Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата



страница9/12
Дата02.01.2018
Размер1.69 Mb.
#40669
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

Втората част на творбата съдържа разказ за литературния персонаж. Своите персонажи Славейков представя в преломен момент от техния живот, в момент на страдание и в момент, когато те трябва да направят избор. Персонажите са пред изпитание, трябва да преодолеят страданието и да вземат решение.

Третата част на поемите в събран вид е представен смисъла на художественото събитие и въобще на текста.

Във „Фрина” е поетизирана красотата, която променя човек. Интерпретира се мит за Фрина, която иска да издигне храм на хубостта. Осъдена е на смърт. Тълпата, която е искала нейната смърт я понася на ръце и я определя за богиня.

В "Cis moll" Бетовен е изправен пред решението да сложи край на живота си. Осъзнава, че негов нравствен дълг е да предава смисъла на другите. Това е неговото дело и участ. Страданието се схваща като извор на духовност, самота, нравствен път. Славейков създава представата за силната личност. У Славейков човекът оставя своя дух в творението. „Мисъл” ратува за поетизирането на националния дух и извисяването му до универсалното. Търси не популярността на изкуството, а онзи духовно извисен един единствен читател. Вазов и Елин Пелин търпят популяризация на изкуството. Истинският гений не може да бъде разбран.

В поемата „Ралица” главната героиня е Ралица. Тя губи своя съпруг. За нея семейството е ценност. Живее в красота, съвършенство. Губейки своя съпруг тя продължава да живее в съвършенство в името на онова, което някога се е случило. Тази поема е една от най-интересните поеми на Славейков.

Битово-психологическата поема „Бойко” извисява нравствено престъпление на Бойко, благодарение на което умира майка му, жена му и детето, което чака. Възраждането поетизира представата за жертвата. В поемата жертвата е в името на нравствени идеали. Психологически е разгърнат сюжета – любовния триъгълник е много интересен. Бойко обича Неда. Неда не обича Бойко. Райка обича бойко, но той не я обича. Пенчо Славейков е удивителен поет психолог – предава състоянието на Бойко чрез мълчанието му. Ключов момент е, когато мъжа на Неда го кани да поправи нещо, и Неда го кани, защото мъжа й е в Загоре. Бойко не казва нищо. Пенчо Славейков оставя читателя сам да тълкува знаците. Райка е символ на истинската любов – истинската любов е безкористна. Текстът е силен с начина, по който е прославена любовта. Разчета на алюзията – разчета на читателя сам да тълкува текста. Текстът е ценен с начина, по който е преобразен образа на Бойко. Отчаянието на Бойко е от несподелената любов. Страданието присъства по странен начин, страданието като изпитание за човешката душа, не победеното страдание ражда зло. От тук следва, че слабостта е грях. Това е свързано с култа към волята. Ако си слаб да преодолееш страданието, ти си силен да вършиш зло. Волята е етическа катастрофа. Като поетика текстът е интересен, че разчита на алюзии – коментира вътрешното в героя, монолози. Важно е духовното прераждане в сюжетната незавършеност. С това текстът е отворен за домисляне. Размера е съчетан с фолклорна стилистика. В текста няма рими – фолклорните песни са неримувани.

В „Симфония на безнадеждността” се разкрива особен момент от живота на Прометей, който упреква създателя си, че го е направил най-нещастния човек на света. Тя е оригинална интерпретация на Прометей.

И там, на тоя бряг, пустинен

от весните, води и милван и терзан,

на вярна стража, спрян един чертог старинен,

един чертог зловещ виши безгласен стан.


Как бяха скръбни моите детски дни:

О, колко много сълзи спотаени:

Тук първи път се моя взор стъмни

И безпощадна буря стои над мене.

В „Микеланджело” твореца представя проблема творец-общество. В този текст се представя образа на прочутия скулптор Микеланджело. Микеланджело съзерцава улични схватки и изпитва угризения, че е изменил на живота. Какъв е смисълът на изкуството, което не се занимава със злободневни проблеми. Получава се диалогичност в монолога – един глас обвинява, два защитават. Идва мисълта за смърт. Просветлението идва от съзерцанието на статусите – тяхната статичност. От тук следва, че изкуството има мисия да се проникне във вечността. Вечността е във времето и твореца трябва да я открие. Тази мисия твореца може да осъществи само ако твореца се отдаде на изкуството изцяло. Проекция на идеята на Пенчо Славейков относно ангажираността на твореца с творчеството, т.е. литературата трябва да се освободи от възрожденския синкретизъм.

При Пенчо Славейков умът е няколко стъпала над таланта. Текстовете имат аломорфен образ. Пенчо Славейков го интерпретира като причиняване на зло на хората, защото чрез познанието човек е получил познание за мрака, в който човека не може да проникне. Колкото познаваш света вън от себе си, толкова познаваш света в себе си. От философска гледна точка „Епически песни” е голяма книга. А от гледна точка на поетиката – компактна. „Епически песни” е новаторство в литературата.

Модерната поетика в лириката на Пенчо Славейков. Сборника „Сън за щастие” включва 93 кратки стихотворения. Те описват душевното състояние на лирическия човек, вътрешността на човека.

Мечтателен, нежен и тих е Славейков в своята лирика. „Сън за щастие” – това название на основната му лирическа сбирка най-добре определя съзерцателния характер на неговия лирически темперамент, обусловен от копнежа по божествения покой на „другия бряг”. Израз, който той заимства от Ницше, като го изпълва с по своему трансформирано съдържание и който в случая означава стремеж към естетическо овладяване на жизнените впечатления, емоции и конфликти; пресътворяване на света в свят на жизнената и душевна хармония.

Целта в „Сън за щастие” е да се предадат чувствата сами по себе си, без техния причинно следствен контекст – мъка, тъга. Това отваря текста: от многозначността следва неясността в текста. Проявява ролята на читателя като творец на текст. Тук има максимална деконкретизация на текста. Причините се откриват от читателя. Има и молитвени стихотворения, обръщения към бога. При Пенчо Славейков лирическият герой не конкретизира коя е мисията му в живота.

В лириката „Сън за щастие” няма бурна и непосредствена изява на чувства, остри изживявания, драматични душевни конфликти, внезапни психически скокове. Чувството е спокойно и улегнало. Това дори не е в точния смисъл на думата чувство, а по-скоро настроение, душевно състояние с различни нюанси – от тиха радост до лека мечтателна меланхолия. Тези нюанси са понякога така тънки и неуловими, че е трудно да намерят точен словесен израз в една непосредствена лирическа изповед. Това е поезия на намека, на дълбокия лирически подтекст. Нейна обикната форма е малкото пейзажно стихотворение, обективирало в природата картина настроението, мислите и чувствата на поета.

Природната картина в малките лирически стихотворения на Славейков живее сякаш сама за себе си, но същевременно всичко в нея говори, властно внушава известно настроение. Славейков не само рисува природата, а влага в нея и себе си, затова картините, които възсъздава, носят всички белези на неговия лирически натюрел. В пейзажната му лирика герой не е народът, а отделният човек със своите интимни скърби и радости. Твърде грациозен е старият Балкан, за да се побере в неговия малък свят.

Първият текст „Ни лъх не дъхва над полени...” поетизира мисълта за пътя, родния край, но не като географско, а духовно място. Последните текстове поетизират мисълта за смъртта. Стихосбирката има автобиографичен характер, тя е история на твореца. Славейков, историята на неговите душевни преживявания и краят. Текстовете са пейзажни – 2 или 3 стиха. Те изразяват т.нар. вътрешен пейзаж, т.е. върху обект от природата се прехвърлят душевни настроения и преживявания. Предимно обекти стават носители на душевните настроения. Мотивът за началото и за края изгражда композицията на стихосбирката. Показват преживяването на любовта като духовно извисения духовно читател, а не популярност на изкуството.

Това е различна стратегия от възрожденското изкуство и реализма. Затова четенето става духовен акт на свързване на две души. Настроенията са свързани с изживяване на духовното, нравствеността, любовта.

Стихосбирката излиза в годините, в които излиза „Безсъници” на Яворов. Диалог между Яворов и Славейков – основава се на противопоставянето и симетрията. Цялата негова лирика представлява спор.

„Спи езерото” - поетика за отговор на естетическите изисквания на „Мисъл” за внушаване, а не пряко изразяване. Любовна лирика – най-платоническата лирика. Любимата придава в мечтата на лирическия Аз и в спомена на лирическия Аз. Изразява се идеята, че физическата близост е равносилно на отдалечаване.

Стихосбирката „На острова на блажените” е написана 1910 год. , тя е най-интересната книга. Първата литературна мистификация в българската книжнина е стихосбирката „На острова на блажените”, т.е. чрез измислени персонажи и очерци за тях Славейков разкрива различни страни от своето творчество, разкрива социални и културни картини на българското общество от края на ХІХ и началото на ХХ век, показва отношението си към личностите на тогавашния интелектуален, социален и политически живот. Чрез метафори Славейков ни показва кумична и душевна същност от края на ХІХ и началото на ХХ век. Книгата е равносилна на изминалия път – културен и граждански. Подобно на Вазов Славейков може да говори на два езика – езика на Възраждането и създава езика на модерната лирика – културен билингвизъм.

Жанра на книгата е мистификация антология – собствени творби са приписани на измислени автори. Всеки от тях е представен чрез биографията им. В тях включва факти от живота и на други поети и копира и тях – Кирил Христов и Вазов „Велко Неруда” – компилация. Тази антология опитва да обобщи българската позиция и обобщение на творчеството на Пенчо Славейков. Групира ги с оглед на жанр, тематика, положение. Пенчо Славейков се опитва да направи цялата българска поезия като собствено творчество – чрез него се предава в смисъла на цялата българска поезия от Вазов до новото време. Книгата е единен текст. Отделните творби са съставки на един текст. Единността се гради на разножанровите поезии и графика като органически свързани. Портретите са представени по различен начин.

„Острова на блажените” пок книга за зрелостта на българската литература. Българската литература поглежда вътре в себе си. „Острова на блажените” е изключително оригинална.

Пенчо Славейков не довършва стихосбирката „Кървава песен”. В него философизира историята. Целта му е да създаде епос подобен на „Илиада”, който да представи българската същност, живот с оглед на бита, морала, нравственост, философия за живота. Това са отражения върху поетиката – омирови сравнения, дълги речи на героите. Творбата е сходна на записки по българските въстания в „Под игото”. Чрез епоса създава философията на историята от Високото възраждане. Тук се открива един национален механизъм – съзнание, че даден народ има сред другите народи мисията, която е имал Христос сред народите, т.е. богоизбран народ. Кръстопътното разположение на България – доказателство за богоизбран народ. Идеята, че бог наказва тези, които обича, доказва историческата съдба. Тук също е доказан патриотично идеологическия характер на възрожденската литература.

Дивисил – култ към силната личност. Оборишкото събрание – сблъсък между Младен и войводата Бенковски. Градът е Каден град. Чрез фикциониране на реалиите – обобщителен характер на Априлското въстание – Башките сцени заемат обемно място. Чрез „Кървава песен” освен идеята на философията, друго няма. Песента на Балкана – носталгия по детството.

Пейзажната лирика на Славейков е изпълнена с жизнено чувство, тя е малък лиричен химн на живота в неговите естествени, първични форми. В нейната спокойна и ведра атмосфера светът засиява в началната си росна свежест. Човешкият живот се слива с вечното битие на природата.

Не от самите форми и краски на природата се интересува поетът, пейзажът е за него преди всичко преживяване. В самите картини често природата е докосната от ръката, полето е осеяно от ниви и ливади, кръстосано от пътища и пътеки. Природата е сляна с живота на човека. Светът, възсъздаден в най-хубавите лирически стихотворения на Славейков, е в дълбока връзка със света на обикновения човек. Желанията са човешки и разбираеми, чувствата – изчистени и прости в най-хубавия смисъл на думата.

Проза: Литературна естетика, статии посветени на големи литературни личности от романската, германската и славянска литература – Пушкин, Мицкевич, Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Толстой, Шели, Ибсен, А. Константинов. Статиите разкриват естетическите възгледи на Славейков. Навсякъде показва и търси универсалността – текстове на Яворов, П. Тодоров, А. Константинов. В прозата на Славейков прозата и графиката са неделимо цяло. Най-биографичния очерк е посветен на Иво Доля.

Славейков е и литературен критик – в своите литературнокритически работи или стила в художествената и културна деятелност на известните личности. Творецът е вън от обществото и създава в самота духовните обичаи на своето творчество.


ПЕЙО ЯВОРОВ. Пейо Яворов е български писател. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов.

Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението "Напред" във в. "Глас македонски". Става пръв биограф на Гоце Делчев— „Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения” (1909г.).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга "Мисъл" и се превръща в неделима част от него, е „Калиопа". През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша" (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея"). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга "Мисъл" той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява - той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903г., когато той прекратява революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията за убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство.

Любовта на яворов с Мина и Лора дават отражение в творчеството му. Години преди да ослепее неговият лирически „Аз” визира слепец. Д-р Кръстев го води във Виена на операция. Яворов е настоявал да му чете стихотворението „Без път”, защото там той е предсказал слепотата си. Тук е представена ролята на интуицията. Яворов като гений е визирал слепотата си с лирическия „Аз”, има и друго значение: символ на непознаваемостта на смисъла на битието (агностицизъм – непознаване). Метерлинг има афинитет към слепотата като агностицизъм. В духа на тогавашния модернистичен дух, агностицизмът е водещо начало. Друг факт е членството му във ВМРО – „Заточеници”, „Гоце Делчев”. Яворов носи гениалното в творчеството си, но носи характеристиките на обикновен човек. Интересни са писмата му, от които лъха отчаяние. В началото на трагичния момент от живота си проявява изключителен дух – подготвя второ издание на „Под сенките на облаците”. Няма друг такъв поет с усет за семантичните функции на графиката. „На Лора” – текстът прилича на птица с разперени крила. Предсмъртните му писма са сякаш разговор с човека, който вече минава границата и изключителна отговорност за света, който отстоява, урежда всички битови проблеми – изключително нравствено достойнство.

Стихосбирката „Стихотворения” (1901г.) събира в себе си ранното творчество на Яворов. Преиздадена е през 1904г. Тя е с предговор от Пенчо Славейков. През 1904г. се сблъскват две концепции за българската лирика - на Вазов и Яворов.

Модерната българска литература се създава чрез лириката на Яворов първо като поетичен език и като идеи. Яворов продължава от там, откъдето спира Пенчо Славейков. Повече от 15 години Яворов работи върху текстовете на своите стихотворения. Изгражда си образ като модерен поет. Има разлика между текстовете на „Мисъл” и „Подир сенките на облаците”.

В края на ХІХ и началото на ХХ век е време на идеологическите, на либерална, консервативна, народническа идеология. По тава време има преход от колективизъм към индивидуализъм. Новото време изисква изява на личността, на индивидуалните истини. Тяхното поетизиране четем в лириката на Кирил Христов, Димитър Бояджиев. Чрез вярата в модерното значение ще се промени обществото и човека. Индивидуализмът в българската литература се налага чрез кръга „Мисъл”. Славейков предлага нов тип поетична изказност. При него четем възрожденски реалии, всичко земно се преодолява в името на духовността, етичната идея.

Основните теми и специфика на Яворовата поезия са социални - „Май”, „На нивата”. Живота на един песимист диалогизира с поетите народници. Патриотичната тема се проявява в „Заточеници”, „Арменци”, „Хайдути”. „Арменци” е чест за поета, който е съпричастен към болката на чужд народ. В Ереван има паметник на Яворов.

АНТОЛОГИЯ. „Чудак” – четем образа на маргиналната личност, слабия човек, който е сам, потъва в дълбините на своето Аз. Този герой страни от хората и те странят от него. Другоста е аморфен образ – шумна тълпа, светът е безпътен, всичко, което е извън Аза е нравствено. Лирическия персонаж търси истината за себе си, криещ страданието дълбоко в себе си. Славейковите страдалци жертват себе си за другите, а при Яворов човекът е сам, вглъбен в себе си. Този герой не се жертва заради другите и красотата. Лирическия Аз не разкрива начина, по който той вижда този странен човек. Въвежда ни в откровение, в личното си време и преживявания. Навлизаме в съзнанието на този, за който се разказва. Изоморфизмът на текстовете на Яворов характеризира цялата му лирика – пише една творба по различен начин. Този протомодел характеризира и ранната му лирика.

Във „Великден” е описан празникът, победена е смъртта. Не живот, а смърт преживява литературния персонаж. Някъде там в детските години е бил животът, смисълът. Тук присъства усещането за самота и бавна смърт – „Със смъртта, смъртта разруших”. Морето е опорен топос, създава пространствената рамка в текста, обетът на случващото се. Цялото пространство се запълва с емоция, усещане за самота.

Нощта – активизира се цветовата символика, черния цвят. Зад символите стои мълчанието. Пейзажите съответстват на вътрешните настроения. Скиталецът търси истината за себе си. И при Вазов четем самотата, търсенето на истината, но той не влиза в душевното – „Ековете”.

Текстът, който събера цялата му лирика в началото на века е „Нощ”. В нея Яворов по различен начин пише и преработва текста. Творбата събира всички концепции на лириката на Яворов. Подобна словесна живопис четем при Пенчо Славейков – „На острова на блажените”. В „Нощ” са осъзнати алюзиите на социалните и националните истини, които са давали смисъл на живота. Връзките между лирическия герой и света се оказват прекъснати и невъзможни – псевдовръзки. Не е възможна и връзката с любимата. Яворов се опитва да намери смисъл чрез възрожденските идеи. Идеята за илюзорност произтича от самия български материал. Нощта и черния цвят изграждат смисъла на творбата. Лирическият Аз чувства самота. Майката, любимата, родината са висши ценности, но те са недостатъчни. След всяко видение, след всеки обет за вярност се явява видението за безпомощност. В това произведение присъства вярност към родината в първата част, а във втората лирическият Аз чрез образа на любимата стига до кошмари. След тях идват видения за собствената смърт. Тук има лирически въпроси – дали ще чуе воплите на майката, заплашената родина? Друг такъв въпрос е дали има живот след смъртта. Те носят внушението, че тя слага абстрактен края, от което следва, че битието във времето е безсмислено. Това не е характерно за Яворов. По принцип той я интерпретира като вечност. „Нощ” е изключение – драматично представя битието на Аза като антология. За разлика от възрожденския лирически човек, Яворовия човек не може да живее само с тези традиционни ценности – те са недействителни не само по себе си, а защото се явява образа на смъртта. Тя слага край на всичко. Щом те не са вечни значи нямат битиен смисъл.

Смъртта е основна тема в творчеството на Яворов – стихотворението „Смъртта”, „В часа на синята мъгла”, „Нирвана”, „Маска”. В други него произведения любовта е сравнена със смъртта – „На Лора”, „Две хубави очи”, „Все пак”, „Ела”, „Не бой се и ела”, „Чудовище”, „Проклятие”. Жената е представена чрез символиката на зелената си недостатъчност – мъжа-небето. „Не си виновна ти”, Да славим пролетта” – без плътта духа е невъзможен. „Ледена стена”, „Сфинкс”, „Аз страдам”, „Песента на човека”, „Може би” – философски текстове. Всички теми се различават и се сливат, единството и целостта на яворовата лирически човек. Основно състояние за него е самотата. В текстовете се стига до трагизъм – вяра и безверие. Страданието на Яворов според Гео Милев е колективното страдание на българския народ, което вековете са наслоили. Без да познава Юнг Гео Милев тълкува архетипа.

За Васил Мундев Яворов дава израз на страданието на индивидуалния човек. И двамата са прави, Яворов идентифицира страдане подобно на универсалността. В творчеството на Яворов поетиката е сложна, амбивалентност – сливат се две противоположности в идилия. Критиците определят Яворов като романтик. Той е предсимволист. Поставя началото, но сам по себе си не е символист. Видимият свят фигурира като символизация на традиционния, идеалния свят. Яворов е родоначалник на българската модерна поезия. Надхвърля проблемите на индивидуалното самосъзнание – пръв му дава художествен израз. Според Васил Мундев Яворов е огнището на българската лирика.

В Яворовата поезия има копнеж и страх, който я свързват със смъртта. С текста „Песен на песента ми” начева българския символизъм. Този текст е печатан през 1905 година. Това е първата равносметка на изминалия път у Яворовата лирика. „Песен на песента ми” е манифест на новото в българската поезия. Представя се диалога между творци и същността на поезията му и затова е манифестен, програмен. Песен – символи на поезия, свободни песни. Текстът е манифест на индивидуалното творческо съзнание. Отново се поетизират прекъснатите връзки със света, поетизира се страданието като единствено състояние, в което литературния герой се намира, поетизира се, че няма истинност освен онази, която е лична – нищо не съществува вън от неговото съзнание. Това е величествено и драматично битие, битие на ад и рай. Чрез словото е прикрепена една семантика на изразяване на възвишено и чисто мислене и чувствата са изразени чрез символи. Чрез субектите на блудството на тази песен, поетът върви след поезията си – социална, патриотична поезия. Отричана е любовта към жената, чрез метафорите - елитарската концепция за поезия. Налага се идеята, че нито социалната тема, любовта, патриотичната борба са достойни за поезия. Самият сюжет носи внушението за същностната зависимост на твореца от творбата. На финала се утвърждава индивидуалността на поета. Формално звучат стиховете за индивидуалността. В края на творчеството се идентифицира като връзка земното и небесното – абсолютното.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница