Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове

Класическият фолклор на българите съдържа характеристиките на богато развита и жизнена до наши дни културна система. Дълбока приемственост между класическия фолклор на българите и духовния живот на древните траки, както и сложна трансформация на славянската и прабългарската традиция, осъществена с особена интензивност през 9 в. след приемането на християнството и утвърждаването на славянобългарската писменост. Богатата документация на българския фолклор, натрупана през 19 и 20 в. показва, че той свързва дълбоко духовния развой на българите с културните традиции на останалите балкански народи, независимо от тяхната религиозна идентичност и самостойна етническа история. Същевременно, в своята вътрешна същност този фолклор показва дълбока взаимовръзка с живота на българския етнос и в неговата конкретност като ежедневие, и като историческа съдба. От тук и двустранната същност на българския фолклор като тип култура. От една страна, той ни се представя като духовен израз на аграрен тип социалност, където основното е претворяването на годишния стопански цикъл и на жизнения цикъл на човека в една културна традиция, чиято основа е фолклорната обредност. От друга страна, в него се всмуква историческото време на българите, чиято интерпретация намира най-внушителен израз в българския героически епос, който е родствен на епоса на сърбите и се съизмерва с такива явления като "Калевала", като руския билинен епос, като епическите корпуси на някои азиатски и кавказки народи. И в единия, и в другия случай в основата на българския фолклор стои една митология, която се проявява и във вярването за вампири и таласъми, и в пленителните образи на самодивите и змейовете, и в зловещите митологизации на болестите, и в митологични по своята същност сюжети като "Момък надбягва слънцето", "Мома надгрява слънцето" и т. н.

Българската календарна и семейна обредност заедно с всичко друго съдържа един основен мотив - брачната тема и един основен персонаж - тези, на които предстои брак. Зимната обредност извежда на преден план обредните дружини на неженените момци, които на 24 декември (6 януари) след полунощ започват своя обреден път от дом в дом, образувайки чети, наречени коледари или сурвакари, които пеят цикъл венчални песни със сложно митично съдържание. Техен аналог са пролетните момински обреди и най-вече т. нар. лазарки - момински обредни групи със свой репертоар, наситен с трагични мотиви. В този контекст богата е българската маскарадна обредност, която изключва карнавала в неговия западноевропейски вариант. Дълбока ритуализация на взаимодействието между половете откриваме и в такива древни форми на общ труд като седенките и тлаките, в жетвата или в пищните празнични хороводи, особено ярки в дните, означени като Великден и Гергьовден. Що се отнася до жизнения цикъл на човека, тук основното е една обредност, свързана с раждането на човека, разгърната сватбена празничност, обединена от фигурата на невястата и сложна погребална обредност, която продуцира и по-нататъшното развитие на култа към мъртвите.

В българския епос образа на юнака най-често е Крали Марко, с неговата исполинска сила и на специфичната рефлексия към турското нашествие на Балканите през 14 в., което поражда и баладичните образи на последния цар, най-често Иван Шишман, на мъчениците за вярата, по правило девойки, на развиващата се съпротива в лицето на българските хайдути.

Музикалният израз на тази културна система има своите регионални и общи характеристики. Ние разпознаваме родопската и тракийската песен, шопската песен, македонската песен и т. н. и заедно с това - българския песенен двуглас, феномена на неравноделните тактове и т. н.

Що се отнася до разказвателното изкуство, българската приказка съдържа наред с интереса към вълшебното и една богата битова сюжетика, противопоставяща богатия и бедния, хитрия и глупавия и наситена с неподправен и първичен хумор. Основният хумористичен герой в българската традиция е Хитър Петър, който е в специфично съперничество с познатия в един много широк евразийски ареал Настрадин Ходжа. Българинът има усет за легендарното, свързано най-често със старозаветна образност и притежава живо чувство за историческото предание, съхранено в топонимията. Границата на историческата памет на българина във фолклора е 14 в. - падането под турско робство и заедно с това отвъд тази граница идват митични представи за водни бикове, заровени съкровища и пр., които отново напомнят за далечните основи на българската фолклорна култура.

Тази култура кореспондира без особени противоречия с православното християнство. Българите имат свой религиозен епос, където основните персонажи са Господ, Богородица, Св. Георги, Св. Петър и Св. Димитър. В прозаични текстове се откроява българският светец Св. Иван Рилски. У българите, приели исляма, намираме едно криптохристиянство и заедно с това съхранена свежест на автентичната българска фолклорна традиция с промени в именната система и в структурата на самата обредност.

В края на 19 и началото на 20 в. фолклорната традиция на българите получава нови импулси най-вече в Македония и Тракия, където под влияние на революционната действителност се създават значим брой песни. Същият процес се наблюдава по-късно в Добруджа. Градската култура поражда нови явления, сред които се открояват анекдотите, свързани с образа на Бай Ганьо, влиянието на градския шлагер и т. н. Днес фолклорната традиция на българите се радва на специфичен интерес от страна на новите явления в музиката, където си дават среща различни стилови и жанрови форми. Свидетели сме на любопитна намеса на композитори и изпълнители, която поражда неочаквани резултати. Заедно с това засили се присъствието на изпълнители от средите на етническите общности и най-вече на циганите, чието музикално изкуство не от вчера влияе върху българския фолклор. В международен план българският фолклор се радва на всеобщо и компетентно признание.

Под фолклор се разбира цялото знание и битът, които имат даден народ, предавани по устен път, т.е. нар. песни, предания, обичаи, ритуални практики. Т.е. под фолклор се схваща знанието на народа за самия себе си и за света.

Фолклорната култура е най-древната култура на човешкия род. Разбира се в нейният дълъг исторически път не можем да твърдим, че тази култура винаги е представлявала обект на задълбочен научен интерес. Нещо повече-в миналото са съществували периоди, в които фолклорът не само е бил пренебрегван, е бил забраняван. Такава епоха е Ранното Средновековие, когато официалната църковна власт е преследвала изпълнителите на фолклорни творби, а самото народно творчество е обявено за бесовско, т.е. за продукт на Дявола.

Фолклорът вълнува в себе си различни видове изкуство-слово, музика, танц, вокално пеене, облекло и т.н. Спецификата на фолклора като синтетична културна система е една от основните му характеристики. Синтетична, в смисъл, че обединява елементи от различно естество. Освен, че е синтетична, тази система е и синкретична. Това ще рече, че елементите от различни видове изкуства се проявяват едновременно и не могат едно без друго. Невъзможно е да разделим народната песен на словесен текст, мелодия и вокал. Тези 3 худ. системи се появяват в неразривно единство, което всъщност обяснява синхронизма на народната култура.

Невъзможно е да се изучи народното творчество ,ако не са използват достиженията и на други науки. За да разберем спецификата на фолклора трябва да използваме знанията си по история, психология, антропология, лингвистика, етнография, и т.н. Само комплексен подход към фолклорните елементи може да ни даде ключ за тяхното обяснение и причината за това е фактът, че фолклорът отразява всички аспекти на живота ,на патриархалния колектив ,неговата мъдрост и традиция ,обичаи и нрави, представите му за добро и зло, за красиво и грозно. Фолклорът е всичко онова, което народът знае за себе си ,за своите близки, за света и околната среда, както и за природата.

5.Основни характеристики на фолклора като изкуство. Те са общо 5:
А) АНОНИМНО – с анонимен автор. Фолклорното изкуство е продукт на колективният народен гений и за разлика от авторското изкуство, не можем да посочим персонално един единствен индивид като създател;
Б) МАСОВО-фолклорното изкуство предполага възможно най-широк периметър от изпълнители и възприематели. То не е нито словестно, нито полово, нито регионално ограничено;
В) ВАРИАТИВНО (изменяемо)-фолклорната творба никога не е с постоянен, веднъж за винаги утвърден текст. Тази творба се появява в безброй варианти ,колкото са и нейните изпълнители. Всеки фолклорен изпълнител запазва основната специфика на творбата, но се чувства напълно свободен да я промени в детайлите й ,без да нарушава цялостта на основната идея. Проените стават в зависимост от субективни естетически предпочитания на изпълнителя и в този смисъл фолклорното произведение е вариативно;
Г ) ВЕРБАЛНО-за разлика от художествената литература, фолклорната творба не познава печатната форма на разпространение. Тя се предава по устен(вербален) път от човек на човек, от генерация на генерация. При словестното й разпространяване естествено се наблюдават и промени. Самите изменения могат да дадат ценна информация за промените в мирогледа на даден народ през времето;
Д) ДИАЛЕКТНО- фолклорната творба винаги носи спецификата на местния говор ,чиито представител е нейният изпълнител.

ПРЕДМЕТ НА ФОЛКЛОРА
Има различни теоретични концепции за предмета на фолклористиката, защото тя може да изучава най-малко три аспекта на фолклора: 1.словесен, 2.музически и 3.хореографски. Тези три аспекта в някои случаи са неотделими. За нас особено важен е първия аспект, защото е най-съществен за филологията. Той е и най-информативен, защото словото запазва информация, която е най-точна в сравнение с другите два аспекта. От тук идва и връзката на фолклористиката с други научни дисциплини – етнография (етнология), която изучава материалната култура на древните, примитивните същества. Историята по документални свидетелства ни дава материалните взаимовръзки между истористики и фолклор. Особено важна е културологията, която изследва първобитната и патриархалната култура.

Литературознание и езикознание, те ще подсказват смисъла на текста, неговия произход или етапите на неговото развитие. Литературознанието прави анализ на поетическите средства (фигури, тропи). Езикознанието ни подсказва от кой район е текстът.

Митологията: В българския фолклор има много балкански, славянски и индоевропейски елементи.

С определянето на проблема на фолклористиката идва и следващия проблем, проблема за херменевтиката (тълкуване на сакрални, у юридически или поетически текстове). Това е необходимо тъй като част от тези съчинения са трудно разбираеми за повечето хора. За основоположник на херменевтиката се сочи немският учен Ф. Шлаермахер (1768 -1834г.). Днес най-известният херменефт Х. Г. Гадамер говори, че основния философски проблем сега е проблемът за езика. Според него това е проблемът за разбирането между хората и природата и между самите хора (между индивидите и обществата). Между два езика или между две култури е най-разпространеното разбиране.

Според Гадамер херменевтиката трябва да се стреми към максимално точна реконструкция на „езика” на културата. Към тази реконструкция трябва да се отнесат всички основни явления (феномени) съществували в даден момент.

Ако имаме фолклорен текст той трябва да бъде различен адекватно исторически и митологически свидетелства, които представя.

Сборник „Народни песни на македонските българи” от Стефан Беркович. Той издава ценния сборник с цел да покаже, че в Македония живеят българи. Беркович издава и два тома „Веда словена” – 1874г. и 1881г.

Семейната обредност се разделя на три по дяла: песни свързани с раждането и кръщаването, песни за сватбата, песни свързани със смъртта (тъжачки или оплаквачки).

Песните се делят на два вида: песни, които се пеят на пътя и песни, които се пеят в къщата. Целият този цикъл започва с благословия (или коледната слава). Благословията се казва от един човек (станиника). След благословията коледарите се тръгват.

Освен станиник и коледарите в групата има тробар (магаре). Той събира подаръците в своята торба. Коледуването се извършва от изток на запад. Тази обиколка символизира изгрева и залеза на слънцето. Кравая също се върти от изток на запад.

В коледните песни можем да открием езически и християнски елементи: „Божа майка добива млада Бога”, „Чудно дръвце на млада Бога”, „Станиник посреща самси Господ, Божа майка и Светии”, „Самси Господ и Светии орат край Черно море”.

Нашите любовни песни са издържани художествено, те са кратки, методични (мелодични). В тях откриваме изобилие от сравнения, диалогичната форма, ведро – радостно настроение, което разстройва човека оптипично. Любовната песен е една от най-хубавата в балканския фолклор. „Двама се млади у ливади любят” - тази смислова раздвоеност се усеща. Любовното чувство се показва като съкровено, те са забравили за света. В песните „Янка и кадия”, „Ситен дъжд вали като Маргарит”, „Велико Дюлбер Вугарко” се наблюдават най-често срещаните имена на женските персонажи, които са имена на цветя. Чрез това се достига до допълнително интензиране на любовта.

„Стоян отива бунтовник” – разкрива решението на Стоян да стане хайдутин и за раздялата с майката (поезията на Добри Чинтулов – „Стара майка се прощава със сина си”, „Хайдути” на Христо Ботев).

В „Хайдут Неделко и потеря” изображението на хайдутина се доближава до юнашките песни. Откриваме трихотомията. Анафора – повторение на начален текст. Отново откриваме ретардация, което не е типично за хайдушките песни. Хайдутинът е видян в битово отношение. Връзката между юнак и кон.

„Делю войвода” – Делю войвода е имал дружина, която е върлувала в Източните Родопи в края на 18 век. Той е герой на исторически предания. Според едно от преданията Делю войвода е убит с магически куршум, който е излят от сребро и е откраднат от него.

„Индже войвода” е взаимствана от Любен Каравелов. Най-възпявания българин от 19 век и се знае, че от главатар на кърджалии той се е превърнал в закрилник на народа. Той е герой на преданията.

„Сирма войвода” – жените войводи. Тя е от сборника на братя Миладинови. Под възглавницата държала пищови и имала закачена на стената сабя. Двамата братя я видели в стара възраст.

„Ильо войвода” – роден в село Берово, Малашевско. Бил пазач в Руския манастир, но след като турски войници убили брат му той повежда дружина. За него се пеят няколко песни, но той самият е живял до Освобождението.

„Хайдут Велко умира” – от А. Каравелов в Копривщица.