Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница3/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

Той ще продължи борбата: ще участва в Съединението, а след това в Сръбско-българската война, все така тих, спокоен и всякога там, където неговият дълг го призовава. Той не се отчайва от несполуките, в тежките минути на живота си не мисли за смъртта, не се оплаква. Погледът му е винаги вперен напред, към бъдещето на родината. И спокойно крачи по своя път, който е поредица от подвизи. Иван Арабаджията остава верен на себе си и на родината. Образът му е от най-ярките и силни образи на българин, създадени в нашата литература. Това е образът на незнайния войн от Априлското въстание. Той е изразител на най-съществените черти на нашия национален характер: храброст, трудолюбие, скромност. И на най-съществените черти на нашия национален героизъм: способност за постоянна себежертва, нравствена чистота, грижа за запазване на народната чест.

Нравствена поетика – гледната точка на речта пулсира между позицията на човека, който е преживял тези събития и който ги е преживял отдавна и може художествено да ги оцени.

Отвън разказания епизод е този, който го разказва чрез знанието си и го анализира (преди 10 години) – от края чрез оценката. Когато епизодите са разказани от вътре, то те са разказани от гледната точка на непосредствен участник в събитието. Произведението се строи по художествената литература. Това се разбира от срещата му с Бенковски. Ако беше разказ отвън е щял да отбележи „този човек е беше Бенковски, но аз не знаех”. Но този пасаж е отвътре разказан. Захарий Стоянов подробно описва впечатлението си от Бенковски и накрая съобщава личността му.

„Записки по българските въстания” е митологизация на лирическото въстание. В нея има активно включване на християнските кодове. Чрез сравнения е използван списък с личности и събития от Библията: левченици, светци, Румъния е наречена „света”. Тук думите християнин и българин са синоними. Саможертвата на въстаниците е равносилна на христовата саможертва. След приемането на смъртта, биографията е структурирана като житието. Това приемане на смъртта е сакрализиране на националната идея.

Описанието на самоубийството на Ангел Кънчев има много важно значение. Това означава, че има промяна на статуса. Също има важно значение, защото представя инициациите на героя разказвач. Захарий Стоянов е неволен свидетел на самоубийството и представя своите разсъждения. Представя различни гледни точки за причината и приема истината, че Ангел Кънчев умира за България, т.е. да не бъде арестуван, за да не издаде кода. Захарий Стоянов е пред изпитанието да реши постъпката му. Той го сравнява с Христос, но и самоубийството е грях – смъртен. Захарий Стоянов е мислил, че щом един човек е жертвал материалното си благополучие и перспективи, защо и той да не се запише в комитета. Според него Ангел Кънчев е последвал Христос, защото няма какво да губи.

Самоубиеца, Ангел Кънчев, е представен като равен на Христос. Макар от догматична гледна точка това да е грях, за него не е важно деянието. И Христос е можел да се спаси, но той също се е „самоубил”. Тук е важна мотивацията. Самоубийството се тълкува като равно на любовта към ближния. От това следва инициация: чирак – любопитен посетител на читалището – революционер.

По факти, народът изживява своята история по модела на свещената история: посрещане на Александър ІІ в Свищов – истински, а не в „Записки по българските въстания”. Иваница Алеков, 80 годишния старец се отъждествява със св. Симеон, а Александър ІІ с Христос. След това, запалването на село Каменица е описано в „Записки по българските въстания”. Захарий Стоянов не е способен да обясни на селяните, че селото ще е запалено, като се аргументира с апостолите, които са казали. Един старец сам опожарява къщата си. Тук модела на поведение е на човек, който никога не е бил провокиран от пропаганда, но саможертвата в случая е отъждествяване на собствената история с библейската.

Екзекуциите в турските затвори (8) са описани, като психологически аналитизъм спрямо последните часове на осъдените и тези, които са с тях. Срещата със смъртта има стойност на послание за същността на човешката душа.

Начело на всички герои стои ръководителя на въстанието, главния войвода – Георги Бенковски. Той е един от най-живите и ярки герои в нашата литература. Бенковски е представен чрез въздействието си над околните. Неговия образ е съчетание от суровост, избухливост и трезва мисъл. Определенията, които Захарий Стоянов използва за него са: „българския войвода”, „главния виновник за Априлското въстание”.

Вниманието към Волов от страна на автора е по-слабо, защото той не заема водаческото място, което отказва. Той привлича вниманието към себе си, чрез добродушие. Притежава неподправено благородство. Отказва се доброволно от първенството, като оценява Бенковски като по-достоен.

Образът на Иван Арабаджията е колоритен. Той се различава от другите в много отношения. Никога не става водач и агитатор, няма дар-слово, но силата му е другаде, а именно в доверието, което внушава в себе си, в готовността да извърши това, което му се нареди. Много са „силните” страници в „Записки по българските въстания”, но един от най-интересните, най-ярките са тези, в които е описан ловчанлийския затвор и образ на Тодор Каблешков – с неговата сила и величие. Личността на Каблешков ни кара да си припомняме за историческите традиции на описаната нравственост и духовна чистота, която винаги ще осветява най-добрите наши революционери.

Захарий Стоянов строи първия пантеон на българската духовна святост. Накрая се вписва личността на автора – житие на автора, който осъзнава ценността си като личност. Личността на Захарий Стоянов е представена като рожба на времето, с великото и възвишеното, с героиката, със страха. Той е една мащабна, хармонична личност, която се бори за живота си. Иронизира себе си. Разбира природата на своите и чуждите. Книгата е уникален паметник на българската история. Захарий Стоянов създава първата представа за Високото Възраждане.

„Записки по българските въстания” са несъмнено най-значителното, което е създал Захарий Стоянов. Но наред с летописа за Априлското въстание бившият овчар издава редица книги, редактира десетки вестници и списания, написва стотици статии, есета, фейлетони.
Иван Вазов – литературно и културно дело. Лириката на Вазов. Прозата на Вазов – разкази. „Под игото“
ИВАН ВАЗОВ (1850 – 1921). Патриарх на българщината. Иван Вазов като литературно явление е създаден от приповдигнатата атмосфера на оная бурна и възходяща епоха, която наричаме българско национално Възраждане. Иван Минчов Вазов е класически български писател, академик, смятан за патриарх на българската литература. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Щастливото и безгрижно детството на поета в уютния дом на Минчо Вазов, е възкресен с носталгична любов и топъл хумор в знаменитата вечеря у чорбаджи Маркови в „Под игото”. Голямото влияние върху духовното развитие на Вазов оказва неговата майка Съба – общителна и с поетичен усет жена, с необичаен за тогавашния женски бит интерес към литературата и с вродено чувство за хумор. Тя първа прочита на своите деца и на събралите се съседки „Александрията” и „Телемаха”. Тя по-късно покровителства и неговите първи литературни опити, пазейки тайната на младия поет. Заради всичко това Вазов цял живот изпитва към нея безкрайна благодарност („Майка ми”). В неблагоприятните условия на робската действителност Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата свежа любознателност цял живот допълва пропуснатото. Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище (описано в спомените му „Даскалите”). През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“).

През 1870 в „Периодическо списание на „Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“. „Борба” му донася с първата популярност като поет. Когато му омръзва да слуша укорите на чичо си, една нощ Вазов избягва и „немил-недраг” попада в Браила между знаменитите хъшове в кръчмата на Никола Странджата (обезсмъртена по-късно в повестта „Немили-недраги”). Два-три месеца споделя братски „техния живот, техните идеали и авантюри”, запознава се и с Христо Ботев. През лятото на 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения от Тодор Каблешков Сопотски революционен комитет. Вдъхновен от започналия нов патриотичен подем и от излязлата по това време стихосбирка на Ботев и Стамболов, написва програмното си стихотворение „Новонагласената гусла”.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира във Влашко. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

През този период емигрантската култура и литература в Браила се свързва с българското книжовно дружество. През този период българската интелигенция е извън границите на Османската империя. Центровете на българската книжнина по това време са Виена, Одеса и Цариград.

Пловдивски период. В Пловдив е началото на българския театър, музикалното изкуство, българската живопис. Тук също са събрани интелектуалци като Захарий Стоянов, Константин Величков, Петко Рачев Славейков. Вазов през 80-те години участва в българския политически живот на Източна Румелия, като депутат.

От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията ( Търновска Конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „ Наука“ (1881 – 1884) — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ (1885) — първото чисто литературно списание в България. Тези двете списания са централни. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?” и др. Създава цяла национална литература в миниатюрно, петдесет годишно творчество: стихосбирки, лирика, епос.

В Пловдив Вазов пише и издава „Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”, „Сливница”. Също тука пише и първите си прозаични текстове „Спомените неотдавна”. Демонстрира едно ново културно поведение, което се състои в това, че показва идентичността си с културните ценности на романска и германска Европа. През 70-те години Вазов демонстрира културната идентичност с българските културни идентичности, а през 80-те години демонстрира нов тип поведение. В Пловдив през 80-те години се раждат неговите идеи за обновление на българската литература – идеята да се търси общочовешкото и художественото като цел и смисъл на литературата.

Руски период. Автор е не само на първия български роман, но и на първото произведение, което има световна известност „Под игото”. През есента на 1886г. , след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. През 1888г в Одеса пише първия си български роман – „Под игото”.

Софийски период. От 1889 живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.

През третия си период подготвя две стихосбирки „Звукове” (София 1893г.) и „Скитнишки песни” (1899г.). Тогава се появяват и първите му сборници с разкази: „Драски и шарки” в два тома (93 и 95г.), „Видено и чуто” (1901), „Пъстър свят” (1902), „Утро в Банки” (1905). Създава жанра на българския разказ чрез тези свои сборници. В София печата и „Под игото”. За първи път романа излиза на английски език като книжно тяло. През 1894г. излиза и на български език като книжно тяло.

Пише и други романи: „Нова земя”, „Казарларската царица”, „Иван Александър”, „Към пропастта”, „Службогонци”. Втория роман на Вазов, „Нова земя” излиза през 1896г. Третия роман „Казарларската царица” излиза през 1903г.

През този период пише и исторически произведения – „Легенди при Царевец”, повестта „Иван Александър”, романа „Светослав Тертер”. В тези произведения описва живота по времето на второто българско царство.

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми: 1. Свободата на България и борбата за постигането й; 2. Любовта към рода и родината; 3. Защита и утвърждаване на българското; 4. Геройските победи и позорните поражения; 5. Апатията на Европа към България и проблемите й; 6. Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!”); 7. Безразличието на българските управници.

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881г. за нуждите на новоосновато списание „Наука” написва спомените си „Неотдавна”, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест - „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете” – безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, „Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войникав.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Вазов пише и по времето на войните – патриотична лирика („Под гърма на победите” (1914), „Песни за Македония” (1913-1916). Последната му творба е „Люлека ми замириса” (1919). Повестта „Нора” е вход към ирационалното в човешката психика.

Най-добрите му драматични произведения са: „Немили-недраги” и „Хъшове”. Най-популярното драматично произведение е „Борислав”. Иван Вазов е един от първомайсторите на българския разказ, пътеписи – „Великата Рилска пустиня”. Произведения за ода – „Аз съм българче”, „Чети говедарче”. Най-значимите му текстове са „Епопея на забравените”, „Под игото”, „Чичовци”, разкази.

Вазов е автор на литературно критически работи. Оценява качествата на българската литература. Автор е на много статии по повод създаващия се български книжовен език, на критически статии. Издаваното от него през 1890г сп. „Денница” е важно с оглед на историята на българската периодика.

Делото на Вазов. Създава пълният обем от жанрове на новата българска литература. Установява като задължителен диалога с литературите и културите на романска, германска и славянска Европа. В текстовете на Вазов завършва българското Възраждане и се полагат основите на новата следвъзрожденска литература и култура. В неговото творчество се създава българския книжовен език, представата за изкуство и представата за общочовешкото като ценност на литературните текстове. Вазов заедно с Константин Величков във времето на 80-те и 90-те години на ХІХ век изграждат представата за литературна норма, налагат литературния диктат, създават образците на литературност.

Поезията на Вазов. Първите предосвобожденски стихосбирки на Вазов са пряк поетичен израз на историческото битие на родината. Дните на революционен подем раждат „Пряпорец и гусла” (1876). Трагедията на потушеното въстание намира израз в „Тъгите на България” (1877). Възторзите на довелата до Освобождението Руско-турска война прозвучават в „Избавление” (1878).

В стиховете събрани в „Пряпорец и гусла”, не се чувстват истински мащаби на Вазовия лирически талант, но от тях ни докосват възрожденските патриотични песни, в които оживява масовото революционно въодушевление от Април 1876 година. Читателят превръща стихотворението „На бой!” в популярна бунтовническа песен. Автор, читатели и герои тук се сливат в едно характерно за възрожденската ни поезия общонационално „ние”, в един обобщен лирически образ – образа на българския народ в бурното навечерие на нашето Освобождение.

Стиховете на Вазов за разгрома на Априлското въстание са написани в тревожновъзбудителната атмосфера на препълнения с революционери емигранти Букурещ и събрани в стихосбирката „Тъгите на България”. Политическото равнодушие на западноевропейските правителства към трагедията на българския народ, изостря идейния му поглед и той достига до ботевски безпощадни обобщения за съвременната си епоха („Векът”). Трагичната светлина на пожарите откроява още по-внушително героично-страдалческия образ на родината и великата народна скръб изпълва стиха му с патриотична поетика (”На България”).

Освен вярата в революционните възможности на народа и в неотменните закони на историческия прогрес, Вазов е уверен и в помощта на Русия. Писаното през ноември 1876г. стихотворение „Русия!” е поетичен изблик на създаденото в глъбините на нашата история народно упование в могъщата славянска страна, очаквана „като месия”. Стихотворението „Русия!” и стихосбирката „Избавление”, възпяваща подвига на освободителните руски войски, слагат началото на един характерен за цялото творчество на Вазов мотив, неразривно свързан с основната тема на това творчество: историческата съдба на България.

„Епопея на забравените” (1881 – 1884). „Епопея на забравените” представлява цикъл от оди, поеми – одически поеми. В нея са включени дванадесет поеми написани в периода 1881 – 1883г. Първоначално стихотворенията са включени в две различни стихосбирки: „Гусла” и „Поля и гори”. Целта на епоса е да идеализира личности и да го обяви за митове. В основата на всеки епос е сътворяването на етноса. В новото време епическото произведение представя съдбоносни събития.

Десет от дванадесетте стихотворения в „Епопея на забравените” носят имената на отделни дейци и герои от Българското възраждане и национално-освободителните борби.

Сюжетът е епически – борба за и против епическото битие на България. Епическите внушения се постигат чрез одическите жанрови сентенции – одата обслужва епопеята. Всеки текст поотделно е самостоятелен текст – ода. В съвкупност правят макро творба – епопея. Епичното начало присъства чрез епическото мислене: личност – колектив. Личностите са колкото индивидуалности, толкова и персонални символизации на колектива („Кочо”, „Опълченците на Шипка”). С изключение на малкия стихотворен диалог „Волов” всички творби от цикъла имат лирико-епичен характер. Повечето от тях дори могат да бъдат възприети като малки поеми (най-ясно е това при „Кочо”). Но тук героите и събитията се характеризират преди всичко чрез възторженото отношение на поета – отношението на прослава и преклонение. В редица случаи епичните елементи – събитията и случките – са само нишки, преплетени в лиричната тъкан на „Епопеята” (например „Раковски”). Затова стихотворенията от цикъла се определят като оди. Характерно за одата е и техният патетично приповдигнат и ефективно реторичен стил. Лирическият образ на бореца тук се издига на пиедестала на историческата признателност, а от друга страна, се противопоставя на опошлената съвременност, въплъщавайки висотата на забравените обществени идеали и добродетели.

Характерният идейно-емоционален патос и художествените особености на „Епопея на забравените” намират ярък израз още в първата и в известен смисъл въвеждаща творба на цикъла – „Левски”.

Поетическият разказ за великия Апостол започва с монолога на героя – един съвсем условен монолог, който всъщност играе ролята на класическия увод. Защото това е, тъй да се каже, предисторията на Левски, въведение в митовете, които превръщат отреклия се от света дякон в революционен апостол. И същевременно това са първите ярки щрихи на нравствено-психологическия му облик – на неговия богат духовен живот, на неговата изострено чувствителна социална съвест, на неговия рицарски характер, който търси смисъла на човешкия живот в служенето на някакъв голям идеал.

В монолога на Вазовия герой не се поставя въпросът, дали той да посвети живота си на другите, а само – по кой начин може най-добре да им служи. Така става ясно защо младият Левски се е оказал зад стените на манастира. За неговите високи духовни изисквания монашеският живот е бил все пак по-привлекателен от неосмисленото битово всекидневие. Но нравственият му максимализъм лесно разкрива фалша на църковния догматизъм. Той решава да напусне манастира и да тръгне по пътя на борбата.

Срещу средновековните догми на църквата се изправят идеалите на действения борчески хуманизъм. На служенето на Бога се противопоставя служенето на неговото най-висше създание – човека.

Монологът на Левски разширява своя конкретен автобиографичен смисъл и се превръща във философски размисъл за етичните норми на човешкия живот. И неслучайно именно с това стихотворение започва „Епопеята” – неговият увод, монологът на Левски, в който се решава въпросът за нравствения дълг на личността към обществото, представлява всъщност една широка идейна подготовка към целия цикъл.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница