Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница12/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

Образът на царя е равносилен на този на Христос – душата, която копнее за божието царство и грехът, който я отделя от него, от християнска гледна точка. От друга страна това е стремежът към идеалния свят и действителността, която е илюзорна и я отдалечава от идеалния свят. Душата не трябва да се поддава на илюзорната реалност. Идеята за изпитание е действителност – идеален свят. Двата прочета взаимно не се отричат. Абстрактността – душата, като разпъната между доброто и злото и тя трябва да направи своя избор. Текстът е достатъчно символистичен, защото не внушава само една идея. Текстът е многозначен. В друг аспект, в битието – бит, в който се губи творчеството. Изгубения статус е архетип на следствие от първородния грях.

Душата избира света илюзорно пред идеалното, консумативното пред духовното. Съдбата на човешката душа не е в нейния избор, а в това, че не може да избере между двете. Не може да оцени идеалното, към което същностно принадлежи – разкаянието на човешката душа. Това разкаяние е непрекъснато повтарящо се разкаяние за недостатъчното оценяване на идеалното. Текстът внушава, че човешката душа има изключителната способност да решава в борбата между патриотично и трансцедентално.

В този текст има присъствие на мъст. Мъст за отмъщаване на идеалното, което изисква от нея жертва. Жертвата тук е човешката душа, която е слаба да понесе изпитанията, които идеалния свят изисква от нея. Съпричастното с материалното, душата не чувства удовлетвореност и изпитва чувство за вина – трагичност да изживява материалната недостатъчност. Финалът е прелюдия към ново блудство – душата в нейната трагична двойственост.

Идеята за музикалност на символистическата поезия е поетическото разнообразие, което е генератор за музикалност – стремежи за моделно използване на различните размери – различно изискване на размери. Използването на асонанс и алитерация е в музикалността на текста. Истинската поезия трябва да звучи като музика. Емблиматичността за музикалност: „Ти смъртно се мяркаш”.

Идеята за трагичната двойнственост е в душата, която не може да направи избора си: чрез комбинация на символи и превръщането им в общ символ. В стихотворението „Черна песен” няма символи. Там пряко словесно се изразява трагизма на човешката душа. Няма художествена многозначност – те са символи на двойнствеността на човешката душа.



НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ (1885 – 1960). (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов). отпечатва само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали.

През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито един ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенстването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.

Лилиев е автор на две стихосбирки: „Птици в нощта”, „Лунни петна”, „Край морето”. Преводач е от френски, руски и немски. Превежда Гьоте, Пушкин, Толстой, Ибсен, Гогол. Автор е на поемите „Тъмите”, „Градът”, „Зад стената”, „Родина”. Автор е на множество статии за българския театър. Той е част от литературния кръг „Звено”, както и от „Везни”, „Златорог”, „Демократически период”, „Ново общество”, „Оса”. Неговата лирика се приема за най-високата точка на Българския символизъм. В лириката му четем опити за освобождаване от самосебе си. Стиховете му са отворени към всеки. Уединението на човека при него не е гордост, а мъка, от която личността да се освободи. В текстовете на Лилиев виждаме и утвърждаване и разколебаване на утвърдените норми на символизма. Това е диалогична лирика, която ни въвежда във вътрешния свят на литературния Аз.



Съчинения: Птици в нощта, 1918 (1919), Лунни петна, 1922, Стихотворения, 1931, Стихотворения, с предговор от Г. Константинов, 1960, Събрани съчинения, в 3 т. 1964, Стихотворения, подбор и предговор от Г. Константинов, 1968, Стихотворения, 1974, Поезия, с предговор от Никола Фурнаджиев, съставители и редактори Е. Константинова, Н. Александрова, 1985
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница