България в Европа: „лъскат саби, щитове … Евгения Иванова



Дата05.03.2018
Размер148.98 Kb.
България в Европа: „лъскат саби, щитове”…
Евгения Иванова
На 1 януари 2007 дългото ни и мъчително „пътуване към Европа” най-сетне завърши. „Влязохме.” Независимо дали усещането за дълго и мъчително пътуване беше споделяно от цялото общество, или част от него твърдеше, че „винаги е била в Европа”, независимо, че въпросното пътуване можеше – заради тези твърдения – да се окаже въртене на място, единственият, като че ли, за двайсет години преход обществен консенсус беше налице: всички (или почти всички) се радваха да се почувстват „европейци”.

Известно време преди „влизането” предположих, че Европейският съюз може да се окаже шизофренно фрагментиран на различни качества „европейци” – съвсем като различните качества „българи” в последната фаза на „възродителния” процес. Тогава „българите” – в зависимост от годината на „побългаряването” си - се оказахме: „традиционни” – от една страна – и „българи’1972”, „българи’1982”, „българи‘1984” – от другите страни… Съвсем не ми се струваше невъзможно – наред с „традиционните европейци” – да се появят и „европейци’1981”, „европейци’2004”, европейци’2007” и още някакви други „европейци” от по-нататък…

Мнозина бяха възмутени от толкова много песимизъм.

Тук няма да обсъждам (не)потвърждаването на песимистичната ми прогноза в светлината на политиките на ЕС към България. Ще се опитам да проследя обратната перспектива – българската реакция (или – застраховка) срещу евентуалното й потвърждаване.

Далеч съм от мисълта да предпоставям нагласите на българите (изразени в общественото мнение, медийните и властовите политики) като нагласи на потенциални маргинали в Европейския съюз – потенциално запратени в периферията на „общия европейски дом”, където е мястото на „бедните роднини”, на „европейците’2007”.

Някои събития и настроения обаче – непосредствено предхождащи и следващи „влизането” или случващи се през целия не дълъг след-присъединителен период от 3 години – не изключват възможност и за такова тълкуване.

След 2005 дотогавашните обществени нагласи, основаващи своите претенции за достоен живот преди всичко върху „светлия пример” на „нормалните”, на „белите” държави и на модерността, някак постепенно започнаха да се обръщат към традиционните ценности, към родното и към историята. Свидетелство за тази тенденция са не само случилото се за първи път след 16 години демокрация парламентарно представителство на националистическа партия, но и резултатите от различни изследвания.1

Тези резултати едва ли биха могли да се обяснят по традиционния начин – със започващ превес на десните ориентации. Напротив – ориентацията към традиционно десни ценности е съпътствана на всички други нива от мощно олевяване – тенденция на смесване и взаимозаменяемост на пространствата в политическия спектър, характерна за целия период на българския преход.2

Разполагането на ценностите – в този случай – би трябвало да се търси не по скалата ляво/дясно, не толкова дори по скалата традиционно/модерно, колкото по скалата „наше”/”чуждо”.

След 2005 консенсусното европейско, демократично, модерно (но твърде несигурно) „ние” на българското общество от първите години на прехода все повече беше измествано от тясно българското (но пък сигурно) „ние”, проверено в историята и традицията. „Ние, българите” все повече се отдалечаваше от „ние, европейците” – тук и сега, за да се отъждестви постепенно с „ние, българите” от времето на Тервел, на Сюлейман Великолепни или на Фердинанд…3

Историята (след поредното обявяване на „края” й от Фукуяма през 1989) тържествено се завърна, за да легитимира европейското ни самочувствие и да циментира едно темелно „ние”, посипано обилно с историческа прах, сред която весело проблясват златни прашинки от века на Симеон или от пръстена на Калоян…

Именно с Калоян и „светлото средновековие”, всъщност, е свързана една от първите легитимации на пост-присъединителното „ние” – по-малко от четири месеца след „влизането” (19 април 2007).

Церемонията, на която присъстваха държавният глава Георги Първанов4, министърът на културата Стефан Данаилов и други важни гости, представляваше препогребване на царя – 800 години след смъртта му. Заупокойната молитва беше отслужена от Великотърновския митрополит, а президентът държа реч. Саркофагът, теглен от бронетранспортьор, беше покрит с националния флаг. Протоколът бешее като на държавно погребение, защото цар Калоян бил владетел на българската държава и върховен главнокомандващ. (Президентът… 2007)

Само седмица по-късно (26 април) избухна скандалът „Батак”5, инспириран, все така, от Президентството.6

Разликата между двете „завръщания” на историята (макар първоизточникът им да е, вероятно, общ) е съществена.

Препогребването на Калоян „завръща” старата бойна слава и средновековното величие на българите, задава едно „ние”, преизпълнено с тържествено самочувствие – доволно „ние”, чиято самодостатъчност не изпитва нужда от враг, за да черпи основания за съществуването си. Вярно, врагът на Калоян е Европа, настанила се съвсем близо до „нас” именно по негово време (заради което именно той сключва уния с папата), но днешното „ние” не помни това. Онази Европа – рицарите от ІV кръстоносен поход, с които воюва Калоян – не е проблематизирана днес. Забравена е.

Паметта за Калоян, макар изразена чрез погребение, е памет за величието, за победата.

Обратно – паметта за Батак е памет за травмата, за поражението.

Макар понякога да са интерпретирани и като герои (периода на комунизма), баташките жертви не получават статуса на мъченици – дори в апотеозите на Вазов и Захари Стоянов.7 Именно Вазов и Захари Стоянов – „идеолозите на нацията”8 – и именно по повод Батак са изказали най-категоричните отрицания на мъченическата памет, които съм чела в български текст:

“Вечното съзерцание на дрипите, на развалините, на неизлечимите язви, чужди и свои, не смирява, а раздражава духа” – пише Вазов. (Вазов 1956:215)

И захари Стоянов:

“Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа… поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после, нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертва доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ.” (Стоянов 1976:918)

„Идеолозите на нацията” разбирали какви страшни последици може да има „раздражаването” на духа (водещи до „отмъщението е свято”) и се стремели да го потискат.

Точно обратната процедура извършиха отговорниците за патриотическото „ние” в скандала „Батак”.

Изобретяването на мъченическа памет, впрочем, не започва със самия скандал, но, разбира се, е свързано с Батак.9 В годината 2006, предхождаща „влизането” и скандала, усилията на изобретателите достигат точка, която сигурно им изглежда кулминационна.

През 2006 се навършват 130 години от Априлското въстание.

Предишната, 120-годишнина е отбелязана само от няколко научни сесии. Най-сетне е преиздаден и труда на Димитър Страшимиров „История на Априлското въстание”.

Тържествата за 130-тата годишнина са под патронажа на президента Първанов и се подготвят отдалече от организационен комитет с председател министъра на културата Стефан Данаилов. В комитета участват Светият синод, Генералният щаб, няколко министерства, няколко висши учебни заведения в лицето на своите ректори, столичното кметство в лицето на Бойко Борисов.10

Сега конференцията е под надслов „Българското мъченичество в Тракия през 1876-1877”, а издадената книга носи заглавие „Българската Голгота 1876-1877”.

В изобретателските усилия най-сетне се намесва и пасивната, вгледана иначе исихастично в самата себе си, Българска православна църква. В Календара й за 2006 – по случай 17 май (деня на баташкото клане по нов стил) - се говори за „мъченически мощи”, „мъченишка кръв”, за „свидните наши новомъченици от Батак”. 2006 е обявена за „година на баташките новомъченици”... (Календар… 2006)

А корицата на малкото календарче за 2006 представлява икона на баташките новомъченици, нарисувана от две монахини-старостилки от Калифорния.

Докато БПЦ провежда в Интернет допитване за канонизирането на баташките мъченици, Старостилната църква ги канонизира на 16 и 17 май с импозантна прослава.

Всички тези усилия обаче останаха по-скоро неизвестни за широката публика и, някак, не я приобщиха към необходимостта да помни Априлското въстание мъченически.11 Още повече, че тържествата бяха проведени, както обикновено, из героичното Средногорие, а не толкова – в травматичния Батак. Батак, наистина, получи храм-паметник с позлатено кубе, построен (според хората, които интервюирах през декември 2007) от руска фирма по идея на вице-президента – батачанин Ангел Марин…

Невзрачната 131 годишнина обаче – след скандала – беше най-чествана в Батак, където самият президент изнесе открит урок. А общество, медии и власт се оказаха здраво сплотено „ние” против поругателите на мъченическата памет. Толкова сплотено „ние”-то не беше било след консенсусите от ранния преход около „демокрация” и „Европа”… Може би това, с Батак беше дори още по-консенсусно.

Мъченическата памет, загърбила предупрежденията от „идеолозите на нацията”, беше консенсусно приготвена за „свято отмъщение” срещу врага. Традиционният враг обаче – „петвековният поробител” – сега се беше някак изместен. Този път „башибозукът” се оказа с „германски ботуш”…12

Отделих толкова място на казуса „Батак 2007” не само заради най-сплотеното консенсусно „ние”, което той очерта. А и защото врагът, срещу когото се сплоти „ние”-то, беше парадоксално симптоматичен – отскорошната ни европейска партньорка Германия.

Германия, разбира се, беше категорично разпозната – и Свободният университет в Берлин, където работят двамата „предатели”, и фондация „Бош”, финансирала проекта, са германски учреждения. Струва ми се обаче, че – зад специфично германските учреждения – сплотеното „ние” (по съвсем познат маниер) привидя анонимното, непознато, злокобно „те” на враждебния Запад.

Те направо ти сменят чипа. На тях им трябват хора с чип. Глобализацията ще забрани историята” – произнесе другият институционален отговорник за патриотическото „ние” – директорът на Института по история Георги Марков. (Димитрова 2007) И сериозно предвеща, че „съществуват стратегии да бъде изтрита националната ни памет”. (Панделиева 2007)

Всичко това се случи само четири месеца след лелеяното „влизане в Европа” – повод за най-сплотения предишен консенсус.

Ако целта на бутафорния церемониал „царско препогребване” е произвеждане на памет за средновековното величие на българите, която да инспирира тържественото самочувствие на спокойния, уверен в себе си национализъм, казусът „Батак 2007” има коренно различна мотивация. Това е, мисля, най-категоричният в последните 20 години опит да се вмени на българите мъченическа памет – сигурен инструмент за изобретяване на дефанзивна, травматична националистическа мобилизация, която прогласява възмездието като „свято”. (вж. Иванова 2009)

Все по-сгъстяващите се през 21 век обществени нагласи към възмездие са изследвани многократно и няма да ги анализирам тук.13 (Немалкото избори, случили се оттогава, също доказват такава концентрация.) Изключително важно е накъде ще бъдат отправени тези нагласи, кой ще бъде „врагът”, върху чийто образ ще се излеят отрицателните енергии, и какво ще бъде качеството им – социално, политическо, етническо… Отговорността за насочването на нагласите е, разбира се, на елитите.

В казуса „Батак 2007” преобладаваше етническото качество.

Дали Батак ще се обособи като българския мъченически център, около който ще се сплотяват и за в бъдеще травматични националистически енергии, предстои да видим. Ако съдим по честванията на Априлското въстание от следващите две години (2008 и 2009), фокусирани отново в Средногорието, а не толкова в Батак, би трябвало да заключим, че опитът за изобретяване на мъченическа памет е бил по-скоро неуспешен.

Героично или травматично (предстои да видим), сегашното „ние” все повече се консолидира около сигурните ценности на историята. Историята се „завръща”, за да запълни периодично зейващия в една или друга област дефицит. Историята се оказва универсален източник за самочувствие – еднакво валиден за различни социални групи, обединени само от битието си на „европейци’2007”.

Твърде симптоматично беше избрано времето за стартиране на кампанията „Великите българи” по БНТ: именно границата между „не-европейската” 2006 и „вече европейската” 2007 година. „Прекрачването” ни в Европа трябваше да бъде инжектирано със самочувствие от българското величие – минало или сегашно. Съвсем предвидимо, в първата десятка имаше четирима велики от средновековието (хан Аспарух, княз Борис I Покръстител, Кирил и Методий – заедно, цар Симеон I), четирима от османския период (Левски, Ботев, Паисий, Вазов14) и двама от модерността (Дънов, Стамболов). Сегашното не беше представено.15
Кампанията „Голямото четене” (също по БНТ) беше спечелена от „Под игото” и „Време разделно”. Този резултат – освен за ясно открояващи се предпочитания към историческата тематика – е свидетелство и за сгъстяването на травматични националистически енергии. Ако при „Великите българи” „светлото средновековие” и „тъмните векове” бяха уравновесени, в „Голямото четене” мъченическата памет за „турското робство” се оказа категорично доминираща.

Пак в самото начало на европейското ни битие Българската национална телевизия16 инициира и кампания „Българските символи” (с официалната подкрепа на правителството), която трябваше да определи емблемата на „българщината” – онзи най-неувяхващ национален символ, който достойно ще ни представи пред събратята ни – „традиционните европейци”. Така, към усилията на медии и общество в патриотическата надпревара се добави и съвсем официалната санкция на властта.

Символната надпревара беше спечелена от Мадарския конник – пак от регистъра на „светлото средновековие” (или от античността?) – български (или отпреди българската държава?) владетел (юнак, победител, воин), убиващ лъв (също, впрочем, български символ). Въпреки всички тези колебания за съдържанието на символа, посланието му е недвусмислено – консенсусното „ние” побеждава „врага” (който може да сме пак „ние”).

С българските победи (разбирани като военни) стартира и поредното шоу (пак) на БНТ „Българските събития на ХХ век”. Войните, очевидно, са мислени като най-важния източник на слава – иначе поредицата би започнала с „научните открития” или с „революциите в бита”, както са назовани някои от следващите теми. (На пристрастието към войните като важен източник на слава, впрочем, не остана чужда и БТВ – именно българските военни успехи бяха основният сюжет в „Операция Слава” на Росен Петров, финансирана и от правителството „Станишев”.)

В първото предаване (10.12.2009) от „Българските събития на ХХ век” настоящият и един бивш министър на отбраната, военни, историци (отговорникът за „патриотическото „ние” – в това число) задълбочено обсъждаха коя е най-великата битка в славната българска история на ХХ век. След това зрителският вот посочи битките при Дойран (1916) и при Одрин (1912-1913). Оттогава се питам в каква степен тези предпочитания се дължат на убедителната беседа в студиото и в каква – на носталгиите по „исконните” български територии Македония и Тракия.

В същото предаване участваше и един свещеник, който произнесе знаменитата фраза:

„Църквата е против убийството, но няма отношение към войната.”

Така – към общество, медии и власт (както в казуса „Батак 2007) – в изобретяването на историческа слава се включи и Църквата.

Църквата (преди всичко в лицето на твърде наподобяващия Савонарола Пловдивски митрополит Николай) поиска да осъществи още едно „завръщане”: на Стария календар (Месецослов, Миней), погрешно отъждествяван не само от миряните, но и от някои църковни отци с „еретическия” Юлиански.17

Така можем да се окажем не само със „завърната” история, но и със „завърнат” календар - „завърнати” отново в майчиното лоно на Русия.

Ако календарът, все пак, не ни се случи, тържественото „завръщане” на историята вече го живеем.

Взаимоотношенията на балканските нации с историята са, изобщо, сложни. От една страна, ги определят като „народи без история” (Хегел, следван от Маркс и Енгелс), от друга – ги обвиняват, че произвеждали „повече история, отколкото могат да понесат” (Чърчил, следван от всички останали). (вж. Иванова 2009:7) Логично е, наистина - когато нещо дълго ти е липсвало - да го произвеждаш след това в големи количества. Проблемът обаче е – дали липсващото е именно историята.

Повечето обяснения за „струпванията” на история, които извършват балканските общества, се търсят в закъснялата им модерност. Една Германия обаче, която – в момента на своето обединение през 1871 – е водеща индустриална сила в Европа, осъществява в името на националната си легитимация грандиозно струпване на история, митология и мистика. Деветнадесетият век, който – освен „век на нациите” – е наричан и „век на историята” (Льо Гоф 1997:101), демонстрира изобилие от такива „струпвания” в цяла Европа, но първото място, все пак, е за Германия. И за останалите нации, въобразяващи се като Kulturnation – нации без държава.

Онова, което липсва на модерните германци и на немодерните балканци, не е историята, а държавността. „Народите без история” от Централна и Югоизточна Европа са народи без държавност.

Не извърших (и аз) това „завръщане” във века на нациите и на историята, за да правя буквални аналогии. Припомням само (върху учебникарския материал от ХІХ век), че „струпването” на история може да означава отчетлив копнеж по държавност – изобщо, или - по повече държавност.

На последните избори, като че ли, си избрахме управление, даващо заявки за удовлетворяване на този копнеж.

Дали новото управление ще спре „завръщането” на историята чрез произвеждането на консенсусно „ние” с ново качество, предстои да видим. Засега историята се „завръща” в отчетливо „патриотични” жестове: инициирането на референдум за новините на турски език или замяната на министъра по европейските въпроси с министър за българите в чужбина.

Надявам се управлението, избрано да въдвори повече държавност, да избегне „завръщането” в някоя друга история…

Защото – „европейци сме”, все пак – макар от 2007…

Цитирана литература


Анкета „Трябва ли да бъдат канонизирани убитите в Батак?”, http://www.religiabg.com/?p=anketa&id=43

Вазов, И., В недрата на Родопите, Събрани съчинения, т. 10, 1956

Димитрова, З., Историята пречи на глобализма, интервю с проф. Георги Марков, „Политика”, 27.04.2007

Европейско социално изследване, ESS-Bulgaria, http://www.dnevnik.bg/evropa/novini_ot_es/2007/12/17/408576_evropeisko_izsledvane_bulgarite_nedovolni_ot_vsichko/

Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последния владетел” в националната памет на сърби и българи., С., 2009

Иванова, Е., съст., Страх и жажда за възмездие. Обобщени резултати от теренното изследване “Избирателя на “Атака”: опит за портрет”, Студии на департамент “Политически науки”, Нов български университет, С., 2007

Календар на БПЦ, 2006, http://www.ver2006.hit.bg/may/01.05.06/mitko_01.05.06.html

Льо Гоф, Ж., История, В: Духът на „Анали”, С., 1997

Панделиева, Л., Сред костите се крият много пачки, интервю с проф. Георги Марков, „Труд”, 02.05, 2007

Пелева, И., Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994

Президентът на живо в историята, „Капитал”, 15, 13.04.2007

Пройчев, Т., Башибозук с германски ботуш, „Политика”, 27.04.2007



Стоянов, З., Записки по българските въстания, С., 1976


1 Вж. например Европейско социално изследване, проведено в края на 2006 и началото на 2007, показващо висок (89) процент на българите, които смятат, че е важно да се спазват традициите, религиозните и семейните обичаи. (Европейско… 2007)

2 Ако „нормализирането” на политическия спектър би било поставено като критерий за края на прехода, ще трябва да го мислим като не-свършил. Или – като безкраен?

3 „Ние сме се били да спасим Европа (като сме ги – арабите – изклали)” или „Нас са ни избивали най-мощните европейски армии при Дойран” – обича да казва Божидар Димитров по различни телевизии. (BTV, 21.02.2009, БНТ, 10.12.2009)

4 Преди това – на 3 март същата „присъединителна” година – президентът черпи гостите си със захарна торта, изобразяваща боя на Шипка. (Президентът… 2007)

5 След 26 април и през целия май 2007 медиите буквално взривиха общественото внимание със съобщението, че „някакви германски учени” (впоследствие се разбра, че единият от тях е австриец, а другата – българка, която именно поради това беше най-силно мразена и заплашвана със смърт) направили някакъв проект с (работно, както се оказа) заглавие „Митът Батак” и се готвели да проведат върху тази тема конференция с други, български учени – също предатели. Освен неколцина патриотични историци, в заклеймяването на проекта се включиха трите водещи фигури в държавата – президент, премиер и председател на Народното събрание. Други политически мъже се упражняваха в патриотизъм на гърба на проекта, а официозните академици го осъдиха сурово и забраниха конференцията. Появиха се, разбира се, и „обикновени хора”, бичуващи предателите и осквернителите на светинята, което (заедно с реакциите на първите ни държавници) ни върна към едни не чак толкова забравени времена. За щастие, немалка част от академичната общност изрази несъгласието си с този абсурд – за съжаление, в немного тиражни вестници и в не съвсем гледани телевизии.

6 Доказателствата за такова инспириране са, наистина само косвени (мощното участие на самия президент и на съветничката му Румяна Михнева в скандала). Най-вероятният инициатор и на двете събития е Божидар Димитров, изживяващ се като институционален отговорник (директор на НИМ, но и просто човек, обладан от патриотичен дълг) за патриотическото „ние”.

7 Тезата ми за разполагането на клането в Батак по скалата герои/жертви/мъченици и за качеството на бележещата го памет може да се проследи по Иванова 2009.

8 Понятието е на Инна Пелева и се отнася за Вазов. (Пелева 1994).

9 Единственото друго историческо събитие, което би могло да претендира за толкова импозантно мъченическо внушение са „ослепените войски на Самуила”, но неговото масирано припомняне съдържа неудобството от напрежение с Гърция, докато напрежението с Турция – в случая „Батак” – може да се окаже и добре дошло: с един удар се охлаждат турските апетити за „Европа”, размахва се пръст на ДПС, а от президента са снети подозренията за комплот с „турската етническа партия”…

10 Отговорникът за патриотическото „ние” Божидар Димитров също участва, както и сливенският кмет Йордан Лечков.

11 Наистина, в интернет-анкетата на БПЦ за канонизирането повече от половината респонденти бяха отговорили утвърдително, но всички отговорили наброяваха общо едва 235 души. (Анкета… 2006)

12 Водещо заглавие на в. „Политика” – вж. Пройчев 2007.

13 Вж. напр. Иванова 2007.

14 Поставям Вазов в този период – въпреки междинността му, защото той е мислен преди всичко с „Под игото”, „Немили-недраги” и „Епопея на забравените”.

15 Във втората десятка се подредиха Христо Стоичков, Георги Аспарухов – Гунди и Тодор Живков. В третата сегашните преобладаваха: Азис, Иван Костов, Волен Сидеров, Нено Юруков (учител в столична гимназия), Слави Трифонов, Бойко Борисов, Лили Иванова.

16 Дали пък толкова голямата активност на БНТ в патриотическата тематика няма да се окаже компенсация за прословутите новини на турски език?

17 Юлиянският календар е въведен от Юлий Цезар още преди раждането на Христа. Църквата го използва, но въвежда редица изменения. Така, Новата година – според църковния календар – трябва да започва на 1 септември, а денонощието – от залез слънце.

В началото на ХХ век е създаден Новоюлиански календар (изправен юлиански календар), към който (а не към Грегорианския, както също погрешно се смята) се придържат в момента повечето православни църкви (Българската го приема последна през 1968 ). Особеност на Новоюлианския календар е, че до 2800 година съвпада с Грегорианския. Този календар е създаден от сръбския астроном, професор по математика и небесна механика на Белградския университет Милутин Миланкович.







Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница