Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

В поетиката на Траянов присъства философско естетическата основа на поетиката. Най-последователния символист е Траянов. За него символизмът е преди всичко философия. Той се опитва да придава художествена форма на тогавашната философия. Поета има високо съзнание на творец. Траянов не е спонтанен тип творец. Внушава чрез текстовете си. Поетиката му е от рационален тип. За него е присъща абстрактната изчистеност на стиха, точното придържане към размера. Цялото му творчество е подчинено на една строга концепция – чрез потапяне в индивидуалния свят, да се постигне универсалност. Съществителното име означава абстрактност, а не предметност. В неговите твори няма логическа връзка между определение и определяемо – внушава, че текста символизира идеалния свят. Особено често в „Regina mortua” и „Химни и балади” съществува алогичното явление – определение – определяемо. Думи различни като части на речта и като части на синтаксиса са равни. Също така в текстовете му има съществителни в ролята на прилагателни, както и прилагателни в ролята на съществителни – унищожаване на предметната същност. Траянов използва огромен брой символи, които в техния текстов план им дава допълнителни значения. Съществува голяма дистанция между художествен символ и предметна същност, която е залегнала в неговата основа. В поезията на Теодор Траянов личи стремежа текста да символизира антологични понятия.

В „Съзвучие” има присъствие на синестазията. Стихотворението носи музикалност. Приноса на Траянов е в разнообразяване на езика на символистите, а не езика на знанията, които стоят зад тях. В езика на другите символисти винаги има опорна точка за разгадаване на смисъла. При Траянов е налице равнопоставеност на образите – преливане на образите. Теодор Траянов не очаква от символистите да предават знания. Той очаква те да пораждат нови символи.

Символизмът в българската литература се установява чрез „Regina mortua” на Теодор Траянов. Символизмът изцяло употребява пейзажни реалии. Пейзажите са различни от пейзажните лирики на Пенчо Славейков, Кирил Христов, Иван Вазов. При Теодор Траянов говорим за вътрешен пейзаж – състояния на ирационалното, вътрешното време, което се схваща като единствената същност на човека и света. Тези пейзажи се характеризират с перфектна поетична организация. Пейзажите в цялата стихосбирка „Regina mortua” са свързани с някакъв тип гранично състояние между живота и смъртта. Голяма част от мотивите изразяват пейзажи на есента. Други гранични състояния – изразяват края на деня и началото на нощта. Траянов създава нова поетика, поетика на обемите. Създава и нов поетичен Аз, в който пространствата имат космични измерения. Характерно за Траяновата лирика е поетична система, засягаща вселенски събития. Животът се схваща като гранична ситуация, страдание, бавна смърт. Тези състояния са задължителни за лириката на Т. Траянов. Активизирана е цветовата символика. Тази поезия е с геометрични форми – показана е поетика на точността, съвършен. Градеж на художествен текст.

„Слънчоглед” – появява се задължителен мотив за символизма, мотивът за самотата, страданието.

„Смърт” – състоянието на смъртта е предадено чрез зимата. Смъртта е единственото състояние, което съпътства човека.

Стихосбирката „Български балади” включва обществени чувства, изразени от Т. Траянов. Показана е болката от националната катастрофа, болката от смъртта на българските воини, болката от несправедливостта. Националното страдание е представено чрез символистични образи. Това е месианистичната стихосбирка на Т. Траянов. По време на войните родината се превръща в тема на символизма. Това не е връщане към земното, а превръщане по вертикала на духа историческия погром. Родината се интерпретира като абсолют. Модела на съпоставяне на ордината с вечния свят ражда образа на богоизбрания български народ. Тази митологична идейност се свързва с това, че е логично субекта, да се слее с идейното битие и сл............. на идейното битие с родината. Литературното произведение придобива мистични измерения.

Пророкът предрича светли бъднини. Индивидуалната поетика има своята ценност в съпричастност с родината и надвременното издигане на богоизбран народ. В „Български балади” чрез сливане на минало, сегашно и бъдеще време стиховете функционират историческото настояще като изпитание, чрез което ще бъде постигната във вечността светло бъдеще. С Христос се съпоставя и отъждествява българския народ и в това се състои месионистичността. Страданието на народа е равносилно на първото пришествие на Христос, страдащия изкупител, а героиката с второто пришествие на Христос, като съдия. От това следва, че градът е предаден чрез своето страдание и със своята мощ. Идеите на „Български балади” са месианистични. Месианизма се изразява чрез сакрализиране. Той се изразява и чрез силата, безпощадността от друга страна, дори и чрез любовта към враговете. В стихосбирката „Български балади” се поетизира идеята за съдбата. Съдбата е представена като надличностна сила, предопределение за исторически нещастия над българския народ – орис, орисия, провидение. Темата за смъртта и провидението пронизват цялата стихосбирка. Съдбата е това, което се случва с народа и причината за това, което се случва. Стихосбирката „Български балади” внушава, че народа има предопределена от тъмните сили съдба и чрез вярата в бога може да се победи – богоизбран и излиза над историческото време. Богоизбраността не е внушена като воля на бога – историческата съдба на народа е включено в контекста на трансцеденталната борба между добро и зло. Злата съдба е от Сатаната. И чрез вяра в бога, народа извоюва своята вечност. Внушава се идеята, че българския народ ще победи съдбата. Народа за това е богоизбран, защото може да победи съдбата, която е от Сатаната.

„Тайната на Струма” – месианизъм няма. Реката символизира народната скръб. Постига се интонационна символика – черните листи са равносилни на траура на България. Символизира се мъката на народа от историческото поражение.

„Смърт в ранните” – митологично трансформиране на „Хаджи Димитър”. Скръбта придобива изключително измерение. Доминира елегичността. В „Хаджи Димитър” елегичното се характеризира с одичното. Меисианистичното е алюзията за миналото.

„Пантеон” – образец за културно и духовно поведение. Тук се представя живота и творчеството на Лермантов, Бодлер, Д. Дебелянов, Хайне, Яворов, Байрон, Едгар Алън По, Рембо, Пенчо Славейков, Рилке, Уитман. Символизмът борави с окултни науки.

Съчинения: Regina mortua. Стихотворения. 1909, Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912, Български балади. 1921, 1995, Песен на песните. 1923, Романтични песни. 1926, Освободеният човек. 1905-1911, 1929, Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932, Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933, Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934, Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934, Земя и дух. 1921–1926. Кн. 1. 1941, Избрани стихотворения. 1966, Избрани творби. 1981

ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ ПОПЗАХАРИЕВ е известен български поет и писател. След учителстването си издава първата си стихосбирка – „Сънят на любовта”, която е издадена в Тутракан.

Първите си текстове Попдимитров печата през 1907 година в сп.„Художник” - „Сънят на любовта”, стихосбирките „Кораби” и „Вселена”. Представя дълбинните състояния на една мистика. Душата на лирическия Аз е открита, отраженията от нея достигат до нас непокътнати и пълни. Разкрива ни един догарящ живот, едно примирение, една тъга. Виждаме мистично сливане, чрез ритъма се постига мистиката на душата. Лирическия Аз живее в сънища, които той сам сътворява. Това е един интенционален свят на съвършенството. Ритмиката назовава плавните, едва доловими движения на душата.

Водата при символистите е амбивалентен образ – свързва се с началото и края. Поетизира се мотивът за ненужната любов. Есента е представена като начало на края.

Любовната лирика е докосване до другия, изживяване на душевните трептения. Любовни стихотворения са „Лаура”, „Ема”, „Ирен”, „Листен”. В символизма връзката с жената е невъзможна. Любовта е част от драмата на човека. Символизмът представя феноменологията на свръхиндивидуалното.

Съчинения: Юношески стихотворения. 1904-1907. 1911 (1913); Маска. Романтична пиеса. 1912; Смъртта на скулптора. 1912; Сънят на любовта. 1912; Дневникът на самотния. 1904-1913. 1914 (1926, 1935); Излиза в Хасково; Песни. Трета стихотворна сбирка. 1914; Плачещи върби. Лирич. албум. Четвърта стихосбирка. 1914; Живот и блян. Разкази и стихопроза. 2 кн., 1919-1926 (1934, 1935); Вечерни миражи. Пета стихосбирка. 1920; Пред буря. Роман. 1921 (1935); Свободни стихове. Шеста стихосбирка. 1921; Знамена. Седма стихосбирка. 1922; Идилии. 1922; Роман; Стихове и песни. 1922; Драматични поеми. Чатертон. Соломея. 1923 (1933); Драматични поеми. Йов. Смъртта на човека. Маска. Соломея. Фавни. 1923; Естетиката на Бергсона. 1923 (1938); Естетическа творба; Кораби. Стихове. 1923; Вселена. Десет поеми. 1924; Дъщерята на Йефтая. Трагедия. 1924; Ибсен и ибсенизмът в литературата. 1924; Естетическа работа; Френският символизъм. 1924; Естетическа работа; Воденичарката. Комедия-приказка. 1926 (1933); Драми на героичните борби. 1926; Иглики. 1926; Самодиви. Нар. песни. 1926 (1934); Пред дверите на любимата. Антология. 1927 (1943); Златна жътва. Втора книга стихове. 1928; Златни ниви и бойни полета. Поема. 1929 (1943); Песни за родната земя. 1929; Смях и присмех. Хумор и гротески. 1930 (1933); Росни капки. Стихове. 1931 (1938, 1947); Събрани съчинения. Т. 1-16. 1931-38; Преображение. Поема в 7 видения. 1932; Глас из дълбините. В храма на българското слово. 1933 (1943); Той не умира. Пиеса в 4 д. 1933; Есенни пламъци. 1935; Добри Войников. 1936; Естетическа работа; Цар Константин Асен Тих. 1937; Цар Самуил. Драм. хроника. 1937; Кочо Чистеменски. 1938 (1943); Росни капки. Стихове за деца. 1938; Философски предпоставки на символизма. 1938; Философски студии. 1938; Цар Януари. Приказки за деца. 1938; В страната на розите. Хумористична поема. 1939 (1943); Ботев като поет. 1941; Изследвания върху строежа на стиха с оглед към българската поезия. 1942; Естетическа работа; Купол. Избр. стихотворения. 1943; Росни капки. Избр. стихотворения за деца. 1947; Избрани произведения. Стихове и поеми. 1954; Песни за малките. 1959; Избрани произведения. 1962; Стихотворения. Поеми. 1978; Златни ниви и бойни полета. Стихотворения и поеми. 1985; Слънчова сестра. Стихотворения. 1988; Сънят на любовта. Лирика 2000

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания. Дебелянов е от поетите, чиято биография има значение за творчеството му. 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бил е на 19 години. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов. През 1907 год. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Голямо значение има неговия приятелски кръг – Димитър Подвързаров, Гео Милев, К. Константинов, Н. Лилиев. Начина им на живот включва честите запивания и обмен на творчески идеи по време на разговор, както и личната кор................я с Лилиев. Литературата е начин на живот за тях, оставайки си пълноценни личности.

В ранните текстове на Дебелянов няма нищо символистично – преповтаря „Сън за щастие” на Пенчо Славейков. По това време литературата се пише за ближния, за духовно сродния човек. Божеството се демонстрира като нов културен тип. Изцяло се налага духовността и нравствената проблематика като цел на българската литература. Българският символизъм е различен от западноевропейския с това обръщане към епоса и нравствеността.

Особено важно е присъствието на Дебелянов в кръга „Звено”. В него първия текст „Легенда за разблудната царкиня” на Димчо Дебелянов. Дебелянов не издава стихосбирка приживе.

През 1920 година текстовете на Дебелянов са събрани в един том под редакцията на Д. Подвързагов, К. Константинов и Н. Лилиев. Неговата лирика има три дяла – индивидуалистичен, символистичен, реалистичен. Дебелянов поетизира нравствени проблеми.

„Миг” – присъстват пространствени топоси. Градът е мъртво пространство, символ на модерното време. Мигът се превръща във вечност и прозрение. Самотата съществува като начин на живот. Душата преодолява времето и пространството.

Пенчо Славейков е модерен и с идеите и с поетиката си. С нега започва модернизирането на българската литература. Той е предходника на символизма.

Съдбата е основна тема в поезията на Дебелянов. Няма друг такъв поет, който чрез творчеството си да изразява съдбата на битието. Съдбата е структурно битие, причинена от жестока сила излизаща отвън. Назована е с различни имена. Аза чувства, че има съдба, която е предначертала житейския му път и той няма влияние над нея. Дълбоко изживяване имат различните нюанси. Проблема за съдбата е ключов в поезията му. Съдбата дава различни варианти на човешкия бит и сила произлизаща от битието по различен начин; всичко е текст написан някъде – фаталистично разбиране на съдбата. Съдбата е сила, но все пак и от човек нещо зависи в определени моменти, в зависимост от избора. Съдбата представя различни изпитания пред човека. Първия прочит на нейните знаци е определящ съдбата. В едно значение е детерминиращата сила, а във второ значение е детерминирано битие. Идеята за човешката съдба е в избора на човешкия път. Има и идеи за съдбата, която си играе с човека. Човек може да си промени съдбата. Съдбата на всеки човек е провидението, като воля на бога. Най-силно вярващия се слива с провидението. Затова е драматична поезията на Дебелянов.

Като елементи на поетизиране дълбинните изживявания на съдбата са като категорична предопределеност. Това снема дилемата да се примири или да се бори и съставят енергията си в изживяването на съдбата. Изживяването е стремеж да се осмисли съдбата, каквато е такава.

„Под сурдинка” – Аза гледа на съдбата отвън. Животът е изтекъл от гледна точка на аза. Цикълът е поетизиране само на равносметката. Тук има диалог между аза и живота. Традиционното звучене се дължи на това, че съдбата е текст даден на аза за тълкуване – правилно или неправилно – обезличаване на личното битие. Традицията представя аза, който е разчел съдбата и битието. Това е равносилно на страдание, нещастие, несъгласие. Тук има неспособност да се разчете текстът, която се смята за грях. Присъства чувство за вина, че е неразчетен текстът. Текстът дава образ на желаното битие, което е било възможно при правилно разчитане на текста. Например „Ти си сам смъртта избрал”, смъртта символизира празното битие, нещастие. Символната част е освобождаване от властта на съдбата. Връзката между човек и съдба се обяснява с това, човек има ограничена свобода да решава съдбата си. Ограничени са възможностите му да избира. Те не са зададени от човека, а от съдбата. След като е направен избора той става съдба. „Под сурдинка” е кодов текст за разбиране на Дебеляновата поезия.

В текста на Д. Дебелянов „През вековете” съдбата е изцяло вън от Аза. Тя е в първоначалния грях. Аза знае причината предопределено за страдание и това ражда примирението от нея. Дебелянов използва християнски сюжет, но текстът няма поетизация на християнското усещане. Такова усещане има м „Молитва”. За едно християнско усещане човек не е абсолютно зависим от първоначалния грях, че има свободната воля сам да избира съдбата. Всичко, което се случва е изпитание. Ако преодолее изпитанието – върви по пътя на християнските закони – влизаш във вечността. Няма голямо и малко изпитание, важното е да го преодолееш. „През вековете” поражда примирено трагическо звучене, изключва трагическото изживяване и страданието.

„Миг” и „Слънчогледи” – страдание от невъзможността да се обясни страданията от съдбата. „Слънчогледи” е пряка реплика към „Книга на Йова”. „Слънчогледи” включва мотив от книга на Йов. Това стихотворение е емблиматичен текст на символистическата поезия на Д. Дебелянов. Текстът дава свобода да се тълкува лирическото Ти – бог, съдба, сатана. Йов е вмъкната – „защо съм наказан незнам”. От това следва, че страданието е родено от незнание за своята съдба. Очевидно е, че страданието е основен патос в приближаването на съдбата до войните. Битието на лирическия субект се идентифицира като страдание независимо дали е представена или не.

„Миг” представя очакване на чудото. Тук също е представена неспособността за познание на временното. Символизирана е тоталната самота на човека. Тук също има мотиви от книгата на Йов - Йов, който не стига до просветление.

Усещане за съдбовност има в следните стихотворения: „Да се завърнеш в бащината къща”, „Аз искам да те помня все така”, „Легенда за разблудната царкиня”.

Цялата поезия на Дебелянов представлява една борба между Аза и съдбата. Победата над съдбата е във военните му стихове. Там военния субект се разширява чрез сливане с войнишката маса. Предупреждението за смърт е осъзнато, но не се изживява трагично, защото е върху всички чела. От тук следва, че споделената съдба престава да бъде страдание и проклятие. Личното страдание се превръща в прозрение.

Извън времето е другият живот на Аза, живота визиран след смъртта. Смъртта е визирана като завръщане, което не обезсмисля битието във времето. Лирическия Аз изживява битието си като пълно. Това е благодарение на прозрението за вечността. Чрез визията за смъртта Аза се завръща в своята родина. Чрез призмата на вечността смъртта прониква в смисъла на временните неща. След като времето е рожба на вечността то от това следва, че е ценно.

Стихотворението „Да се завърнеш в бащината къща” представя бленуване на идеалния свят. Представена е невъзможността да се постигне бляна.

„Аз искам да те помня все така” – поетизация на трагична любов и невъзможността за постигане на бляна. Любовта се изживява едновременно като висша ценност и страдание. Вярва се, че ще продължи във вечността и в това има съмнение. Например в „А в своята вяра/ сам не вярвам аз” истинската любов е представена, като преодоляване на вечността и спомена като съхраняване на това.

В „Легенда за разблудната царкиня” като мото се използва „моята душа е инфанта”. Инфанта е непървородната дъщеря. Чрез епиграфа си преодолява мотива за недостатъчния статус. Недостатъчна ценност: в подножието на висок статус, но предопределеност да не бъде достигнат. „Обезславен трон” – загубения висок статус: разобличената царкиня е символ на душата на поета, като символ на човешката душа изобщо. Текстът дава поетическа концепция на съдбата на човешката душа. Емблематичен е текстът на символизма. При него има дублиране на символите. Означава се една и съща същност с различни символи – душата, която не е постигнала идеалния свят. Вечността е кодирана в морето като символ на вечността, на идеалния свят. Тук има предпочитание към оксимороните – девственост. Девствеността е слава за овдовял обезславен трон.