Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”



страница1/10
Дата28.10.2018
Размер1.71 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Юрий Банько „Кръстопътища”




Глава 3. БЪЛГАРСКА ОДИСЕЯ
До пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически” и битови познания. Ученическата информация е лаконична: къде се намира, население, столица, език, обществен строй, по- значими географски дадености. Битовите данни се свеждат до предлаганите в търговската мрежа предмети и продукти като: консерви, вина, цигари, пасти за зъби и други неща, до които имам някакъв допир. Когато във Висшето инженерно морско училище „попадам” на ротен командир българин от Одеса, то неволно давам ухо на все нови данни за България и за българите. Естествено е, че след женитбата на българка интересът ми към всякаква информация за България става вече целенасочен.

Впечатлен съм от много събития в историята на България. Ако сравня тези исторически събития със световните такива, то в съзнанието ми се появява невероятен спектър, който не съм в състояние да изразя с необходимата точност. Това е много сложен спектър, тъй като не е еднакво приятен, не е еднакво грозен и е труден за описание. Първият, който се опита да изрази с думи този спектър през 1762 година е йеромонахът Паисий Хилендарски от Атонския манастир. Той написва първата „История славяноболгарская”, която е плод от многогодишен труд. Това е Манифест за миналото на българския народ и е начало на българското народно възраждане, което пробужда и отприщва силите на духа.

В предисловието Паисий изразява съжаление (жалост), че народът му не е имал досега написана история. В деветте глави на „История славяноболгарская” много точно се доказва ползата и възпитателното значение на историята, формулират се призивите за събуждане на народното самосъзнание, вушава се вяра в свободното бъдеще на народа. Наред с изложението на българската история от създаването до падането на България под турско робство се дават сведения и за сръбската история. Впечатлява хронологичното описание на българските ханове и царе с акцент на най- успешните от тях, сведенията за създателите на новата азбука Кирил и Методи и техните ученици, изброяването на българските светци и мъченици.

Възхитен съм от делото на Паисий Хилендарски и се замислям за интереса или мотива за написване на тази първа писмена история на България. Колкото и да анализирам неговия мотив, не намирам нищо в него себелюбиво, а само алтруистично, идващо от неговата чиста и благородна душа. Ето защо с пълно право той може да бъде наречен първи и основен будител за връщане на българското самосъзнание на хората.

Разбира се, връщането на народната памет не е акт, а процес, в който участват и много други родолюбиви българи. Те са много. Tе са знайни и незнайни. Впечатлявам се от усилията на всеки от тях. В повечето случаи тези хора са идеалисти (алтруисти). Останалата част от тях са от смесен и даже от егоистичен тип, но дейността им е полезна и важна. Тази дейност обикновено е в съзвучие с времето в което те живеят.

Събитията описани от Паисий Хилендарски се базират основно върху старинни хроники на гръцки и латински език. Има и анализирани от него данни изписани на кирилица, но това е по времето на цар Борис и българските царе след него. Българските историци след Паисий обикновено са в съзвучие със събитията и персонажите описани в „История славяноболгарская”. За съжаление по- късно повечето български историци се повлияват в една или друга степен от техните политически и партийни пристрастия.

Лично за мен са интересни всякакви публикации, които са посветени на създаването на българската народност и нация. Все още началото за това създаване е покрито с много неизвестни и даже тайни. Независимо от това се появяват все повече публикации, които поставят под съмнение съществуващите схващания за историческите процеси довели до образуване на българската народност и нация. Авторите на тези публикации се базират предимно на нови археологически находки и по- модерни методи за интерпретирането им.

След запознаването със съществуващите сведения за траките стигам до някои изводи, които са по- различни от възприетите такива. Така например, според гръцкия „хроникьор” Херодит траките са едни от най- многобройните народи в Европа. Според него, по своя брой те отстъпват само на индусите. Тогава защо в наше време индусите в Индия и Южна Азия са над един милиард хора, а траки не съществуват?

За пръв път за тракийската народност пише поетът и писателят от древността Омир в неговото произведение „Илиадата” (стих 434 от десетата песен). По всяка вероятност името „траки” е събирателно название на множество племена. Тези племена не се различават по своя етнос, а по имената на царски династии и фамилии като Одриси, Гети, Едони, Беси, Трибали и други.

Царството на Одрисите при цар Котис I (383- 360 година преди Христа) се е простирало от устието на река Дунав до Мраморно море. Котис I е прочут със сечените сребърни и бронзови монети с името му върху тях. Тази и друга информация за траките е от древни гръцки и латински хроники.

Траките вероятно не са обръщали практически никакво внимание на този вид памет, която се нарича писменост. Може да се предположи, че траките са едни от най- древните народи появили се в Европа след „потъване” („изчезване”) на Атлантида и отделянето на континентите Азия и Европа. Именно тогава се появяват Черно море и Азовско море, които до „разлома” са огромни езера.

Моето предположение е, че тракийската цивилизация е една от първите в Европа и е основа за възникване на древната гръцка (елинска), латинска, славянска, българска и други цивилизации. То се основава на различна информация като митове, хроники, археологически находки, научни публикации и други.

Според мен тракийската цивилизация е един от вариантите на все още непознаваеми за хората сили, наричани засега Природа или Господ Бог, за развитие на човечеството чрез преобладаващ алтруистичен елемент в тяхната психология и бит. Особеност на този алтруистичен елемент е добрината между хората. Вероятно траките са насочвали производството си основно към задоволяване не само на физическите си, но и на своите чувствени потребности. Това се изразява в техния стремеж към осигуряване на относително физическо и духовно блаженство. Тогава все още не съществува разслояване на хората по семейства, родове и етноси. Този начин на живот вероятно продължава векове и даже хилядолетия. Климатичните дадености отначало способстват за водене на такъв живот, а после с постепенното им изменение възниква необходимостта от разслояване на това „блажено” общество по семeйства, родове, етноси и народности. Тази необходимост за изменение на начина на живот на хората „ражда” древния титан на мисълта и чувства Орфей.

Според древногръцката митология Орфей е живял поколение преди Троянската война. Според легендата той е син на Аполон или на тркийския бог на водата Еагър и нимфата Калиопа. Този „чувствен” гений успява да формулира и да „наложи” на тракийското население така наречената орфическа доктрина. Същността на тази доктрина се свежда до утвърждаване на осмислен и отговорен подход към взаимоотношенията между партньорите, към любовта и семейството. С пълно основание може да се твърди, че орфеевата доктрина е основа върху която се изграждат представите за семейството не само при траките, но и при други народи в Европа. С други думи, учението на Орфей е успешен опит за облагородяване на тогавашните „животински” нрави и за по- висока хигиена и култура.

Мисля, че елините успяват в определена степен да усъвършенстват постановките на тракийския орфизъм като му придават по- голяма убедителност и религиозна ефективност. По същество орфическата вяра е вяра в безсмъртието, в живот отвъд, в прераждане, в отказ от „животинското”, вяра в човешкия морал и в семейството.

Същността на орфизма в гръцки и тракийски варианти има някой различия. Гръцките орфици вярват в безсмъртието на душата и прераждане в други тела, практикуват аскетичен начин на живот и ползват свещенни текстове. Тракийските орфици вярват в безсмъртието телом и духом. За тях смъртта е преминаване в отвъдна реалност, аскетизъм в повечето случаи не се практикува, липсват свещенни книги.

Орфическата доктрина е първата в древна Европа религия, която е в основата на човешкия морал, синхронизиращ (уравновесяващ) човешката сила. Религиите, които са последвали тракийската орфическа доктрина, са опити за нейното усъвършенстване. В крайна сметка наложената от живота религия в Европа е християнството.

Според митовете висока е цената, която Орфей и неговата възлюбена Евридика „заплащат” за своите семейни отношения. С доктрината си той низвергва тогавашната официална тракийска царска идеология, което е и вероятната причина за гибелта им. Евридика умира при мистериозни обстоятелства ухапана от змия в деня на сватбата им. Следва опита на Орфей да я спаси от подземното царство. Той слиза в подземния свят и пленява с тъжните си песни бога на смъртта Хадес. Богът се съгласява да му върне Евридика, но при условие да не се обръща да я види преди да излязат на горния свят. По пътя Орфей не издържа и се обръща назад. Така Евридика отново се връща в подземното царство. Самият Орфей е разкъсан от разюзданите в сексуално отношение жени, на домогванията на които обръща гръб, оставайки верен на своята умъртвена Евридика.

Първите изображения на Орфей и Евридика са от 600 г.пр.н.е. Досега са известни 92 изображения върху антични вази. Разпространението на различните митове за Орфей се дължи основно на древните елини (стари гърци), които се обособяват като най- будната част от древните траки. Според мен, това е естествена реакция на деца (елини) към родители (траки) или на ученици към учители!

Има доказателства, че Орфей е гений с многостранен принос. Той е не само родоначалник на тракийската музика и поезия, но и поставя начало на медицината в района и в Европа. Това доказва известният природолечител Петър Димков с тезата си, че прочутият лекар от древността Ескулап (Асклений) е ученик на Орфей. Съществуват вече и неоспорими доказателства за реалността на гения Орфей. В село Татул на 10 километра от град Момчилград през 2004 година група български археолози под ръководството на Николай Овчаров открива тракийско светилище със скална гробница, която е обявена за гробница на Орфей.

Интересни са някои по- известни хипотези за произхода на траките. Според една от тези хипотези, в края на каменно- медната епоха (3500 г. пр.н.е.) траките са дошли на Балканите от североизток (районът южно от Урал и северно от Каспийско море) и се смесили със завареното местно население. Според друга хипотеза оформянето на тракийската етно-културна общност не е процес, повлиян основно от външни миграции, а е резултат от вътрешни миграции и консолидиране на местното население. Третата хипотеза е на Петър Детев, която е повторена от Александър Фол. Тази хипотеза е, че местната етно- културна общност се е оформила в края на седмото хилядолетие преди Христа и е най- старата европейска култура. От важно значение е и мнението на лингвистите. Те се придържат към тезата за местния характер на тракийското население още от времената на новокаменната епоха (пето хилядолетие пр. н.е.). В полза на тази хипотеза някои изследователи виждат потвърждение във варненския некропол, за който се говори и като за създаване на „първата европейска цивилизация”. Това е доста примамлива хипотеза, но засега не съществуват доказателства за етническия произход на некропола.

За много поколения историци остава загадка защо и как през пети век от Новата ера (след раждане на Христа) този многоброен някога народ, неговия език и култура „изчезват” от европейската сцена. Отговорът на тази загадка е в съвременните изследвания на видни археолози и историци. А иначе преди това „изчезване”, е възприето да се твърди, че през 46 г. от н.е. (след Христа) след дълго съпротивление Тракия става провинция на Римската империя. Римските хроники изобилстват с данни за траките и за мястото им в тази хилядолетна империя. Тези хроники звучат респектиращо. В тях се посочва, че бойните умения и безстрашие на траките са пословични. Те са най- добри войници и гладиатори. Спартак, тракиец от племето Меди, разтърсва тази империя и бележи нейния залез. Траките налагат своето присъствие и във висшите ешалони на управленския елит на Рим. Някои от римските императори са тракийци. Затова, според мен, пак най- будната част от траките са предци и на римляните. Без да съм историк, мога да предположа, че траките не изчезват, а се трансформират постепенно в отделни етно- културни общности и народи като елини, ромеи, славяни и други. От тяхното смесване се обособяват съвременните народи: българи, гърци, италиянци, румънци, сърби, руснаци, украинци и други.

При внимателно анализиране на историческите данни, които са предимно от гръцки и римски източници, се забелязва известна пристрастност на информацията за траките. Тази пристрастност, според мен, произтича основно от историческата значимост на траките и особеностите в техния характер. Това предизвиква нескрита антипатия, завист и даже страх сред гръцки и латински историци. Ето защо информацията за траките е разнопосочна. Тях ги наричат ту смели и храбри, ту диви, груби, сурови и необуздани. Според гръцки автори, траките са невъздържани в пиенето на вино и в протиположност на гръцките обичаи пият вино несмесено с вода. Траките, според тях, са хора на пирове и забавления. Освен с невъздържането си в яденето и пиенето, жените и мъжете в Тракия са известни и с пъстрите си дрехи и с носенето на много накити. Макар и изкривена информацията от гръцки и латински източници дава представа за характерните особености на траките.

Едно от най- правдоподобните обяснения за „изчезване” на траките и формиране на българския етнос е свързано с многократните нашествия на хуни, готи, келти, сармати и славяни в периода четвърти- пети век сл.н.е. Тези нашествия са съпровождани и с процеси на елинизация и славянизация, които довеждат до отмирането на езика на траките, говорен до пети- шести век, както и до намаляването на числения им състав и вследствие на това и на културното им влияние. Голяма част от тях са напълно или частично елинизирани или романизирани, а в последствие християнизирани, което ги превръща постепенно в ромеи. След създаването на българската държава потомците на траките заедно с останалото население, живеещо на нейните територии, формират българския етнос.

Съществуващата информация за траките и българите е основа за различни мнения и предположения. Разпространено е мнение, че народите в това далечно време „непременно” се движат от Изток на Запад. В действителност това няма как да бъде истина, тъй като народите се движат тогава, както и сега, в различни посоки, в зависимост от мотивите и неволите които ги задвижват. Според авторитетни историци българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав и южно от него във Византийската империя. Те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Илирия. Повече от вероятно е, че появата през първите векове от н.е. на българите южно от Дунава, на славяните и другите сродни народи северно и северозападно от Дунава е продукт на етногенерация на траките. Съвсем естествено е, че хората на този могъщ народ са се придвижвали в различни посоки. Ето защо съвсем е обяснимо, че част от българите, бягайки от византийското робство са се настанили в земите на така наречената от византийските летописци „Старата Велика България”. От византийските хроники става съвсем ясно, че през 635 г. хан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий, от когото получава сан патриций.

Според мен, приставката „хан” към имената на българските водачи от „Старата Велика България” няма нищо общо с тюрско- алтайските общности. Това са престижни навремето санове, произтичащи вероятно от могъщата някога китайска императорска династия Хань. С други думи, санът хан е престиж, а не произход.

Любопитно е, че първоначално българите от„Старата Велика България” са в доста тесен съюз с хазарите. Съществуват някои доказателства, че ползваните от тях езици за общуване са близки по своя смисъл. Между българите и хазарите се появява определена генетична близост.

Смята се, че хазарите (многоплеменни северокавказски народи) между шести и десети век създават Хазарския хаганат, обширна държава разположена между Кавказ, Волга и Дон. Хазарите вероломно нападат българите от „Старата Велика България” след смъртта на хан Кубрат през 651 г., след което започва техният възход. По същество те си „присвояват” величието на „Старата Велика България” и утвърждават Хазарски хаганат. Българите от „Старата Велика България” са изтласкани от тези райони.

В края на VIII или в началото на IX век управляващите родове от хазарите приемат юдеизма и той става официална религия и език в хаганата. През IX век част от хазарите възстава срещу централната власт и се присъединява към маджарите (днешните унгарци), които се преместват на запад. През X век идва упадъка на Хазарския (юдейския) хаганат. Основната част от народите на хаганата възприемат ислямска религия. Знатните родове, които изповядват юдеизма са изтласкани от района. Запазвайки своята религия и език, те се разпиляват и се заселват основно в районите на Централна и Източна Европа и са известни днес като източноевропейски евреи. Твърди се, че на съвременния етап те формират 82% от световното население от този народ, които наричат себе си евреи. Естествено има и противници на това предположение, които се придържат към тезата за произхода на евреите само според Стария завет на Библията.

Забележителна е жизнеспособността на хазарите, които само в Северен Кавказ са над 30 народности, близки по своя бит и език. Населението на северокавказките републики бележи постоянно и динамично нарастване. В последно време се оформя трайна тенденция на заселване на тези народности в големите градове на Русия и основно в Москва и Санкт- Петербург. Евреите от хазарски произход отдавна вече участват активно в икономическия, културния и управляващия елит на всички без изключение централни и източноевропейски държави.

След смъртта на хан Кубрат синовете му, гонени от хазарите отвеждат българите в три нови за тях района. Хан Батбаян се премества с част от народа на северозапад, образувайки така наречената „Черна България”. Тя е в непосредствено съседство с хазарите, които с честите си нашествия подлагат на постоянни изпитания оцеляването на хората. По всяка вероятност затова и названието на тази част от „Старата Велика България” е „Черна България”.

Хан Котраг отвежда част от родовете на север и образува така наречената „Волжско- Камска България”. След няколко века нейното могъщество нараства и тя се нарича вече „Бяла България”. Следва величието и упадъка на тези български народности, потомци на които са сегашните съюзни републики в състава на Руската федерация. През 922- 925 г. народите на „Бяла България” приемат исляма. Провъзгласява се доктрината на Великия ислямски хаганат. С други думи, идеите заложени в юдейския хаганат се трансформират в ислямски.

Хан Аспарух, третият най- малък син на хан Кубрат, с останалата част от народа по същество се връща в прародината си. Затова е така плодотворен този съюз между народите приет за начало на сегашна България.

Върналите се българи с хан Аспарух в земите на своите деди не са многобройни. Някои историци смятат, че войската и хората дошли с хан Аспарух „са шепа монголски българи”! Те твърдят, че техният числен състав е около 20- 30 хиляди, а други утвърждават, че техният брой е десетократно по- голям, т.е. около 200- 300 хиляди. Тази върнала се част от българите с помощта на местните князе успява да сплоти многобройното местно население в единен народ, в единна държава. Местното население е българско или славянско, което по своята етническа същност е едно и също нещо. Това население е с преобладаващи тракийски алтруистични особености и слабости. Заслугата на хан Аспарух е велика.

През 679 г. хан Аспарух сключва съюзен договор с тракославянските князе за образуване на нова държава. Започва се трескава съвместна подготовка за война с Византия. През пролетта на 680 г. тази съвместна войска ръководена от хан Аспарух разбива войската на византийския император Константин IV Погонат. Решаваща роля в тази историческа битка изиграва конницата на хана с нейната сила, маневренност и неудържимост. По изиграния ефект тя може да се сравни условно с включването в тази битка на огромна танкова армия! След победата протича лавинообразен процес за консолидация на населението, което окончателно респектира и плаши императора на Византия. През 681г. император Константин IV Погонат, сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден данък, признава официално новообразуваната държава.

Хан Аспарух успява да създаде държава, призната от Византия, но не успява да се отърве от хазарите. През 701 г. в битка с хазарите той загива.

За преродените народи, които са потомци на древните траки, са характерни някой отрицателни нрави като безпринципност, безотговорност, корупция, пиянство, похот, сексуална разюзданост. За съжаление тези отрицателни нрави на народите, генетичният код, на които е свързан в по- голяма или в по- малка степен с траките, са склонни към рецидиви. Вероятно съвсем не е случайна шегата- закачка, че народите на Южна, Източна и Североизточна Европа „работят (творят) за да живеят”, а народите на Западна и Северозападна Европа „живеят за да работят (творят)”.

По отношение на българите това навремето проумяват хан Аспарух, неговите боили и тракославянските (българските) князе. Ето защо е възможен този акт за превръщане на населението в народ и създаване на държавата България. Такива усилия за предотвратяване на вредните рецидиви и за утвърждаване на държавност полагат и всички последвали хан Аспарух български ханове и царе. По своя смисъл хан и цар е един и същ сан.

Особен принос за „преправяне” на душевните „кривини” на българите има хан Крум. Според мен, той е най- велик „психотерапевт” на времето си, имащ власт. Управлява България само 11 години от 803 до 814 г., но направените от него реформи, забрани, наказания се помнят и до днес от съвременните българи, които в по- голямата си част се прекланят пред неговото дело. За възвеличаване на България след хан Крум най- много допринасят. Борис I – просветител и Симеон известен с неговия „Златен век”.

По онова далечно време най- големите властови лостове са в ръцете на два християнски центъра, които са съсредоточени в Цариград (Константинопол) и в Рим. Християнските постановки и ценности в тези два центъра тогава са идентични. Независимо от това тези центрове се надпреварват помежду си за сфери на влияние. Българските ханове и царе, значително преди официалното покръстване на българите през IX век при Борис I, са в постоянна връзка с тези християнски центрове. Това съвсем не е случайно, тъй като тези центрове в Цариград (Константинопол) и в Рим разполагат със значително влияние върху цялата политика в Европа и извън нея. Ето защо основните политически и военни действия на българските управници са в определено съзвучие с това влияние. След известни колебания Борис I възприема византийския модел на православното христянство за основна религия в държавата. Независимо от това католическият Рим успява да привлече около една трета от българите. В интерес на истината трябва да се признае, че католическите българи оказват по- голяма съпротива срещу поробването на народа от турците. Ролята на католиците е по- прогресивна при събуждане на националното самосъзнание и при освобождаване на България от турско робство. По всяка вероятност това се определя от местоположението и влиянието на всеки християнски център.

След превземането на Цариград (Константинопол) от турците на 29 май 1453 г. влиянието на този православен център почти замира. Турските султани, по мое скромно мнение, целенасочено се опитват да върнат българите към негативните навици на първичните траки. Освен това се провежда протекционистка идеологическа политика за отказ на българското население от християнството и възприемане на ислямската религия. Всичко това обезверява някои православни християнски служители и те търсят изход от създалото се положение, създавайки невероятни алтернативи на християнството. Такава алтернатива е така нареченото богомилско течение, което се възприема от определена част от българите. Нещо повече, идеите на богомилството намират свои привърженици и в други християнски държави като Италия, Франция и Испания. Вероятно богомилството е някакъв отдушник и за недоволните католически християни от тяхната църква.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница