Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

В уводните глави писателят говори за своите добруджански и русенски дни. Тези глави не са излишни, не са откъснати от другите, те са в дълбока вътрешна връзка с цялостното единство на голямото произведение. В „Записки по българските въстания” е описан бита на българите, живота на котленските овчари в Добруджа. Битът е в границите на цикличното време. Нищо не се случва, освен да се преповтори и преживява бита, няма история, събития, философия. Началото на историята започва от русенското читалище „Зора” със самоубийството на Ангел Кънчев. Това е първото житие в книгата. Постига смисъла чрез своята доброволна смърт в името на отечеството. Тази житийна структура се преповтаря в книгата: родители; години на живот и смърт; предателство; смърт, която е мъченическа.

Следва разказ за русенското читалище „Зора”. Подготвя участието в Старозагорското въстание (1875), участва и в подготовката на Априлското въстание. Описва неговото обявяване, бойните събития, потушаването на въстанието, пътуването до Стара планина, убийството на Бенковски и залавянето на Захарий Стоянов. Авторът създава митовете за времето, за сакралните разкази. Навсякъде историята, героичността, смисълът се постига чрез жертвата.

Писателят в мемоарите рисува себе си и най-вече спира вниманието върху своята личност тъкмо в тези встъпителни глави. От първите глави става ясно какъв човек е бил авторът на книгата през дните на своята младост. Става ясно как един прост, неук човек, затънал в най-черно невежество, успява да стигне до революционните идеи на века, да се нареди до най-издигнатите синове на своята родина, да се превърне в революционер и писател. Тук още проличава какви са били тези овчари, селяни, чираци, калфи, занаятчии, които съставят тогава ядрото на нашия народ. И как по-късно същите тези хора или подобни на тях тайно и полека ще пораснат с няколко века, за да се вдигнат и жертват в кървавата борба.

Авторът, който си е поставил скромната задача да напише само спомени за въстанията, още в началото на творбата надхвърля далече задачата си, и то не в ширина, а в дълбочина. Той запознава читателя с психологията на тези, които ще сътворят въстанията, и на онзи, който ще опише тези въстания.

Писателят разкрива спокойната тиха картина на добруджанските вечери, на песента от хлопатарите, която се слива с игривите звуци на кавала. Тръпките на епохата достигат до спокойния добруджански въздух посредством песните и легендите за чутовни хайдути и войводи.

Но бурята идва, настъпват развълнуваните трагични дни: от безбрежните добруджански равнини героите на творбата са тръгнали към старопланинските върхове. Тук легендите се превръщат в действителност, простите селяни не само стават хайдути, но делото им надминава неясните образи на въображението.

В третия том има четири глави, които по съществото на материала и тематиката принадлежат повече към първия том. В събитията, за които се разказва в тези глави, авторът не е участвал. И макар тук Захарий Стоянов да се на чужди материали, а не на своите спомени, той е намерил и на чуждия материал своя стил, своя дух, темперамент. Затова тези глави са свързани с цялостния материал. Тук са най-кървавите, най-страшните сцени на турския зулум. Те са трагичният епилог на голямата драма. Страданията на перущенци и батачани емоционално са свързани със страданията на българските революционери, хвърлени в затворите и чакащи часа на бесилото.

Третата част е разказ за неговата одисея в турските земи. Тази одисея е пародия на героиката, десакрализация на високото. В книгата е събран документално българският живот от времето на високото Възраждане – бита, морала, вярванията, икономиката, писмени паметници, енциклопедия на времето. Историята и нейната ценност е новата идея, която ляга в основата на българското Възраждане.

Захарий Стоянов сравнява българските исторически личности със светото писание – Господ, апостоли, ангели. Силни са съпоставките минало – съвременно. Патетично е описанието на гробовете на героите. С митологизирането на текста, той превръща историческите събития в абсолютни образци.

Тези, за които пише Захарий Стоянов са духовно посветени люде, вътрешно узрели за подвиг живеещи в световете на идеалното, светлината, в един свят от идеали. За тях преминаването в друг живот е истинският и действителен начин на съществуване.

Захарий Стоянов се опира на няколко големи епически платна, които играят голяма роля на композиционни центрове и които успокояват течението на разказа. Такива се например описанието на лагера на връх Еледжик или избухването на въстанието, или събирането на Оборище, или действията на хвърковата чета. Авторът в своя разказ се движи от малкото събитие към все по-голямото.

Текста на „Записки по българските въстания” в стремежа си да въздейства върху съзнанието е лишен от цитати на велики автори. Книгата е свързана с политическата ситуация през 80-те години. Те влияят върху представянето на миналото. Друга нейна цел е да въздейства върху политическите убеждения на съвременниците. Книгата митологизира миналото – България не е раждала такива герои и надали ще роди. В тази книга има сатирично изобличение на практически сцени – на гроба на Кочо Честименски е поникнало лозе. В голяма част текстовете са обективни. Да въздейства върху политическите убеждения на съвременниците дава пристрастни, тенденциозни оценки на миналото – ученият човек не е патриот. Но много от учените, Цанко Дюстабанов, Каблешков са били имотни. Това противоречие се обяснява, че Захарий Стоянов е политически писател – съобразява се с партията си – либерал (произведения без и средната буржоазия). Отказа от олитераторяване на стила се обяснява с адаптивността – съобразяване с „малоразвитите читатели”.

„Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов открива всички елементи на българската публицистична проза, позната от Ботев, Каравелов и Петко Славейков.

„Записки по българските въстания” е уникална, не само за България, по жанровата си специфика книга. Жанровата й система представлява синкретизъм на няколко жанра. В нея стига своя връх функцията на синкретизма. Тя започва като автобиография, но ако трябва да се определи като жанр, е мемоар. Основно е мемоарна книга, но започва с нестандартно мемоарно предисловие – започва като автобиография. Но в последствие тя се превръща в мемоар. Тук са въплътени възможностите от традициите на българската народопсихология. Захарий Стоянов започва своята книга с разказ за себе си. Авторовия бит и юношеските му години имат етнографска значимост и като психология на авторовото съсловие. „Записки по българските въстания” започват с представяне битието на котленските овчари. Това начало е основа за етонографско изследване. Това добива символична образност. Изследването няма художествена стойност. Това ежедневие не е случайно представено. Функция – чрез собствения си път на човек живеещ в ограничена среда станал чирак в голям град, а след това революционер. Така Захарий Стоянов започва като всички летописци. Неговата първа работа е да представи самия себе си. Така автобиографичния елемент става част от епическия разказ. По интересен начин е вплетено и летописното начало – хрониката.

В „Записки по българските въстания” се символизира узряването на българския народ през епохата на турското робство. Автобиографията е многообразна предистория на узряването. „Записки по българските въстания” са типичен мемоар, в тях няма измислици, а не типичен – няма фразеологизми. Тук нетипична е пряката реч. Не се накърнява автентичността на факта. Захарий Стоянов много пъти е обвиняван като фантасмагор. Белетризирането на историята не я превръща в художествено произведение. Лицата и събитията са действителни, но това не го определя като историографско, защото Захарий Стоянов не използва сухото, стилистично описание. „Записки по българските въстания” въздействат като художествено произведение.

Захарий Стоянов поставя акценти върху второстепенни герои. В „Записки по българските въстания” литературния герой е способен да се откъсне от себе си, от собствената си личност и да се огледа отстрани, като трето лице, да бъде едновременно „аз” и „не аз”. Това също се наблюдава и в „Житие и страдания грешнаго Софрония” на Софроний Врачански.

В полемиките, в пътеписите, във фейлетоните, дори и в автобиографичните си съчинения Захарий Стоянов не желае да приглушава своя собствен глас. И в „Записки по българските въстания”на пръв поглед като, че не иска да освободи повествованието от своето лично „аз”.

Докато в началните глави на творбата си Захарий Стоянов разговаря повече за себе си, впоследствие неговата личност започва да изчезва. Все по-малко биографични елементи се мяркат в повествованието. Баща му, старият Джедев, се явява само за миг с тоягата и псувните си, мярка се след това от време на време, за да изчезне завинаги от книгата. Дори за смъртта на майка си писателят съобщава само с едно изречение, между другото. Неговите роднини ги няма изобщо. Цялото му внимание е насочено навън, към събитията, към историческите герои, взели по-голямо или по-малко участие в революционните борби.

На себе си като герой в тези събития писателят започва да гледа също отвън, отстрани като че е трето лице. Това е рядко явление не само в нашата литература. Авторът се описва в действията си и не желае да предава психическите си изживявания. Със сурова обективност той проследява и хубавото, и лошото, което извършва неговият герой Захарий Стоянов. Нещо повече – авторът започва да иронизира този свой герой, да му надсмива, на места дори да го хули. Захарий Стоянов се подиграва при всички случаи със себе си и му прави изключително удоволствие да дири смешното в постъпките си. Той не скрива ироничното отношение и на другите към неговата личност. Този герой Захарий Стоянов, често е смешен, но никога не става жалък.

Писателят е щедър, когато описва чуждите подвизи, и почти нищо не говори за собствените си дела. И като автор той се стреми да се скрие – нарича себе си „прост повествовател на фактите и събитията”. Авторът се стреми да бъде обективен и когато описва противниците на въстаналия народ – турците. Той предава и хубавите, и лошите им страни, прекланя се пред смелостта на отделни техни прояви или пък пред великодушието на някои турски управници.

Захарий Стоянов не пише „легенда за Априлското въстание”, а истината за него. И той умело подбира героите, събитията, детайлите с оглед на своята основна цел и задача. Но авторът винаги стои зад събитията. Неговият поглед не ги изоставя.

Захарий Стоянов не забравя никога, че неговите герои са исторически личности. Те действат така, както е близо в действителност, а другите, диалозите им са в съгласие с техния исторически характер.

Реката, Дунав, придобива символично значение в мемоарното произведение. „Записки по българските въстания” придобиват художествено внушение, без да са художествено произведение чрез съпоставката на Захарий Стоянов. От книгата на обикновен летопис се превръща във философия на живота. Тук няма ограничен максимализъм. Тя е изключително дълбока, национална книга. Проявите на страх открояват чутовния героизъм на хора като Каблешков, Кочо Честименски, Бенковски и др. Чрез образите на масова саможертва се изгражда пантеон. Книгата започва със заглавието „Записки по българските въстания” и следва подзаглавие „разказ на очевидци”.

Главната тема, централния обект на „Записки по българските въстания” е историята на двете въстания от 1875 и 1876г., описани така, както ги знае авторът, като участник в тях. Народът е главният герой. Захарий Стоянов използва и разкази на много други очевидци. Книгата е пълна с исторически документи, на които той се осланя и с които свързва своите типични наблюдения, впечатления и преживявания. Изобщо в „Записки по българските въстания” е изобразена реалистично-историческата действителност – посочени са вярно ония основни обществени сили, селяните (най-вече), градските занаятчии, народната интелигенция. Във въстанието участва преди всичко селската маса. Най-подробно е обрисувано революционното движение, подготовката на въстанието и отношението на различните обществени прояви към него. Авторът е изобразил вярно, реалистично, внушително цялата обществена, идейна атмосфера на епохата. В това отношение неговите „Записки по българските въстания” ще останат недостижим документ, издигнат до равнището на значително художествено дело.

В трети том автобиографията е след въстанието, то няма значение на исторически факти, събития. В тази част, втора биографична част, Захарий Стоянов е вече апостол. След това продължава и за историческата личност Захарий Стоянов. Те са равносилни на мемоарни. Освен историческото придобива плът и биографическото. Има дори и нецензурни думи, но целта е истината. „Записки по българските въстания” са лишени от вторичната подготовка на работа присъща на всеки мемоар и затова може да бъде четено като художествено произведение. Типичният мемоар се интересува от всеки фактологичен детайл. Захарий Стоянов казва „... помни ли ти някой името...” след което поставя акцент върху значението. Захарий Стоянов използва хипотетичен дискурс, когато нещо не знае, той се стреми да го опише, например: убийство, знае за факта, но не го е видял, разказва се с подробности, които едва ли са му разказвали. Затова авторът се старае да създаде контекст, който не може да влияе на историческия разказ.

Епизодите се разказват от вън, дистанцирано и от вътре, потопен в събитията – съзнателно се отказва от своето значение за събитието и я разказва като участник. Епизодите: срещата с Бенковски, кървавото писмо са описани от вътре. Това описание определя характерната конструкция. Тук има граматически неправилни думи. „Записки по българските въстания” остават нещо повече от мемоар. Идентифицира се като народно-психологическа философия. Представя историята като двуединство, като водачи и масата на водачите. Тук се психологизират срещите със смъртта. Но това придава универсалност на книгата.

В „Записки по българските въстания” има сакрализация на българското. Белетристичният характер на това произведение се определя от най-съществения материал, който съставя неговото съдържание – битовите описания, широкото изображение на обществено-политическото и социалното положение на народа. В тази книга се изтъква народът, главно селската маса, като основен двигател на въстанието, а чорбаджиите се заклеймяват като врагове на народа и като предатели. Тук се оправдава и утвърждава въстанието, подчертава се неговата историческа необходимост.

Присъствие на кървавото писмо: кървавото писмо е дадено в кавички. Първият път той е чул, вторият път се изгубва. Но Захарий Стоянов го предава – прочитането му и въздействието му – доосмислянето му е придаване на художествени конотации на мемоарното произведение. Той не фалшифицира историята.

Магнетичност на„Записки по българските въстания”: Обикновено се предават събитията и субективно се оценяват. Захарий Стоянов винаги е бил честен. Той е прав да оценява субективно, защото според него неговият текст не е роман.

Белетристичното звучене е следствие от домислянето. Това звучене се постига и чрез сравнения, метафори и епитети. Притежава изключителен талант в това основание. Според Иван Вазов Захарий Стоянов е притежавал чудовищната сила на популярното слово. С първата характеристика е можел да свали една партия, с един епитет да развенчае ореол. Силата на сравненията се базират на умението да са по-отдалечени от това, с което се сравнява – „...фасовете им светеха, като звезда...” – усет за единство на комично и трагично – „...в една ръка черпак, в друга нож...”.

На комично равнище се внушава художественост на действията от начина по-който са подредени събитията. Присъстват лайтмотиви – реката. Реката носи внушение за символичност. Умението му да сравнява надгражда над обикновения мемоар. Това е нестандартна философия на историята. Река Дунав се свързва с националното освобождение. Захарий Стоянов за Волов пише, че е змията на Оборище (демонстрация, че и змиите не могат да убият). Волов е мек, той плаче, когато се карат. Нежният Бенковски се плаши, когато го полазва змията. От това следва, че водачът е силен, когато народът е силен, когато е в подем. Бенковски е характеризирана личност – вещества сред масата ирационално – не е важно какво казва, важното е, че той го казва. Ирационалната маса го възприема като личност, която говори с глас, което идва отгоре и прави това, което той казва. Захарий Стоянов притежава усет за знанието на символите с оглед на психологическо въздействие. Чрез съпоставките фактите разкриват.

Главният герой на „Записки по българските въстания” е българският народ, който Захарий Стоянов така добре познава и обича. Един народен човек е трябвало да опише народа в тежкия и напрегнат исторически момент, да го покаже такъв, какъвто е, без да го идеализира, да разкрие как се раждат героизмът и предателството, как сред народната маса се открояват героите и предателите, да посочи невидимия механизъм при всички онези мъже, жени, старци и деца, които са грабнали оръжие и са тръгнали в бой за свобода.

Една от най-трудните задачи на автора е да покаже как обикновените селяни се решават да тръгнат по пътя на въстанието, какви са колебанията им, съмненията, вярата и готовността за саможертва. Селянинът е превъзмогнал вече вековната обич към земята и труда, вековните обичаи и нрави и се е заел с друга работа, която е далеч по-рискована, но и по-важна за него.

Не само възторгът и устремът на народа са предадени в тази силна творба. Писателят е разкрил колебанието, съмнението, уплахата още при подготовката, а и в първите дни на въстанието, при преминаването от думи към дела, от опиянението към трезвата реалност. И по нататък – при първите срещи с врага, при раждането на уплахата, при първите погроми и поражения. Наред с героите, подвизите, незабравимите сцени на саможертва Захарий Стоянов е нарисувал с епическа доброволност и раждането на измяната, предателството, подлостта. И е подирил вътрешните причини за тъмните дела в конкретната историческа обстановка, вечните извори на предателство: страха, парите, робското чувство, простотията, желанието да се харесат на властниците, вярност към властта, стари грехове, консерватизъм, икономически връзки.

Захарий Стоянов особено е наблегнал на предателите след разгрома, които вършат своето нечисто дело от простотия, незнание и тъпота. Читателят въвежда „същите” тези овчари, които са се явили сякаш самоцелно в началото на „Записки по българските въстани”, затънали в своята душевна тъпота, как сега започват да ловят нещастните въстаници, плъзнали из Балкана, за да се спасят от турските шайки. Авторът отбелязва, че българските колибари са се държали с въстаниците много по-зле не само от каракачаните, но и от турците. Описанието на онзи предател Петко, който оковава с конски букаи краката на пленения от него бунтовник и се радва на своя „подвиг” повече от турците, е сред най-отблъскващите в голямата книга.

Народът е главният герой на „Записки по българските въстания”. Но сред този многолик народ, сред неговия героизъм, подвизи, съмнения и вяра се открояват отделни образи, на които летописецът е спрял своето вдъхновено внимание и които е изобразил с проникновение и сила. Те са много, повече от сто, и писателят е разгледал всеки от тях съобразно с историческото му място и роля.

Начело на всички тези герои стои, разбира се, ръководителят на въстанието, главният войвода – Георги Бенковски. Образът му е едно от върховите постижения изобщо в портретистиката ни, един от най-живите и ярки герои на нашата литература. Бенковски твърде добре е познавал мощта на турската държава. Като бивш търговец той е имал конкретна представа за безпределността на империята. Той е знаел като никой друг рисковете на делото. Той самият съумява да се превърне в олицетворение на свободата.

В духа на епическата традиция Захарий Стоянов показва и лошото, и хубавото в своя герой. В неговата неизчерпаема енергия има много самолюбие, но и готовност за себежертва. Авторът ни е показал тази непреодолима сила на волята, която не само смачква шепота на съмненията в душата на апостола, но успява да се слее с народната воля и да продължи в сърцата на народните герои оттатък поражението.

Бенковски е показан и в дните след поражението, крачещ към предателя и своята гибел. Войводата, който преди дори „се е кръстел с отсечени движения”, който се е готвил да отиде в родната си Копривщица с две хиляди души, за да се срещне с омразните си чорбаджии, сега моли Захарий Стоянов да не го изоставя, често плаче и „гласът му отронва чужди звуци”.

Захарий Стоянов подбира грижливо онези свои герои, които трябва да нарисува редом един с друг, за да ги противопостави или допълни. Не случайно в „Записки по българските въстания” до Бенковски винаги стои сякаш Панайот Волов. Рядко могат да се открият противоположни и заедно с това взаимно допълващи се характери. За да се почувства разликата, авторът внимателно и с любов рисува благородната свенливост и нежното очарование, широката демократичност на Волов. Ако Бенковски е въплътената воля на народа за икономическо и политическо освобождение, Волов е олицетворение на неговата чистота, на неговата безкористност, на неговата лирика.

Захарий Стоянов е войнствена личност. Той обича битките, сраженията, победите. Не може да понася пасивната съзерцателност дори на едни писател като Иван Вазов. Но разгневеният летописец се отнася с нежно съчувствие и разбиращо внимание към трагедията на най-кроткия сред смелите – Панайот Волов. Той се прекланя пред Бенковски, готов е да го следва навсякъде, признава величието му, но всеки пак като се обича повече Волов.

Много са силните страници в „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. Но едни от най-интересните, най-ярките са тези, в които е описан ловешкият затвор и образът на Тодор Каблешков. Тук поразява необикновената вътрешна мощ на апостола. Той, бунтовникът, смазан от глад и бой, намира сили не само да разказва весели истории пред затворниците турци и цигани, но и да накара тези врагове на българите, поклонници на бабаитлъка, да почувстват духовното превъзходство, обаянието на революционера. Живописната група на турските бабаити, мръсната задимена изба сякаш са осветени от ярката светлина, която струи от болния, бледния, ранения Каблешков. Това е духовното въздействие, моралната чистота, която излъчват нашите най-добри хора през тежките дни на Априлското въстание. От даскал Минков става търновският архиерейски наместник, а по-късно и апостол. Той се самоубива, за да не издаде никого, да остане верен на своята апостолска клетва.

Личността на Каблешков, човекът, който е започнал въстанието, дава най-ясни измерения за моралната устойчивост за връзката между скромността и силата на българския национален характер.

Суровата борба винаги ражда романтика. Всички тези ярки герои начело с Георги Бенковски са романтични фигури, необикновени, които се открояват сред народа, извисяват глави над него, смело и мъжествено влизат в историята и в бъдещето.

Но Захарий Стоянов, който с такава непосредствена правдивост изобразява народния героизъм, е пожелал да надникне в глъбините на морето от селяни и занаятчии, които участват в историческите априлски дни, и да измъкне оттам някои най-характерни образи, да разкрие тяхната човешка същност и да ги покаже: ето такива бяха хората, които сътвориха събитията!

Подвизите на народните хора като Кочо Честименски, Бачо Киро или братя Жекови надхвърлят всяка обикновеност, навлизат в самите висини на духа, вграждат се сред незабравимите исторически събития. Образите на такива личности като баба Тонка Обретенова или отец Матей Преображенски-Миткалото, също не са съвсем обикновени по своята мащабност и по своята енергия, която надвишава нормалните човешки измерения.

Писателят е съумял да превърне Иван Арабаджията от село Царацово, Пловдивско в олицетворение на българина, на българския народ. Захарий Стоянов изобразява най-обикновен героизъм, лишен от всяка поза, от всяко съзнание за своята стойност, от всяко желание за възхвала или за отплата.

Този селски човек е бил приятел на Левски. Цял живот той ще си спомня за Апостола. В дните на трескава подготовка за въстание неговата малка къщичка приютява мнозина революционери. Иван Арабаджията е показан и по-късно, като участник във въстанието, а след това как с 40 оки вериги обикаля затворническите коридори все спокоен и мъдър. Той е еднакъв и през дните на победата, и през дните на погрома, страданията, мъките. В първия случай никога не става патетичен, защото е чужд на „тая задъхана лъжа”. Във втория случай той не става жалък, защото е чужд на всяка подлост. Търпеливо, спокойно, след като е изнесъл безброй битки и е рискувал многократно живота, семейството и дома си, Иван Арабаджията дочаква Освобождението.