а не отмени 17-те присъди по другите еднотипни дела, а само намали сумата, която трябва да изплатя от 5000 лв. на човек на 300 лв. на човек, като същевременно присъди всеки студент да заплати по 180 лв. на държавата за остатъка от исканите от всеки един от тях 4700 лв. Обжалвам решението за нищожност, защото трети лица – зрители – нямат право да съдят този, който е изнесъл данни за корупция, които данни не ги засягат лично. Същевременно съм подал и петиция до Комисията за Правата на Човека в Европейския Парламент с идеята да се наложи предпазна клауза за правосъдието на това основание.



На основата на тази стенограма от телевизионното предаване бях уволнен на 07.03.2005г.

... Моята карма изглежда са съдиите Надежда Бенина и Вера Янова, които са гледали всичките ми дела и никога не си направиха самоотвод, въпреки че всеки път след това ги губеха на по-висшата инстанция. Те се стараеха да получат повишение по ранг на място в съда, а проф. Воденичаров е член на Висшия Съдебен Съвет (ВСС) и кадрува в съдебната система по онова време. Осъдилият ме за 100 000 лева съдия бе повишен в Председател на Районния Съд в Благоевград – става дума за Владимир Ковачев. Всеки от съдиите осребряваше решенията срещу мен, което обяснява ред абсурди, например да се брои, че работиш, когато си в отпуск и даваш интервю в качеството си на гражданин.



... Софийският апелативен съд в качеството си на касационна инстанция прие за основателни моите 28 довода срещу уволнителната заповед и срещу решението на Благоевградски Окръжен съд, който не оцени никакъв документ.” На 04.04.2008 гл.ас. д-р Петър Дошков е възстановен на работа в ЮЗУ, Благоевград.

  • Случаят Димитър Русев (виж [12]): Димитър Русев е бил преподавател в Катедра “Обществени науки, лидерска подготовка и приложна лингвистика” на Национален Военен Университет “Васил Левски” през периода 01.09.1987г.-01.09.2002г. След конкурс по документи и подбор, извършен от американска страна е бил на обучение в САЩ през периода септември 1998 – юни 2000г. Там завършва второ висше образование и получава степен магистър по специалността “Проблеми на националната сигурност” – Регионални изследвания: Европа/Русия от Университета на Военноморските Сили (Naval Postgraduate School или NPS) на САЩ в Монтерей, Калифорния. Успехът му е отличен (3.74 по 4-бална система). Той е един от първите двама цивилни българи, завършили това учебно заведение и първият от НВУ, завършил НАТО-вска военна академия. За обучението му американското правителство косвено е спонсорирало българското с разходите по обучението му и пребиваването му в САЩ, които възлизат на между 200 и 300 хиляди долара. Въпреки, че в катедрата му в НВУ има още 6 нехабилитирани преподаватели, спрямо които той има превъзхождащи показатели, той е съкратен (уволнен) от НВУ на 01.09.2002г. Понастоящем работи в МО.

  • Случаят Красимир Кабакчиев (виж [15]): Красимир Кабакчиев е уволнен от Института по Български Език – БАН през 2002г. Тогавашната директорка на института – Балтова нарежда да го атестират 6 души, двама от които са били подсъдими в дело за клевета срещу Красимир Кабакчиев, а един (Ангел Пачев) е бил изявен марксист. Въпреки устните и писмени предупреждения на Кабакчиев, че това атестиране е незаконно и, че има конфликт на интереси, то се провежда. На заседанието се стига до ръкопашна схватка, за която Кабакчиев не е виновен. Въпреки това той е уволнен.

  • Случаят Сергей Иванов – н.с. д-р в Института по Физиология на Растенията – БАН. През лятото 2006г. издава пет броя на хумористично-саркастичния вестник “ИФъРъ news” (виж [22]). По повод този вестник ръководството на ИФР-БАН привлича Главната Дирекция за Борба с Организираната Престъпност (ГДБОП) да разследва Сергей Иванов. След разследването, приключило за около два месеца, Сергей Иванов е уволнен от ИФР-БАН за уронване на престижа на своя научен институт. Подробности около уволнението му може да бъдат намерени в записа на предаването “Реално” на БТВ от 18.02.2007г. (виж [23]).

  • Случаят със ст.н.с д-р Зоя Гарелкова, уволнена от Институт за Гората. Причина: Издала книгата “За секретните гафове на академик-ексминистъра”, Земиздат 2006г., в която разобличава плагиатство на академик проф. д.с.с.н. Александър Хараланов Александров. Ръководството на Института за Гората вместо да накаже фалшивия академик уволнява Зоя Гарелкова.

  • Случаят с гл.ас. д-р инж. Галя Илиева Маринова. Наказана през 2002г. с последно предупреждение за уволнение от зам. ректора по учебната част на ТУ-София. Формален повод: отчитане на 10 часа упражнения за воденето на дипломант, реализирал Интернет-сайта на катедра “Технология на електронното производство”, но не предал навреме дипломната си работа. Наказанието е отменено с решения на СГС на две последователни инстанции, като окончателното решение е от 13.04.2004г. Въпреки доказаната злоупотреба с власт, по-късно вече бившият зам. ректор по учебната част бива повишен от доцент в професор. Тук проличава двойният стандарт при следенето от ВАК на моралните качества на учените, кандидатстващи на конкурси – виж чл. 17 и чл. 8 (1) от ЗНСНЗ ([8]), както и чл. 6, чл. 22 з), чл. 52.2 от Правилника за Прилагане на ЗНСНЗ, а именно „Нашият човек е високо морален, независимо от доказателствата за обратното, а неудобните са винаги аморални. Как смеят такива да кандидатстват на конкурси? Всъщност действителната причина за наложеното наказание е следната: Галя Маринова е основният организатор на Международната конференция „Techniques et Technologies Foundamentales de la Nouvelle Economie’2002” (Basic Technologies for E-Business’2002” или „Технически и Технологични Основи на Новата Икономика” „ТТОНИ’2002”). Конференцията е организирана от ТУ-София (България), CNAM-Париж (Франция) и Lebanese University (Ливан) и е проведена от 16-ти до 18-ти септември 2002г. в гр. Албена, България. Освен това Галя Маринова се явява през 2002г. на конкурс за получаване на хабилитирано звание, предвиден за протеже на гореспоменатия зам. ректор по учебната част.

Тези случаи са типични за онагледяване на днешната система на науката в България, но за огромно съжаление не са единствените. Това е една съвсем малка част от стотиците (а може би и хилядите) пострадали истински стойностни учени – хора уволнени, спрени в научното си развитие, унижени, изтормозени психически, разболени, смазани, прогонени извън България.

Отново двойни стандарти: Проявяващите инициатива в духа на Лисабонската стратегия срещу уравниловката, корупционните практики и плагиатствата в науката, политически неудобните като обучените кадри на НАТО, както и инициативните – организатори на международни конференции, издатели на сатирични вестници и др. подобни подлежат на уволнение. На издигане подлежат протежетата, имащи шуробаджанашки връзки и политическа протекция, независимо от това колко са некадърни. В случая с Петър Дошков се забелязва бездействието на държавните институции при подадени ясни сигнали за корупция, както и липсата на контрол над качеството на учебния процес – хабилитирани преподаватели си позволяват да не ходят на работа и да не си водят лекциите. Освен това внимание заслужава и въпросът със съвместяването от едно лице на няколко длъжности (пак в случая с Петър Дошков), което е противозаконно, но е често срещано явление в българските висши училища и научни институти.
4. Какво се случва с българските учени, завърнали се от специализации

или от продължителна работа в чужбина?
Обикновено завърналите се от чужбина български учени срещат големи трудности при реинтегрирането си в научните звена в България. Те се сблъскват със стена от злоба, завист, неподкрепяне от страна на институциите, протакане на процедури, проваляне на конкурси, неназначаване на работа, а в някои случаи биват безпричинно уволнявани. Могат да се дадат следните няколко показателни примера:

  • Случаят с н.с. д-р Светлана Григорова (виж [24]): Въз основа на спечелен през декември 1986г. конкурс, обявен от Института по животновъдство – Костинброд, секция “Млекарство”, Светлана Григорова е зачислена за редовна аспирантура в Хумболдт Университет – Берлин. Защитава успешно на 10.06.1991г. В Германия получава дипломата си за присъдена научна степен само 10 дни след защитата. В България легализирането на дипломата ú отнема близо 5 месеца. Въпреки успешната защита в Германия Светлана не е назначена на работа в секция “Млекарство” в Института по животновъдство (виж [24]). Според чиновниците в МОН причината е отменянето на разпореждане № 306 и придружаващата го наредба за разпределение на лицата, завършили редовна аспирантура. През 1994г. опитва да кандидатства за научен сътрудник в ЦНРЕП Ел Би – София, но конкурсът е предназначен за друг и научният секретар ú дава съвет да изтегли документите си. Успява да спечели конкурс за научен сътрудник през същата година, но в Института по птицевъдство – Костинброд. Опитът и познанията ú по млекарство, придобити в Германия не се използват в България.

  • Случаят с доцент д-р Иван Илиев (виж [11]). Ето какво разказва самият доц. Илиев: “... Успях да се измъкна от блатото и в 1989г. отидох като преподавател в Алжир. Тук можах да разбера какво означава истинско висше образование (вероятно по френски модел) и дълбок респект към ценностите в тази система. ... За първи път по достойнство беше оценена моята подготовка и професионализъм и самият аз израстнах като преподавател за три години, колкото тук в родината си не бих го направил и за 30 години. След връщането ми тук, заелите позиции родни нищожества вместо да проявят интерес към придобитите от мен впечатления и знания в чужбина, правеха всичко възможно, прилагаха всевъзможни просташки хватки, за да убият самочувствието, което бях придобил. Бях вече достатъчно ориентиран в напълно извратената обстановка, за да си правя каквито и да било илюзии за професура. Това от една страна беше приоритет, колкото и абсурдно да е, преди всичко за хора, които са се добрали до важни административни постове в системата и, които по правило произхождат от бившата комсомолско-партийна номенклатура или на техни доверени лица. От друга страна, което е по-важното, смятах за крайно унизително за един що-годе уважаващ себе си човек, да позволи професионалната му съдба да бъде решавана от една деморализирана и некомпетентна сбирщина, каквато представляват днешните Специализирани Научни Съвети, присъждащи професорски и научни титли.”

  • Случаят с Димитър Русев, който завършва с отличие НАТО-вска военна академия в Монтерей, Калифорния, САЩ през 2000г., а през 2002г. е съкратен (уволнен) от Националния Военен Университет “Васил Левски”, (виж [12]). Познанията, които той е придобил в САЩ, остават непреподадени на българските студенти в НВУ.

  • Случаят с Галя Илиева Маринова през 1991г. Като редовен докторант в ТУ-София тя спечелва стипендия за специализация за една година в Университета в Бангкок, Тайланд. След успешното приключване на специализацията си при завръщането си в България научната ú ръководителка влиза в конфликт с нея и прави всичко възможно да провали защитата ú. Дори се отказва да бъде научен ръководител на Галя Маринова. Тогава Галя Маринова се принуждава да представи дисертационния си труд в Научния съвет въпреки отрицателното решение на научното звено – прилагайки положителни отзиви от три хабилитирани лица или доктори на науките в същото направление съгласно чл. 21 от Правилника за Прилагане на ЗНСНЗ. Успешната защита на дисертацията ú се провежда на 05.04.1994г., когато тя е на възраст 26 години. За съжаление подобни случаи у нас много рядко завършват с happy end.

  • проф. дбн Иван Канев (виж [2]), уволнен от Институт по експериментална патология и паразитология – БАН през 1999г., сега на работа в Университет Небраска в САЩ. Ето какво казва той: „Според мен на този етап нито Лисабонската стратегия, нито Европейските принципи могат да влязат в българската наука, защото лидерите на науката стоят пред вратата й с тояга в ръката и пречупват идеята и всичко европейско. ...

... Необходима е истинска реформа, чрез която на базата на нов закон, нови Устав и Правилници, а също и лидери с нов научен мироглед от европейски тип, да се премахнат останалите от миналото грешки, дефекти и пороци в днешната българска наука, сред които са уравниловката, колективизацията, масовизацията, централизацията и бюрокрацията. ...

... Аз съм длъжник на българската наука и ако започнат истински промени в духа, в който ги описах, аз бих се върнал на работа в България и в БАН за последните години от моята кариера, като за мен ще бъде удоволствие да споделя познанията си и да донеса съвсем нови технологии. ...”

Изброените случаи са достатъчно показателни. Налице е неадекватна среда в научната сфера и неносещи никаква отговорност за неизползването на научните кадри държавни институции. Парадокс! Често пъти придобитите в чужбина ценни знания в областта на науката и новите технологии не се използват в България. Това е в пълен разрез с Лисабонската стратегия.
5. Скандални моменти в законодателството, засягащо българската наука
Основните закони, свързани с науката в България са Законът за Научните Степени и Научните Звания (ЗНСНЗ), Законът за Висшето Образование (ЗВО) и Законът за БАН.

ЗНСНЗ е обнародван в ДВ. бр. 36 от 9. май 1972 г. (виж [8]). През 1989г. той е бил вече на 17 години, а при приемането и влизането в сила на новата Конституция на Р. България през 1991г. е бил вече на 19 години. С оглед на новите условия още тогава е била необходима спешна реформа в научното законодателство. Причините за това са следните:

Член 27а от ЗНСНЗ гласи: “Решенията на Президиума на ВАК по чл. 25, ал. 3 и чл. 27 ал. 3 са окончателни, не могат да се преразглеждат и не подлежат на съдебен контрол.” Този член е внесен допълнително през 1981г. в ЗНСНЗ – ДВ. бр. 61 от 1981г. В Конституцията на Р. България – в чл. 45 е предвидено правото на жалби на гражданите до държавните органи, а чл. 56 визира правото на защита на гражданина, когато са нарушени или застрашени негови права и законни интереси. Затова по повод член 27а от ЗНСНЗ главният съветник в Юридическия отдел на Народното събрание 1991-1995г. Асен Дюлгеров пише в своя статия (виж [6]): “... абсолютният характер на ограничението за “преразглеждане” по административен ред по член 27а от ЗНСНЗ е елиминиран от датата на влизане в сила на Конституцията.” – т. е. от 13. 07. 1991г. А съдията и в същото време чл. кор. проф. дюн Нено Неновски пише в статия [7] следното: “... член 27а от ЗНСНЗ като заварен от Конституцията е противоконституционен и не трябва да се прилага.”.

Освен това в ЗНСНЗ има редица противоконституционни политически членове. Съгласно чл. 11., ал. 2 от Конституцията на Република България: “Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.” По тази причина са противоконституционни членовете 5 (1), 8 (1), 16 (1) и 17 от сегашния, действащ от 1972 г. ЗНСНЗ, които изискват политическо одобрение на учените, както и това те “да допринасят за социалистическото развитие на страната”, както за даване на научна степен, така и за хабилитиране и даване на званието „доцент” или „професор”. Същото важи и за членовете 5 (1), 6, 9 (3), 22 з), 39 г), 40 (1) и 52 (2) от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ. В една правова държава не трябва да се спазват нито ЗНСНЗ, нито споменатият правилник, тъй като те са противоконституционни.

Нещо повече: вижда се, че политическите членове изобилстват и в ЗНСНЗ и в Правилника за спазването му. Не е така обаче с членовете за НАУЧНИТЕ КРИТЕРИИ. Членове в ЗНСНЗ и в Правилника към него, формулиращи ясни научни критерии ПРОСТО НЯМА!!!

Според чл.42 на сега действащия ЗНСНЗ: “(1) Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. (2) Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския Съвет.”. Както беше отбелязано по-горе в т. 2, правилник, утвърден от Министерския Съвет не съществува в България от 1991г. до днес. По тази причина споменатият чл. 42 от ЗНСНЗ не се изпълнява от 1991г. до ден днешен и няма да може да се изпълнява и в бъдеще до тогава, докато Министерският Съвет не утвърди правилник за атестиране на учените.

Член 5., ал. 1. от Конституцията на Р. България гласи: “Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.” Неспазването на Конституцията може да разруши всяка държавност. В [7] чл. кор. Нено Неновски отбелязва: „В правовата държава процесуалните гаранции на правата на човека и гражданите имат първостепенно значение, което за личността може да се окаже по-важно от значението на самите права.

През периода на прехода 1989-2007г. в Народното Събрание са били внесени около 40 законопроекта за Закон за научни степени и звания. За съжаление всички опити за приемане на нов ЗНСНЗ, който да регламентира съвременни европейски правила за кариера в науката са завършвали безуспешно. Последният внесен в НС такъв законопроект беше законопроектът на проф. Асен Дурмишев и проф. Огнян Герджиков (виж [4]). Той също беше блокиран от господстващото кадрово статукво в науката (виж [5]). В настоящото НС все още не е внесен законопроект за ЗНСНЗ.

Свързан със ЗНСНЗ е и Законът за Висшето Образование, който регламентира и автономията на висшите училища и университетите. За съжаление автономията у нас се разбира като пълна безконтролност и безотчетност на университетите. Те трябва само да получават бюджет от държавата, но не са длъжни да дават никакъв отчет нито за качеството на преподавателския процес, нито за усвояването на средства от Еврофондове, нито за участието си в международни проекти, нито за адекватната реинтеграция и използване на завърнали се от чужбина учени. Съответно над ректорите не стои никакъв контролен орган и те са напълно безотговорни.

От друга страна Законът за БАН регламентира отношенията в Българската Академия на Науките, избирането на редовни и дописни членове на БАН, както и автономията на БАН. Промяната на ЗНСНЗ изисква задължително и съответни промени на ЗВО и на Закона за БАН.

В [2] проф. Иван Канев коментира основните пречки, за да бъде ефективна науката у нас по следния начин: „ ... Основното, според мен, е законът за БАН. За да стане науката ни от истински европейски и пазарен тип, трябва да се промени законът за БАН и свързаните с него автономия, изборна система и органи за управление. Сега те са в абсолютно уродлив и недемократичен вид. Например: Ръководството и Управителният съвет на БАН избират директорите на институтите. От своя страна избраните директори са членове на Общото събрание на БАН и имат решаваща роля при избора на Управителен съвет и избора на Ръководство на БАН. Тоест Ръководството избира своите избиратели, които след това го преизбират и се получава затворен кръг.”

Изброените недостатъци на законодателството в областта на науката в България, а именно архаичност (анахроничност), противоконституционност, уродливост, непрозрачност и недемократичност отдалечават България от съвременните стандарти в законодателствата на ЕС и са сериозно препятствие за тръгването на нашата страна по пътя към реализация на целите на Лисабонската стратегия. Те са основната предпоставка за съществуването на двойни стандарти и неадекватна научна среда, пълна с парадокси.

6. Гилотината на тайното немотивирано гласуване
В ЗНСНЗ чл. 23 (4) четем: “Гласуването е тайно.” – става въпрос за Научния съвет за оценка на дисертационни или хабилитационни трудове.

Отново в ЗНСНЗ чл. 36 (4) четем: “Гласуването е тайно.” – става въпрос за Президиума на ВАК и за Научните комисии на ВАК, които вземат решения по процедурите за даване на степени и звания.

А защо е тайно гласуването? Отговорът е, че чрез тайното гласуване не се носи никаква отговорност, тъй като не е възможно да се изтъкне научна мотивировка, нито има персонален носител на такава мотивировка. Това е основа за неспазване на каквито и да било научни критерии.

Ето как е коментиран този въпрос в [18] (виж стр. 51): “... И, което е най-същественото, самите решения се вземат при пълна анонимност, която осигурява на членовете на научните съвети възможност непрекъснато да сформират съзаклятнически групировки за облагодетелстване на едни лица (некадърните) и репресиране на други (кадърните), да проявяват пълна безотговорност във вземането на решения и същевременно да бъдат сигурни, че безобразията им ще останат несанкционирани. Следва да се има пред вид и това, че всички научни работници в страната до 1989 г. бяха номенклатура на различни равнища на комунистическата партия, поради което редица млади хора, способни да извисят нацията и науката останаха извън нейния периметър – заради това, че бяха деца на “народни врагове” или просто недостатъчно обиграни тарикати. Цялото академично законодателство е изградено така, че формира мафиотските структури, довели до жалкото състояние на българската наука.”

В Закона за Административното производство (ЗАП), който е обнародван в ДВ. бр. 90 от 1979г. и с последните си поправки е в сила от 19. 12. 2003г. четем:
Чл. 15 (1) “Административният орган издава административния акт или отказва издаването му с мотивирано решение.

Съгласно новия Административнопроцесуален Кодекс, който е в сила от 12.07.2006г. (обнародван в Държавен вестник № 30 от 11.04.2006г.) “Административният орган издава или отказва издаването на акта с мотивирано решение.” (виж чл. 59 (1) от Административнопроцесуалния Кодекс).

Без дефинирани научни критерии в закон (евентуално в един нов ЗНСНЗ) не би могло да има и научна мотивировка на взетите решения от съответните изпитни комисии, специализирани научни съвети и т. н., както и от ВАК като административен орган към Министерския Съвет. Получава се следният Парадокс: В българския съд, тъй като съдилищата са административни органи, всяко решение на съда се мотивира със съответната законова мотивировка. Така обвиняемите и евентуалните престъпници имат гаранция за своите права. Във Висшата Атестационна Комисия (ВАК), която също е административен орган и, за която също важи новият Административнопроцесуален Кодекс, решенията се вземат с колективно тайно гласуване, при липса на каквато и да било научна мотивировка. По този начин правата на учените остават незащитени и не е възможно да се търси каквато и да било отговорност от конкретно лице. Значи: за престъпниците може да има мотивировка, а за учените не може. Ето как българските учени се превръщат в обезправена и дискриминирана прослойка. При порочната практика с колективното немотивирано тайно гласуване във ВАК и при такива остарели и неясни по отношение на научните критерии закони, но затова пък пределно ясни по отношение на политическите критерии, съдът дори и при най-добро желание не може да защити така често накърняваните права на българските учени.

ГИЛОТИНАТА НА КОЛЕКТИВНОТО ТАЙНО И НЕМОТИВИРАНО ГЛАСУВАНЕ ВЪВ ВАК ОБЕЗГЛАВЯВА И УНИЩОЖАВА НАУЧНИЯ ПОТЕНЦИАЛ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ!!!
7. Дисбаланси във възрастта на кадровия състав в българската наука
В [25] (виж стр. 53) се отбелязва следното: “Друг сериозен проблем е възрастовият състав на преподавателите (Таблица 25). Той се отличава с голям структурен дисбаланс – 69% от професорите са на възраст над 60 години, едва 4% са на възраст до 49 години. От общия брой на преподавателите 47.06% са на възраст над 50 години. Подмладяването на преподавателския състав следва да е съществен приоритет в стратегията за висшето образование в страната, необходимо е да се създават стимули за навлизане и задържане на млади специалисти в структурата на висшите училища. Особено следва да се обърне внимание на “изтичането на мозъци” извън структурата на образователната система – към други професионални насоки и към чужбина.”
Таблица 25. Преподавателски състав по научни звания и възраст за учебната 2002/2003г.



Общо


Възраст в навършени години

до 25

25-29

30-34

35-39

40-44

45-49

50-54

55-59

60-64

над 65

Професори

1076

0

0

2

3

1

37

106

185

331

411

Доценти

4293

0

0

3

59

365

592

1036

1163

818

257

Асистенти

6424

17

574

876

1113

1304

1133

802

491

107

7

Преподаватели

1073

8

55

124

119

224

205

190

107

39

2

Научни сътрудници

51

0

0

12

2

6

4

12

8

6

1

Общо

12917

25

629

1017

1296

1900

1971

2146

1954

1301

678

Източник: Националния Статистически Институт
Както се вижда от изнесените данни от преди пет години при системата с увеличаването на пенсионната възраст и създаването на анти-условия за работа на младите и способни учени, българската наука е вкарана във възрастов дисбаланс. Не е възможно интелектуалният потенциал на нацията ни да отговаря на един професор на възраст 40-44г. Двоен стандарт и парадокс: В университетите и в БАН старите кадри се предпочитат пред младите. Дори навършили пенсионна възраст, за тях се намират начини и вратички да продължат да заемат щатна длъжност, което е противозаконно. Няма държавен орган, който да накаже директорите и ректорите за такива нарушения. Например деканът на правно-историческия факултет в Югозападния университет (ЮЗУ) "Неофит Рилски" проф. д-р Александър Асенов Воденичаров заема противозаконно длъжност от 18 септември 2005г., когато е трябвало да се пенсионира, до сега. (виж случая Петър Дошков – [27]). Напротив младите кадри трудно биват приемани и ако не са безкрайно послушни и политически удобни, или ако нямат преки роднински връзки, бързо биват прогонвани – уж по тяхно желание (или евентуално уволнявани), а в най-добрия случай научната им карира спира без развитие в продължение на десетки години.

Неизползването на огромна част от младите кадри, прахосването на тяхната творческа енергия и насочването им към безсмислени многогодишни битки в съда е не просто разхищение. Това е престъпление срещу българския народ, тъй като пречи за по-бързото преодоляване на социалните сътресения при прехода у нас, както и за постигането на по-висок икономически растеж.


8. Предложения към българското правителство и българското Народно Събрание за изход от тоталната криза на науката и образованието в България


  • Трябва да се извадят досиетата на кадрите от бившата ДС в научната сфера и да се извърши пълна лустрация.

  • Трябва да бъде приет нов съвременен и отговарящ на европейските практики Закон за Научните Степени и Научните Звания.

  • Заедно със ЗНСНЗ трябва да се коригират и Законът за Висшето Образование и Законът за БАН.

  • В научното законодателство във връзка с автономията трябва да се регламентират внимателно мандатността и отговорността (отчетността) на ректорите и директорите, както и на председателя на БАН.

  • Внимателно трябва да се преразгледат шифрите за научни специалности, отчитайки и възможностите за интердисциплинарни изследвания в науката.

  • Научните критерии трябва да са ясно дефинирани и да са вписани в един бъдещ нов Закон за Научните Степени и Научните Звания

  • Всички рецензии и гласувания трябва да се аргументират само въз основа на научните критерии, вписани в ЗНСНЗ.

  • Въз основа на научните критерии трябва да се мотивират всички решения за даване на научно звание и научна степен.

  • Гласуването трябва да е явно и поименно, за да се носи лична отговорност. При тайното гласуване не би могъл да се спази чл. 59 (1) от Административнопроцесуалния Кодекс, тъй като няма как да се формулира съответно научната мотивировка за извършеното гласуване.

  • Трябва да се изготвя писмен протокол за гласуването.

  • Кандидатът трябва задължително да получава екземпляр от всички рецензии, протоколи от гласувания и писмени документи по процедурата му.

  • Трябва да се разшири и направи общодостъпна информационната база, свързана с цитирания на статии, импакт фактор на научни списания и други наукометрични показатели.

  • При конкурсите за аспирантура, за асистентско място или за място за научен сътрудник в българските университети, висши училища и научни институти по всеки въпрос в конспекта за писмен изпит трябва да има посочен достъпен литературен източник.

  • При неспазване на законите по административните процедури за даване на научни степени и звания, както и на Конституцията, за съответните случаи трябва да има ясно определени санкции за виновните длъжностни лица.


Заключение
Липсата на съвременни закони и на официално приета и обнародвана система от научни критерии в съчетание с тайното и немотивирано гласуване на всички компетентни органи в научната сфера представлява солидна основа за двойните стандарти в нашата наука. Прилагането на такива двойни стандарти при кадровия подбор и при израстването на така подбраните кадри в научната кариера водят до системно осакатяване и унищожаване на научния потенциал на Българската нация. Чрез двойните стандарти се извършва системен психически тормоз, похабяват се десетилетия от творческата енергия на талантливи учени чрез насочването им в безплодни борби в съда при една съучастнически бездействаща и цинично безотговорна съдебна система. По този начин се постига трайно подтискане и смазване на „неудобните”. Господстващото статукво винаги поставя летвата на „критериите” по отношение „неудобните” на недостижима височина в небесата. За „нашите хора” пък по правило летвата на „критериите” се поставя на самата земя или дори под нея. По този начин се дава широк простор и се гарантират субективизмът, шуробаджанащината и безкрайните издевателства и извращения над малцината останали по-нормални индивиди в научната сфера.

Показателно е войнственото отношение и настръхването на статуквото, щом само се заговори за „научни критерии”. На практика научните критерии са заменени с критерия „вярност, лоялност, послушание при всякакви обстоятелства”. Към него може да се добави и критерия „шуробаджанашки връзки”, но само дотолкова, доколкото роднинството може да бъде гаранция за вярност и послушание. Споменатите реално действащи критерии са подходящи за изграждане на мафия, но не и на научна общност. Изграждането на системата на науката в България при такъв кадрови подбор и по-нататъшно израстване на кадрите е престъпление срещу българската нация и срещу човечеството.

Справедливостта изисква да се подчертае, че има и група на нормално (европейски) мислещи академици, както и неколцина член-кореспонденти, а също и професори, доценти, асистенти и научни сътрудници консолидирани около акад. Петър Кендеров. За съжаление статистически тези хора представляват около 10% от сегашния кадрови състав в научната сфера. Това обстоятелство в съчетание с автономията на висшите училища и научните институти прави невъзможна демократичната промяна и осъществяването на реформи в духа на Лисабонската стратегия. През периода на преход от социализъм към модерна пазарна икономика, базирана на знанието до сега българската държава нехайно не взе никакви мерки за излизане от тази ситуация. Трайната безперспективност в научната кариера, липсата на научни критерии и справедливост се отрази не само на науката, но и на висшето образование, а от там и на средното и основното образование, на здравеопазването, на правосъдието, на инженерните дисциплини и на промишлеността и следователно – на всички сфери в нашата държава. Поради тази безперспективност България има вече над един милион емигранти за последните 18 години. Малцината завърнали се от специализации и работа в чужбина се подтискат и техните знания и опит не се използват. А желаещите реформа български учени жестоко се репресират, тормозят и уволняват като в най-добрия случай кариерата им остава блокирана без развитие в продължение на десетки години. Този модел може да бъде наречен „КАЦА БЕЗ ДЪНО”. Всеки капитал изсипан в тази каца ще пропадне и ще бъде чиста загуба за обществото. Да си припомним, че според Лисабонската стратегия най-ценният капитал и основен актив – това са хората. При българския модел най-ценните хора – знаещите езици, имащите висше образование и голяма част от българските учени изтичат в чужбина или в най-добрия случай не се използват и са демотивирани в „КАЦАТА БЕЗ ДЪНО”. А дадените пари за наука и висше образование остават без възвръщаемост.

Дано българските институции да се задействат най-сетне в желаната посока съгласно Лисабонската стратегия. Дано по-скоро да бъде приет единен стандарт за кадрови подбор и израстване в научната кариера заедно с охранителни механизми, които да гарантират стриктното му спазване.



Литература

[1] “Лисабонската стратегия – как ще изглежда ЕС през 2010?”


http://eueducation.paideiafoundation.org/doc/01-01-Lisbonne%20strategy.doc

[2] “Интервю на проф. дбн Иван Канев, Университет Небраска, САЩ”,

реализирано от д-р инж. Галя Маринова на 16.09.2007г. в гр. София,

http://www.pueron.org/pueron/intervuta/Kanev_160907.doc

[3] Храмът, Сборник статии от семинара „За реформа във висшето образование и науката”,

Филвест, София, 2004г.

[4] А. Дурмишев, О. Герджиков, „Общ проект за закон за научните степени и звания”. Вх. № 553-09-4/01.02.2005г.

[5] И. Юхновски, Б. Биолчев, Д. Дамянов, Н. Попов, Е. Рангелова, „Законът за научните титли да се отложи”, вестник „Труд”, 26.03.2005г., стр. 14.

[6] Асен Дюлгеров, “Правна природа и ефекти на решенията на ВАК в някои особени хипотези на стабилитет.”, Правна мисъл, № 4/1995г., стр. 27-38.

[7] Нено Неновски, “Могат ли да бъдат преразглеждани решенията на Президиума на ВАК (чл. 27а от ЗНСНЗ)”, Правна мисъл, № 1/1998г., стр. 75-84

[8] http://vak.acad.bg

[9] http://iankov.com/bio.php

[10] Галя Маринова, „Проблеми и предложения за подобряване на работата във ВУЗ по Европейски и международни програми за образование и наука”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 103-120.

[11] Иван Илиев, „Кариерата на един първенец на випуск в ТУС (1970-2004г.)”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 15-17.

[12] Димитър Русев, „Случаят „Димитър Русев””, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 26-32.

[13] Донка Петрунова, „Бягство с ... окови. Фатални отклонения”, издателство „Народна младеж”, гр. София 1988г., стр. 144-153.

[14] Благовест Сивенов, „Каква е продължителността на една процедура във ВАК?”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 66-67.

[15] Красимир Кабакчиев, “ “Успехите” в академичната кариера на Красимир Кабакчиев – някои юридически аспекти на участието в процедури за придобиване на научни степени и звания”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 41-48.

[16] Красимир Кабакчиев, “Провалът на борбите на демократичните сили за промени в научната и университетската среда”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 128-133.

[17] http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=457552&p=1

[18] Красимир Кабакчиев, “Перипетии на надеждата”, АЛБО, 1992г.

[19] http://www.paideiafoundation.org/?read=130

[20] Privatdozent Dr. phil. Habil. Jürgen Plöhn “The reform of university education and science in the German new Länder since 1990”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 165-171.

[21] http://www.pueron.org/pueron/intervuta/PetarDoshkov_Interview.doc

[22] http://www.pueron.org/pueron/ и http://www.pueron.org/pueron/news/SI_IRION.doc

[23] http://www.neterra.tv/bg/mcat.php?id=10&mid=1

[24] Светлана Григорова, “Кариерата на немски възпитаник в България”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 58-59.

[25] Министерство на Финансите, Дирекция “Бюджет”, Отдел “Микроикономически анализи”, “Преглед на публичните разходи – Образованието – състояние, проблеми и възможности”, лятото 2004г., http://www.anticorruption.bg/acedu/article.php?id=590

[26] Надя Велчева, “ВАК прикрива процедурни нарушения на научните съвети и комисии”, Храмът, издателство Филвест, гр. София, 2004г., стр. 49-50.



[27] http://petdoshkov.blog.bg/viewpost.php?id=149485



/17



Каталог: pueron -> news -> konferenzia
konferenzia -> Закон за висшето образование ( дв бр. 112 от 27 Декември 1995г.) и Закон за научните степени и звания
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия
konferenzia -> Българо-Немска Конференция „България и Лисабонската стратегия Реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера”
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия
konferenzia -> Професор Улрих Карпен: Многоуважаеми господин Министър, многоуважаеми Дами и Господа, Планът на моя доклад
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия
konferenzia -> България и Лисабонската стратегия


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница