Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

Още първото изречение въвежда направо в същността на проблема: „Манастирът тесен за мойта душа е...” Следват три строфи с доказателствени обяснения на това категорично отношение, съзряло у героя и като идея, и като чувство. Централната част на стихотворението представлява пряка характеристика на Левски, такъв, какъвто се проявява по време на своята революционна дейност и какъвто остава да живее в националните предания.

Характеристиката на революционната дейност на Левски завършва с два реда многоточия. И този графичен знак красноречиво подсказва, че разказаното далеч не изчерпва всичко, което би могло да се каже още за обаятелния образ и богатия живот на героя. Но от художествено гледище това би било излишно и затова поетът умело приключва тази част с два стиха, които обобщават дълбокия национален смисъл на историческото дело на Апостола. След това авторът се връща към основните факти от биографията на Левски. Но тук вече неговата основна художествена задача е да покаже неговата историческа мащабност.

Левски е предаден... – следва гневен изблик срещу предателя. Левски е осъден на смърт... – следва гневна тирада срещу тиранията. Левски е обесен... – следва лирична апология на бесилото като символ на героичната смърт.

Вазов сравнява предателя със зловещия образ на Юда. Апостолът е мъртъв, а предателят му живее ненаказан нито от обществото, нито от собствената си съвест.

Жанрови принципи: Тук присъства сатиричното начало, което е производно от одата. Ако едно произведение е ода, то задължително съдържа антиподи. Тук има сатирични моменти към проблемите на народа недостойни („Братя Жекови”, „Караджата”, „Левски – поп Кръстьо”).

В стихотворението „Бенковски” се забелязва баладно начало. Тук специалното е, че двата свята се пресичат. Мъртвия минава през света на живите, за да изпълни мисията си. Той отново се връща, но запазва смъртността си („Волов”). Характерно за баладата е предаването на неживата природа като жива.

Географска жанрова сентенция. Вазов структурира макро творбата „Левски” като житие. първата част е инициация – посветеност на отечеството, определена като святост. Във втората част е представена смъртта на Левски, която е мъченическа. В четвъртата част се възхвалява бесилото на Васил Левски. Възхвалата на бесилото е равносилно на първообраза на света, сравнява се с Христос. С оглед целта на Иван Вазов да митологизира личностите, Левски е най-митологичната.

В „Епопеята” липсва хронология. В нея има ода за братя Жекови, но липсват титани на революционната творба. Това носи внушение, че ценността на личността е в нейната отдаденост на нацията. От гледна точка на въпроса те се жертват, т.е. те са еднакво велики.

Семантичен ореол на стихотворния размер. Определението стихотворен размер с оглед на това, че е присъщ на много ценна творба е знак за дадена тема. Четиристъпния хорей се явява като знак за интерпретация на фолклорни сюжети. Осемстъпния хорей се явява като знак за интерпретация на любовта и смъртта. Стиховете на Вазов са изградени в уникален размер – силабически размер с две постоянни ударения. В „Епопея на забравените” времето на Възраждането е уникализира.

Утвърждаване на свръх ценността на българските исторически личности:

1. Кода на античната история;

2. Кода на новата светска история – от Колумб насетне;

3. Кода на християнската религия.

За да внуши изключителната ценност на героите, Вазов ги сравнява по три кода и чрез скрито цитиране на стихове от Библията (Каблешков – Паисий). Само одата „Левски” включва и трите кода: Прометей – Хус – Христос. Паисий – в Йоан Богослов. Образа на Христос кореспондира с акта на сътворението на света, чрез словото си. Словото на Паисий е знак за създаване на български духовен свят. Неговото слово е равносилно на словото на Бог, който създава света. Кореспондира с идеята на Вазов – края на стария свят и идеята за новия свят.

Жертвата на Кочо, стихотворението „Кочо Честименски”, е равносилна на жертвата на Авраам, а пътя на Караджата е равносилен на пътя на Христос към кръста.

Интересно е сакрализирането на стихотворението „Братя Жекови”. Сакрализиран е не само Михаил Жеков, който извършва братоубийство и самоубийство, но сакрализирана е и душата на другия брат, който е готов да се предаде. По този начин той осквернява душата си. Михаил изкупва греха на Георги, както Христос изкупва греха на хората с кръвта си. За революционната идеология на 60-те години на ХІХ век, да предадеш тялото си на неверника е равносилно на оскверняване на душата. От това следва, че в сакрализирането на самоубийствата във „Васил Левски”. Христовите души се откриват тук: „Който загуби живота си заради мене ще го спечели, който го запази ще го загуби”. Христос е равносилен на Отечеството. По думите на Христос няма полза да имаш света, ако навредиш на душата си. И в текстовете на Вазов самостоятелното е идентификация на западането на душата.

Социална лирика. Социалната лирика е израз на моралното и нравствено отношение на Вазов към обществото. Той не може да приеме апатията, която е в душите на неговите съвременници, липсата на духовен полет, липсата на идеали за съществуването. Идеали и духовен полет – от ценностната система на позитивизма на ХІХ век.

Огюст Конт поставя поставя основите на позитивизма. ХІХ век създава идеали за социалния и гражданския живот. Такива идеали Вазов не намира в своите съвременници. Не приема лъжата, насилието, несправедливостта като норми за обществено поведение. Не може да приеме злото, чрез което се гради социалното и обществено пространство. Вазов не приема също бедността, социалните страдания, безправието на силните на деня. Тези теми представя и в разказите си.

Във възрожденската история е имало духовен градеж. След възраждането е граден на силните на деня. Обществото губи посоката си и целта си като духовен смисъл в края на ХІХ и началото на ХХ век.

Друга тема в лириката на Вазов е природата. Отношението на Вазов към природата е двуяко. Възрожденските текстове сакрализират своето, родното, българското – горите, долините, реките на България. Целият дух на Възраждането е да намери в своето онази същност, чрез която да се идентифицира. След Възрожденското отношение на Вазов е друго – в природата той намира онова, което не може да намери в обществото. В природата Вазов намира спокойствие, ред, красота, смисъл. Бяга от обществото и от себе си като проумява и се вслушва в творението. Вазов намира идентичността си в духовния си мир.

Стихотворенията, които са част от неговата социална лирика са: „На детето”, „Поет и вдъхновение”, „Пустота”, „Апатия”, „Елате ни вижте”, „Не се гаси туй що не гасне” и др.

От патриотичната му лирика най-значима е стихосбирката „Сливница”. В нея разкрива жертвата, смъртта на обикновения български войник в името на националните идеали. При тази жертва Вазов прекланя глава и величае като израз на едно високо съзнание на българския дух, нравствеността и отговорността пред себе си, другите и историята.

Новата българска лирика. В лириката на Вазов има четири теми: Възрожденска тема, градежът на новата българска лирика. Първата тема е Възрожденската тема личи в първите му стихосбирки и в „Епопея на забравените". Корпус от текстове свързани с българското Възраждане продължава градежа на българския исторически пантеон.

Втората тема - градежът на новата българска литературна система. Тук се отнасят текстовете на социалния реализъм – „Елате ни вижте”, „Апатията”, „На детето” и др. В тях Вазов разкрива своите социални чувства, социални представи и отношение към етични, нравствени и граждански съдби от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тези текстове се наричат реалистични. Реализмът е част от ХІХ век.

Индивидуалистичен корпус от текстове – текстовете включени в „Гусла”, „Италия”, „Звукове”. Творби като „Ековете”, „Нощ”, „Като пчели”, „Що е думата на поета”, „Резигнация” – разкриват субективния свят на лирическия персонаж.

Текстове свързани с природата. Отношението на Вазов към природата е двуяко. Природата е част от сакралността на България. В следвъзрожденския период природата е място на хармония, където лирическия Аз намира вътрешен мир и бяга от света на хората.

Патриотична лирика. Тук се отнасят стихотворенията „Сливница”, „Под гърма на победите”. Първата му стихосбирка излиза, когато е на 26 години, а последната стихосбирка излиза, когато е на 69 години. Лирика пише около половин век.

„Новонагласената гусла” е програмно стихотворение. Поезията и скрития в нея „тамен небесний” имат смисъл единствено, ако служат на другите. Чрез своите песни лирическия Аз демонстрира противопоставяне на тиранията, служение на дълга си. Тази програмност в „Новонагласената гусла” се състои в поетизирането на две идеи: 1. отказът от себе си, от своя емоционален, личен и поетически живот и 2. посвещение в служение на братята си. Този тип мислене е част от възрожденското мислене, което Вазов приема като свое. Неговите 3 стихосбирки заедно с „Епопея на забравените” показват тази програма. Стиховете му в тези първи стихосбирки имат патриотичен характер. Най-популярно е „Панагюрските въстаници”, „Бунтовно песен”, „Радецки” (възпява преминаването на сакралната граница от Ботевата чета), „Де е България”. В „Де е България” е сакрализирано всичко родно. Тук българския народ се осъзнава като мъченик в името на идеала.

В стихосбирката „Тъгите на България” има важни текстове – „Към Европа”, „Векът”, „Бунтът”. „В полититина” е показано лицемерието на европейската политика с оглед на интереси, която допълва нови страдания към българските страдания. „Към Европа” лирическия Аз разкрива липсата на отзвук на българските страдания. Несъответствия между две ментални системи – Европейската и Българската. Стихотворението „Векът” е обобщение за времето, в което няма духовни основания за съществуване. Време, което е загърбило нравствените и морални представи. „Бунтът” показва фигурата на историята в духа на мисленето на високото Възраждане. Победата се осъзнава като духовна победа.

Стихосбирката „Избавление” е хроника на събитията от времето на Руско-турската война и в нея влизат текстове като „Ода на императора Александър”, „Царят в Свищов”, „Здраствуйте братушки”. Тази стихосбирка е израз на възторга от Освобождението и е хроника на историческите събития.

В стихосбирките „Гусла” и „Поля и гори” първо печата одите от „Епопея на забравените”, а през 1885г. издава одите в отделна книга.

Одата е жанр на Романтизма. Вазов добре познава френския, немския и английския романтизъм. Познавач освен на Юго, също така е и на Шилер и Байрон. Одата е жанр, в който се възхвалява някакво събитие, личност. В одата четем и чуваме гласът на ритора, който ни внушава и възхвалява смисъла на личността. Одите са 12. Числото 12 е сакрално, принадлежи към най-често употребяваните числови шаблони. Вазов създава образите на своите персонажи, наподобявайки на светостта. Цветовата символика е свързана със злото. Тя е онзи фон, на който се портретира образът на деец от българското възраждане. Златото в средновековието е символ на светлина. Тя е пресемантизирана при Вазов. Одите са триделни. Първата част е едно въведение в живота на героя. Втората е разказ за неговите подвизи, а третата е обобщение. Всички оди завършват с погром. Дванадесетата завършва с победа. Първата част на „Левски” разкрива ценностите на българското Възраждане. Това прозрение на Левски за жертвената любов е името на духовните идеали като цел и смисъл на живота на човека. Смъртта на Левски е мъченическа за най-високи нравствени идеали. Тази идея се повтаря във всички оди. Историята се схваща като духовна победа. Вазов допълва иконостаса от образци за човешко и духовно съществуване така както е било разбирано от менталността на Възраждането. Духовността се заменя с патриотизъм, жертвата с , идеалът с полза. С „Епопея на забравените” завършва Възрожденската лирика на Вазов.

През 1903г. печата текст, който е нова програма, нова представа за ценности. Поетът се осъзнава като различен от другите. Нов е статусът му в обществото. Себеосъзнава се като избраник, който гради свои светове, не може да носи общата верига, не може да слиза до другите. Те трябва да се издигнат в него. Вазов пише творби, които изразяват личните чувства на лирическия Аз.

В „Ековете” създава нов лирически персонаж – на скиталеца, на самотника, който търси истините за себе си и за света, който не може да намери сродна душа и живее в самотата на своя вътрешен свят.

В „Скръбен си поете” темата е за избраничеството. Избраника се осъзнава като обречен да върви по един нравствен път, да извисява другите до себе си, да е утешител на страдалците в часове на страдание.

Темата, която е представена в стихотворението „Униние” е равносметката. Лирическият Аз създава представата за живота на своята душа. Тук проблемът е свързан със самотата на Аз-а, опитът да се разберат вечните въпроси на съществуването. В индивидуалистическата поезия четем една нова форма – морето става част от литературната топика. Скръбта съпътства лирическия Аз. Четем имената на Байрон, Микеланджело, Данте, Торквато Тоса.

В стихосбирката „Италия”присъстват текстове като „Неаполитански залив”, „Колизей”, „Джованина”. Четем за възхищението от красотата на Италия, възхищение от историята, културата, жените, градовете, реките на Италия. В „Италия” четем една нова форма – сонетът. Поява на сонета е знак за художественост, която Вазов налага в българската литература след Възраждането. Сонетът е знак за изящна литература. Вазов не създава нов поетически език. Тези душевни настроения на умора, на скръб и самота са изразени чрез възрожденското слово. В творчеството на Вазов тъгата е представена като едно постоянно състояние. В неговите стихотворения са описани религиозните чувства, неговите впечатления от Италия, Алпите, Женевското езеро, Рила и Пирин. Тези описания като мотиви в неговата индивидуалистична лирика са изразени чрез възрожденското слово. Езикът на Вазов носи паметта на възрожденската употреба на думите, тяхната възрожденска памет. Чрез езика на Възраждането изразява модерни душевни състояния, чувства, преживявания. Модерният поетически език все още не е създаден. Разколебаването на знанията започва със Ст. Михайловски, П. Славейков. Яворов създава езика на модерната българска лирика.

Драмата на човека като земно и небесно същество е екзистенциалната драма на лирическия персонаж в „Ековете”.

В стихотворението „Неапол” лирическия Аз разкрива впечатленията си от един чужд град. С Вазов и по-късно с Алеко Константинов влиза топиката на града в българската литература (урбанизма). Сакрализира се градската среда и градския пейзаж.

В стихотворението „Данте” Вазов създава литературната практика – културната роля на Европа.

Поетика на Вазовия разказ. Вазов е първомайсторът на българския разказ. Той създава жанра на българския разказ. Преди него се четат повестите на Друмев, И. Блъсков, Л. Каравелов. Този жанр няма своята социалност в българската литература. Вазов създава късия разказ. Късия разказ по времето на Пушкин се налага като начин на писане в европейското културно пространство. Художественото време в късия разказ е сбито, например „Задушница”, „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Разказа при Вазов, има много аморфен (близък до повестта) статус. Разказа започва като фрагментен разказ. Разделен е на отделни епизоди, има различни случки, отделни сюжетно-смислово и графически. Идеята определя сюжета. Характерно е силното присъствие на разказвача. В разказа разказвача трябва да убеждава читателя, чрез коментиране на случката – дидактичен характер.

Във Вазовия разказ намесата на разказвача е блокирана. Вазов има голямо доверие във възможността на читателя да разбира смисъла. Иначе носи характеристиките на форси – разказ – тенденциозност, патриотично съзнание, възприема се, че това е така в българското общество – корупция, хамалство.

В разказа „Една българка” темата е национално освободителните борби. Следосвобожденското общество адвокати, лекари, политици са описани в „Драсканици и шарки”. „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка”, „Травиата”, „Тъмен герой” са най-значимите разкази.

Тематично разказите на Вазов може да разделим на две групи, на два класа от текстове: разкази за възрожденското време и разкази за следосвобожденска България (сборниците - „Видено и чуто”, „Пъстър свят”, „Утро в Банки”).

Разказите, които са за възрожденското време са: „Хаджи Ахил”, „Белимелцът”, „Из кривините”, „Даскалите”, „Една българка”, „Павле Фертигът”, „При Иван гърбата”, „Апостолът в премеждие”, „Срещите ми с Любен Каравелов”, „Чистият път” и др. Смисъла на тези разкази е в духа на неговото възрожденско писане.

През възрожденското време Вазов, чрез формите на късия разказ, на битовото и ежедневното пише разказите „Хаджи Ахил”, „Даскалите”, „Павле Фертигът”, „При Иван гърбата”. В тях е важна връзката с личността, нейния мащаб, обем на мислене, интерес към света и знанието, към науката, към невероятните неща както е в „Хаджи Ахил”. Възрожденската личност е интересна със своя нравствен живот („Павле Фертигът”).

Другия клас разкази, разкази за следосвобожденска България са: „Кандидат за „хамама”, „Пейзаж”, „Двете врати”, „Наводнението”, „Гарнитури на прозорците”, „Изпросила”, „Травиата”, „Кардарашев на лов”, „Сладкодумен гост на държавната трапеза”, „Епоха – кърмачка на велики хора”.

Вазов създава и цикълът от къси разкази – Кардарашев на лов”, „Бай Ганьо” – метаморфоза на сюжета. В разказа „Кардарашев на лов” има стремеж към обективност (достоверност). Привличайки реализма като творческо кредо, Вазов използва модели на романовско художествено светоусещане – „Дядо Йоцо гледа”, чрез символа на слепотата – сатира към следосвобожденската действителност и епитет към нея. Сатирата тук е, че трябва да си сляп, за да я видиш – това не е България, към която се е стремил народа.

В своите разкази Вазов представя галерия от възрожденски учители. Всеки един от тях е уникален със знанието, поведението, с характера си. Вазов ни запознава и е хроникьор на тези уникални люде. В другата част от разказите си показва героиката на възрожденската личност – „Една българка”, „Белимелцът”.

Има огромна разлика между Вазов и Каравелов, не само количествена, не се намесва непрекъснато. От тук идва и другия тип, който се появява в творчеството на Елин Пелин. На читателя е преписана възможност сам да извлича смисъла. В „Една българка” авторовата намеса е в края, в епилога – в начина, по който тълкува спасението на детето. „Една българка” е разказ за жертваготовността, образец на нравственото поведение на една жена. Вазовия разказ оставайки тенденциозен престава да е публицистичен за разлика от Любен Каравеловия.

„Белимелцът” е разказ за свободата, волността на един хайдутин. Възхищава се от природната свобода, сакрализира хайдутския живот, неговата волност.

Вазов изгражда сакралната представа за Левски, описва случки от живота му. В този разкази Вазов е показал вътрешните качества и сила най-вече на Левски, съзнанието му за обществено служене, за дълг и отговорност, посвещението му на един идеал-свободата на българите („Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, „Из Кривините”). Вазов допълва градежа на представите за Левски започнати от Захарий Стоянов. Тук е включена представата за своята личност, която служи за образец.

Вазов описва действителността на силните люде, на възвишени характери, на самопожертвования, на нравствено поведение, което е важна аксилогема в мисловността на Вазов. Писателят акцентира върху нравствеността в своите възрожденски разкази.

От 90-те години нататък авторът на „Под игото” прави свой основен обект съвременността, навлязла широко в лириката му още през 80-те години. Разказите за следосвобожденската действителност имат по различен характер от тези за възрожденското време. В тези разкази Вазов показва ново време с нови мисловности и нови характери. Без да изчерпва многообразието на неговия художествен свят, критическият патос изпълва белетристиката на Вазов от 90-те години и началото на новия век. Това съвпада с периода, когато една от основните форми за творческа изява на автора остава късия разказ – израз на неговата жива връзка с актуалните проблеми на съвременността.

Дребни и страхливи чиновнически душици; мъже, които са готови да търгуват с честа на жените си; жени, които се продават; политически мошеници от голям и малък мащаб; лекари, които богатеят от хорското нещастие; бедняци, които мизерстват; полицаи, които бият политическите арестанти до смърт ... – това са новите герои, които навлизат в творческия свят на Вазов на мястото на героичните хъшове и простодушните „чиновници” („Не поздравил”, „Изпросила”, „Саво”, „Епоха – кърмачка на велики хора”, „Гарнитури на прозорците”, „Тъмен герой”, „Пейзаж”, „Травиата”).

Четем нов топос, градът в неговия урбанистичен вид – улици, паркове, площади, кръчми, съдилища. Вазов показва, че за кратко време българският живот изцяло е променен. Времето заради идеала и нравствената идея е останало в миналото. Следвъзрожденското време принадлежи на дребните хора с дребни характери, време на житейска прагматика, време на трупане на материални богатства. Духовното е изискаността в периферията на общественото пространство. Тази промяна поразява не само Вазов, но и интелектуалците по онова време. Участниците в събитията са новите хора – hommo nowos (новият тип човек – парвеню). Вазов е описал изцяло новото българско общество – от „Пейзаж” до „Кърмачка на велики хора”. Тези персонажи освен, че са парвенюта между тях има и лекари, юристи, военни, чиновници, дами от обществото. Историята на Вазов продължава да разказва, чрез късия разказ. В разказите му четем за хора разположени в периферията на художественото пространство. В тези разкази полезното се схваща като добро. В центъра на повествователното пространство е злото. Персонажите са разделени на две групи. Едната група са тези, които имат нравствен глас, съвест, а другите са тези, които нямат съвест. Липсата на нравственост, нравствени представи гради световете на града. Това са новите тъмни герои, изграждащи социалното пространство – лъжци, кариеристи, лицемери. Например в „Саво” майката е платена любовница и така издържа дъщеря си, която е гимназистка. Други разкази са „Изпросила”, „наводнението”, „Тъмен герой”, Травиата”, „Двете врати”, „Гарнитура за прозорците”.

Много горчиви истини казва на своето съвремие реалистът Вазов, много пороци посочва на обществото неговата неподкупна съвест на патриот. Но той умее да различи временното от вечното, да разграничи възвишения образ на родината като вечна, непреходна ценност от покварените черти на съвременната си действителност. Въпреки всички разочарования той не изгубва своята вяра в нравствените сили на човешката душа и националните добродетели на българина и не се изморява да търси техните изяви и в миналото, и в съвременния живот.

Когато приключва героичният летопис на националноосвободителната борба и на мястото на героите застава „практическият человек” на новото време, художникът обръща поглед към тълпите, неизследвани глъбини на народната маса и открива там неизвестния „тъмен герой”. Един чисто вазовски вариант на класическия образ на „малкия човек” – малък по своето социално положение, на голям в своята човешка и гражданска същност (разказът „Тъмен герой”).

Когато огорченията от следосвобожденската действителност започват да обагрят изображенията му в твърде мрачен тон, писателят създава един сляп, изхвърлен от течението на съвременния живот старец – само за да въплъти в него чистата радост от свободата. След общия сатиричен тон на българската литература Вазовият дядо Йоцо поздравява от скалата нова България. И неговият поздрав има не по-малко исторически основания от протестния вик „Елате ни вижте!”, който прозвучава в творчеството на автора по същото това време. Защото независимо от всички духовни разочарования и нови социални противоречия освобождението от гнета на феодалната османска империя и възобновяването на независимата българска държава е една велика национална победа, началото на нов исторически прогрес.

Подчертано прост и непретенциозен като композиция и стил, разказът „Дядо Йоцо гледа” (1901) е един малък белетристичен шедьовър, който въплъщава проблемите на националната съдба в пластични и убедителни човешки характери.

Образа на дядо Йоцо – този незначителен полувдетинен старец с окъсан безрамник и тъмен, недокоснат от образованието ум. Авторът на няколко пъти повтаря, че неговият стар и ослепял герой е отдавна вече мъртъв за съвременния живот. Той е безразличен към „грижите на всекидневния живот”, към селските крамоли и глъчката в кръчмата, към „местните вражди и гонения”. Наистина ли е мъртъв за живота един човек, който може така да се развълнува от идването на български „паша”, от досега с първия български войник от селото; един 84-годишен старец, за когото построяването на презбалканската железопътна линия се превръща в най-голямото събитие на неговия живот. За истинския голям живот не е мъртъв този старец, а потъналите изцяло в своите скучни грижи и дребнави ежби, съвременници, за които безкористните патриотични вълнения изглеждат вдетиняване и лудост. Тук фактически изплува в един нов вариант пак любимият за Вазов мотив – съпоставката между възвишеното възрожденско време и издребнялата съвременност. Неслучайно разказът започва с жалбата на автора за ония деди и бащи, които не успяват да дочакат свободата и да се порадват на нейните равнодушно гледани от съвременниците „чудесии”. „Прост, но събуден старец”, дядо Йоцо изразява виждането на тези именно деди и бащи, на изчезващото поколение на възрожденските патриоти.