Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница10/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
#40669
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

Образа на смъртта присъства в лирическата поезия на Яворов. Идеята за смъртта е изключително модерна в европейската култура. Логика има, защото науката не може каже нищо. Смъртта е вън от разумното съзнание на човека, вън от емпиричното съзнание. Не разумът, а интуицията може да каже нещо за смъртта. Яворов е пленен от образа на смъртта. Поетите я възприемат като лебедова песен. Чрез елегията азът на Ботев осъзнава себе си като патриот. Поезията на Яворов се явява една метафорична загадка. В поезията му присъства опозицията време-вечност. В Яворовата поезия смъртта е нищото, абсолютната крайност („Нощ”). Смъртта има различни нюанси като амбивалентност – обявява началото и края на битието. В началото на текстовете присъства страха, а в края копнежа по смъртта.

Текстът „Дни в нощта” представя Аза в монолог за същността на битието: живот-смърт. Показателна е промяната. Животът е част от смъртта. Смъртта сънува живота. Тук има стандартни символи с обърнат смисъл: смърт-живот. Мита за апокалипсиса е като кодиран смисъл.

В „Шепот насаме” темата е тоталната абсурдност на битието. Всичко е безсмислено. Отричат и двата члена на опозицията.

В „Сенки” връзката между жената и мъжът е невъзможна. Разкрива се опитът за любовта, хармония, душевна близост. Този опит се оказва усилие причиняващо болка.

Стихотворението „Теменуги” е образец на вътрешен пейзаж, който поетизира ненужната, безсмислената красота.

В поемата „Смъртта” се интерпретират идеи, които се интерпретират и в европейската литература в началото на ХХ век. Тази поема е разказ за смъртта на лирическия персонаж в детските му години. Смъртта през Възраждането се преодолява чрез преданието, жертвата, при сп. „Мисъл” се преодолява чрез творчеството. Според Яворов лирическия персонаж смъртта е единствената безконечност. Единственият път на човека е към нищото. Смъртта е наречена „майката велика” и „празник на живота”. Смъртта е всичко онова, към което азът се стреми. Това е много мъчително съществуване.

В периода 1905 – 1907 година се променя социокултурната ситуация в България. По това време спира да излиза сп. „Мисъл”, Ив. Андрейкин започва да превежда работите на Бодлер и Алън По. Стилът на символизма залива и България.

По това време започва да излиза сп. „Художник”, в което четем първите текстове на българските символисти. Първият символистичен кръг е организиран от Антон Страшимиров. Яворов се вписва в този нов дух на времето. Той пише символистични творби. Образци сред тях са „Сфинкс”, „Нирвана”, „Маска”, „Тома”, цикълът „Царици на нощта” („Сафо”, „Клеопатра”, „Месалина”),”В часа на синята мъгла”, „Песен на човека” и др. Разликата между символистичните творби на яворов и другите негови творения се състои в избора на нови мотиви. В символистичните текстове четем нови образи и нова символика.

Стихотворението „Нирвана” е посветено на Боян Пенев. То е дълбоко символно стихотворение. Още заглавието приковава вниманието – висшето състояние на душата. Самото състояние нирвана за българската култура е това, което се нарича екзотизъм. Нирвана е отричане на колелото на преживяванията, сансара. Идеалът е пълен покой, място, в което има/ няма време и пространство, мисъл. Нирвана е излизане от сферата на живота. Яворов използва начина като символ на покой и хармония. Страданието се преодолява чрез отказ от емоционалноста. Нирвана се постига чрез прераждане. Търси се светлина, покой, спокойствие, душевен мир. Внушава се невъзможността от проникване в трансцеденталността - „вечните води”. Поетизира се образът на водата, тя е митопоетичен символ, началото и края като част от вечността, надбитийно мислене. Вечните води символизират смъртта. Стремежът е да се познае смъртта преди самата смърт. След ХVІІІ век страданието започва при европейците, а при българите след ХІХ век. Мисълта е насочена към материалното и безбрежното. Няма по-метафорична поезия от тази на Яворов. В нея няма подражание, както при Петко Тодоров.

„Маска” – въпрос за познанството на смисъла на битието. Тук е описано време на карнавал, свят с преобърнато значение. Азът е представен в обкръжението на карнавал. Маската е наложена върху онова, което символизира живот. Светът е представен като игра, разумът се отстранява и светът се опознава чрез интуицията. Търси свръхчовека. Времето е заключено между две безсмислици – смъртта и карнавала. Внушава в трета строфа, че смъртта е единият смисъл на живота, а животът е маска на смъртта. Страданието от прозрението, че смъртта е същност на живота се преплита с нежелание да се приеме очевидното.

ПРОЗА. „Биография на Гоце Делчев” – добавка към градежа на българския пантеон, който започва със Захарий Стоянов и продължава с Вазов. Това е първото житие на Гоце Делчев.

В „Хайдушки копнения” се разглежда проблема на модерния човек, който се опитва да се вмести в колективистичния дух да национално освободителните войни.

„В полите на Витоша” – сюжетът се вплита в мита за неразделните. Драмата изобилства с автоцитати.

„Когато гръм удари” е разказ за нравственото престъпление, което става явно след 20 години. Нравственото престъпление и наказанието представляват смисъла на драмата.

Яворов дава непознати философски идеи в българската поезия и остава класик на философската поезия.

Българският символизъм. Естетика и поетика. Теоретични работи – Ив. Радославов, Д. Кьорчев, Теодор Траянов – „Regina mirtua“, Емануил Попдимитров – „Сънят на любовта“, Димчо Дебелянов – лирика, Николай Лилиев – „Птици в нощта“, „Лунни петна“
СИМВОЛИЗЪМ. Символизмът е явление в литературата, което начева след средата на 80-те години на ХІХ век. Започва като начало във Франция. След 1986 година Жан Морис във в. „Фигаро” публикува манифест, който се смята за знак на символизма. Символистите са предмет на злословие. Създават творби, които сами си създават публика. За читателя се избира партньор, който полага интелектуални усилия. Символизмът не е школа, той допуска плурализъм (множество на мисли). Допуска множество и най-различни школи – естетиката ги разделя, а етиката ги обединява.

Във френската култура съществува школата на Парнас. Тя е реакция срещу реализма в изкуството. Поетите от Парнас създават култ към формата, отказ от занимание с действителността. Парнасизма обогатява ритъма на поезията. През 1854 г. излиза „Цветя на злото” на Бодлер, която е израз на личното и субективното изживяване на света, показване на истината за човека. Бодлер провокира всичко, което е свързано с морала. През ХІХ век се появяват нови културни феномени – „Философия на безсъзнателното” от Едуард Хартмън. Показва нов поглед към света, според тази философия всичко се основава на безсъзнателното. „Философия на Шопенхауер” – не вижда света като обективна същност. Светът съществува чрез нашите представи. Чрез Ницше се създава представата за силната личност, като преодолява нормите на общественото съзнание, създава се култ към индивидуалното.

В „Книга на маските – 1896/1898г.” един от големите творци на символизма Реми де Гурмон. Като литературно направление символизма се утвърждава през 70-80 години на ХІХ век във Франция, а след това в повечето европейски страни. В литературата се изявява най-пълно в жанра поезия. Символистите приемат, че всичкото творчесто е символно. Те създават поезия, която играе с множество символи. За поетите символисти, трябва да предава съвкупност от психологически усещания, трябва да произтича от дълбините на душата на твореца. Философската основа на символизма е субективност, индивидуализъм и идеалогизъм. Символа на изкуството е в създаването на словесни конфигурации, които да абсолютизират идеалния свят. Видимата действителност от гледна точка на символизма е илюзорна. Тя може само да провокира творческата индивидуалност, да я накара да открие символите. Между илюзорното и реалния свят няма ироническо сходство.

Поетическия език на символизма има особености. Той е толкова по-интересен и символически, колкото е по-особен и странен, като е по-отдалечен от разговорния. За символизма човек живее в чужд свят и душата търси завръщане в духа си; родина – идеалния свят. Душата се завръща в своята родина – абсолютния свят чрез думите, които символизират това.

Философската първооснова на символизма е философията на Платон – „Мита за пещерата” от „Държавата на Платон”. При Платон, ако човек е роден в пещера и е примитивен и света вън от нея познава чрез погледа си. Хората минават над нея. Текстовете сенките за него са реалност. Това е, при условие че не познаваме идеалния свят и всеки, които виждаме с негово отражение, че това са идеи. Безспорно е, че идеализмът е една основа, от която следват автори идеализиращи интерес към идилически школи – Емануил Попдимитров, Дебелянов – Ницше.

Същността на символистическата поетика е да се означи чрез символи идеалния свят. Символистическата поезия търси способите да се облече идеята в чувствена форма, която да не е самоцел, но да и се поддава. Основно понятие на символизма е супстиката, внушението. Художествения образ трябва да внушава идеята. Сентенцията е основен похват на символизма, която се основава на принципа на съответствията: чрез съответствията между явленията - от действие да се действителността да се символизира невидимото, което е отвъд тях; светлината, вила, слънцето, луната, мравката, съответно в съзнанието на поета символист.

Едно от емблиматическите произведения за символистическата поезия е сонетът на Бодлер „Съответствие” 1861 година преди да се оформи произведението „Алхимия на словото” – Рембо. „Съответствие”- то има корени в мистиката. Символизмът е твърде мистичен като нагласа на поетите символисти. Това е естествено.

Художествения език на символизма функционира с оглед целта тотално да се симпатизира действителността. Действителността означава нещо, нещото – идеализирана същност (капка роса; самодива; увехнали листа). Словесния знак се включва в символически клас, който отсъства в естествения език. Думата в индивидуалното си осмисляне се противопоставя на думата в конкретното си значение. Това води до смислово напрежение в рамките на един знак (една историческа дума). Това прави символическата поезия полисимволична от гледна точка на тези, които я обичат, а които не – тъмна, мъглява. У символистите е налице тенденция за опит да се постигне отчуждаване от конкретния език. Чрез историческо-легендарни реалии, този афинитет се постига чрез архаична лексика и стилистика. Отчуждаването произтича от идеята, че няма икономическо сходство между невидимия и реалния свят. От това следва езика да е различен. Ако един символист с оглед на целите, които си е поставил, за да символизира превозно средство, ще избере колесница, а не трамвай. Устремеността към тайнствения свят определя интереса към сравнението като към календарно време. Във френския символизъм – пред Жана Дарк е предпочетен Роланд.

В текстовете на българските символисти при отсъствие на легенди от средновековието, присъства интерпретация на исторически факти в легендарна посока. Единствения значим прозаик е Николай Райнов - „Богомилски легенди”. Историята е извор на календарност за българските символисти и чрез нея те изграждат абсолютния свят. Най-емблематични примери са Николай Райнов, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров, Иван Грозев.

Символически афинитет на аксиморона – сливането на противоположности в едно съчетание – грозна красота. То е проекция на неадекватността на естетическия език и идеалния свят. Поради това езика трябва да е различен и аксиморона да е основният похват. Под влиянието на Вагнер и Шопенхауер, музиката е същност на всяко изкуство. Това е идея, която символистите се стремят да интерпретират в творчеството си. От тази идея произтича асоциативното музикално словоизграждане – показва символическия свят като свят сам за себе си, като отпраща към идеалния свят. Основния похват на символистическата поезия е вътрешният пейзаж, чрез душевното състояние на Аза. Изказа има компактна символичност, т.е. целият стих да символизира едно нещо и цялата творба да звучи като една фраза или една дума, която да символизира идеалният свят. Символистическият синтез между индивидуализма и идеализмът води до универсализиране на идеалното. Отсъствието на местоименни форми води до универсалия на Аза – Теодор Траянов.

Авторите на символизма предпочитат живота извън нормите на обществото. Това е една революция в ценностната система за онова време. Отказът от публика, с която авторът да се съобразява е също революция в ценностната система. В текстовете на символизма се търси подобие на словесния с музикалния знак. Символистите са отворени към всички идеи и са обединени от отказа. Водещо в символистическото мислене не е ирационалното, опит да се проникне във вечността чрез ирационалността. В края на ХІХ век настъпва криза в националното съзнание. През ХVІІІ век се счита, че разумът може да победи природата. След ХVІІІ век интересът е насочен към материалния свят, не към твореца, а към творчеството. Ницше създава представата за Аполоновското и Дионисиевското начало.

Първите произведения се появяват през 1905 година. От 1906/7 г. до края на Първата Световна война символът е доминиращо явление в българската литература и ново влияние в поезията. Утвърждават се творци като Тодор Траянов, Николай Лилиев, Д. Дебелянов, Емануил Поподимитров, Труфон Кунев, Л. Стоянов, Николай Райнов, Константин Константинов, Димитър Подвързачев, Христо Ясенов. В сферата на литературната критика по това време са Ив. Радославов, Димо Кьорчев, Иван Ст. Андрейчин. Символизма заема значимо място в елитни периодични издания – „Под нов път”, „Художник”, „Наш живот”, „Алманах”, „Южни цветове” – редактор Димо Кьорчев, в „Звено” – 1914г. между двете балкански войни и Първата Световна война е редактор Димитър Подвързачев.

Първият текст, който се появява в българския периодичен печат е текстът на Иван Андрейчин, отпечатан в сп. „Мисъл” през 1899г. „Морис Метерлинг”. За пръв път в тази статия се излагат принципите на символистичната естетика. Понятието символизъм идва от името на Иван Радославов – 1912г. за Андрейчин символизмът е показване на остаряване на културата. Свързва се с текстовете на Бодлер, разкриването на представата за модерното изкуство. В началото на века около сп. „Наш живот” на А. Страшимиров се създава първата група от символисти – Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов, Димо Кьорчев. Въпросът, който ги занимава е как да се развие в България новото движение на песимистичен възглед за света. Те признават света за ирационален. Групата, която се отделя от А. Страшимиров е оглавена от Д. Кьорчев. Тази група през 1907г. издават сб. „Южни цветове”.

След Първата Световна война излизат най-значимите книги на Български символизъм писани до 1915 г. преди края на Първата Световна война – „Птици в нощта” на Николай Лилиев, „Рицарски замък” на Христо Ясенов. След Първата Световна война Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Христо ясенов редактират първото символическо списание „Хиперион”. Това списание излиза в период, в който символизма не е актуален. Страниците му се пълнят повече със стихове на Теодор Траянов („Пантеон”). По това време авторите пишат повече лирика. Написаните по това време драми са лирически, например на Иван Грозев („Мистерии”). Емануил Попдимитров е най-добър в поезията. Най-значим е чрез лирическите си книги.

Условно за първото произведение на българския символизъм се приема публикуваното през 1905 година стихотворение на Теодор Траянов „Новий ден”. То е мистикоабстрактата визия на идващото направление, т.е. е символ на символизма. Определено е като програмно за символизма.

Издаваните стихосбирки по това време са „Регина мортуа” (Мъртва царкиня), „Химни и балади”, „Български балади” на Теодор Траянов, „Съня на любовта”, „Песни” на Емануил Попдимитров, „Видени на кръстопът” – Людмил Стоянов, „Песни”, „Хризантеми” – Трифон Кунев, „Птици в нощта”, „Лунни петна” – Н. Лилиев, „Рицарски замък” на Христо Ясенов.

През 1907 година се появява книгата „Млади и стари”. С нея се прокарва идеята, че тенденциозно символизмът е оформен и кръгът „Мисъл” и неговите идеи са определени като отмрели, като стари. През същата 1907 година Симеон Радев в „Стратегии на съвременна България” обявява д-р Кръстев за догматик в естетиката и критиката. Иван Радославов формира принципите на символизма в полемика с „Мисъл”.

Идеи: 1. Вън от нас няма действителност; 2. В душевността няма логика. Тя не може да я има в произведения на изкуството; 3. Поетиката на съществото се проявява най-добре в царството на подсъзнанието; 4. На изкуството е нужна изкуственост, която е по-естествена от всяка естественост.

Изкуството като средство за самоусъвършенстване крие в себе си три елемента – Бог, мълчание, родина. Първият елемент – стреми се с цялата си духовност, чрез преживяването на духа силната личност става част от Бога, изкуството произхожда от Бога, не преследва цели. Извор на изкуството е неизменното, вечността. Новият художник се стреми към синтез на душата, към синтез на всичко онова, което е било образ на човешката душа. Душата отхвърля всичко, което пречи по пътя на вечността.

Вторият елемент е мълчанието – човек всякога е сам е това е една тревога. Не е сам, когато мълчи. Мълчанието е белег на безкрайността и враг на временния живот. Мълчи, когато напускаме света, мълчанието е най-добрия наш лекар, както смъртта е най-добрия избавител. Нашата безсмъртност е в мълчанието, тишината и в мълчаливия път, по който се движи към безкрайността.

Бог и мълчанието крият родината. Тя е в оная отвъдност, в истината, към която се стреми човечеството. Истината е чувство от ирационален характер. За да видим родината трябва да представим чувството за отчуждеността. Символистите търсят съвършенството на формата.

В сп. „Художник” се появяват първите текстове на българските символисти. През 1914 година Гео Милев, Йордан Йовков, Н. Лилиев образуват литературен кръг наречен „Звено”. Литературен критик на този кръг е Иван Радославов. Програмната статия на Ив. Радославов е „Бодлер или Тургенев”. Между индивидуализма и символизма има много малко допирни точки, така както няма допирни точки между Бодлер и Тургенев – според статията. Няма друга действителност освен действителността в душата. Изкуството, за да отрази тази вън от пространството и времето същност изпълнява своето предназначение. Колкото по-малко е участието на разума в отражението, толкова е по-хубаво полученото отражение. В проявите на душата няма логика, стройност, система. Тя е свободна, така както се раждат емоциите и чувственията, които лежат в подсъзнанието. Изкуството е откровение, отражение на нашите непосредствени усещания. Представата за действителността е относителна. Показанието има ирационален характер, подсъзнателно е истината за живота на човека – рационалното следва да бъде отстранено. Чрез този духовен живот животът на човека се схваща като страдание, което завършва със смъртта. Животът е една гранична ситуация, това, което съществува тук и онова в отвъдното.

Списания на символизма – „Художник”, „Звено”, „Из нов кът” на Иван Андрейчин, „Хиперион” – излиза през 20-те години.

Лирика – Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Т. Траянов, Ем. Попдимитров. Други автори са Трифон Кунев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов. До 20-те години символизмът завладява цялото културно пространство на България.

По това време Николай Райнов пише проза, а Иван Грозев драми.

Специфика на българския символизъм – създава представата за душевността, нравственото търсене на човека и красотата.

Общото при Лилиев, Дебелянов, Кунев, Траянов, Хр. Ясенов е, че принципното пренебрежение на действителността (емоционална и природна). Аза на „Мисъл” иска да открие вечното във времето, да трансцедентира времето. Аза на символистите не признава времето. Той иска да трансцедентира себе си. Да бъде съпричастен с вечността.

„Миг” на Дебелянов – преодоляване на времето.

Азът в поезията на символистите диалогизират пряко. Илюзорната действителност не е същност. Елегичните интонации доминират. Символистите пренебрегват реалните промени, затвърдяват се в световно субективния свят, за да се изразят, чрез образи на психологизма им чрез образи на индивидуалната душевност. Като символи на субективната реалност и се депретметизират. Луната не прилича на луна.

Символистите са заети не от околния свят, а от други светове – приказна, варварска, магическа, митологична, библейска, екзотична. В текстовете изобилстват архаични думи – царкини, замъци, чертози, рицари, екзотични имена.

Емануил Попдимитров избира имената на любимата от лексикона на имената на митологични героини. Другоста проявява мистично възприятие: Ирен, Лисхен, Клара, Лаура. Дори когато символистите си служат с предметна образност, те я поставят в нереален контекст – фолклора като знак на идеална действителност. Чрез предметите се внушава. Действащите съществени неща присъстват губейки реалното си значение и придобиват тайнственост. Те се проявяват в символи. Нещата губят своята предметност. Всеки символист единствено се вписва в рамките на нетрадиционното и едновременно с индивидуализма си ги преодолява. Не всичко в текстовете на поета символист Дебелянов отговаря на символическата естетика. Като цяло стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща” не е символическо. Поетиката му носи символическото амплоа на поета.

Българския Символизъм носи в себе си като всеки съществените черти на европейския Символизъм и има свои характеристики: 1. По-голяма обвързаност със социално-националния контекст (в сравнение с руския и френския) – „Български балади” – Т. Траянов, Лилиев. Втората характеристика е значимото присъствие на урбанистичната тема, града („Миг” на Дебелянов, „Градът” на Лилиев, статия „Градът” на Ив. Радославов). Друга характеристика е почти пълното отсъствие на женомразството в поезията. За българския Символизъм любовта е копнеж, блян – невъзможна съпричастност с идеалния свят. Пример за присъствие е „Лъст” на Дебелянов. В произведенията на българския символизъм тези характеристики се съотнасят към националния вариант на общите за непрекъснати принципи: 1. Кодово място на религиозно-християнските принципи; 2. Интерес към античността; 3. Символи от средновековни легенди; 4. Поезия на идеи и символи от индивидуалното като религия (Ем. Попдимитров); 5. Ницешански мотиви, свръхчовека – Ясенов, Траянов; 6. Болезнено изживяване на самотата. При болезненото изживяване изключение правят Ясенов и Траянов. В българския символизъм за разлика от западно европейския присъства като явление националмесионизма, идеята чу един определен народ е богоизбран, че е месия.



ТЕОДОР ВАСИЛЕВ ТРАЯНОВ е най-типичната фигура на българския символизъм.

За първи път печата стихове през 1899 в сп. „Смях“. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Художник“, „Ново общество“, „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Свобода“, „Художествена култура“, „Факел“, „Звено“, „Народ и армия“, „Везни“, „Парнас“, „Хиперион“, „Модерно изкуство“, на алманаха „Южни цветове“, на вестниците „Ден“, „Оса“, „Злъчка“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Зора“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Заря“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, „Мир“, „Литературен живот“ и др. Участва в литературни сборници и антологии — „Българска антология“ (1910), „Поетична година“ (1915), „Най-отбрани песни“ (1917), „Млада България“ (1922), „Одрин“ (1923), „Лорд Байрон“ (1924). Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922-1931 най-голямото българско символистично списание — „Хиперион“. Съществено влияние върху идейно-естетическото му съзряване оказва дългогодишното му пребиваване във Виена: запознава се в оригинал с трудове на немски философи като Й. Г. Фихте, Г. В. Хегел, Е. Хусерл, Фридрих Ницше, с писатели романтици и неоромантици; приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Р. М. Рилке, А. Шницлер, X. фон Хофманстал, С. Георге, X. Бар и др. Превежда немски символисти. Включва се във виенския културен живот — негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Заедно с П. К. Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около сп. „Хиперион“) смятат стихотворението му „Нов ден“ (сп. „Художник“, 1905) за начало на символистичното направление в България. Иван Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература. Цялото творчество на Траянов е подчинено на стройна концепция — постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua“, „Химни и балади“) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в историческата съдба („Български балади“), националния мит („Романтични песни“) и националния гений („Пантеон“). Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата — мъртвата царкиня, да проследи подсъзнателния й живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз. Образната система на Траянов не надхвърля символистичната конвенция и носи редица традиционни реалистично-импресионистични черти. Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на освободения европейски човек). Характерни за него са митологичните образи, свързани с варварското прабитие, с богомилството и адамитството. Въплъщение на житейското и творческото му кредо — победа на духа над материалния живот, е кн. „Пантеон“ — поетична апология на избраниците на духа, одически химн на световни и български прокълнати поети, оригинална по замисъл и артистично превъплъщение антология, която има известно сходство с „На Острова на блажените“ на П. П. Славейков. Траянов е автор на статии и рецензии за литература, театър и музика, печатани предимно в сп. „Хиперион“. Превежда драмите „Ричард III“ от Уилям Шекспир, „Фиеско“ от Фридрих Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, поставяни в Народния театър в София. Адаптира на български език произведения за деца.

Траянов се стреми личността му да се приема чрез неговата поезия. Автор е на стихосбирките „Regina mortua” (1909), „Химни и балади” (1912), „Български балади” (1921), „Песен на песните” (1923), „Романтични песни” (1926), „Освободеният човек” (1929) и последната му книга „Пантеон” (1934). Обявен е от Иван Радославов за водач на българския символизъм. Той има европейска известност. Негова драматизация, „Младия крал” е поставена във Виена.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница