Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

През 1902г. д-р Кръстев издава студия над 60 страници, за идеята за тенденциозността. Според него литературата трябва да внушава от само себе си, несъзнателно. Едно произведение може да съдържа пряко изразени идеи и да има високо художествена стойност, когато героя-резоньор е психологически мотивиран. Те са израз на неговото психологическо изживяване.

Идеята за европеизацията е свързана с универсализирането на българската литература. Тя е свързана със създаването на такива произведения, които да имат стойност и за чужденците, но да са самобитни и да имат общочовешко звучене – изключително националното. Трябва да се черпят сюжети и да се използват елементи от фолклора – това, което има вечно значение. В никакъв случай не трябва да се взаимстват от чужда литература. Синтез между изключителното и модерноевропейското да се пречупват през призмата на авторовата индивидуалност. Синтеза се постига в „Идилии” на Петко Тодоров. По това време се превеждат произведения на чужди поети на български език. Пенчо Славейков превежда най-добрите немски поети от ХІХ век. Техните творби са преведени на немски, шведски, хърватски. Яворов превежда Метерминг. Според Пенчо Славейков литературата трябва да използва общочовешки сюжети и символи – антични сюжети и личности като Бетовен, Микеланджело, Ленал, Шели (архетипни символи). Те трябва да бъдат с българско съдържание.

Много поети използват фолклора, без да го тълкуват. По-голямата част от сборника на Петко Тодоров е по фолклорни мотиви. Стилизира се фолклорния изказ обединявайки различни диалекти. Човешката реч е равносилна на вечното.

Вазов остава верен на възрожденската литература и на това, че трябва да служи на обществеността. Критиците от кръга „Мисъл” не забравят това, което приближава Вазов до „Мисъл”.

Критиците от кръга „Мисъл”смятат, че трябва да се символизира същността, а не действителността. А според символистите чрез нещата от действителността символизират другата действителност. Само Яворов се доближава до символистите. Някои от символистите смятат Пенчо Славейков за свой учител. Димо Кръстев, голям литературен критик, политик, обявява Пенчо Славейков за рационален тип поет – сухи поети, рационални далече от поезията на човешката ирационалност. За него Вазов и Захрий Стоянов са по-близо до символизма. От друга страна Димчо Дебелянов смята Пенчо Славейков за свой учител. Самият Пенчо Славейков ги смята, символистите, за рошаво поколение, за което всяка рошава коса е прическа и всеки мъгляв стих е поезия.

До 1907г продължава да излиза д-р Кръстевото списание „Мисъл”, след спирането, на което през 1910г са публикувани два едноименни сборника. Нови периодически издания на този литературен период, в който най-вече се изявява поколението на символистите, са списанията „Наш живот” (1901 – 1902,1906 – 1907,1911 – 1912) с редактор А. Страшимиров, „Художник” (1905 – 1909) с редактор Симеон Радев, Александър Балабанов и др. и „Звено” (1914) с редактор Д. Подвързачов. Димчо Дебелянов и Николай Лилиев сътрудничат и на социалистическото списание на Г. Бакалов „Съвременник” (1908 – 1910), като временно изпитват известно влияние от неговата идейна атмосфера. Характерно за времето е изобилието на хумористични седмичници, където сътрудничат повечето български писатели – от Елин Пелин през символистите до младия Христо Смирненски (в. „Българан”, в. „Кво да е” и др.).

По това време отслабва общественият критизъм на българската литература. Сътресението от трите войни и двете национални катастрофи изиграват своята роля и за връщането на българската поезия към действителността и колективистичният дух. Първият израз на този процес са някои писани в този период стихотворения на Т. Траянов, Хр. Ясенов, Н. Лилиев и особено Д. Дебелянов, в които хуманистичната скръб и съпричастието със съдбата на родината правят осезаеми пробиви и затворения свят на символистичната поезия. Във военния цикъл на Дебелянов се очертава и тенденцията за насочване на българския стих към нова реалистично предметна поетика.

Кръстьо Кръстев е първият професионален литературен критик в България след Освобождението (1878), литературен историк и теоретик, критик и теоретик на преводната литература, преводач; основоположник на експерименталната психология и на неокантианската нормативна естетика в България, философ идеалист; създател и главен редактор на най-значимото българско литературно списание до I световна война — „Мисъл“ (1892-1907), около което в началото на XX в. се формира първият литературен кръг с ясно определена естетическа и културно-просветна програма; публицист със смели граждански прояви. Първата си литературно-критична студия „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“ (сп. „Труд“, 1888, № 5-6) пише като студент в Лайпциг. Издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890) и сп. „Критика“ (1891). Сътрудничи на списанията „Периодическо списание“ (на БКД), „Труд“, „Денница“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“, „Листопад“, на вестниците „Гражданин“, „Демократ“, „Народ“ и др. Публикува обзорни студии върху новата бълг. литература в редица чуждестранни издания — сп. „Современник“ (Санкт Петербург), „Вестник Европы“ (Санкт Петербург), „Internationale Wochenschrift“ (Berlin).

Философските му възгледи са еклектични, в лоното на субективния идеализъм — „материята е дело на нашия дух“ и съществува „само като състояние на нашето съзнание“. От страниците на сп. „Мисъл“ Кръстев воюва (предимно в гносеологически план) срещу вулгарния материализъм на Л. Бюхнер и срещу българските му проповедници Д. Благоев и Д. Димитров от сп. „Ново време“, като защитава интуитивизма и релативизма. В областта на етиката е „пленник на идеалистични блянове“ и проповядва „живот за нравствен идеал“. Възпитаник е на видния представител на експерименталната психология В. Вундт и на следовниците му. Естетическите възгледи на Кръстев са формирани под въздействието на немската неокантианска естетика (К. Грос, К. Ланге, Й. Фолкелт). Защитава едновременно релативния и нормативния характер на естетиката. Провъзгласява естетическата наслада за единствената пряка цел на изкуството и се обявява против тенденциозността в него. Прокарва рязка граница между литература и публицистика, между „историко-естетическото значение на едно художествено произведение“ и „неговата естетическа стойност“. Наред със съратниците си от кръга „Мисъл“ воюва за отграничаване на българската литература от другите области на духа; критикува конюнктурните, главно политически тенденции в нея. Нравствените тенденции обаче смята не само за допустими, но и за необходими.

Като критик Кръстьо Кръстев участва активно в литературния живот близо три десетилетия. Стреми се да улови характерологичното за всеки писател. Открива и утвърждава П. П. Славейков, П. Яворов, П. Тодоров, К. Христов. Проникновено анализира творчеството на съратниците си от кръга „Мисъл“. Дава точни характеристики за произведенията на Т. Влайков, М. Георгиев, С. Михайловски, Д. Великсин, Н. Начов. Вниква в личността на Ал. Константинов. Ратува за обективна критика, основана на строги естетически критерии. Оттам и противоречивото му, понякога несправедливо негативно отношение към Иван Вазов, 3. Стоянов, Елин Пелин, Г. Стаматов. Оценките му за Вазов еволюират от благосклонни към отрицателни. Кръстев цени предимно поета Вазов, но към белетриста и драматурга отрано има резерви, които впоследствие нарастват. Плод на нормативизъм и известен естетически догматизъм е и подценяването като „художници“ на 3. Стоянов, Л. Каравелов, А. Страшимиров, отчасти Ал. Константинов. Литературно-критичното творчество на Кръстев е извънредно разнообразно и в жанрово отношение — от кратките критични бележки, отзиви и рецензии през критични етюди, есета и памфлети до проблемните литературоведски студии, студийни портрети и монографични изследвания. Студията му „За тенденцията и тенденциозната литература“ (1903) и книгата му „Млади и стари“ имат естетико-програмен характер и проправят път за по-модерните явления в българската литература. Като теоретик Кръстев радее за „безпристрастна критика“, но на практика е пристрастен, темпераментен, публицистично-полемичен. Издига европейски мерки пред българската литература и воюва срещу всичко пошло и бездарно в нея. Като редактор на сп. „Мисъл“ е толерантен и привлича широк кръг сътрудници. Като редактор, критик, теоретик, преводач и университетски преподавател работи последователно за култивиране на естетически вкус у българския читател. Чрез статии и преводи популяризира много европейски класици. Превежда „Емилия Галоти“ от Г. Лесинг (1890), „Философски размишления...“ на Р. Декарт (1898), „Джон Габриел Боркман“ (1898, 1912), „Кога мъртви възкръснем“ (1907), „Призраци“ (1911), „Народен враг“ (1911) на Х. Ибсен и др. Основен момент в естетическата му програма е идеята за европеизиране на българската литература, като същевременно се съхрани националната й самобитност. „Младите“ според К. трябва „не само да присадят на родна почва общочовешки хуманитарни идеи... но преди всичко да внесат в нашата поезия национално схващане на живота“.

Кръстьо Кръстев е автор на статии в областта на философията, психологията, социологията, педагогиката, учебното дело, вътрешната и външната политика. Обществената му позиция се основава на убеждението, че всеки гражданин е длъжен да се интересува „живо от държавния живот на страната и въобще от всички явления, касающи се до общите интереси на народа, но не и да взема страната на някоя партия, не да влиза в партизански борби“. Верен докрай на стремежа си към надпартийна позиция, Кръстев не става член на нито една партия, но се отзовава на всички важни политически събития. Изповядва републикански и демократични възгледи. Пише изключително смели статии срещу княз Фердинанд I и царедворските правителства („Размишления за една държава, в която убийствата са обикновено нещо“, 1897; „Съдбините на нашия университет“, „Към българската студентска младеж“, „Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот“ – 1907). След освиркването на княза през 1907 застава категорично на страната на българските студенти. В навечерието на I световна война организира комитет за борба срещу германофилската политика на правителството и участвува в съставянето на позив против въвличането на България във войната, заради което е арестуван. Кръстев се вълнува от съдбата на македонските българи и подпомага морално и материално борбата им за свобода.

Второто му списание е „Критика” – излиза само една година. Имали идея с Вазов да издават общо списание. Вазов започва да издава сп. „Деница”, а Кръстев – „Мисъл” (1902 – 1907).

Кръстев работи като преподавател по философия във висшето училище. Прави опит да стане народен представител, но не успява. През 1907г. е директор на педагогическото училище в Скопие. Член е на БАН. Умрял е през 1919 година.

„Етюди и критики” (1894) – първата му книга. „Литературни философски студии” (1898г). – втората книга. „Алеко Константинов – литературни сищет” (1907) е третата книга. „Млади и стари” (1907), „Христо Ботьов”, „Алеко Константинов” (1917). Печата в сп. „Денница”, „Демократически преглед”, „Труд”, във вестниците „Народ”, „Демократ”, „Гражданин”.

Статии върху българската литература – съвременна. В негово време няма литературен канон. Канонът се създава в 30-те години.

„Княз Фердинанд и българката литература и духовния живот”, „Има ли у нас обществено мнение”, „Нашата интелигенция”, „Българската книга” – статии.

Кръстев пише и текстове за училището. Най значи ми статиите, които посвещава на висшето училище.

С Кръстев се налага представата за естетика на книжовното изказване и представата за знанието, науката като състояние на модерното време. В „Мисъл” се превеждат работите на Х. Спенсър, Гийо и много автори от модерната естетическа наука, Шекспир, Ницше, много работи от модерната психология.

Извършва колосален труд в полза на рода си. Благодарение на д-р Кръстев се налага творчеството на Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, М. Георгиев, Алеко Константинов, Г. Стаматов, Пейо Яворов. Той представя новото, което съдържат в себе си, успява да ги представи като образци. Неговата критическа детайлност се състой в идеята за налагане на естетика в книжовния текст. Търси индивидуалната истина за света и себе си.

Чрез д-р Кръстев популяризира западноевропейските култури и литература, модерната думичка и философска психологическа мисъл. С неговата естетика се утвърждава концепцията за силната личност, която четем при Петко Тодоров и Пенчо Славейков.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ. Традиции и новаторство. Поет мислител и културен мисионер, Пенчо Славейков заема в нашата литературна история мястото на борец за навлизането на българската литература в нови идейно-естетически и емоционално-психологически сфери, за нейното приобщаване към широките кръгозори на общоевропейското културно развитие. Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в кръга „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. С името му се свързва обновлението на българската поезия на ХІХ век и онзи естетически културен еталон, който се извършва у нас и прави българската литература съответстваща на литературното развитие в европейските държави. В Славейковото творчество разчитаме българската традиция такава, каквато българската култура носи след средата на ХІХ век. Това е време на реформи както в България, така и в Европа. Тези преобразования се извършват от „Мисъл”.

Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война (1876) остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

През 1897 г. се мести в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява.Заражда се любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г., трескав и преуморен от пързаляне, той заспива привечер на опустялата вече пързалка, където го намерили след известно време. След нещастния случай, заболява тежко. Три години младият човек е прикован на легло. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. До края на живота си остава верен на завета на баща си да бъде обществено полезен. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учител", извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби ("Cis moll" и др.). Възгледът за страданието се затвърждава и от творческото му общуване по-късно с Х. Ибсен, Фр. Ницше, Х. Хайне и др. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод. Надмогнал физическите и душевните страдания, младият Пенчо Славейков се залавя за литературна дейност и за десетина години става централна фигура в нашия литературен живот.

С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. ("Бащин край", "Любимий падишах", "Дим до Бога", "Манго и мечката", "Цар Давид" и др.). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга "Момини сълзи", създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори. В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл - вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения", "Фрина". По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество - патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.

В продължение на 6 години (1892 – 1898г.) заминава в Лайпциг да следва философия, където разширява своята литературна, естетическа и философска култура, като попада и под влиянието на модерните по това време идеи на индивидуализма и естетизма. Учи философия и естетика при Вилхем Вундт, Елстер, Фолкеми. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл" и на сп. "Българска сбирка", създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие". По това време се появяват новите теории за душевния живот. Това е времето на неолитологизъм в изкуството – интерес към античната митология и към интерпретация на разкази от Светото писание.

В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от "Епически песни", подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката "Сън за щастие" е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. "Знаме".

След завръщането си в България Славейков става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл".

В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на "Кървава песен" (IV—VI песен), подготвя антологията "Немски поети".

Пенчо Славейков се връща в България като един от мащабните интелектуалци. Пенчо Славейков оставя в нашата културна история свои дири и чрез дейността си като директор и поддиректор на Националната библиотека и директор на Народния театър. При работата си в двете културни институции Славейков ги реформира. Успява да създаде модерна европейска библиотека и модерен театър. В себе си носи и бунтарското начало на Ботев. Славейков е и непоколебимият духовен стожер на литературния кръг около сп.”Мисъл”. докато самоувереният д-р Кръстев смирено търси мястото си в сянката на неговия поетичен дух, дори бунтовният яворов не се осмелява да възрази срещу наставническите му съвети. Най-талантливата част от следващото поетично поколение с гордост го смята за свой учител, въпреки че самият той насмешливо се разграничава от това „Повлякло се” по пътя на „умопомрачителния символизъм”, „войнство дечурлига”. В литературното пространство започва с д-р Кръстев една естетическа война чрез словото за едно духовно и културно извисяване на интелигенцията и литературността. Създава се чрез него представата за твореца като духовен водач, създава се пред ставата и за нов поетичен език, и висота на българското. Войната, която води му докарва много врагове.

Самата българска действителност в края на миналия век, създала за следосвобожденската българска интелигенция един нов конфликт „личност – общество”. Но за формирането на идейно-естетическата платформа на Пенчо Славейков и образувания около него и д-р Кръстев кръг „Мисъл” голяма роля изиграва и широкото разпространение по това време в Европа на идеите на индивидуализма и естетизма, под чието влияние попада младият Славейков в Лайпциг.

През 1888 година Славейков издава първата си стихосбирка „Момини сълзи”, след което я изгаря, защото я смята за несъвършена творба и лоша литература. През 1902г. той издава нов сборник включващ 13 песни под заглавие „Епически песни”. Вторият том на този сборник са нарича „Блянове”. През 1907 г. с последван от „Сън за щастие” – втората му стихосбирка. Третата му стихосбирка е „На острова на блажените”. Следва стихосбирката „Кървава песен” – философия на българската история. През целия си живот работи върху тази стихосбирка. Славейков пише и много критика: „Българската поезия – преди и сега”, „Душата на художника”, „Блянове на неуверен поет”, „Един стар герой”. След смъртта му излиза антологията „Книга на песните”. Славейков е автор на литературни есета, посветени на творчеството на Тенисъм, Толстой, Пушкин, Мицкевич, Якобсен, Ибсен, П.Р. Славейков, А. Константинов, Хр. Ботев, Пелюфи.

Третият дял от творчеството на Пенчо Славейков е неговата литературна критика. Другият дял са неговите писма.

Първата зряла творба на поета е „Епически песни”. Първият том излиза през 1896г. в Пловдив. Вторият том е под наслов „Блянове”. Двете книги се събират в една – „Епически песни”. През 80-те години има намерение да напише текстове, които са посветени на културните герои на Европа и на универсалния човешки дух. Заменя историческата героика с културна, историческите прояви с културни. Този списък от светци ще бъде образец за човешко поведение. В този сборник текстовете са лирически песни, поеми. „Епически песни” е проекция на идеите му за модерна поезия. Тези текстове са за издигане на българската поезия на обществено ниво – синтез между модела на поезия и фолклор.

По жанр текстовете в сборника се делят на два типа – философски поеми и битово-психологически поеми (активират фолклорния код). Най-важни в „Епически песни” са философските поеми: „Успокоение”, „Фрина”, „Микеланджело”, „Сърце на сърцата” (посветена на Шели), „Бойко”, „Ралица”, „Коледари”, „Симфония на безнадеждността”, "Cis moll" – основен корпус от текстове.

Върху текстовете работи повече от 20 години. Първо „Епически песни” се печатат в „Мисъл” и по точно философските поеми – от 96г. насетне. Разликата в текстовете се вижда между вариантите. Боян Пенев издава текстовете с оглед на последната си редакция. Самата сбирка се предхожда от автобиографичния очерк „Олаф ван Гендерн”. В този очерк Славейков разказва живота си, разкрива и същността на своето поетично творчество, същността на своята естетична система и същността на своята мисловност. Разкрива и своите поетически принципи, целите, които той следва с поезията си, съзнанието за културния дълг, мисията, които са животът и поезията (му). Общата идея в този очерк, човек да работи и да се замисли приживе. Проблемът за живота след смъртта е един от проблемите на „Мисъл”. В края на ХІХ век Славейков поставя въпроса за това, което човек оставя след себе си.

„Епически песни” започва с „Луд гидия”. Сюжетът на тази творба е взет от фолклора. Пенчо Славейков преобразува сюжета с оглед на своята концептуална система. Създава представата за художника и артиста. Авторите се осъзнават като общественици и граждани. Представата за артиста се създава от Славейков. Този артист е различен, той е избраник. Живее в друг свят, в свят на красота, съвършенство, духовност. Израз на този негов живот са творенията му. Чрез творенията си той се свързва с другите, прави го така да преживеят духовността, разкрива красотата пред тях, просветява ги чрез нея и така ги променя. Текстовата стратегия на „Мисъл” е насочена към вътрешния човек, към неговите нравствени и духовни представи. Изкуството се схваща като втори, паралелен свят, а не като отражение на действителността. Схваща се и като същност, която трябва да придава не само духовността, но и настроенията на поета.

Композиция на поемите: Поемите са пределни в духа на пластическата престава за текст. „Мисъл” отхвърля Вазовата норма, но между тях има близост – в идеите. Такава композиция имали и одите на Вазов.

Първата част в поемите е пейзажна. Тази част създава емоционалната доминанта в текста. Пейзажът въвежда в определени настроения. Пейзажите търпят редакционни промени. Ранната изразителност на литературния дискурс Славейков заменя с изобразителност. Образът се разпилява в детайли. Обикновено пейзажите са съотнасяни към събитията в текста. Ако творбата има трагичен край, пейзажът внушава настроенията меланхолия, безнадеждност, скръб – например „Успокоение”.