Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница6/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

За професионалния революционер Бойчо Огнянов общонародното дело е лично дело, дело на живот и на смърт. За жизнерадостния, малко лекомислен доктор Соколов това е една възможност да вложи някъде кипящата енергия на своята експанзивна натура – нещо, което, разбира се, ни най-малко не поставя под съмнение искреността на неговия патриотизъм. Доверчиво и безпределно предано участва в освободителната борба простият селски юнак Боримечката. Само повод за перчене и изтъкване на собствената личност вижда в революционното движение празният фанфарон г-н Фратю. Ентусиазиран и хлапашки дързък е вечният съзаклятник чизмарят Безпортев. Той има много важна морална и физическо сюжетна функция. Със своята несломена от нещастието жизнерадост и безкористна готовност да се раздава Колчо Слепецът е неизменният добър гений на революционерите. На Колчо най-важната сюжетна функция е физическа. С много страх и една дребничка хитрост при подписването става член на революционния комитет търговецът Христо Врагов. Формата на фанатична русофилска страст е приело революционното настроение у Минчо Бейзадето. Чрез любовта си към Бойчо обиква революцията, скромната и женствена Рада. Темпераментно и бойко се нарежда в редовете на патриотите приказливата кака Гинка. Милка има много важна функция поради моралната си недостатъчност, а при Мунчо е – психологическа. Образа на Мунчо от една има сатирична функция (критика към малодушните), а от друга страна постъпките им са символ на издигането на народния дух и т.н., и т.н. Всеки от героите на романа има свой път в общия поток на националноосвободителното движение. Това са живи хора с ярка физиономия, с индивидуално неповторим характер, носители на характерно и за времето, и въобще за човешката психика идейно-емоционално съдържание.

Заможен и родолюбив търговец, чорбаджи Марко е образ, до голяма степен характерен за социалнопсихологическия облик на либералната българска буржоазия от навечерието на Освобождението. Чорбаджи Мичо по социално положение се числи към замогващото се занаятчийска-промишлено съсловие, но той се запомня преди всичко като изразител на разпространените през онази епоха любов към Русия и вярата в нейната освободителна мисия, станали у него едва ли не черта на характера.

Сред една и съща обществена прослойка Вазов вижда различни характери, на хора от едно и също семейство внушава различни идеи, съратници по борба надарява с различен темперамент. Чорбаджи Йордан е закоравял враг на националноосвободителното движение, но неговият син е член на революционния комитет. Кака Гинка и Лалка са сестри, но едната прилича на ярка, добре защитена от бодлите си роза, а другата на бледо стайно цвете, израсло под тежката сянка на деспотичния баща. Огнянов и Соколов принадлежат към младата българска интелигенция, и двамата са революционери, до смърт предани на народното дело, и двамата са действени личности.

Праволинеен и целеустремен, изцяло погълнат от една велика идея, Бойчо Огнянов, прилича на пусната в полет стрела. Той живее и диша само с едно. Любовта с Рада не е странична пътека в живота му. Той просто увлича Рада по своя път, без дори да остави чувство, че се спрял за миг.

Съвсем различен е Соколов – този слънчево жизнерадостен характер, жаден за всички радости на живота, увличащ се, повърхностен и разпилян. Той е готов без колебание да жертва живота си за родината, но не е способен в нейно име да забрави всичко друго. Него го мами и привлича всичко. С еднакво увлечение той може да поведе към конака шепата въстаници и да играе среднощ хоро със своето мече Клеопатра. Способен е и на подвиг, и на най-лекомислена авантюра. Вазов е заплел тези образи в няколко прекалено сантиментални сцени.

Д-р Соколов и Бойчо Огнянов вървят по един и същ път, но вървят всеки по свой начин. Вдъхновява ги и също революционната идея, но жизнените им реакции са коренно различни. За Бойчо Огнянов нищо, което не е свързано с основната линия на неговия живот, не заслужава внимание. За Соколов всичко е живот – и великото, и нищожното еднакво могат да го погълнат. Тези образи от непоследователността, с която е представен ту като съобразителен човек с непоклатимо самообладание, ту като объркващ се и несъобразителен.

В образа на Бойчо Огнянов веднага се долавя нещо, което го поставя над обикновените хора, кара ги да му се подчиняват, Това е пълното сливане на личния живот с революционното дело, пълното подчиняване на личните интереси на народа, безрезервната преданост на една велика идея, станала смисъл и съдържание на неговия живот.

Почти всяко действие на Бойчо Огнянов, от убийството на двамата злодей до героичната му смърт, носи печата на изключителност. То е или героичен подвиг, или сензационно приключение, или рицарски порив. Той е най-романтичният герой на „Под игото”.

Чорбаджи Марко, кака Гинка, Соколов дават усещането на плът и кръв, но те стоят близко до нас, в битовия план на живота. Бойчо Огнянов не притежава тяхната художествена осезателност, но той стои над всекидневието на бита.

Студента социалист Кондов е един бледен мечтател със съзерцателна интелигентска душа, непознаващ българската действителност и надъхан с книжни идеи по време на следването си в Русия. С патриархалните простички жители на Бяла черква той говори на непонятен за тях език. В действието на романа се забърква все по най-неподходящ начин – ту ще заспори с простодушния поп Ставри за женската еманципация, ту ще се влюби безумно в Рада и ще възбуди ревността на Огнянов точно когато се обявява въстанието. Убедителен сам по себе си, същевременно това е образ, явно предназначен да внушава авторовото убеждение, че въпреки благородството на самата идея социализмът е нещо изкуствено насаждано в българската действителност, чуждо на нейните истински нужди.

Идейният спор между Кондов и Огнянов фактически излиза извън атмосферата на предосвобожденската действителност. В него върху материал от миналото Вазов всъщност не по време на действието, а по време на създаването на романа – има ли почва социализмът в България. Тази чисто следосвобожденска насоченост на спора е наложила исторически и психологически неправдоподобното съмнение на младия студент дали има смисъл борбата за национално освобождение.

В контраст с романтичните образи на Бойчо Огнянови отец Йеротей цяла група герои на „Под игото” като Иванчо Йотата, Генко Гинкин, Рачко Пръдлето, г-н Фратю, отец Гедеон са изградени изцяло в хумористичен или хумористично-сатиричен план. Вазов открито влага в портретите на героите своето отношение към тях.

Романтизма с концепцията си за изключителната самоценност на духовното – разминаването между външно и вътрешно. Безпортев – сюжетен еквивалент на метафористичното „пиянство” – издигането на националния дух на народа. Символна функция с пионското си обръщение, което носи всички значими дискурси на Вазов – пословици, поговорки. Присъствайки като цитиращ човек е пълноценен като човек. Използването на „viva” показва френското влияние през епохата на Вазов. Безпортев цитира скрито или открито „Вятър ечи Балкан стене”, песента на Стамболов – „Не ще ме”, Ботев – „Тоз, който падне”, Чинтулов – „пламни любов гореща”, публицистика, цитати от Библията. В песента на Ботев Вазов цитира себе.

След „Под игото” Вазов пише още няколко романа. Вазов определя „Светослав Тертер” като повест за средновековната българска история.

Романът „Казарларската царица” е написана за съвременния живот, а за миналото е „Нова земя”.

Романът „Нова земя” излиза през 1896г. и е продължение на „Под игото”. Този роман обхваща събитията от Освобождението до Съединението на България. Романа психологизира героя си, включва епичен разказ за съединението. Вазов го цени повече от „Под игото”. Опитва се да пише по начин, който му е чужд, затова романа няма същата издателска съдба. Вазов не може да психологизира човешките души. Психологизма го постига на сюжетно равнище, чрез външното им поведение, действия. Опитите за психологизация са следствие от опити за подражание – документиране пред критиците. Вазов има усет за структурата на събитията. Във фабулата четем любовния разказ на Найден Стренски с Невянка. Историята също е сюжет на романа. Вазов показва историята като гражданско събитие. Културата е професионализирана. В романа е представен градът, неговите културни салони, градското общество. Това е етичен роман. Този роман не е толкова популярен като „Под игото” заради критиката към него.

Романът „Казарларската царица” излиза през 1903г. Той е роман за духовното състояние на българското общество в края на ХІХ век и началото на ХХ век. Роман за философията на идеологиите за индивидуалния път на българската жена, която търси свобода в обществото, влизайки в конфликт с обществото.

В цялото си творчество, Вазов няма шедьоври единствено в драмата. Независимо, че е условна политическата ситуация в „Борислав”.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като Вазов умело редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата българска драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите „Хъшове”, „Към пропаст”, „Борислав и Ивайло” и комедията „Службогонци”, които са нов етап от развоя на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч „Хъшове” пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на „Немили-недраги”; с драматично напрежение е изпълнена и „Към пропаст” - драматизация на повестта „Иван Александър”.


Българският Реализъм. Представители. Теми, проблеми, поетика. Алеко Константинов – фейлетони, пътеписи, „Бай Ганьо“. Елин Пелин – разкази, повести, „Под манастирската лоза“
БЪЛГАРСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ. В Българския реализъм се обхваща прехода от Възраждането към Новата българска литература. Това става чрез текстовете на Вазов и К. Величков. Налага се диалога с романските и германските култури. Първите български текстове на реализма са от 70-те години на ХІХ век – работите на Л. Каравелов. С написаната си повест „Крива судбина” поставя началото на реализма в Сърбия. В българската литература пише два текста – „Мамино детенце” и „Хаджи Ничо”. Чрез „Хаджи Ничо” изгражда социалния тип образ на негативния тип в обществата. Той е символ на егоизма, социално негативен образ. Реалистичната литература на Любен Каравелов е продължена от Вазов. Това личи в неговите разкази и лирика. Както Каравелов така и Вазов интегрира социалните проблеми според момента, менталността на културата на Югоизточна Европа. Нравствения статус на съвременника е представен в лириката и повестите на Каравелов и Вазов. Това е култура на дома, родовото, патриархалността. След Вазов реализма се разделя на два големи пласта от текстове. Към първия пласт реалистична литература се отнася Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Георги Стаматов. Те изобразяват града, новите социални слоеве и типажи в него. Изобразяват средния човек и смисловия център на тези текстове с нравствеността на новите хора. Прагматизирането на живота, насилието представят феноменологията на злото, което човек проявява като част от социална природа. Събитията стават в града, присъстват улици, кръчми. Това е нова топина за историята на българското писане. Нов персонаж е средният човек. Героите са адвокати, писатели, журналисти. Тези нови персонажи овладяват общото, социалното пространство, налагат своята социална воля и представа. Този социален свят, който те създават се осъзнава като свят, който е граден от злото. Затова този свят е чужд на авторите. Вазов бяга към природата, Ал. Константинов пътува непрекъснато, за да избяга. Ст. Михайловски се затваря в своя религиозен живот. Става монах в света. Реализмът е първото интересно свидетелство за прекъснатите връзки на твореца с обществото.

Жанрове


Един от жанровете по време на реализма е късият разказ. Мислите, представите на автора се изразяват чрез разказа и цикълът от къси разкази.

Друг жанр са сонетите или така наречените философски и сатирически сонети на Ст. Михайловски. Изразеното чувство за безсмислие, търсене на нирвана, болка от живота. Изгражда се в тях реалистичната по тип символика.

Друг клас реалистични текстове е представен от Тодор Влайков, Михайлаки Георгиев, А. Страшимиров, Елин Пелин. Тези текстове се различават от първия пласт по отношението на проблематиката. Показано е противоставеността на народ и държава, чрез богати и бедни, обикновения човек с тази власт. Конфликтите в разказите са между социалните групи. В този конфликт губи бедният, обикновеният човек, който е защитник на морален принцип, нравствено правило, поради което им се отрежда да губят. Те са в периферията на социалните низини. Събитията тук се случват в българското село. Селото не е топос в литературата на Възраждането.

Тодор Влайков открива селото и прави от него материал за литературата. Рисува, представя най-бедните слоеве от населението – ратаи, косачи и др., които изменят не само нравствения си облик, но променят и същността си в сблъсъка с новата държава, с новите богаташи и държавни институции. Тези хора от село живеят с представата за патриархалния морал и тази патриархалност няма социално положение в новото време.

Разграждането на патриархалността, на колективния човек, на морала и нравствеността изразяват драмата на социалното съществуване в българското село от края на ХІХ и началото на ХХ век. Народът влиза в конфликт с държавата, с власт имащите. Това са конфликти на ценности. При този конфликт доброто винаги губи. Този тип реализъм свързан със селото създава и т. нар. битова белетристика, представата за градежа на родовия космос. Този структура се пресематнизира в литературата на реализма в края на ХІХ и началото на ХХ век.

Разказа „Ветрената мелница” е битов. Битовите разкази завършват с брак. Проблемът за доброто е проблем на тази литература.

При жанровите форми се следват образците на т. нар. социални очерци – тип повест, в което се търси идентичност между емпирическия свят и условния свят на литературата. Тези очерци копират действителността. Художественото време е подобно на емпиричното, персонажите са снимки на реални хора от българското село. Представата за художествеността е да постигне идентичност между художествен текст и социален свят. Тези разкази са изпълнени с битови подробности. Антон Страшиморов прекарва в своите разкази ирационалното, подсъзнателната същност на колективния българин. Елин Пелин изцяло реформира социалния очерк, представя проблематиката, топиката, персонажната система, реалистичната символика чрез формите на късия разказ. Прави от този тип реалистично писмо. Реализмът представя човека чрез социалната му природа. Социалността е начинът на мислене в реалистичната литература. Българския реализъм е част от реализма на европейските литератури от края на ХІХ и началото на ХХ век.
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ. Алеко Иваницов Константинов – Щастливеца е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България. Алеко Константинов следва позитивното мислене на ХІХ век. Той развива активна обществена дейност. Сътрудничи на основаното от Петко Каравелов сп. „Библиотека 'Свети Климент'“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).

Творчество. Първият му фейлетон се появяват през 1894г. – „По „изборите” в Свищов”. Фейлетонът показва политическото насилие по време на изборите. Други такива фейлетони са: „Смиррно! Рота-а п`ли!”, „Угасете свещите”, „Избирателен закон”, „Позицията от света взема мерки” и др.

Ранни произведения. Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо? “ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня” (1883).

Алеко Константинов използва сказа като наративен похват. Сказът е тип разказ, който наподобява земната реч. Предполага някакъв адресат. Духът на социалното време е време на псевдодемокрацията.



Като ученик в град Николаев Алеко пише фейлетони, белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла „Проза в стихове“) (лятото на 1894). До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява. Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната „игра“, създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон — от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните „Страст“ и „Честита Нова година“, където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност. В цикъла „Разни хора, разни идеали“ частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена България, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенската му система. Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действува като морална сила. Наред със способнастта да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт. Той превежда произведения от А. С. Пушкин („Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“, „Цигани“), М. Ю. Лермонтов („Демон“, „Беглец“), Н. А. Некрасов („Руските жени“, „Кой е строил железния мост? “), Молиер („Тартюф“), Фр. Копе („Отче наш“), В. Сарду („Партиите в Монако“) и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на 19 век (естонски, руски, сръбски) и нач. на ХХ век (немски, полски, френски, чешки и други езици).

Във фейлетоните си „Херострат ІІ”, „Що значи народът ликува”, „Миш-маш”, „Тържествующая България” Алеко Константинов осмива личността на Фердинанд и неговата политика, политическата му безпринципност.

Във фейлетона „Разни хора, разни идеали” е представен нравствения тип на времето, културния герой в митологията. Историята на българския културен герой започва със Захарий Стоянов („Чардафон Велики”). Такъв тип персонажи четем и при Вазов, Влайков, Каменов. Това е хитрецът, човекът с практично мислене, интересуващ се само от службата, успяващия в живота човек. Различават се два образа на успяващия и на идеалиста, с който е свързан текста.

Пътеписи. Пътеписът в края на ХІХ век е един от жанровете, които най-много се употребяват в българската книжнина. Алеко Константинов пише пътеписите „До Чикаго и назад”, „В Българска Швейцария”, „До Желюша с говежди вагони”, „Какво? Швейцария ли?...”, „Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черни връх”, „Покана”, „През марта на Чепино” и „София – Мездра – Враца”. Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите „Невероятно наистина, но факт... “, „Какво? Швейцария ли? “, „В Българска Швейцария“ и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство. Пътеписи пишат и Пенчо Славейков, Яворов, Вазов.

„До Чикаго и назад” е част от българските пътеписи в това време – модерно за времето си жанрово представяне на света. Този пътепис е първата зряла творба на Константинов. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност — темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество. Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. „До Чикаго и назад“ е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление. Повод за написването на пътеписа "До Чикаго и назад" са приятелите на Алеко Константинов, които го подтикват да оформи своите впечатления на "леки", "хвърчащи бележки" т.е. едно увлекателно за онова време четиво,провокиращо към размисли. Пътеписът е създаден през 1893 година след пътуването на Алеко в Новия Свят. Като самостоятелно издание излиза през 1894 година. "До Чикаго и назад" е първият пътепис, който пресъздава пътуване извън границите на България, и в който се заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Това е произведение, което за първи път донася на автора литературна известност.

Прогрес на цивилизацията, урбанизъм Алеко Константинов търси материалните представи и перспективи.

„Бай Ганьо”. Книгата „Бай Ганьо” е сборник от къси разкази. С тази книга Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност. Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му — национална или социална — са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип — изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница