Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница5/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

Това придава на образа му своеобразната монументалност, с която се врязва в националната памет и скромната Вазова баба Илийца от съседното село Челопек.

Голямото идейно-нравствено съдържание, което въплъщава Вазовият дядо Йоцо, се подчертава и от заглавието на разказа. Абсурдът, върху който то е построено (слепец, който „гледа”), акцентува върху онова вътрешно зрение на душата, в което намира израз духовната същност на човека и чрез което единствено се стига до големите истини за живота. За да изрази чистата радост от свободата и „българското”, Вазов избира един сляп старец, отпаднал вече от течението на живота. Разтреперан от вълнение, дядо Йоцо благоговейно целува еполетите на околийския началник. Околийският началник е един от същите ония околийски началници, които така скоро след Освобождението направиха омразно това име, свързвайки го с представата за полицейски насилия и произволи. Всичко това не съществува само за слепия дядо Йоцо, който въобще не познава новия следосвобожденски живот, в чиято старешка памет плуват само образи от робското минало и живее неутоленият копнеж да види „българското”. Еполетите на околийския началник за него стават символ на тази мечтана свобода, която не успяват да дочакат толкова негови връстници, но която дълго време почти не променя живота в неговото бедно планинско селце. Чрез този образ Вазов изразява патриотичната радост от създаването и укрепването на новата българска държава, без да идеализира фалшиво облика на освободена България.

Патриотизмът на Вазов има подчертано демократичен характер, въплътен в поредица от светли човешки образи. Той е автор на едно от най-дълбоко демократичните произведения в българската литература – създадена наскоро след Освобождението поемата „Грамада”, художествен паметник на непримиримия конфликт между народа и чорбаджията, поезията на справедливия народен гняв. И тъкмо този демократизъм е една от основните опори на неговия оптимистичен поглед за живота и общественото развитие.

Защото, колкото и чувствителен да е към несправедливостите на обществото, колкото и да го подтиска неговата поквара, Вазов остава чужд на обществения песимизъм. На своите издребнели съвременници той противопоставя образа на българина в неговия най-чист, най-величав вид – такъв, какъвто живее в спомена за нашето героично минало. Срещу новите властници изправя обикновения човек от народните низини.

Разочарован от настоящето, което осмива и в своите весели комедии (сред които изпъква със сценичните си достойнства комедията „Службогонци”, 1903), в първото десетилетие на новия век авторът на „Легенди при Царевец” (1910), потърсва примери за нравствена и патриотична поука на своите съвременници в легендите на далечното минало. Особено голям успех има драмата му „Към пропаст” (1910), която изобразява моралната поквара на царя и на болярството в последните години на Втората българска държава и бива възприета от съвременниците като алюзия (прозирен намек) за управлението на Фердинанд.

За каквото и да пише, Вазов е изцяло погълнат от тревогите на своята съвременност. Пожарищата на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война и още четири войни стават една от основните теми в творчеството и на първо място в поезията на Вазов. Прославяйки победите на младата българска армия, той издига на пиедестал образа на обикновения редник и срещу парадното величие на бляскавите еполети демонстративно противопоставя своето: „Само ти, солдатино чудесни...”.

„Кардарашев на лов” е цикъл от къси разкази, благодарение на които се разбира низостта, липсата на духовност, дребнавостта, примитивността. Чрез тези разкази Вазов дава знака за новата смехова култура в България. Чрез смеха унищожаваме онова, с което не можем да се справим в практическия свят. Отношението към българската действителност е само смяхово. Променят се местата на ценностите с оглед на възрожденските текстове. Много важно е участието на автора в текста.

На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX век става основна в прозата му. Радостта от извоюваната с кръв свобода Вазов въплъщава в класическия образ на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа”). Радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованието на зрящите, превърнало се в основна тема на Вазовите разкази. В публицистичния разказ „Кардашев на лов” (1895) Вазов обосновава правото си на критично изображение. "Нека бъде сатирата!" - заявява Вазов чрез своя герой, като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. При все това, закърменият от възрожденски идеали писател продължава да вярва в нравствените сили на българския народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни персонажи от миналото и съвременността (баба Илийца от „Една българка”, Ненко от „Тъмен герой” и др.). Вроденото у Вазов чувство за хумор се изявява често в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на въпросите, поставени от тях.

Със съвременния сюжет е и повестта „Нора”, в която чрез дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие е окарикатурен стремежът на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата Вазов поставя основите на българската градска белетристика.

Повестите на Вазов. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза - повестите „Немили-недраги” и „Чичовци” и романа „Под игото”. Повестите „Немили-недраги”, „Чичовци” са посветени на възрожденското време. Вазов в повестите си описва бита, културата, ежедневието на българина, но и посвещаването на историята в „Немили-недраги”.

Вазов ни представя личности с възрожденски мащаб, революцията изиграна като текст. Така текстово се разиграват битови ситуации. И двете повести са писани през 80-те години на ХІХ век.

В „Немили-недраги” се овладява революционното. Тази повест описва живота на български емигранти в Румъния. Вазов показва този живот като доброволна жертва за отечеството и националните идеали. Кръчмата се оказва храмовото пространство на новото време. Революцията се оказва възможна в театъра. Вазов поетизира хъшовския живот и доброволната жертва в името на отечеството.

Повестта „Немили-недраги” е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху "хъшовете" - безименните герои на историята. Образите им са обрисувани ярко, с убедително жизнено внушение. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само чрез няколко реда, въвеждащи в следосвобожденската действителност, Вазов изправя една срещу друга две исторически епохи, за да укори "дребните характери" на новото време.

В „Чичовци” е описан бита, културата и ежедневието в 60-те години на ХІХ век. Фрагментарно е показан този свят. Действието е в един град. „Чичовци” е подготовка за появяването на „Под игото”. Средищно място за събрания е кафенето или църквата. В кафенето се водят политическите, културните, научно-историческите диспути. Обсъждат се ежедневни събития, завързват се сплетни, интриги. Духът на позитивистичния ХІХ век, века на оптимизма, стига до тези личности, но се превежда на езика на тези местни представи и понятия.

В хумористичната повест „Чичовци” писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство - изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, Вазов съумява да внуши исторически дух на епохата. Оттук и тясната връзка, съществуваща между „Чичовци” и „Под игото”.

Романите на Вазов. През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски”, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье” (по-късно „Кандидат за хамама”), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война”, „Писмо до дядо попа в с. К. и Стоянчо из Ветрен”, „Иде ли?”), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя”, който е своеобразно продължение на „Под игото”, без да може да се сравнява с него като художествено постижение. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885). В центъра на авторовото внимание е обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество; Вазов проявява и свои политически пристрастия.

На съвременния живот е посветен и романът „Казаларската царица”. Успехът на Вазов е главно в критичното изображение на морала и нравите на едно общество, в което пътят към успеха минава през подлостта.

Неуспял да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, които да изразяват неговите нравствени и патриотични идеали, в първото десетилетие на XX век Вазов търси вдъхновение в далечното минало (създава романа „Светослав Тертер” и повестта „Иван Александър”), като не се колебае да припише на историческия герой твърде съвременни характеристики.

„Под игото”. Романът „Под игото” е първият български високохудожествен роман. Вазов пише романа „Под игото” в основната си част през 1887-1888г. Завършен е в Одеса, където е емигрант след контра преврата на Стамболов и управлението на кризата след абдикацията на Батенберг. Вазов не е гонен, но факта, че по улиците са припявали подигравателно негови песни го кара да бяга в Одеса. В нито един друг роман Вазов не е успял да открие това, което е открил в „Под игото”. Той е не само първия роман на Вазов, но и първия в българската литература. Част е от европейските романи на ХІХ век, тъй като ХІХ век е век на романа. През 1938г. Стендал пише първия по известен роман „Червено и черно”.

През 1889/1890г. е първата публикация на романа. Първата положителна рецензия излиза във вестника на царската партия – либералната. Има и препоръка да излезе като отделна книга. Романът е издаден на 16 чужди езика – английски, руски, шведски и др. През 1893г. за първи път романа се издава самостоятелно на английски език. В началото на ХХ век е издадено седмото издание на романа в Русия. Той е изключително интересен. Паралелно с издаването си в България е преиздаван и в чужбина, и има изключителен интерес към него. От това следва, че българската литература се отваря. Това е европейската идентичност на българската литература. В чужбина романът е хвален, а в България е приет твърде противоречиво. Интересно е, че ако положителните критики са критики и с реална цел (Балан), отрицателните критики са твърде конкретни и обемни – характер на научни студии, които задължително разглеждат и анализират романа: д-р Кръстев, д-р Илия Милсеров и Балджиев, пишат отрицателни студии. Странно е, че романът, когато е хвален в Европа, в България го критикуват. Васил Балджиев пише студията „Чужденците не разбират нашите работи”.

Мотивите за отрицание са два основни аргумента: Първия е, че романа има претенция да представи достатъчно тежкото положение на българите, а игото го няма – няма го ужаса на робството. От това следва, че не познава дейността или като слаб художник, не е успял да го направи. Игото е равносилно на физическо насилие и социално неравенство. Зверствата при потушаването на Априлското въстание се превръщат в емблема въобще за времето. Вазов представя реална картина на битието по време на робството.

Втория аргумент е за мястото на главния герой – Бойчо Огнянов. Бойчо Огнянов е абсолютният провал в романа (Пенчо Славейков, д-р Кръстев, д-р Милсеров, д-р Балджиев). Според Пенчо Славейков в образа на този герой Вазов представя себе си. Д-р Милсеров и д-р Балджиев отричат ценността на героя. Според тях Вазов не е психолог. Проява като герой-схема – навсякъде говори по един и същ начин – „Кукла на конци”, която автора разнася от първата до последната страница на романа. Балджиев търси неадекватност между замисъла на революционера и реалиста.

Бойчо Огнянов е показан по модела на романтическата и сензационно приключенската литература (Виктор Юго, Йожен Сю) – запада припознава световните кодове на романтическата литература, но вижда нещо познато и непознато – патриотичния бит.

Въпросът дали е герой-схема – има основание, доколкото не е спазено изискването романовия герой да има езикова и идеологическа инициатива – няма идеологическо търсене – развитие, езикът е сякаш колонки от в. „Независимост”. Но в зависимост от гледна точка на символизацията на българския революционен герой, то това не е романов герой от класически роман – той е епически герой. Като епически герой той превръща характера на романа в епически. Жанра на романа е епически, който се характеризира с образа на Бойчо Огнянов. Тук има отрицателен подход към класическия роман, затова „Под игото” е епически роман.

Жанра роман в българската литература, макар и да не достига високите върхове, като френския има своя специфика в нашата литература. „Под игото” е част от епичен роман. При този роман съществува диалог между епическото и романовото начало. Романът „Под игото” рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Контурите на сюжета не се извличат от исторически документи, в интригата почти не се вплитат имена на исторически личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационален патос - авторът изобразява основния исторически процес на епохата: революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на ония цветущи селища, които въплъщават представата ни за "българското" в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане - неслучайно се счита за "национална епопея".

Идейно-емоционалният и образен свят на „Под игото” е изграден непосредствено върху спомените на писателя. Патриархалният уютен дом на чорбаджи Марко е многолюдната му челяд – това е възкресеният в носталгичната памет на автора неговия роден дом, къщата на сопотския търговец Минчо Вазов с неговите седем синове и две дъщери. Вазовата Бяла черква – буквален превод на старото турско название на града Акча кличе – това е затрупаният под пепелта на пожарите от 1877г. някогашен Сопот с идиличното обаяние на своя характерен бит, оформен през вековете на робството и годините на икономически и духовен подем. Бяла черква е едно художествено обощение на характерните черти в бита художествеността на предосвобожденския българин, който събира цялостния образ на България в навечерието на нейното освобождение.

Тематичен обхват и жанрово-композиционни особености. „Под игото” е първият роман на Вазов, създаден само шест – седем години след началните му стъпки в прозата, но – писан под стимула на дълбока носталгия, изпълнила цялото същество на поета със спомени от изгубената родина. Този роман се превръща във върховно дело на един творчески живот. Това е всъщност и първият истински роман.

„Из живота на българите в предвечерието на Освобождението” – още това характерно вазовско подзаглавие ни води към тематичната и жанрова същност на „Под игото”, уточнявайки със своеобразен художествен педантизъм онова, което се съдържа и в неговото кратко епическо заглавие. Истинският художествен обект на „Под игото” са не характерът и съдбата на главния герой, а битът, душевността и историческите съдбини на неговия народ. Този роман е разказ за живота на българския народ в границите на Османската империя. Подобно на Захарий Стоянов Вазов създава представите, митовете чрез средствата на художествената словесност за Високото Възраждане.

Епическото произведение представя фабула и сюжет. Фабулата е специфична за романовата структура. Романът е разказ за любов. Във всички романи на ХІХ век е вписана една любовна фабула. Историята служи за сюжет на романа. Най-важна е философията за историята според Вазов. Самият роман е част от литературата на Българското Възраждане. Историята се схваща от Вазов преди всичко като духовен градеж, като духовно представление и израстване. Всеки израства и просветлява чрез възможностите си. По различен начин настъпва това просветление у неговите персонажи. По различен начин участват в духовния градеж.

Фабулата на историята е показана в „Пиянството на един народ”. Тук разбираме какво е националното просветление на българите според националната идея. Идеята за свобода по различни начини достига до всеки човек. Революцията не заслужава да бъде описвана според Вазов.

Създавайки своя пръв роман, Вазов не може да не се опре на установената от неговите предшественици прозаическа традиция. Действието на „Под игото” започва с идването на Бойчо Огнянов и завършва с неговата смърт. Но фактически то не се побира в рамките на една лична история, а обръща една общонародна драма. В течение на действието композиционният строеж на „Под игото” все повече се определя от самото историческо събитие, залегнало в основите на сюжета.

Сюжета използва класически похвати – незнанието какво ще стане. „Под игото” обединява двете начала – епическото и романтическото. В романа няма главни, второстепенни и епизодични герои, а всички тия многобройни лица, които се мяркат за повече или по-малко време на неговите страници, заемат своето място в портрета на българина от тази епоха, на неговия бит, душевност и историческо лице, т.е. читателя знае как завършва историческия сюжет, но не знае кой от героите каква съдба ще има. Това е романовият интерес.

„Под игото” е роман за цялостния битово-исторически живот на българските селища, с които свързваме разцвета на националното възраждане. Това е роман за всичко, което можем да наречем българска традиция. „Под игото” представя събития, станали 15г. преди написването на романа. Но събитията – подготовката на Априлското въстание са събития с изключителна историческа стойност – носят конотации на героичното минало. Колкото и разнообразни и пластични да са изобразените в „Под игото” човешки образи, те явно интересуват автора не толкова като носители на самостоятелни духовни ценности, колкото като частица от съзнанието и характера на предосвобожденския българин.

Гледната точка на автора – конотации на героичното минало – личното се разтваря в една национална представа за миналото. Събитията са разнообразни от позицията на човек, който е отдалечен. В „Под игото” читателят в историческия смисъл трудно може да влезе, защото времето е уникализирано. „Под игото” трансформира функционално характерите на епоса и ги включва в структурата на нов жанр – романа.

„Под игото” представя чрез едно художествено време, една година и огромно художествено пространство – Бяла черква и селищата. Това е общата представа за психологическото узряване на народната идея.

Персонажната система. Вазов е снел всички национални типове в българското общество от онова време. Те са разделени на две големи групи независимо от техния социален статус: персонажи, които изживяват националната идея и др., които нямат сърца (Киряк Стефчов, чорбаджи Юрдан) – недуховни люде. В сюжета Вазов е вписал културата, бита, ежедневието на възрожденския българин. Много важен е ежедневният живот, разликата между градската и селската култура.

В този роман има две гледни точки. Разказът се води от гледна точка на всевиждащия и всезнаещия разказвач, който прекъсва действието по време на някоя интересна случка. От гледна точка на автора се явяват в разни разпръснати места и израза „Пиянството на един народ”.

Преломът в националната психология – художествено учебно представен чрез многобройните битови сцени, които представят революционирането на народа. Народа постига национална самостоятелност чрез проникването на националната идея в битовото ежедневие.

„Изпита” – сякаш историята се е случила и предстои да се случи отново. „От гръцко иди ни освободи...”

Бойчо Огнянов се възприема като главен герой, поради особеното му място в обществото – като въплъщение на революционната организация, олицетворение на могъщото въздействие на една исторически узряла идея и критерий за обществена и нравствена проверка на останалите герои. Присъствието на този героичен образ на патриота борец и революционер, като своеобразен духовен лакмус спомага да се изяви по-ярко същността и на мирните герои от света на всекидневието.

Действието на романа не обгръща историческото Априлско въстание в общонационален мащаб. Изобразява го така, както то се пречупва в един кът от подбалканската долина, взел неравномерно участие в героично-трагичната априлска епопея. Но въпреки това „Под игото” звучи със силата на общонародния патос. Защото художникът е усвоил основния исторически процес на епохата – създаването на масово революционно настроение, превръщането на мирния довчера стопанин в ентусиазиран патриот и бунтовник.

Епическото действие в „Под игото” започва от оня исторически момент, когато българският народ, в своето мнозинство узрява за освободителната идея, трябва да узрее и психологически за революционната борба. В това е и трудността, и величието на националната революция, която трябва да извърши в националната душевност исторически прелом. И неслучайно авторът на „Под игото” се интересува не толкова от самото въстание с неговата революционна организация и идеология, колкото от емоционално-психологическата му подготовка в народната душевност.

Безспорно най-интересно и от социалнопсихологическо, и от художествено гледище тук е поведението на чорбаджи Марко, добродушният многодетен баща, от чийто дом започва действието на „Под игото”. Този образ е изразител на традиционно българското като психология и нравственост, но от друга страна – още първите прояви на бай Марко го определят като несъмнено храбър и мъжествен човек. Неговият безшумен патриотизъм е искрен. Той е възхитен във възрожденската готовност да служи на българския дух.

Главата „Новата молитва на бай Марко” има особено значимо място. В предходната глава се дава обобщение на смисъла на времето – национално освободителната идея. Безпортев – сюжетно символизиране на смисъла на времето. Еволюцията на бай Марко – „Лудите, лудите, те да са живи!”. „Лудостта” е равносилна на това да се отдадеш на нещо идеално.

И „заарската работа” (т.е. несполучливият опит за въстание в Стара Загора през 1875г.), за която съвсем основателно напомня бай Марко, и трагичният край на преждевременно избухналото и наистина недобре съгласувано въстание потвърждават опасенията на Вазовите герои. В неговите предупреждения безспорно има и житейска мъдрост, и здрав разум.

Но, от друга страна, нали тъкмо това трезво благоразумие на бай Марковите съмишленици става една от причините за така лесния разгром на Априлското въстание. Тъкмо това романтично „безумство” Вазов нарича „Пиянството на един народ”.

Трезвият, благоразумният бай Марко дава на въстанието своята благословия: „Лудите, лудите, те да са живи!”. И с неговата „нова молитва” – за вдигащата се на бунт България, завършва социалнопсихологическият процес, залегнал в основите на сюжета – масовото революционизиране на българския народ в патетичното навечерие на Априлското въстание.

В основата върху контрасти художествена структура на романа самото въстание влиза главно със своя трагичен край – като „чудовищен крах на най-светлите надежди”. „Под игото” се възприема като роман за Априлската епопея. Не само заради гибелта на главните герои и символичния образ на Боримечката, нарамил легендарното черешово топче.

Изображение на човешките характери. През около 400-те страници на „Под игото” преминават повече от 40 художествено обособени герои. Вазов дава цяла редица привлекателни със своето благородство и душевна искреност образи. Тези хора са честни, открити, смели и пожертвователни. Вазов ги чувства близки, защото те са негови съвременници. Патриотичното настроение и чувство в навечерието на Априлското въстание е дадено на фона на всекидневния живот. То се вписва в семейния бит и във всички обществени прояви. В годините на най-високото революционно напрежение то изпълва всеки трепет, всяка постъпка, и точно в това се крие величието на епохата. В сцените „Пиянството на един народ”, в които Вазов с това велико „пиянство” на народа описва как мирните селяни забравят за своите къщи, имоти и се отдават изцяло на революционната идея, свързана с основния въпрос през епохата – борба за свобода.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница