Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница1/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
#40669
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата. Захари Стоянов – „Записки по българските въстания“
БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА 80-ТЕ ГОДИНИ. Осемдесетте години на ХІХ век изобилстват с исторически текстове за Руско-турската освободителна война, Санстефанския мирен договор, Берлинският конгрес, приемането на Търновската конституция. В средата на века започва централизация на църквата. Създава се новата светска култура. През този период се създават текстовете „Записки по българските въстания”, „Четите в България”, „Христо Ботьов. Опит за биография.”, „Поля и гори”, „Италия”, „Епопея на забравените”, „Под игото”, „Немили недраги”. По това време пише и Константин Величков своите текстове, в тъмница. През 80-те години се е пишело и мемоарна литература – Миналото на Стоян Заимов, спомените на Илия Блъсков, автобиографията на П. Славейков.

Първият, който създава образците на българската литература е П. Р. Славейков. Вазов създава финкционален свят. Това е инжекционален свят, свят на някакво намерение, възможен свят. Историята се схваща като духовна жертва и духовно събитие. През 80-те години Вазов изобразява историята със средствата на художествената литература.

Мемоарна литература: Мемоарна литература пишат Ив. Богоров, Ст. Заимов, И. Блъсков. Конфликтът между Ив. Вазов – З. Стоянов, конфликтът между две разнородни по природата си представи за онова, което книжовна ценност. З. Стоянов утвърждава ценността на традиционното до това време писмо, което основано върху българските културни паметници. Това писмо изгражда един документално временен свят. За Вазов книжовна ценност е онази, която е ориентирана към чуждата култура – романска, славянски, германски културни паметници, което създава финционални книжовни светове, създава представата за естетическото в условните светове на литературата. Този конфликт показва какви ще бъдат новите пътища, по които ще тръгне българската литература след Възраждането.

80-те години е време на преход. В тях се завършва един етап от културата ни. Новостта в културата и литературно гражданското четене, литературно критическите и художествените текстове на Иван Вазов. Във Вазов за първи път се появяват ориентирите към този нов градеж. Вазов осъзнава, че възрожденската литература е изживяла времето си. Тези негови мисли четем в литературно критическите му статии писани в 80-те години. Българската литературна критика в 80-те години има своите появи в лицето не само на Иван Вазов и Захари Стоянов, но също и в работите на П. Пешев и рецензиите на Ал. Константинов. В своите статии и в предговорите „Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”, в статията си „Христо Ботьов” излязла в редактираното от него списание „Денница” 1890/91г., събира и представя своите литературни естетични възгледи, новата си програма за ценностите на българската изящна словесност. Вазов е оня, който осъзнава, че колективния човек е завършило българското Възраждане и че идва ново време на нова менталност, срещу която ще бъдат ценни колективистичните чувства и изживявания. В условията на новото време ценността е индивидуалистична. През 80-те години нормата за литература е на Ботев и Каравелов. Вазов осъзнава, че тази норма е останала в миналото. Първото, което трябва да е начало на българската литература е влизането в душевното и духовно време на човека, в дълбините на неговата психика. Тази новост Вазов проявява в „Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”. Вазов казва, че българската литература трябва да стане изящна литература, т.е. да преследва естетически цели. Заедно с Константин Величков през 1884г. издава „Българска христоматия” – в нея е събрал естетични образци от романска, славянска, германска Европа. Сред тях е вписал образи на българската изящна словесност. Така създава модела за естетическото творчество, което трябва да се следва. Вазов представя за първи път сонетът като форма чрез стихосбирката си „Италия”. В тези сонети изразява настроенията и преживяванията на литературния Аз. Те са субективни, а не свързани с национални идеи.

Г. З-ч – „Осветление на българската поезия” – статия печатана в сп.”Зора” през 1885г. Тази статия е една от първите литературни програми през 80-те години. Литературното слово трябва да се ориентира към естетическия културен дискурс. Появяват се и други текстове, които са важни за градежа на новата литературна култура – „Момини сълзи” на Пенчо Славейков, появяват се и първите работи на Стоян Михайловски. „Поема на злото” – поставя се въпроса за епоса, за доброто и злото, но не като историческа проява. Поемата е интерпретация за грехопадението на човечеството. През 80-те години Пловдив представя българската литература и култура.

ЛИТЕРАТУРНАТА СИТУАЦИЯ ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК. Източниците от 80-те години на ХХ век са периодичният печат – сп. „Наука“, сп. „Зора“ – Вазов, сп. „Труд“ на Цанко Гинчев, сп. „Денница“ – Вазов. Това е десетилетие, в което особено мощно се налага мемоаристиката – дневниците на народното събрание. Появяват се дневниците и пътеписите на Ал. Константинов, мемоарите на З. Стоянов, дневника на Ст. Стамболов, прочутата книга на Симеон Радев, спомените и писмата на Иван Шишман. Центъра на културния живот е в Пловдив, където има две издателства, две периодични списания, театър. Тук пребивават Вазов, К. Величков, З. Стоянов и Пенчо Славейков. Литературата се превръща в национална литература. Чувството за автономност, пълноценност. България е център за българите останали под робство в Македония и Тракия.

Литературата е дискурс от общия дискурс подчинен на творчеството на Нова България, като Нова става синоним на трансформираното българско. Патриотичния, патетичен, семантичен, героичен патос на литературата започва да глъхне за сметка на един социален критицизъм. Силна идеологизация на миналото. Новото време се гледа като лошо. Сравнението е в полза на възрожденските идеали, за които се прави опит да се превърнат във вечни идеали. Всяко отклонение от тях е заклеймено като ниско, като проиграване на истинските истории на българите. Възрожденската литература през 80-те години не се състои. Възрожденския културен модел има тенденцията тотално да обхваща литературния живот.

Появяват се вестника на Вазов „Народний глас“, списанията му „Наука“ и „Зора“ – публицистична и критична работа. Критиката му е все още информативна. Заедно с Константин Величков издава българска христоматия, в която Вазов се изявява като един от първите литературни историци. Статиите и лириката му имам културен характер, в който се изявява патриархалния културен модел. Народ, родина, граждански дълг са критериите според които се оценява българското време. България, български, българин са сакрални величини и продължават да са център на света.

Психологическата линия на десетилетието прокарва мисълта за носталгия по миналото – „Записки по българските въстания“, „Иде ли?“, „Една българска“, „Дядо Йоцо гледа“. През десетилетието започва едно много силно критично оглеждане на действителността.

НАРОДНОСТНАТА ИДЕОЛОГИЯ И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО. Периодът от 1878г. до Първата Световна война обхваща малко повече от 40 годни. Това е най-краткият период от периодизацията на българската литература. Много творби, създадени тогава се отнасят към най-доброто, създадено от авторите им, т.е. тогава се появяват творби, които се превръщат в шедьоври – не само за литературата ни, но и за жанра, към който те принадлежат. Такива са например „Под игото”, „Записки по българските въстания” – най-голямото произведение в мемоаристиката. Така че литературните ни десетилетия след 1878г. са ни оставили автори и творби с утвърденото име на литературната класика. Преобладаваща тема на 80-те години са националноосвободителните борби. От тук следва, че литературата изпълнява исторически и народно-психологически задачи. Например, „Епопея на забравените” има за задача да посочи пример на български героизъм. Такива задачи имат и „Записките” и „Под игото”.

Най-характерното за този период е, че литературата от емигрантска (до освобождението) се превръща в литература създавана на теорията на новата българска държава. Главното преображение на литературата, извършено през това време е превръщането на героично-патриотичната литература в критична. Героичното не се губи, но се свързва с критическото направление. В литературата започват да се търсят нови насоки и перспективи. 80-те години е време на изживяване на патриархалните традиции, на отчуждаване от държавата. През възраждането всичко свое се обявява за свято, а през 80-те год. светът се изживява като чужд. През това десетилетие се почва и създаването на жанров спектакъл на новата българска литература. Тогава се заражда романа („Под игото”), също и документалната художествена литература, мемоаристиката. Тук се появяват шедьоври като „Немили-недраги” и „Чичовци”. По отношение на разказа – и той има своите шедьоври, когато се създават „Иде ли?”, „Една българка” и др. Така е и с фейлетона и публицистиката – Захари Стоянов, Л. Каравелов и др. По отношение на лириката връх в лиричното начало е „Епопея на забравените”.

Около 1907г. се появява символизмът. Това е времето на Яворов, Дебелянов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Й. Йовков, А. Страшимиров, Петко Тодоров.

Условно може да се говори за още един период – времето на войните 1912-1918г. По това време литературата е най-бедна. Но от друга страна този период е свързан с отношението на българската литература към балканските войни, към националните катастрофи.

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ. Творчеството на Захарий Стоянов – върхово явление на Българската литература. Жанрови, стилови, наративни и психологически характеристики. Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е български революционер, писател и политик. Участник в Априлското въстание, той става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания”. Захарий Стоянов е типичен възрожденски творец.

В Пловдив пише своите книги: трите тома на „Записки по българските въстания”, „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Чардафон Велики“ (излиза в Русе).

Литературна дейност. Не повече от 16 години „медвенският овчар” е истински грамотен човек. За тези 16 години той става всичко: и апостол на нашата национална революция, и един от осъществилите Съединението между Северна и Южна България, и журналист - редактор на много вестници, и общественик, и председател на Народното събрание.

За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ (1880) във в. „Независимост“ и статии (1881) във в. „Работник“. Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. „Свобода“. Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове — срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус — гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект, на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати — реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики”, „Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885г.” и др.

Той е класик на българската проза. Творчеството на Захарий Стоянов е свързано със създаването на българските исторически митове. В неговото творчество има изключително много текстове. Той е автор на първите биографии на Ботев („Христо Ботйов. Опит за биография” (1888) и „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“ (1885).

Захарий Стоянов създава културния мит за Ботев. „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888) няма структура на документален текст. В неговото творчество има висока символичност на словото. Захарий Стоянов пише на видни, според него, личности. Написал е една мемоарна, увлекателна историческа книга „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“ (1885). Творчеството му е подчинено изцяло на възрожденските принципи и принципа за достоверност. Захарий Стоянов е литературен критик на Вазови произведения – големи вражди между личности.

Захарий Стоянов пише за „Неотдавна” – биографичен очерк за Вазов; „Михаилаки чорбаджи” – възгледи на човек абсолютизиращ реализма. Всяко отклонение от него е равносилно на „Неотдавна”, ненужно е вредно произведение. Отрича правото на Вазов да го напише, защото е избягал в разцвета на силите си, когато е трябвало да участва. Не е на ниво в народно отношение.

В драмите си Захарий Стоянов защитава принципа, че литературата трябва да отразява действителността.

Периодът от 1878г. до Първата Световна война е най-краткият период от периодизацията на българската литература. Тогава се появяват творби, които се превръщат в шедьоври не само за литературата, но и за жанра, към който принадлежат. Най-голямото произведение в областта на мемоаристиката ни е „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. Известни са също сборниците на народното събрание – дневниците на Константин Иречек, мемоарите на Тодор Икономов, книгите на Стефан Стамболов и др.

„Записки по българските въстания”. „Записки по българските въстания“ се включват в мощната мемоарна вълна през 90-те години на ХІХ век. Те разкриват свободата с която авторът навлиза в най-различни области, привлича материали от всевъзможно естество. Картини на бита се преплитат с динамични автантюрни сюжети. Лица и ситуации, които имат чисто документална стойност са изградени по художествените закони. Масови сцени се редуват с интимно изградени портрети. Комичното граничи с трагичното. Събитийната постъпателност се редува с безсъбитийни описания. „Записките“ не са чиста мемоаристика и не се побират в никакви жанрови рамки. Своеобразното на „Записките“ произтича от творчеството на З. Стоянов. Първо пресъздава епохата в цялото и величие. Истината се ражда в съотношението на възрожденските личности с цялостния икономически манталитет и политически живот. Захари Стоянов разбира, че за да създаде историческо движение трябва да започне от най-ниското начало, от робското покорство и вековна закостенялост зад които се крие жилава устойчивост и едва така постепенно навлизайки в сюжета и манталитета на времето да се стигне до висшата изява.

„Записките“ представляват исторически проверено време на ценности чрез митологизирането на конленските овчари. Те имат общ живот белязат с живот мръсотия, суеверия минаващи за набожност, вечни нападения и пребивания от татарите. В този живот най-цанното се оказва броя на овцете, благословението пред богатите съотечественици. С начина по който описва зараждащото се време Захари Стоянов го описва с дистанция. Повествователят не издържа дълго време като автор и напуска. От тук нататък тоя е пътник, чийто хоризонт непрекъснато се отваря необременяван от ценности и антиценности. Една от гледните точки, чрез която повествователя описва историята е етнопсихологическата. Основният персонаж в „Записките“ ще бъдат турците. Те безспорно винаги и навсякъде са различни спрямо повествователската гледна точка. Турците са в битието. Техният физически и духовен периметър е свързан с правата докато за българите остават задълженията. Следователно турците са виждани като властова институция, като външна сила, която изцяло владее живота на българите. Виждани като институция турците нямат интимно битие, домове, които да се описват в „Записките“. Техните психологически параметри са предимно параметри, но социално силна библейска институция, която поддържа правовия ред. В правата на турците влизат мълчания и убийства над българите. Тези мълчания следват един азиатски модел, в който на мълчанията се гледа като удоволствие. Някъде повествователят не разглежда турците като различни. Той среща бейове, заптиета, паши и аги, но никъде различни турци не са очленени и не се разглеждат като различни характери. Турците живеят със съзнанието за собствено величие и поради това те не мислят за бъдещето. Записките отчитат онзи момент, в който турците са се оказали закостеняла, негодна институция, която вече не може да удържа реалното. Проследявайки турците като персонаж „Записките“ стигат до идеята, че тази институция трябва да се разруши.

Друг основен персонаж за „Записките“ са българите. Гледната точка на българите е херметически затворена в собственото си познание. За нея светът е българските земи, българските хора, българските желания, но българите за разлика от турците са различни. Някои от тях са представени като характери, други като манталитетни обобщения. В началото на „Записките“ повествованието няма нито съзнание, нито амбиция да нарече себе си история. Той пребивава в един митологично битов свят определен от еднаквото ежедневие. Повествованието има съзнание за нравствените и духовни различия. Истинското различие между българите започва с оформянето на революционната идея.

Отивайки в Русе повествователят попада в центъра на тайното движение. Революционния дискурс започва не само като отклонение, но и като тайна, която лека полека ще се превърне в закон. Чрез революционния дискурс българското битие получава най-ясната си аргументация за високо и ниско. Посветените в тайната са определени като висока неподлежаща на съмнение истина и цел на живота. Всички, които са извън тайната и не желаят да бъдат в нея са белязани с антиценност. Те са тези, които не правят история. Затворили са се в дома и според З. Стоянов домът не е топос на революцията. Явно е, че домът, къщата са поставени в ниския ред на ценности. Не случайно Бенковски заповядва на самите бунтовници да подпалят къщите на сънародниците им. Същевременно повествованието и повествователя са принудени от самия реален живот постоянно да виждат и зачитат смесването на високо и ниско. Революцията се оказва непоносима трагедия. Човешките слабости и комплекси провокират високото. След погрома на въстанието апостолите както и самите въстанници попадат в жалко положение.

Чистата утопийна идея за родолюбието се оказва вечностна изява за самия живот. Въпреки това в „Записките“ се учленява една ниска фигура – тази на предателя. Тази фигура е толкова масова, че самата тя се е утвърдила до институция. Психологическите портрети на предателите са изградени според човешкия морал. Въпрос на избор е според „Записките“ дали ще изберат високата стойност на борбата или ще изберат шпионството, предателството, които са изначално ниски стойности на българското. Предателят е винаги черна душа, най-главното оръдие на турската институция. Предателят е междинна фигура, която е еднакво чужда и за турците и за българите. „Записките“ поставят големия въпрос да ли Освобождението е донесло ниските стойности на българското. Рязка граница между бунтовна и Нова България няма. Бунтовното време прелива в свободното българско време. Ако през бунтовното време определяната като славно минало идеята за свобода обединява българите, то в Нова България времето се разбира на хиляди азове, всеки един от които се хвали, че има заслуги за свободата на България. Границите между високо и ниско са окончателно заличени. Останала е само прагматична конюнктура. Самите „Записки“ не могат да овладеят патриотизма. Драмите на Нова България авторът вижда като заложени в миналото и самият повествовател пресъздаващ потока на историческото време и влизащ в ролята на отсенъчната институция. Много често е безсилен да разграничи двусмислието на нещата.

„Записки по българските въстания” е най-значимото произведение. Тази книга се отличава преди всичко със своите мощни картини.

Особено място за разбирането на „Записки по българските въстания” има предисловието. В него Захарий Стоянов пише история, в която най-важното събитие от падането под турско робство до освобождението са въстанията (Априлското). Свободата има безброй много мъченици и чрез тях е постигнато онова славно минало, което ни характеризира като народ. В тези мъченици Захарий вижда героите и заради тях се е заел да опише българските въстания заедно с техните по-известни герои. Разкрива особеностите на тази сложна книга. Той има съзнанието, че пише за мъчениците. Българската история се прави от обикновени хора – „братя, прости сиромаси”, които са постигали историята чрез мъченически страдания. За обикновените люде Захарий Стоянов се е заел да напише историята. Любовта към отечеството се осъзнава като ценност свързана с представите за смисъл и святост. В „Записки по българските въстания” съществува пресемантизация – смъртта на мъчениците е смърт на вярата.

Захарий Стоянов е смятал да събере всичките си записки в един том, но след като видял, че този том ще бъде Захарий Стоянов е смятал да събере всичките си записки в един том, но след като видял, че този том ще бъде много обемист и издаването му ще струва скъпо, решил да раздели на две. Така се явило онова вътрешно тематично и композиционно разкъсване между първите два тома. Третият том възниква по-късно и има свой отделен тематичен център. Това посмъртно съчинение (третият том) представлява не само едно просто продължение на първите два тома на „Записки по българските въстания”, но то е и голям напредък в много отношения: в композиция и стил, в стройност, яснота и образност. В действителност целта на Захарий Стоянов е да създаде едно съчинение, което да представлява само скромни спомени и което да увековечи паметта на борците за свобода, да послужи като „паметник”. Представата за моралното въздействие върху конкретното настояще. Чрез своя текст се опитва да изгради митовете на нацията, като митологизира събитията от Априлското въстание. Основната цел и задача на автора са били чрез това съчинение да воюва със своята съвременност, да призове славата на миналото в името на по-светлото народно бъдеще. В оценъчното съзнание на съвременници и потомци – да са образци за подражание.

Трудно е да се определи жанра на книгата. Тя е източник както за историци, филолози така и за народо-психолози. Тази книга е наричана синкретична – обединява множество жанрови форми. Тя е синтез на документални жанрове: спомени, извадки от вестници, устави. Тази творба е низ от жития. Следва една пресемантизирана традиция на автобиографията. Книгата е и автобиография, житиепис подобен на Софрониевия. Събира всички високи и познати от високо Възраждане жанрове. Книгата е документална, следва славяно-византийската традиция.

„Записки по българските въстания” е забравена. Преоткрита е в литературния канон през 20-те години чрез Ал. Балабанов, който схваща Захарий Стоянов като класик на българската литература. Това е време на криза, на национална катастрофа. През 60-те години книгата е наречена „българската библия”.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница