Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”



страница3/10
Дата28.10.2018
Размер1.71 Mb.
#102482
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

По- интересно е нашето житие и битие и впечатленията ми от времето, през което тогава сме в Горни Лом. Родителите и роднините на Михаела ни посрещат с топлота и внимание. Настаняваме се в една от стаите на втория етаж във фамилната им къща. Тази къща е сравнително нова. Тя е построена преди около 15-20 години, когато дядото на Михаела (по бащина линия) Костадин, изпреварвайки обмяната на парите успява да оползотвори многогодишните си спестявания. И не само спестявания, тъй като продава по- голямата част от овцете, които в близко време трябва да предаде безвъзмездно на новообразуваното трудово кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС). Поради прибързаността, с която е построена тази къща, има някои дребни строителни дефекти. Паркета в стаите на втория етаж не е съвсем дозалепен към подовата настилка, поради което при ходене скърца. Това, разбира се, е една дреболия за нас, с която скоро свикваме.

Опитваме се да помагаме с труда си в домакинството. Спомням си първото ми участие в заготвяне на дърва за огрев. В Горни Лом тогава всяка къща се отоплява през зимата с дърва от горите на държавното горско стопанство. За целта всеки желаещ да се сдобие с дърва подава молба до директора на това регионално държавно горско стопанство със седалище в село Чупрене, което е център на община, в която влизат още няколко села. На молбата се вписва резолюция до съответния горски служител за разрешение и определяне на място за добиване на дърва от клиента.

В заделеният ни участък за сеч теренът е доста стръмен със сравнително тънки храстови дървета. Работим с тежки брадви, с които изсичаме и изчистваме дърветата от клонките. Време от време тъстът ми Цанко ме поканва да отпия гроздово вино от дамаджана донесена специално за тази цел. Виното е домашно, леко на градус, тръпчиво и приятно на вкус. Отпиването на няколко глътки повишава невероятно телесните сили. Въздухът, който дишаме ми се стори тогава особено чист и живителен. Сякохме и извозвахме дърва около три- четири дена. Още тогава се сближавам с тъста си. Забелязвам, че между нас съществува душевна близост.

В края на месец януари или в началото на месец февруари тръгваме „на разузнаване” в град Лом. При слизането от автобуса на автогара в град Лом попадаме в непрогледна мъгла. Такива гъсти мъгли има само в близост до река Дунав. Без да преувеличавам, но видимостта в тогавашната мъгла не надвишава 2- 3 метра. Започваме да се оглеждаме за поне някаква ориентация. Не след дълго уточняваме посоката си към пристанището. В град Лом това съвсем не е сложно. Населението на градчето при нашето пристигане е около 30- 35 хиляди души. Градът със своя главен булевард сякаш се забива като копие в река Дунав. Дължината на това „копие” е около десетина километра. В началото му са малоетажни сгради с около 2- 3 етажа, след което следват вече по- високи, но с не повече от 10- 15 етажа. „Острието” на това условно копие е пристанищен комплекс Лом с неговата територия, акватория и сродни предприятия, които са свързани с него. Пристанището е огромен транспортен възел, в който се обработват потоци от кораби, вагони и автомобили на високомеханизираните корабни места с помощта на кейова и тилова механизация, портовия флот и използване на открити и закрити складови площи. Тук са настанени всевъзможни кантори (офиси) на товародатели и товарополучатели, на представителства на параходства, на всевъзможни агенции и търговски представителства. Тук са и граничните и митническите служби, а също така и милицията (преименувана по- късно в полиция).

Около този централен булевард на град Лом отляво и отдясно са разположени и другите квартали и улици. Автомобилни пътища пресичат града през четири входа и изхода. Два пътя са успоредни на река Дунав и водят на запад към град Видин, а на изток към град Русе. Другите два пътя свързват града с вътрешността на страната през град Белоградчик и през град Монтана. Градът сякаш е ограден отляво и отдясно от два многокилометрови хълма. В непосредствена близост до десния хълм е река Лом, която се влива в река Дунав непосредствено до вътрешния лиман на пристанището. Хълмовете около града по същество са вилни зони, където се отглеждат десертни и вински сортове грозде, разнообразни плодове и зеленчуци. Хълмът от дясната страна на река Лом е особено предпочитан от жителите на града за вилно застрояване и почивка. Никой не знае защо и от кого този хълм е наречен „Маймун баир” като това негово название е запазено и до сега.

В града по това време има няколко големи предприятия като пивоварен завод, произвеждащ маркова бира „Алмус” (Алмус е названието на град Лом в римско време), захарен завод, винзавод, хлебозавод, мелници и зърнени храни, аграрно- промишлен комплекс, консервен завод, завод за автоматика, шивашка фабрика „Ломска комуна”, трудово- производителна кооперация и други. По- късно са пуснати в експлоатация електрокарен завод и завод за металоконструкции.

В недалечно минало между град Лом и град Монтана (тогава Михайловград) се води борба при избора на център на северозападната област на България. За областен център е избран град Монтана (Михайловград). Причината за този избор основно са заслугите на високопоставените партийни функционери от рода Михайлови Христо и Иван, в чест на които е наречен градът. Преди това Михайловград е наричан Кутловица.

Когато пристигаме в града „въглените” от тези събития за надмощие все още тлеят. Един от основните ломски функционери, който се „бори” за утвърждаване на град Лом за областен център, е тогавашния директор на пристанищния комплекс Ивайло Нестеров. По време на Втората световна война той е млад офицер в Българската дунавска военна флотилия. С приближаването на Съветската армия към България, Ивайло Нестеров участва в революционните събития във флота. След 9-ти септември 1944 година той е главнокомандващ на Българската дунавска военна флотилия. и участва в боевете против хитлеристка Германия. Офицер е от запаса и има звание капитан първи ранг. Признат е за активен борец против фашизма и капитализма. Всички тези подробности научаваме по- късно.

Вървейки по един от тротоарите на главния булевард, стигаме до пътническия понтон на река Дунав, който по това време на годината е зазимен. Преди да стигнем до понтона минаваме покрай солидна сграда с неонов надпис „Балкантурист”. Вляво от понтона са летните дървени тераси на ресторанта, неработещи по това време. По- нататък пак отляво прочитаме табела за начало на дунавския парк на града. Всичко това едва различаваме в гъстата мъгла, намирайки се от лявата страна на павирания площад пред пътническия понтон.

По едно време забелязваме смътния силует на един излизащ посетител от „Балкантурист”, който тръгва към дунавския парк. Неговият силует в мъглата става все по- отчетлив и по- ясен. Когато се изравнява с нас виждаме, че е мъж на средна възраст. Поздравяваме се и го питаме вежливо как да отидем до главното управление на пристанището. Той с рядка учтивост ни обяснява, че в дясната страна на площада започват складовете на пристанището, покрай които е и един от входовете.

Благодарим на случайния минувач и тръгваме към дясната страна на площада. След 30- 40 крачки забелязваме смътните контури на складовете и входно- изходния портал на пристанището. На портала поздравяваме дежурния пазач и обясняваме целта на нашето идване. Той ни моли да почакаме един момент и звъни някъде по телефона. Следва кратък разговор, чието съдържание дочуваме отлъслечно.

-Имате късмет, обръща се дежурния към нас. Успях да се свържа с главния директор на пристанището Ивайло Нестеров, който ви чака в кабинета си. Ще следвате павирания път покрай този дълъг склад и ще стигнете до градинка с мемориала на загиналите френски летци през войната. Веднага след градинката е и главната сграда на пристанищната администрация. Ще се качите на втория етаж. След изкачването по стълбите завийте вляво. Вървете по малкия коридор като първата врата вдясно е кабинета на директора. В тази непрогледна мъгла придържайте се към склада, тъй като в ляво от вас са железопътните коловози, рампата през които е неоградена. Тя е с половин метър по- висока от тях., завършва любезният дежурен.

Благодарим за подробното обяснение и тръгваме в посоченото направление. Почти в самото начало на склада, покрай който минаваме, виждаме широка ниша и входна врата в неговото късо дъно. Над склада с големи букви на кирилица и латиница е надписа „Митница”. Вървим покрай глухите стени на склада и виждаме табела „Здравен пункт”. В края на склада са канцелариите на товарната железопътна гара, а зад тях едва се разчита стърчаща навън табела с надпис „Профсъюзи”.

През целия път покрай този дълъг склад само тук там виждаме хора, които сякаж са обвити в пелените на мъглата. Ето, минаваме покрай градинката с мемориала и сме най- после пред сградата на главното пристанищно управление. Входът в сградата е пак от към река Дунав. Над входа е окачена много солидна табела с надпис „Пристанищен комплекс Лом”, а отдолу с големи букви е изписано „Управление”.

Отваряме вратата и влизаме в широк почти квадратен коридор. Отсреща в дъното почти да стълбището, водещо към втория етаж, е вратата с надпис „Партиен секретар”, а отдясно в коридора е вратата с надпис „Главен счетоводител”. Забелязваме и още две по- малки врати без надпис, за които разбираме впоследствие, че са сервизни помещения. Следвайки получените разяснения се качваме на втория етаж и сме пред врата окована с черна кожа с бяла табела в горната й част. Върху табелата със златни букви е изписана думата „Директор”. Чукаме встрани от вратата върху дървената облицовка, която вероятно е с висока акустична проводимост, тъй като дочуваме едва доловимо „влезте”.

Влизаме уверено, поздравявааме, държим се свободно и непринудено, тъй като този уж спасителен за нас вариант „провъртаме” хей така за всеки случай. По одески този вариант звучи в стила: „Я вас умоляю…”. Това е специфичен набор от думи, който се произнася по определен чувствен начин с особена интонация, характерна само за одеските граждани. Тези думи не се превеждат дословно, а са шеговита закачка, която всеки възприема според своята интелигентност.

Завързва се беседа, а по- точно събеседване. Тази среща е много впечатляваща. При влизане в кабинета виждаме зад огромно бюро мъж с доста видими бръчки по лицето на възраст около 60 години. Когато се представяме, лицето му постепенно се преобразява от равнодушно във все повече и повече сияйно. Имам усещане, че този човек носи на лицето си няколко житейски маски като всяка предишна се сменя от следващата, но по- нова и по- различна. Той стана от бюрото си и вече с преобразена лъчезарна усмивка се здрависа чрез ръкостискане с всеки от нас.

Пред нас се изправя човек доста нисък на ръст, който според дочутите по- късно клюки, обича след пийване да нарича себе си на шега Наполеон Бонапарт, а Пристанищен комплекс Лом да нарича Свободна Ломска Република.

Стори ми се, че нашето пристигане за него е като някакъв спасителен вариант. Впоследствие разбираме, че поради сравнително напредналата му възраст и неуспешната борба за надмощие между Лом и Монтана, неговите „приятели” започват да му готвят повторно пенсиониране като цивилен под претекст, че изостава от съвременните партийни изисквания и повели. Някакви други недостатъци за неговото отстраняване от пристанището неговите конкуренти не могат да измислят, тъй като такива просто отсъстват. Ето защо в този напрегнат за него момент ние се явяваме нещо като коз в житейската му игра, а по- точно в битката за достойно оцеляване.

Решавайки да се убеди в достоверността на чутата информация, Ивайло Нестеров моли да му покажем нашите дипломи за висше образование. Предвиждайки подобен сценарий, носим в куфарчето си копие от нашите дипломи, които предоставяме на събеседника. Възцарява се краткотрайна потискаща тишина, през която „Наполеон Бонапарт” разглежда нашите документи. В края на този временен интервал неговото лице от сияещо става „ледено” решително. Той вдига слушалката на телефона и властно моли някого веднага да се качи в неговия кабинет. Буквално след няколко минути в директорския кабинет шумно влиза един висок, сух и леко прегърбен човек на видима възраст около 55 години. Ивайло Нестеров доста енергично за неговата възраст се вдига от мекия диван, на който седим и събеседваме в близост до една разкошна масичка, и ни представя на влезлия мъж. След това, обръщайки се към нас, произнася вече доста по- спокойно:



  • Запознайте се с партийния секретар Мирославов.

Ръкуваме се и се представяме с имената си, след което пак сядаме на мекия „потъващ” диван. Партийният секретар се разполага на отсрещното кресло и директора го запознава вече подробно с нас и с целта на нашето пристигане. Изведнъж се извинява, че не се е сетил досега да ни почерпи и моли по телефона секретарката си да донесе четири кафета.

Започва отново събеседване като този път отговаряме основно на въпросите на партийния секретар. За разлика от директора, Мирославов ни разпита даже за произхода ни и всякакви други подробности, за които сега не мога да си спомня. В края на тогавашното второ събеседване Мирославов категорично подкрепи мнението на Ивайло Нестеров за полезността от привличането ни на работа в Пристанищен комплекс Лом.

Взема се решение за незабавни действия, при което директора поема задачата да уреди чрез Министерството на транспорта нашето разпределение за работа в Лом. От друга страна Мирославов трябва да свика заседание на партийния комитет, на което след обсъждане да се убедят неговите членове в целесъобразността от нашето привличане в колектива. В края на тази историческа за нас среща Ивайло Нестеров извиква началника на „Личен състав” Ема Сашева за проучване на вариантите за нашето служебно интегриране в колектива.

Ема Сашева ми се видя доста миловидна и добре сложена физически жена на възраст около 50 години. За разведряване ще спомена, че според клюките, които впоследствие научаваме, Ема Сашева е наричана в колектива на шега Ева Браун и е смятана за любовница на Ивайло Нестеров. Твърди се, че неговата съпруга е предизвикала скандал след като ги е заварила в кабинета в подозрителна близост. Възможно е, че това са само измислици на хората в този според слуховете клюкарски град.

Съществува анекдот, според който жителите на град Лом и град Враца са най- клюкарските в България. За да установят все пак първенство по клюкарство, жителите на двата града си устройват някакви съревнователни тестове, които печелят ломчаните. От тогава твърдят шегаджиите, когато през Враца преминават пътнически влакове с вагони за град Лом, жителите на град Враца учтиво им се покланят.

Мисля, че всички тези дреболии и клюки не са толкова важни и смешни за нас тогава, когато се решават така неочаквано нашите съдби. Молят ни да не отлагаме започването на работа и след десетина дни да сме при тях. Това е подробната сага на нашето „проучвателно” посещение в Пристанищен комплекс Лом.

На излизане от сградата на пристанищното управление мъглата ми се видя вече не така гъста. Усещам върху лицето си лек ветрец, който все едно прочиства въздуха от тази невероятна концентрация на водни изпарения. След няколко крачки дочувам леко шумолене идващо отгоре. Вдигам глава нагоре и в изчистеното въздушно пространство почти отчетливо виждам платнището на българския трибагреник, който издава тези леки шумолящи звуци. Като вземам мигновено виртуално „довиждане” с него, хващам Михаела за ръка и с бързи крачки тръгваме към автогарата.

През целия път до Горни Лом пътуваме почти мълчешком. Всеки от нас обмисля разговорите от първия ни контакт с ръководството на пристанището. Все още не сме „стиковали” личните си впечатления, които трябва да оформят нашето окончателно решение. За да разведря обстановката споделям набързо измислената шега, че шумолящият над сградата флаг ни посъветва да не се доверяваме напълно на чутите приказки, тъй като всяко обещание не е завещание и трябва да сме нащрек. Разсмиваме се и двамата, с което изчистваме възцарилото се напрежение и минаваме към обичайните си разговори.

Когато споделяме с родителите и роднините за възможната перспектива в пристанище Лом, те я приемат за много разумна. Дядо Костадин започна ни в клин ни в ръкав да разглаголства на тема какви богати земи има покрай Лом, които са много плодородни. На тези приказки не обръщаме никакво внимание, тъй като нямат нищо общо с предстоящото вземане на окончателно решение. Баба Елица се оказа по- убедителна като ни напомни, че чакаме дете, а тя все още не е чак толкова остаряла и може да ни помогне при необходимост. Този аргумент, а и нашата безимотност ни се виждат тогава много важни и даже решаващи. Все повече сме склонни да свържем съдбата си с Лом. Следващият важен аргумент в полза на Лом е и природната красота на планините покрай Горни Лом, които могат да ни бъдат място за отдих и релаксация.

На моите родители и роднини за всички тези „тънкости” и нюанси при избора дали Варна или Лом въобще не съобщаваме тогава, тъй като те са на много хиляди километри от нас и може би с питанията си за съвет само ще ги разтревожим. След една седмица на размисли и преценки, залагаме на варианта пристанище Лом и зпочваме да стягаме за там нашия лек багаж.

На 13 февруари 1968 година сме пак при директора Ивайло Нестеров, който този път ни посреща вече доста по- сдържано. Вероятно, мисля аз, за да установи между него и нас определена служебна дистанция. Впоследствие осъзнавам, че през времето от нашата първа среща до второто ни идване той има възможност да провери какво ли не за нас. Естествено, всеки от нас няма от какво да се срамува, но през това време по всяка вероятност няма ходатайства за нас от някоя важна персона или някой виден партиен функционер. Тогава, както и сега, това е решаващ фактор за стартиране на бърза служебна кариера на всеки млад специалист. Е, нямаме тогава, както и през целия си трудов път, никакви протекции или привилегии, поради което всичко постигнато е особено значимо и ценно за нас.

Директорът извиква пред нас завеждащата „Личен състав” Ема Сашева за да ни съобщи какви са възможностите за нашето назначаване. Тя започва много отдалече още от обсъждането и приемането на щатното разписание за управлението на пристанището през декември миналата година. Споменава за невероятни трудности да ни намери свободни щатни бройки. През време на това мънкане и протакане в обясненията лицето ми пламна и аз звучно се изкашлям. Тази моя нервозност явно долавя и директорът. Той властно я прекъсва и изисква да съобщи само възможните според нея варианти за нашето назначаване. Тогава тя просто подава лист хартия с малко анализче и възможните служебни опции за нас.

Разбираме, че нямаме голям избор и се съгласяваме всеки от нас да бъде назначен за ръководител търговска експлоатация към отдел „Складово стопанство”. След уточняване Ема Сашева излиза за изготвяне на съответните заповеди.

През това време директорът започва по телефона да изяснява и да дава указания по някакъв спешен производствен казус. Използваме тази пауза и тихичко решаваме, че не можем да приемем назначаването докато не се реши нашият жилищен проблем. Уточняваме Михаела да постави този въпрос, тъй като моят български език тогава все още не е на висота, което не ми позволява да водя такива важни преговори.

Когато Ема Сашева влиза с подготвените заповеди за подпис тя се запътва направо при нас. Молим я да изчакаме с полагане на нашите подписи докато се освободи директора от ангажимента си, тъй като има много важно условие, което само той може да разреши. Когато директорът завърши телефонния си разговор Ема доста ехидно подхвърля:

- Те не подписват заповедите за назначаване, тъй като имат някакви условия.

Последните две, три думи тя произнася със забележимо пренебрежение и укор. От този момент разбираме, че в нейно лице винаги ще имаме неприятел, с когото трябва да бъдем особено внимателни.

Ивайло Нестеров повдига с артистичен маниер веждите си и обръщайки се към нас произнася:

- Слушам ви.

Михаела излага нашето искане като обяснява:

- За съжаление ние не разполагаме с никакво жилище в град Лом, а и не сме в състояние да живеем на квартира на свободен наем. Ако не ни се подсигури квартира от пристанищния жилищен фонд, не можем да започнем работа, завършва тя.

Директорът онемява за момент, после леко се пляска с дланта по челото си и произнася:

- Имате право. Не съм помислил за този важен за вас въпрос.

Той вдига слушалката на телефона и кани някого веднага да се яви при него с необходимите данни за жилищния фонд. Този някой се оказа председателят на пристанищния профкомитет Камен Ивов, с когото се здрависваме и запознаваме. Той се занимава с настаняване във ведомствения жилищен фонд като оглавява съответната комисия по жилищно настаняване. Директорът му обяснява нашия проблем. Камен Ивов преглежда дневника и започва да търси възможности. Накрая съобщава, че семейство Николови с две малки деца ще освободи квартира в жилищния блок до водната база най- рано в края на месец май. Други възможности за нашето настаняване, според Ивов, не съществуват. Ивайло Нестеров люто се ядосва и разпорежда веднага да оборудват за нас стаята за гости срещу неговия кабинет. Явно, мисля си аз все пак има интерес от нашето привличане в пристанището. Той продължи:

- Най- късно до утре вечерта стаята да бъде обзаведена с легло, масичка, столове и котлон за временно ползване. Чистачката, продължава директорът, да не забравя да почиства и да отоплява стаята. Тази стая, обръща се той към нас, е вид мини боксониера оборудвана с тоалетна и мивка за студена вода. Съгласни ли сте да живеете в тази стая няколко месеца?

Споглеждаме се и се съгласяваме. Уточняваме накрая, че заповедите да останат от 13 февруари, но да ги подпишем на 14 февруари след нашето настаняване в стаята.

След срещата с директора отиваме на работното си място, което е вътре в пристанщната територия в друга административна сграда. Там се запознаваме с началника на отдел „Складово стопанство” с рядко име Филарет Манев. Той ни завежда в една самостоятелна канцелария с бюра и столове и ни предоставя нормативни документи за първоначална ориентация в обстановката. Пак с него уточняваме някои подробности за работното време и почивките. Началникът на отдела ни уведомява:

- Програмата, по която ще работите е спусната лично от директора, пред когото трябва да се отчитате. Тя е съвсем кратка, но е много важна, тъй като се изисква оптимизиране на дейността на служителите от отдела с цел повишаване на качеството и ефективността на складовата дейност.

Още от първия ден се захващаме за работа. След завършване на работния ден се разхождаме из центъра на град Лом, а нощуваме в един триетажен малък хотел в уличката между железопътната гара и главния булевард на града.

На следващия ден сме на работното си място. Към обяд секретарката на директора по телефона ни уведоми да отидем в главното управление за получаване на ключа от мини жилището и за оформяне на заповедите за нашето назначаване на работа.

Всичко минава в сравнително бърза последователност. След получаване на ключа оглеждаме нашата „боксониера”, от която общо взето оставаме доволни. Веднага след това подписваме заповедите за назначаване на работа, след което, по напомняне на секретарката, се отбиваме при директора. Заварваме го в добро разположение на духа. Следват кратък разговор от общ характер, при който директорът се интересува доволни ли сме от жилището, къде сме спали миналата нощ, доволни ли сме от работното си място, харесва ли ни града. Той ни напомни, че пристанищната баня е в отсрещната сграда и можем да я ползваме безплатно по всяко време на денонощието.

За поставената ни задача, за която сме уведомени от Филарет Манев, вероятно умишлено пропуска да ни запита. Ето защо по своя инициатива го информираме, че работим по възложената от него задача, която е доста интересна за нас и ще се опитаме да я изпълним във възможно най- кратък срок. Явно доволен от нашите приказки той ни съветва да не прибързваме с окончателните изводи, тъй като смята задачата за доста деликатна и важна за него.

С това нашето посещение при Ивайло Нестеров приключи. При излизане от кабинета на директора се запознаваме с влизащия при него заместник директор на пристанищния комплекс Симо Симов. По времето на нашето назначаване по щатното разписание е предвиден само един заместник директор, който отговаря за всички дейности. Запознаваме се набързо като той ни обещава, че още след обяд ще се отбие при нас за по- спокойно обсъждане на проблемите на пристанището и на поставената ни задача от директора. Пролича, че е напълно в течение на нашето назначаване и за възложената ни задача.

Заместник директорът Симо Симов удържа на обещанието си за среща с нас. Още същия ден се отбива при нас към 14 часа. Въвежда ни в общите и специфичните проблеми на пристанището. Съветва ни всеки ден най- малко един път да обхождаме пристанището, тъй като, според него, прекият контакт с хората и обстановката е ключът към успешно решаване на всеки производствен проблем. Беседваме около донесената от него доста подробна схема на пристанище Лом и влизащите в комплекса пристанища Видин и Оряхово. Обръща ни внимание, че огромния лиман с корабните места е изграден през времето на Втората световна война от германците, които са имали големи планове за пристанище Лом. Разделяме се с него след около 2- 3 часа, като на излизане ни съветва да го търсим при всяка необходимост.

- Изводите от поставената ви задача докладвайте направо на директора, тъй като и аз обмислям същия проблем и нека да не се влияем един от друг, заключва той накрая.

Към нашето идване Симо Симов е на възраст около 60 години. Като заместник директор на пристанищен комплекс Лом стажът му е не повече от 2 години. Идва на мястото на предишния заместник директор Лазар Петров, който умира скоропостижно от коварна болест. Преди това Симо Симов работи като капитан на един от влекачите на Българско речно плаване (БРП). По политически причини той е уволнен от БРП. Ивайло Нестеров с неговия авторитет на активен борец против фашизма и капитализма се застъпва за него и го прибира в пристанищния комплекс като по този начин се „сдобива” с предан свой помощник и заместник. Симо Симов има негативно отношение към Съветския съюз и към тогавашния модел на реалния социализъм в България. През следващите над три години, през които той е заместник директор нееднократно усещаме неговото „ледено” отношение към нас. Това съвсем не е случайно, а поради това, че сме съветски възпитаници, а и сравнително често неволно го уличаваме в професионални грешки.

След два месеца къртовски труд сме готови с анализа на съществуващата в пристанищата на комплекса складово- експедиционна дейност. За ускоряване на работата Михаела поема анализа на търговските, а аз на експлоатационните дейности и показатели. В окончателен вид се получи солидно професионално проучване, което завършва с конкретни предложения. Ивайло Нестеров е впечатлен от направеното проучване, изводите и предложенията. Независимо от това предприема само незначителни изменения в работата на анализирания от нас сектор. През следващите месеци и години се занимаваме с разнообразна икономическа и експлоатационна дейност и крачка по крачка утвърждаваме своето професионално присъствие и авторитет.

Чак в началото на месец юни се преместваме в малък апартамент на първия етаж в жилищен блок на пристанището в района на водната база, наречена впоследствие „морски клуб”. Този блок е на брега на река Дунав. До него по- нагоре е рибната база, а по- надолу е морския клуб.

От морския клуб до хотела на Балкантурист и речния пътнически понтон се простира дунавския парк на града. Дължината на парка е около 700 метра, а ширината варира, стигайки в отделни места до 300- 400 метра. В парка до самата река Дунав е разположена помпена станция, която подава филтрирана дунавска вода за пивоварния завод, произвеждащ прочутата маркова бира „Алмус”. Заводът е на около 500 метра по права линия от нашия жилищен блок. Разделят ни огромен баир и главната улица минаваща през квартал „Боруна”, която е и път от и за град Видин. От пивоварния завод в посока към град Видин на около 4-5 километра е сградата на регионалната психиатрия. След психиатрията са разположени огромни масиви на ломските ароматни кайсии. По- нататък са църковните имоти и самия „Добридолски манастир”.

Жилищното блокче, в което сме настанени, също не е голямо. То е на два етажа с общо четири апартамента и още един апартамент на първия етаж, но с отделен вход откъм двора. В този отделен апартамент е настанено семейството на Сули, който е български турчин и работи като докер в пристанището. Срещу нас на първия етаж живее семейство Групчеви. Те са млади пенсионери. Имат две големи деца, които живеят в София и рядко идват при тях, поради което само бегло сме запознати с тях. В самото начало на нашето настаняване, когато все още нямаме телевизор, Групчев много настоятелно ни кани при тях да гледаме заедно някой филм или футболен мач. Обича много да приказва като се самопределя като етнически македонец. Често се шегува, че и двамата сме женени за българки със съдбовна мисия за „подобряване” на българския етнос.

На втория етаж точно над нас е апартамента на семейство Райкови. Венелин Райков работи като някакъв служител в „Инфлот”. Неговата съпруга Райна се занимава с двете си малки дъщерички. По- малката от тях е с нарушена психика по рождение, което за тях е голямо тегло и мъчение. След доста години на усилия за нейното гледане и лекуване я настаняват в специализирано заведение за увредени деца. Те идват да живеят в Лом няколко години преди нас. Преди това са живели около три години в град Девня при многодетните родители на неговата съпруга Райна. Венелин преди това е завършил Висше военноморско училище в град Варна. Полагат големи усилия за намиране на работа и жилище в град Варна, но не успяват. През тези три години съседът работи в град Девня като военен. Накрая е замесен косвено в някакво служебно нарушение, което коства работата му. Ето защо заминават в град Лом при родителите на Венелин. Успяват да получат този апартамент от пристанищния жилищен фонд, тъй като Инфлот е със сродна дейност. По своята същност Инфлот е агент на всички корабособственици извършващи товарни и пътнически превози по река Дунав.

Срещу семейство Райкови на втория етаж е семейство Душкови. Те са също възрастни хора както семейство Групчеви на първия етаж. На Душков му остават 2- 3 години до пенсия. Той работи в материално- техническото снабдяване на пристанището. Неговата съпруга леля Нушка не работи по здравословни причини. Леля Нушка обича да слиза при нас на кафе. Основна тема на разговорите при нейното посещение е бременността на Михаела, която е доста напреднала.

Въпреки бременността Михаела работи почти до половината на деветия месец. Спря да работи 15 дни преди да роди. След раждането не работи само един месец. Тогава все още не съществуват видеозони, но и двамата сме сигурни, че чакаме момче. В действителност, обаче, се ражда момиче, което нарекохме Оля. Това щастливо събитие е съпроводено с много напрежение и радостно очакване.

На шести август 1968 година аз съм на работа, а Михаела е в къщи. След обяд тя усеща, че започват да изтичат околоплодните води. В жилищното блокче никой няма телефон, поради което не може да се свърже с мен. Тя моли минаващия покрай блока случаен познат да ме търси по спешност в пристанището. Едва успяват да ме намерят, тъй като след обяд съм на някакъв кораб със спешна производствена задача. Когато научавам за случилото се веднага тичам при Михаела, но заварвам апартамента заключен. Съседът Групчев ме информира, че неговата съпруга е завела Михаела в болницата. Хуквам след тях. Когато дотичвам до болницата разбирам, че Михаела вече е настанена в една от стаите на родилното отделение. Влизането и свиждането е забранено според болничните разпоредби, но узнавам, че родилното отделение е на първия етаж. Започвам да я търся обикаляйки прозорците на болницата. Успявам да я намеря и да говорим през прозореца. Прозорецът е наполовина с предпазна мрежа за комари, а втората половина при необходимост може да се отваря. Прекарваме доста време в приказки, след което Михаела ме отпрати в къщи да се наспя и помоли:

- Утре сутринта ела при мен в стаята или около прозореца.

На следващия ден свиждането пак не е разрешено, но успявааме да поприказваме през прозореца. Поради предстоящата визитация не трябва да стоя до прозореца, а по- добре да отида на работа, което и правя. На работното ми място всички вече са в течение на случващото се в нашето семейство. Привършвам спешните задачи, след което излизам за поредни технологични измервания. След това пак съм пред прозореца на родилното отделение. Михаела е доста неспокойна, тъй като родилните схватки зачестяват. Обяснява ми, че след визитацията тя е под специално наблюдение. Вземат се мерки за компенсация на изтеклите околоплодни води и очаква всеки момент да я отведат в стаята за раждане. Не пожелава от мен нищо специално за ядене. А иначе, когато болките намаляват, Михаела откъсва и изяжда по едно зрънце от гроздето донесено в една кошничка за нейната съседка в стаята. Тази съседка е ромка, но е доста цивилизована и приветлива. Убеждава Михаела да похапва грозде, което според нея ще й помогне по- леко да роди. Тези предродилни мъки продължават до късно вечерта.

Към 22 часа на 07.08.1968 година откарват Михаела в родилната стая, където тя ражда нашата дъщеричка. Както споделя Михаела по- късно раждането протича много трудно като е имало разкъсвания, които са зашити на живо без обезболяващи препарати.

През време на раждането аз чакам до прозореца. Когато я връщат обратно в стаята изрично я предупреждават да не заспива за около два часа. Разбира се, проявявам максимални усилия да я държа будна. Мисля, че заслугата е на двамата за спазване на необходимата забрана. След тази необходима пауза тя заспива, а аз успокоен отивам в нашето жилише. Опитвам се да поспя, но не успявам напълно.

Прекарвам времето до сутринта в някакъв унес, което нито е сън, нито е транс. Призори хуквам към болницата. По пътя не помня от къде и как се сдобивам с един огромен букет от росни и ухаещи рози. Когато дотичвам до прозореца, Михаела вече ме чака. Подавам й през прозореца росни и ухаещи рози, които са моментен израз на моята обич и внимание към Михаела, дъщеричката Оля и съдбата.

Гледането на бебе се оказа за нас голямо изпитание. Изведнъж се появяват комплексни изисквания за храна, вода, пелени (тогава няма още памперси), място за спане, къпане, поддържане на необходимата температура и ред други задължения. Трябва за нула време да придобиваме необходимите физически и психически способности за гледане на бебе. Не мога да кажа, че не сме прочели някои книги и брошури по тази тема. Разбира се, че сме чели, но практически се оказваме нула и то пресечена.

Още от първия ден след изписване на Михаела и Оля от родилното отделение се налага постоянно да набавяме разни необходими неща. Спешно купуваме даже и нафтова печка, тъй като апартаментчето, в което сме настанени е с необичайно високи стаи и даже в лятно време е хладничко и влажно. Освен това сме почти съвсем на брега на река Дунав, а и прозорците гледат на север и изток. Всъщност входната врата на блока е само на около осем метра от подпорната стена на реката. Входът в нашето апартаментче е веднага вляво в малкото коридорче на първия етаж. След отваряне на входната врата следва малко вътрешно коридорче около два квадратни метра. В това коридорче пак вляво е вратата към тоалетната с малко прозорче към Дунава, а направо е вратата към първата стая, която играе ролята на кухня и холче с голям прозорец също към реката. От тази първа стая се влиза във втората стая, която е и краят на апартамента. Втората стая е малко по- голяма и има два прозореца, първият от които е с изглед към Дунав, а вторият е с изглед към вътрешния двор. Дворът е ограден с ограда от дървени летвички. В двора откъм баира има нещо като гаражи, а по- скоро дърварници или малки барачки, предназначени за семействата от блока. Всяко семейство използва дърварника си по своя преценка.

Много сме несръчни и притеснени при всяка необходима манипулация с нашата малка Оля. Като капак на притесненията ни са състезанията със скутери по река Дунав около нашия блок. Шумът от скутерите е непоносимо висок. Поглеждаме с тревога нашето бебче, то обаче е спокойно и не реагира на тази олелия. Някой от съседите ни успокоява, че има определен период, когато бебета просто не чуват никакви звуци. Притесненията ни явно се отразяват и на кърменето на Оля, тъй като Михаела няма достатъчно майчино мляко. Предприемаме всякакви мерки за успокояване включително и промяна на асортимента, качеството и количеството на приеманата от Михаела храна. Тя започва даже да пие и боза, която обикновено не обича и не употребява.

След около две седмици късно вечерта едва не удавяме Оля в коритцето за къпане. Отначало всичко върви много добре. Бебчето и ние се радваме на водните процедури. Изведнъж Оля интензивно запляска с ръчички по водата, от която явно капки попадат едновременно в устата и нослето. Бебчето не може да поеме дъх и пред очите ни започва да посинява. Грабваме я от коритцето и въртим във всякакви посоки, но без резултат. Аз като светкавица се стрелвам до помпената станция, където единствено има телефон. Външната порта е заключена отвътре! За по- малко от секунда прескачам портата, стряскам дежурния в помпената станция и звъня на бърза помощ. С викове обяснявам какво става и съобщавам адреса. Отсреща дежурния лекар отговаря:

- Спокойно, тръгваме! Докато ни чакате, обърнете бебчето с главата надолу и леко го потупайте по раменцата и гърба.

Портата вече е отключена и пак бегом се връщам вкъщи. Михаела ме посреща вънка с уплашена усмивка, а Оля нещо гука в нейните ръце. През сълзи ми обяснява, че след като изхвърчавам към помпената станция, тя бърка в устата на Оля за да притисне езика да не го глътне и я завърта пак с главата надолу. И о…о, слава на Бога, Оля зарева и всичко приключи благополучно. Михаела си спомнила указанията на акушерката при нейното посещение за преглед на бебето предишния ден и затова се решила да му притисне езика. След бъркането в устата на бебето забелязваме следа от кръв и много се притесняваме. Колата на бърза помощ не закъснява и буквално след няколко минути спря пред блока. Излизаме и тримата да я посрещнем, а също и някои от любопитните съседи. Споделяме за случилото се и за следата от кръв. Затова с бърза помощ отвеждат Михаела и бебето в болницата за наблюдение.

На сутринта бързам за болницата. Михаела ми разказва, че през изминалата нощ никой не им е обърнал внимание, а Оля е спала спокойно. При визитацията решават да правят рентгенова снимка на главичката на Оля, тъй като по рождение има едно топче до дясната вежда. Когато Михаела споделила това с доктор Ранчински (наш познат и състудент на нейния вуйчо), той я посъветвал:

-Я си вземай детето и си отивай вкъщи. Това топче след време ще изчезне, а сега не е необходимо да го облъчвате.

Веднага решаваме да послушаме съвета на доктор Ранчински. Бързо свиваме бебето в пелената и одеялцето, викаме такси и бягаме в къщи. Предполагаме тогава, че топчето до дясната вежда на Оля е в резултат на уплахата на Михаела от колело по време на нейната бременност. Тя си спомня, че след като се стреснала от идващото колело се пипнала до веждата си, което според някои схващания е предизвикало следа на същото място на детето й. Разбира се, не знаем дали това е вярно или не, но доктор Ранчински се оказа прав. Въпросното топче изчезна след време, тъй като бе мастно натрупване.

Тази случка ни прави по- отговорни, по- възрастни и мъдри човешки индивиди, по- спокойни и по- уверени при гледане на нашето бебче. В края на работната седмица в събота след обяд тръгваме с автобуса за Горни Лом. По това време в събота се работи до 13 часа и чак след няколко години събота е обявена за неработен ден в България. След пристигане на село съвсем внимателно и вече без емоции споделяме за случилото се. Всички се смълчават. Баба Елица прекъсва мълчанието, мъмри ни и двамата и решава да ни покаже как се къпе бебе. Тя разпалва печката на дърва и сгрява в една голяма тенджера изворна планинска вода. Тогава в къщата все още няма водопровод, а водата за пиене и битови потребности е носена от близкото планинско изворче. Селото е водоснабдено по- късно, а ние правим водопровода в къщата. Баба Елица леко прегърбена, което впоследствие се задълбочава, зашета около коритото. Сръчно подреди пелените на кревата, разсъблече с наша помощ Оля и я цопна смело в коритото. Сапунисвне и изплакване също извършва бързо и сръчно. След това с два пръста хваща Оля за небцето в устата и я мята с лекота върху пелените. Оставаме онемели и поразени от гледката. Накрая баба Елица изрича:

- Ето така се къпе бебе!

След като ни даде урок баба Елица започва да помага на баба Руса в приготвяне на яденето. Между другото баба Елица е призната в селото готвачка и домакиня. За нейните супи, баници и особено за гъст боб някои съселяни говорят с уважение и признание.

Съгласно тогавашните социални закони за отглеждане на дете се полагат само 45 дена платен отпуск, поради което Михаела трябва да започне работа или да вземе неплатен домашен отпуск. Уточняваме с родителите да ни помагат при отглеждането на Оля. На втория месец след раждането на дъщеря ни Михаела започва работа като при нас в Лом е една от двете баби. Редуват се баба Руса нейната майка или баба Елица нейната баба. Въртележката на бабите продължава през целия втори месец. В началото на третия месец бабите възроптават, тъй като има много работа на село. Затова Михаела взема неплатен отпуск и заминава с Оля за Горни Лом. Сега аз ставам пътник от Лом до Горни Лом и обратно през целия трети месец от раждането на Оля. Вероятно тази ситуация би продължила още, но млякото на Михаела започва да намалява и не може да изхранва детето. Ето защо Оля минава на козе мляко от козата на име Ричка. Тази коза тогава се оказа спасение в изхранването на Оля. Млякото на Ричка е превъзходно, без всякакви миризми или други недостатъци. Тогава качествени изкуствени храни все още няма по аптеките, а и да ги има не бихме им се доверили. Започваме да купуваме и прясно краве мляко и да правим от него кисело мляко за Оля. По- късно носим за Оля различни детски храни. При тази ситуация Михаела започва работа и вече двамата сме пътници всяка събота и неделя от Лом до Горни Лом и обратно.

Тези наши пътувания с автобус не са много удобни. Те са свързани със смяна на автобуса в село Фалковец, което е пресечна спирка на две автобусни линии Лом- Белоградчик и Белоградчик- Горни Лом. В събота и неделя тези две линии често са претоварени и се налага да пътуваме правостоящи. Има случаи, когато при връщане в Лом на Фалковец няма даже стоящи места в автобуса. В такива случаи от Фалковец се придвижваме по някакъв начин, а понякога дори пеша, до железопътната гара Орешец намираща се на около десет километра. От железопътна гара Орешец до Лом връзката пак не е много удобна. Налага се да чакаме влака от Видин за София и да се прехвърляме на гара Брусарци във вагони от София за Лом. Пътуването от Горни Лом до Лом, разстоянието между които е около 60 километра, в такива случаи продължава почти до полунощ.

Поради тази причина сме принудени да купим на изплащане за определен срок мотоциклет българско производство марка „Балкан”, който е от най- големите и мощните. Преди покупката завършвам курс за мотоциклетисти, който се провежда в извън работно време. Свидетелство за правоуправление получавам още при първото явяване пред специализираната изпитна комисия. По такъв начин ставаме мотористи и независими от капризите на автобусните превози и зависими само от метеоусловията.

Този огромен мотоциклет по своите технико- експлоатационни показатели е далеч от съвършенство. Трудно се пуска в движение, по време на пътуванията често дава дефекти, които отстрнявам по някакъв начин. Въпреки това се чувстваме щастливи и независими даже и когато пътуваме в дъжд или сняг. Когато пътуваш с мощен мотоциклет усещаш известна съпричастност с неговия двигател, която дава приятно усещане и самочувствие. В този смисъл винаги се отнасям с голямо уважение към рокерите и към тяхното хоби. Струва ми се, че те, както и истинските моряци, са по- романтични и по- честни в сравнение с други хора. Това се усеща повече по чувствен и по- малко по логичен начин. Изразявам мое лично мнение, с което по никакъв начин не се стремя да внушавам това на когото и да е. Всеки е в правото си да се пази от какви ли не внушения и да гради своята лична истина и свобода.

Предприетият от нас подход за отглеждане на малката Оля е удачен. Тя престана да изпитва постоянен недостиг от храна, тъй като козето мляко се оказа удачен заместител на майчиното мляко. Следим нейното развитие по съществуващите показатели за отглеждане на бебета възприети в детската консултация в Лом, където Оля е на отчет. За отбелязване е факта, че не сме ентусиазирани привърженици на честите прегледи и различните детски ваксинации, към което „свикваме” и нейната наблюдаваща лекарка от детската консултация. През време на нашите посещения в съботите и неделите се стараем да дадем на нашата малка Оля цялата си родителска обич като постоянно сме в забавления и игри с нея. Тя се развива като пъргаво и жизнерадостно бебе, което ни изпълва с радост и щастие.

Полезни помощници в нейното отглеждане са също така и нейната малка леля Вена и вуйчовците Илия и Стоян. Те са по- големи съответно с 10, 7 и 4 години и често контактуват и играят с Оля. Това са децата на Живко и неговата съпруга Лада, които са съответно чичо и стринка на Михаела, тъй като Живко е по- малкия брат на дядо Цанко. Те живеят в другата половина на къщата, но децата им са свикнали да се хранят като у дома си при баба им Елица и дядо им Костадин. Това определено дразни родителите на Михаела, които по този начин фактически изхранват и двете семейства.

Иво братът на Михаела и вуйчо на Оля скоро след нейното идване в Горни Лом отива в казармата за отбиване на редовната военна служба. Лили сестрата на Михаела живее със семейството си в съседното село Репляна, но е често на гости при родителите си в Горни Лом. И тя се научи да се снабдява с това онова от родителите си. Понякога идва със съпруга си Илия, който ни огорчава с пристрастието си към алкохола.

Доволни сме от тази навалица от роднини, които по един или друг начин въздействат на Оля. По този начин тя от малка свиква да контактува с много хора, които й се радват и я забавляват всеки според интелекта си. Ето в такава обстановка протичат около две години от детството на Оля. След това я прибираме в Лом, където тя тръгва на детска градина като в групата е най- малка.

На родителите на Михаела ние също помагаме. Още рано през пролетта на следващата година по наша инициатива, средства и труд вкарваме водопровод в къщата и за двете семейства. Участваме периодично в заготвяне на дърва за огрев. Уреждаме въпроса за намиране и докарване на керемиди за огромната плевня и навесите от завода в село Брусарци. Доставяме нови готварски печки за дърва от Лом и ред други потребности за дома. Естествено, родителите участват в разходите за различните неща, но основната част от средствата са от нас.

Признавам, че най- романтично и приятно занимание за мен е участието ми в заготвяне на сено за животните за през зимата. И досега усещам аромата на планинските ливади, които заедно с дядо Цанко косим с ръчни коси. Още от Ивано- Алексеевка съм запознат с този занаят, но в Горни Лом ставам професионален косач. Научавам освен това да отбивам и да остря косите, което не е по- маловажно от самото косене. Спим около неокосените ливади. Обикновено Михаела е с нас. Тя обръща откосите, събира сено, донася вода от близкото планинско изворче, готви ядене. За докарване на сеното в къщи по стръмни планински пътища също е необходим майсторлък, в което също придобивам определен опит. С други думи, водим градско- селски начин на живот, от който сме задоволени и откровено щастливи. Вероятно основната причина за това е любовта и разбирателството помежду ни.

Разбира се, през това време нашето житейско и професионално утвърждаване не е толкова романтично и красиво. През 1969 година сме подложени на сериозно изпитание. Тогава по статут съм съветски гражданин с право на постоянно живеене в България. Изведнъж се изострят съветско- китайските отношения като има даже и ограничен военен сблъсък в района на далекоизточната граница. В Съветския Съюз се извършва извънредна мобилизация, по силата на която и аз чрез посолството в България получавам призовка за явяване във военкомата в град Одеса. Определят ми даже и някакъв кратък срок за явяване. Стягам куфарче и тръгвам с влакчето за Одеса. През това време съветско- китайските отношения започват да се затоплят, но моето повиквателно е задействано. Явявам се аз във военкомата в град Одеса, а там вероятно решават да ме „повъртят”. Обясняват ми, че с датата на повикване е станала някаква грешка и трябва да се явя отново чак след около два месеца, а до тогава да не напускам Съветския Съюз.

Оставям адреса си и заминавам с влака за Ивано- Алексеевка. С пристигането си зарадвам и огорчавам родителите си. Радват се, че съм при тях, но се огорчават от случилата се неточност във военкомата. Още от Одеса уведомявам Михаела за обстановката, а от Ивано- Алексеевка също съобщавам, че времето минава бавно и че ми е мъчно за семейството. През цялото време на моето принудително гостуване съм в някаква лека депресия. Много спя, малко контактувам с когото и да е. Потиснам съм от самоуправството на военните чиновници, пред които съм безпомощен.

В насрочената дата и час отново съм в град Одеса. Този път всичко е точно и се явявам на военна комисия. Оплаквам се, че не съм добре със счупения на две места ляв крак. Ортопедът, етнически евреин, ми намига скришом и започва прегледа на крака ми. След прегледа той докладва на председателя на комисията, че счупения ми в миналото ляв крак е по- къс от десния с цели два сантиметра и заключва:

- Това по безспорен начин потвърждава, че лицето казва истината.

Присъстващият в комисията полковник представител на военните отправя забележка към представителя на военкомата за опита да му „пробутват” болни хора. Разглежда моето досие и ядосано изрича:

- В досието на лицето пише, че е освободен от Одеското висше инженерно морско училище поради счупен крак и свързаните с това здравословни последствия. Защо не сте догледали това?

Представителят на военкомата се сконфузва и извинява пред полковника за недоглеждането, а моето досие се прехвърля в папката на негодните за военна служба. Така всичко се разрешава в този ден. Съобщавам за решението на военната комисия на родителите си и заминавам за България.

При пристигането ми в Лом радостта и на двамата няма край. Споделяме си преживяното през време на нашата принудителна раздяла. Директорът Ивайло Нестеров при явяването ми при него съобщава:

- Стажът ти през времето на твоето отсъствие остава без прекъсване. Продължаваш спокойно работата си.

Благодаря му за неговото разбиране и съпричастност. Нямам проблеми и с колегите и колежките си, които приветстват моето завръщане. Единствено секретарят на пристанищната партийна организация Горан Марков, който от няколко месеца е на мястото на пенсионирания по болест предишен партиен секретар Мирославов, се опитва да „влезе” в нашите семейни отношения. Той настоява лично да се явя при него, макар че тогава още не съм член на БКП (Българска комунистическа партия). В разговора насаме ми съобщава уж под сурдинка, че Михаела през време на отсъствието ми е видяна на среща с някакъв по- възрастен от нея мъж пред еди кой си блок в града. Благодаря му за загрижеността за нашите семейни отношения и му съобщавам:

- Зная за тази среща от Михаела. Тя ми разказа, че въпросната среща е с нейния вуйчо доктор Петър Живков, който е директор на ХЕИ в Михайловград (Монтана). Вуйчо й е на посещение в Лом по работа. След срещата пред въпросния блок те даже се черпят в близкото ресторантче, завършвам аз.

Така приключи моето посещение при Горан Марков. Когато съобщавам на Михаела за съдържанието на срещата с Марков и двамата приемаме неговата постъпка за несериозна и учудваща. Възможно е неговите подбуди да са истински и целящи моето сближаване с него. Възможно е те да са по нечия поръчка. Между другото, следенето и донасянето в периода на реалния социализъм (сталинския, реформаторския и феодалния) се поощрява негласно. А има ли някой друг строй където подобно поведение да не се поощрява? Сигурно и при диктатурата на капитала във всички нейни модификации тази „валута” също е на голяма почит! По- късно разбирам, че Марков е „забелязан” от властимащите именно по тази линия. Това му помага да стане и партиен секретар на пристанищната партийна организация. Моите и на Михаела схващания за тези неща са коренно различни. И двамата сме привърженици на лявата идея, в която не се вместват доноси, пълзене, нетолерантност и нелоялност.

Моята и на Михаела обществена и производствена дейност в пристанище Лом протича в условията на сблъсък на идеи и начини за усъвършенстване на действащия тогава модел на реалния социализъм. Ивайло Нестеров „отвоюва” нашето оставане в Пристанищен комплекс Лом. Впоследствие научаваме, че това става не чрез Министерството на транспорта и съобщенията, а след кратък негов разговор с Михаил Ковчазов. По това време Михаил Ковчазов е ръководител на икономическа групировка занимаващата със разностранна икономическа дейност включваща и предприяятията на водния транспорт. Ивайло Нестеров и Михаил Ковчазов са активни борци против фашизма и капитализма. Те се запознават при определени обстоятелства още преди девети септември 1944 година. И двамата се опитват, всеки в своята сфера, да налагат и утвърждават социалистически производства и дейности, които да са по- модерни, по- конкурентноспособни в сравнение с тези в напредналите капиталистически страни. Ивайло Нестеров се стреми непрекъснато да разшири, развие и създаде модерни пристанища в комплекса, които да са икономически стабилни. Работните заплати и честите премиални възнаграждения се изплащат винаги точно в определеното време без никакви закъснения. Възприема всичко ново и прогресивно с оглед привличане на трайни товаропотоци към пристанищен комплекс Лом. Доверява се на много млади и образовани кадри и ги привлича на работа в комплекса.

Михаил Ковчазов е с по- голям периметър на действие. Той е участник в партизанската съпротива, а по- късно сътрудник на държавна сигурност. За първи път в социалистическа България той успява да обоснове и защити създаването на висококонкурентна социалистическа външнотърговска групировка. Това е външнотърговското предприятие „Балкансим”, създадено с разпореждане на Министреския съвет. По своята същност това е международна фирма за внос и износ с капиталистически страни. По- късно е създадена икономическата групировка, която реализира оборот от стотици милиони долари. Тази групировка успешно прилага принципите на пазарната икономика в условията на разцвета на социализма, което според мен е неосоциализъм.

Основоположникът на така наречения от мен неосоциализъм е ръководителят на Съветския Съюз реформатора Никита Хрушчов, който разкритикува сталинския модел на социализма. Идването на власт на Хрушчов става с помощта и съдействието на героя от Втората световна война съветския маршал Георги Жуков. По време на управлението на Хрушчов в Съветския Съюз и в страните от социалистическата общност се търсят пътища и начини за повишаване на конкурентноспособността на социалистическите страни и изпреварване на капиталистическите страни, в които господства диктатура на капитала. През този реформаторски период капиталистическите страни са „притиснати в ъгъл”, тъй като тяхното промишлено и селскостопанско производство започва тотално да губи в надпреварата със социалистическите страни. Това е периодът, в който социалистическите страни изпращат първия човек в космоса, промишленото производство става все по- качествено, а селскостопанската продукция и храните са най- добри в света. Обществените отношения в социалистическите страни бележат огромен напредък, осигуряващ синхрон и правов ред. Социализмът става пример за много от развиващите се държави, които възприемат тези идеи и се опитват да развиват своята икономика по социалистически начин.

Възникването на неосоциализма на Никита Хрушчов съвсем не е случайно. То се предшества от унгарските събития през 1955 година, когато унгарските ръководители се опитват да реформират сталинския модел на социализма. Реформаторът Хрушчов не успява да продължи усъвършенстването на модела на социализма, тъй като е отстранен от властта. Това става с активното участие на добре организирана медийна пропаганда вътре и извън страната от „консервативните сили”, които не харесват реформатора Никита Хрушчов и бълват всевъзможни хули спрямо неговите начинания. Начело на СССР (Съветския Съюз) застава консерваторът Леонид Брежнев, който преминава, според мен, към „феодален модел на социализма”. Въвеждането на така наречения от мен феодален модел на социализма става постепенно, но неотвратимо. Отделните привилегировани личности на всички нива на властта започват да се обграждат с роднини, с приятели, с разкош и безгрижие, с което подкопават устоите на идеите на неосоциализма на Никита Хрушчов.

Икономиките на социалистическите страни започват да бележат застой и да изостават в икономическото съревнование с развитите капиталистически страни. С все по- голяма сила настъпва тенденция на разочарование на хората от този „феодален” модел на социализма, както вътре в социалистическите страни, така и в развиващите се държави в света, които преди това симпатизират на неосоциализма на Хрушчов. Естествено, правят се опити за възвръщане на принципите и постановките на неосоциализма. Такъв опит в тази посока са Пражките събития през 1968 година, а също така и някои други подобни. Тези опити са безуспешни като участниците в тях са наказани по един или друг начин. Конкурентната пропаганда представя тези опити като носталгия на хората по капитализма. Управляващата върхушка обяснява това като измяна на идеите на социализма без да оповестява истинските цели на съпротивата, което на практика все повече обърква и разочарова хората.

В периода на „феодалния” социализъм в България настъпват също съответни събития. Така към края на 60-те година дейността на поддръжниците на неосоциализма стават принципно неугодни. на ръководния елит, който извършва „прочистване” на редиците си. Така стига и до закриването на икономическата групировка ръководена от Михаил Ковчазов.

През 1969 година се създава ДСО (държавно стопанско обединение) „Воден транспорт” със седалище в град Варна и с оперативен филиал в град София. Впоследствие ръководителят на тази икономическа структура заема негативна позиция спрямо Ивайло Нестеров. Такава е и позицията на градския комитет на БКП в Лом. Предявяват му скалъпено обвинение за незаконно използване на пристанищните работници от отдел „Поддържане” за капитален ремонт на неговата къща в града. Ивайло Нестеров представя оправдателни фактури, но нищо не помага. Неговият авторитет умишлено е сринат и той е принуден да напусне пристанището. Следва увличане по алкохола и преждевременната му смърт.

В такива условия протича нашата производствена дейност в пристанищен комплекс Лом. В политически аспект и двамата считаме, че лявата идея на неосоциализма е без алтернатива в момента и в бъдеще, но всеки трябва да допринася по-нещо за нейното реално осъществяване. Затова решаваме да станем членове на БКП (Българска комунистическа партия), която е управляваща партия тогава в България. Това убедено извършваме през пролетта на 1970 година. Встъпването в партията е свързано със стандартни изисквания като проучване на кандидатите, препоръки от авторитетни партийни членове и ред други формалности. Преди това наше решение Михаела активно участва в дейността на градския комитет на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз) наричан още Комсомол.

Започваме работа на длъжност ръководител търговска експлоатация към „Складово- експедиционния отдел”. На тази длъжност сме за кратко време, Още през 1968 година сме преназначени на две новооткрити длъжности технолог и икономист съответно за мен и Михаела в отдел „Координационен”. Първата ни задача, както вече посочих, е оптимизиране на дейността на персонала в „Складово- експедиционния отдел”. Друга важна задача е свързана с ускоряване обработката на плавателните съдове в пристанището. Затова доказваме възможността и целесъобразността всеки шлеп да се обработва с два крана. Шлеповете са сравнително малки безмоторни плавателни съдове със средна товароподемност от 500 до 1500 тона, с които се превозват товари по реката. За придвижване на шлеповете се използват специализирани кораби, които ги влачат или тласкат. В съответствие с това тези кораби се наричат влекачи или тласкачи. Преди нашата намеса всеки шлеп се обработва задължително само с един електрически кран. Подобна е практиката тогава във всяко пристанище от комплекса.

За първи път успяваме да разработим технология за обработката на всеки шлеп с два електрически крана. Внедряването на тази технология не стана съвсем лесно, тъй като заместник директорът Симо Симов се оказа ревностен защитник на старата технология. Наложи се да пишем докладна записка до директора Ивайло Нестеров за новата технология като предлагаме да се събере разширена комисия от специалисти, механизатори и докери. Предложението е възприето. Лично Ивайло Нестеров оглавява тази комисия. Освен членовете на комисията се събират и други наблюдатели. Експериментът се оказа абсолютно успешен и безопасен. Със съответни инструкции след една седмица нашата технология става ежедневие в пристанищен комплекс Лом. И как да не стане, когато всичко е положително, тъй като се повишават производителността, финансовите резултати, заработките на механизаторите и докерите, пропускателната спосбност на пристанището.

Особено е удачна тази технология при обработката на насипни товари.

По това време се разгръща производствената дейност на металургичния комбинат Кремиковци. В пристанище Лом влизат в експлоатация три корабни места в източната част на лимана, които са предназначени за обработка на желязна руда и въглища от съветските пристанища за този комбинат. Така по река Дунав суровините за металургичния комбинат преминават през пристанище Лом, а по море през пристанище Бургас. В обратна посока през българските пристанища се изнася произведената продукция на този комбинат и на кооперираните с него предприятия.

В това е силата на социалистическото производство, което е разумна алтернатива на капиталистическите монополни производства, основаващи се на диктатурата на капитала. Приказките за свободна конкуренция при капитализма са доста преувеличени схеми за внушение, в които вярват само наивниците. Ето защо не се пестят капитали и усилия за създаване на условия и пропаганда на тези внушения. Естествено, социалистическото производство трябва да бъде смесено като съчетава плановите и пазарните механизми. А най- главното, то да е убедително за хората и да е конкурентноспособно в сравнение със съоветното капиталистическо производство.

Неусетно пак се връщам към необходимостта от създаване на динамичен и реформаторски социализъм, който е разумна и приемлива алтернатива за човечеството. Досегашните недостатъци, отстъпления и поражения на социалистически модели са добри школи за спечелване в бъдеще на „войната” в полза на социализма.

Разбира се, засега все още не е разбираемо за човешкия разум какво трябва да бъде по- нататъшното развитие на човечеството. Зная само, че поведението и постигнатите резултати на всеки човек добър и лош, красив и грозен, на всяко живо същество полезно и вредно, не са случайни на планетата Земя. Това е суперсложна за човешкия разум халогенна (единна, свързана) действителност, която в някакво бъдеще сигурно ще се изясни на хората. В никой случай това не означава, че всичко е съдбовно предопределено. Съвсем не е! Това са безброй варианти, от които всеки от нас избира със своите не само значими, но на пръв поглед и незначими постъпки.

Язновидците на бъдещето изхождат от психо и бионагласите на хората, от особеностите на техните общности и държави, от развитието на човечеството като цяло. Техните предсказания са винаги вероятностни с определена степен на точност. Това е сложно за разбиране, но такава е халогенната дейсствителност, в която действа неоспорим природен (божествен) закон за стремеж към справедливост. Разбира се, за всеки тази справедливост е различна, но обикновено винаги се търсят някакви интереси в рамките на личен разум и морал. Именно те са в основите на човешките взаимоотношения, на писаните и неписаните правила и традиции за поведение.

През следващите години Михаела все повече се специализира по икономическите и социални проблеми на пристанището, а аз по експлоатационните. Михаела се изявява и като отличен оратор на честите събрания на колектива като нейните изказвания по икономически и социални теми винаги наелектризирват хората.

Персоналът на пристанището по наше време достига до 1200 човека, което за мащабите на България е сравнително голям колектив.

Аз не мога да се похваля с големи ораторски постижения. Моите действия са насочени към оптимизиране на технологията на товарно- разтоварните работи. През първите години на моята работа в пристанището усилията ми са съсредоточени за създаване на замисления от мен албум типови технологични карти за обработка на различните видове товари по съответните варианти на работа. В тази нерегламентирана работа, невлизаща в моите преки функционални задължения, ми помага колегата технолог Васил Страшимиров. Той е военен пенсионер в чин капитан трети ранг, бивш хидрограф по поддръжка на фарватера на река Дунав в българския участък. Тази нерегламентирана работа по създаване на албума ми отнема около три години.

Едновременно с тази работа изпълнявам различни задачи, произтичащи от функционалните ми задължения свързани с технологическите изисквания по обработката на разнообразни генерални и насипни товари. Такива товари са: дървен материал (трупи) от съветската република Коми, въглища и руда за металургичния комбинат Кремиковци, неговата продукция от разнообразни метали и метални заготовки (винкел, рула и др.), зърнени храни, консерви, релси за железопътния транспорт, строителни материали и много други.

Спомням си суетата свързана със започване на превозите на пресни домати от пристанище Лом до пристанищата Измаил и Рени. Технологията за тези превози е разработена под ръководството на професор Съюзов, който беше наш преподавател в Одеския институт за инженери на морския флот. Негов представител и пряк координатор в пристанище Лом е аспиранта на професора с фамилия Съч. Моята задача се състои в създаване на оптимални технологични условия, осигуряващи интересите на износителя външнотърговската организация „Булгарплод” и превозвача по река Дунав СДП (Съветско дунавско параходство) със седалище в град Измаил. Пресните домати се складират върху специални дървени палети в девета и десета магазии. След концентрация на необходимите количества те се товарят в специализирани шлепове с капаци, в които са осигурени необходимите условия за съхранение и превоз по река Дунав. Специализираните за концентрация на пресни домати девета и десета магазии ухаят на ломските плодородни земи, където е отгледан този божествен зеленчук. Тази миризма е приятна, тръпчива и се запомня за цял живот. Експерименталните превози на пресни домати се оказват напълно успешни и вззаимоизгодни и за двете страни българска и съветска. Превозите на пресни домати по тази доказана технология между пристанище Лом и пристанищата Рени и Измаил продължават успешно много години.

Когато албума с типови технологични карти е напълно готов, директорът Ивайло Нестеров изпраща един екземпляр от него официално в ДСО Воден транспорт” град Варна. Албумът предизвиква противоречиви реакции, тъй като това са първите разписани технологии в системата на българските пристанищни комплекси Лом, Русе, Варна и Бургас. Колегите ни от Одеския институт за инженери на морския флот, работещи в другите бългрски пристанищни комплекси, посрещат албума с доза на известна ревност. По инициатива на ДСО „Воден транспорт” в пристанище Лом се провежда оперативна среща за обмяна на опит по въпроса на пристанищните технологии. Участващите в обмяната на опит специалисти са основно колеги от Одеса, някои от които заемат отговорни длъжности в пристанищата Русе, Варна и Бургас. На срещата се прави опит за омаловажаване на нашето начинание с албума като се твърди, че това са известни неща още от института и от практиката в някои по- големи съветски пристанища. Защитавам необходимостта от създаване на такива албуми на типови технологични карти като подчертавам, че те са практическа реализация на преподаваната теория в института и са конкретни действия за усъвършенстване на работата в българските пристанища.

На срещата за обмяна на опит активно участва и Михаела. Тя споделя същността на нейните икономически и социални анализи за подобряване на икономическите показатели и за разрешаване на социалните проблеми. След срещата по наша инициатива организираме почерпка на нашите институтски колеги с дунавска риба и ломска бира „Алмус”. Тази почерпка правим в нашата „дунавска” квартира, която едва побира колегиалното „братство”. С риба се снабдяваме на изгодни цени от рибната база до нас, а с бира от пивоварния завод над нас.

Тези наши първи начинания ни създават висок професионален авторитет в системата на водния транспорт. С известно скрито мърморене албуми с писаните пристанищни технологии се появяват и в другите български пристанища. В интерес на истината тяхното оформяне е по- луксозно от нашето, което е напълно нормално и обяснимо, тъй като техните възможности са по- големи от тези в пристанище Лом.

По това време в пристанищен комплекс Лом сме около 15 висшисти, но нашата активност и професионализъм ни позволява да получим известна преднина пред тях. През 1970 година Михаела става началник на отдел „Координационен”. Това става естествено и заслужено след назначаването на Райков за заместник директор по експлоатацията. Даже за миг не ми става неприятно, че от 1970 до 1971 година Михаела ми е пряк производствен началник. По никакъв начин това не се отразява на нашите семейни отношения, тъй като и двамата сме достатъчно извисени над дребните суетности и комплекси. От 1971 година ръководството на отдел „Координационен” е поверено на мен, а Михаела е повишена. Тя е назначена на новооткритата в пристанищния комплекс длъжност заместник директор по икономическите въпроси. И двамата сме натоварени с работа до „козирката”, но именно по това време съзряваме и за други начинания. Затова решаваме да кандидатстваме за обявената в „Държавен вестник” задочна аспирантура към катедра „Икономика на транспорта” в икономическия институт „Карл Маркс” град София. Сега този институт е преименован в Университет за народно и световно стопанство (УНСС).

Явяваме се като конкуренти на писмен и устен изпит за едно и също място за задочна аспирантура в института. Заедно с нас са още двама или трима кандидати, които не познаваме. След изпитите и събеседването с всички кандидати комисията в състав професор Стефан Цанков, доцентите Мутафчиев, Барбов и Василев определя следната класация. Михаела е на първо място съгласно прилаганата тогава система за оценка на кандидатите. Аз съм на второ място, а след мен са останалите кандидати. Михаела тогава е приета за обучение като задочен аспирант, а аз и другите кандидати отпадаме. Отново нямам никакви комплекси или огорчения. Поздравявам от сърце Михаела, която от този ден започва да трасира трудния път в научната област. За научен ръководител на Михаела е определен професор Стефан Цанков, който впоследствие остави дълбока следа в нашата съдба. Всичко това се случи през 1971 година.

Аз не се предавам и не се успокоявам и през следващата 1972 година кандидатствам за обявената задочна аспирантура в Одеския институт за инженери на морския флот. Пак сме няколко кандидата, но аз печеля конкурса и от 1972 година и аз съм задочен аспирант в ОИИМФ (Одески институт за инженери на морския флот). За мой научен ръководител е назначена професор Смирнова, която ми беше научен ръководител и на дипломната работа при завършване на института. Така при цялото ми производствено натоварване поемам и аз пътя в научната област.

Това, че съм задочен аспирант в ОИИМФ от 1972 година не е съвсем точно, тъй като изчаквам бавните чиновнически процедури за съгласуване между българската и съветската страна. На практика моето следване започва през 1973 година, в първите месеци на която е определен и моя научен ръководител професор Смирнова. Веднага започвам кореспонденция с нея за разработване на общия план за работа. Според професор Смирнова това не е достатъчно и е необходимо непременно да отида в Одеса за съгласуване на някои подробности по разработения план за работа. Няма как, съгласявам се с нея и започвам да обмислям с Михаела кога и с какво да пътувам за тази така необходима среща с професорката.

Според общата ни преценка тази среща донякъде е съвсем излишна на този етап, тъй като аз трябва да подготвя нещо конкретно подкрепено с данни и изводи. Тази наша преценка е на базата на опита на Михаела като задочна аспирантка. Между другото, до този момент тя успява да напредне доста в нейното задочно следване под ръководството на професор Стефан Цанков. Все пак решавам да изпълня изискванията на моята научна ръководителка.

По това време не съществуват сегашните удобни автобусни превози между България и Одеса. Няма и директни самолетни линии, а пътническите корабни линии между Варна и Одеса са признати за нерентабилни и са закрити. От съветска страна се провежда политика за насърчаване на самолетните пътнически превози предимно през Москва. При това стойността на авиобилета от София през Москва до Одеса съвсем незначително надвишава стойността на билета с влак през Румъния и Молдова. Затова решавам да пътувам със самолет в началото на месец септември 1973 година. Ясно е, че разходите за това мое първо пътуване със самолет до Одеса са изцяло от нашия семеен бюджет. Предстоящите по- нататъшни „прескачания” до Одеса и разходите за тях още тогава ни навеждат на мисълта дали икономически и практически можем да издържим. Независимо от това твърдо решавам да ходя на срещата, след което да вземем окончателно решение за продължението на моята задочна аспирантура в Одеса.

За да купя самолетен билет до Одеса през Москва и обратно се наложи да представя официална справка, че съм задочен аспирант. Самолетът, с който излитам за Москва е ТУ-154 снабден с всички международни екстри. Имам предвид чистота, сервиз и информационно обслужване. Моят съсед в самолета се оказва доста общителен с около десетина години по- възрастен от мен. Представи се като служител в някакво търговско представителство в Москва. На мен ми заприлича повече на спортист или военен без униформа. През цялото време се опитва да ме заговаря на какви ли не теми, което към края на полета ми се стори подозрително. От Москва до Одеса летя със самолет ТУ-134, който е съвсем по- ниска категория със скромен сервиз и скромно информационно обслужване по време на полета. В Одеса съм привечер. Намирам подслон в една от стаите на общежитието на института, в която живеят български студенти. Един от тях в момента все още е в България, поради което ползвам неговото легло.

Сутринта се обаждам по телефона на професор Смирнова и я уведомявам, че съм в Одеса за консултация с нея. Тя ме приветства с добре дошъл, но поради неотложни ангажименти ми определя среща в института чак в 11 часа преди обяд. Имам предостатъчно време до срещата и отивам в милицията за да отбележат в паспорта ми моето пристгане в Одеса. Дежурният служител в паспортното бюро обяснява, че такава необходимост за България вече не е необходима. За всеки случай запомням фамилията на служителя, ако възникне някакъв проблем с граничарите.

В института, а по- точно в катедра ОГР (Организация грузовых работ) където е назначена срещата съм точно в 11 часа. Секретарката се зарадва на моето пристигане и обяснява, че професор Смирнова ще се върне всеки момент от срещата с ректора на института. Наистина малко след 11 часа идва професорката. Започваме с обичайните в такива случаи поздравления и се разполагаме на свободното бюро. Секретарката ни сервира кафе и започваме събеседване по предстоящата ми работа като задочен аспирант. Излагам общия план за работа и подробностите по него в някакъв все още първоначален вариант. В частта за анализ в дисертацията за оптимизиране на дейността на българските пристанища и в математическия алгоритъм предвиждам някои принципни различия с теоретическите постановки на професорката. Това не се харесва на ръководителката ми и тя намеква, че не съм напълно наясно с нейния алгоритъм. Не съм в позиция да налагам моите виждания и правя вид, че се съгласявам с нея. С това нашите разговори през този ден завършват. На следващия ден професор Смирнова ме кани на среща към 9 часа сутринта в нейния апартамент, адреса на който ми е известен от водената с нея кореспонденция.

Втората ни среща в апартамента на професор Смирнова протича пак без някакъв смислен резултат за мен. На моето позвъняване тя отваря вратата, поздравяваме се и ме кани да вляза в коридора, а после в хола. Разполагаме се около една голяма маса. От втората врата в хола влиза мъж на възрастта на професорката. Ръкуваме се и се представяме взаимно. Това е нейния съпруг Виталий. Около моето име се завързва разговор. Оказва се, че името на техния син е също Юрий. Той завършва института и в момента е на стаж в пристанище Измаил. Така приключва разговора, тъй като не съм много любопитен за стажа на тяхното синче. Виталий ни пожелава спорна работа и се отегля в неговата стая под предлог, че продължава спешна работа по проект. Професор Смирнова пояснява, че той работи в проектантска организация и сега подготвя спешно отчет и предложение по проекта.

Професорката започва да разпитва за моята и на Михаела работа. След това ни в клин ни в ръкав подхваща разговор за нашия състудент и кръстник Евгени. По нейните думи, той има някакъв проблем със секретарката на ректора. Информирам я, че сега Евгени работи в пристанищен комплекс Бургас на доста престижна длъжност. Усещам, че неотложната среща на Смирнова с ректора на института в деня на моето пристигане е някак свързана със секретарката на ректора. Вероятно аз съм удобен субект в неговите планове. Това по принцип не е в моя вкус и опитвам да пренасоча разговора в друга посока. Професорката усеща моята неприязън към тази тема и преминава към обсъждане на нейния математически алгоритъм. Тя вади от библиотеката описание на някой подробности по алгоритъма и се опитва да ми внуши неговата универсалност. Разбира се, това ми е интересно и „потъвам” в професионално безвремие. Към 13 часа приключваме и Смирнова напомня, че е време за обяд и ме кани да обядвам у тях. Измислям неотложен ангажимент и любезно отклонявам поканата. Тогава тя набързо организира почерпка с бяло грозде. То не е съвсем узряло и е киселичко. Стори ми, че е от сорта димят или нещо подобно. Изяждам няколко зрънца и повдигам въпроса за нашите следващи срещи.

- Моето пребиваване в Одеса, според мен, вече е напълно безсмислено след двете срещи с вас, подхващам аз. Ще остана още ден или два за да се явя на изпита от кандидатския минимум по философия, за който се подготвих.

Тя се съгласява, но пак ме връща към темата за Евгени. Тогава не издържам и откровено заявявам:

- Моите и на Михаела възможности за въздействие върху Евгени са ограничени. И двамата сме без връзки и без влиятелни покровители.

Стори ми се, че след това откровение професорката ме изгледа по- безразлично и по- отчуждено.Тя намеква:

- Обмислям евентуалното си идване в България. Възможно е да дойдем заедно със съпруга Виталий и даже със сина ни Юрий.

Изразявам готовност да им изпратя необходимите покани. Професорката извиква мъжа си, след което се сбогувам с двамата.

Изпита от кандидатския минимум по философия полагам успешно. С разработения реферат и подготовката си приятно впечатлявам членовете на изпитната комисия. Установявам, че с повдигнатите в реферата проблеми заинтересовам и корифеите в тази област. Мечтая си някога да имам време за да потърся и намеря отговори на някои от формулираните от мен философски загадки. Установявам пак, че писането за мен е приятно занимание, което е прието да се нарича хоби.

От Одеса отлитам за Москва преди обяд на следващия ден след изпита по философия. Надявам се на удобна връзка от Москва за София. При изчакване на полета за Москава в одеското летище съвсем неочаквано срещам ротния си старшина и колега от ОВИМУ (Одеско висше инженерно морско училище). Срещата е неочаквана и странна, въпреки, че според него той посреща някакви роднини от град Харков. Споделя, че работи в портовия флот в пристанище Одеса и любопитства за моята работа, аспирантура и за семейството ми.

Полетът от Одеса до Москва протича съвсем нормално. След пристигане купувам няколко сувенирчета и се отправям към салона за полета от Москва за София. Когато подавам паспорта си за гранична проверка, граничарят се забавя и моли да изчакам. Звъни на някой по телефона, при което не чувам неговите думи. След приключване на разговора се доближава до прозорчето и ми съобщава:

- Имате проблеми със заверката на паспорта.

Изразявам учудване и несъгласие. Граничарят ме праща за разрешаване на въпроса при неговите началници и ми обяснява къде да ги намеря. Намирам ги в противоположната част на залата върху едно възвишение с няколко стъпала. Пред стъпалата ме спира пак някакъв граничар. Обяснявам проблема си. След като прегледа паспорта ми той ме пропуска да се кача в горната канцелария. След почукване на вратата, дочувам „да” и влизам вътре. Заварвам зад бюрото жена с пагони на майор от гранични войски. Здрависваме се и подавам паспорта си с думите:

- В Одеса ми отказаха регистрация под предлог, че тази процедура с България е отменена.

Съобщавам деня, часа и фамилията на дежурния от одеската паспортна служба, който отказа да постави в паспорта съответната регистрация. Настоявам за незабавно решаване на проблема, тъй като след един час е полетът ми. Тя обещава съдействие, но трябва да почакам отвън и да я потърся след 20 минути. Изчаквам определеното време и пак съм при дежурния пред стъпалата. След позвъняване дамата в пагони излиза от стаята си, носейки в ръката си моя паспорт. Връща ми паспорта и отсича:

- Въпросът ви не може да се реши днес и трябва да дойдете утре към 10 часа сутринта.

Ядосвам се не толкова от смисъла на думите, а от тона и нейната усмивка по време на това неприятно за мен съобщение. Потискам емоциите си и изразявам надежда, че утре най- после проблемът ще бъде решен.

Това несъгласувано действие на паспортните служители ми коства едно денонощие престой на московското летище Шереметьево. Спя в седящо положение ту на една, ту на друга пейка. Втрисат ме летищните шумове, обяви, повиквания и специфичните „пластмасови и нейлонови” миризми на подовите настилки и облицовките на пейки и кресла. Всичко се поддържа доста чисто, но в тази чистота витаят статични токове сътворяващи нездравословен магнетизъм, който не е много полезен. Чувствам се като в някаква гигантска клетка, в която не достига озониран въздух и няма усещане за спокойствие и свобода. Като капак на всички тези „хубости”, пред очите на чакащите пътници и персонала на летището, една скучаеща младежка група опиянена от алкохол или дрога разиграва „блудкава” игра.

Такава е в моите очи тази тягостна нощ, която е сътворена за мен от едно условно чиновническо тяло, дясната и лявата ръка на което не са координирани и не знаят какво правят. Прокрадва се съмнение, че този дисбаланс е умишлен. Отхвърлям, обаче, подобна възможност, тъй като не съм толкова важен за човечетата, които „играят” в подобни игрички. Но съмненията не изчезват, а засилват убеждението ми, че в съществуващата действителност нещо „скърца”.

Сутринта проблемът с паспорта ми е решен. Не зная как, тъй като не получавам никакви обяснения и извинения. Това научавам от новия дежурен граничар пред стъпалата, когато му подавам паспорта.

- Вашият проблем е решен и можете да летите за София, съобщава той равнодушно и връща паспорта ми.

Дочаквам времето за регистрация за полета. Този път никой не ме спира. През време на полета нямам любопитни съседи. Така приключва моя аспирантски „полет” в Одеса.

В къщи получавам успокоение след раговора с Михаела. Решаваме да не обръщаме внимание на всичко случило се по време на моята аспирантска визита в Одеса. За всички останали роднини, познати и непознати визитата в град Одеса е изключително успешна.

При нас още от запознаването и женитбата нашите взаимоотношения, семейни новини, намерения, решения и действия са инкогнито за всички останали хора. Това ни помага да изграждаме нашето семейно пространство без пряка намеса на когото и да е било. С годините това пространство става все по- съвършено и по- привлекателно и за двамата. Убедени сме, че всяко споделяне на семейни проблеми с когото и да е било е замърсяване на това специфично и уникално пространство. Разбира се, това са само наши убеждения и действия.

Семейството за нас е крепост, която трябва да се пази. Тази крепост може да бъде превзета и раззрушена както от външни, така и от вътрешни сили. Обикновено враждебните външни сили не успяват в своите пъклени намерения, тъй като семейството се мобилизира и отблъсква подобни опити. По- опасни за семейната крепост са добронамерени външни сили, които могат да бъдат престорени и …искрени. Мисля всички са съгласни за опасността от престорени добронамерени сили, които се активират при всяка „пукнатина” в семейните отношения. Обясненията за опасността от добронамерени сили са по- сложни. В общи линии те се активират постепенно в зависимост от степента на роднинство и от неизбежните разминавания на споделяните добродетели във времето. Мисля, че тези обяснения могат да бъдат сведени към следната шеговита мъдрост: „Боже пази ме от приятели, а от неприятели сам ще се пазя”.

Темата за семейството и семейното пространство следва да се разглежда на фона на обществените отношения. В дъното на разнообразни обществени отношения стои някаква специфична мода (традиции) и интереси. Те активират енергията на съответно „възтребвано” поведение на хората. Такова поведение в неговото буквално разбиране е характерно за всички хора, които се увличат по внушаемо „модерно” поведение. Впоследствие техните потомци измислят някакъв красив мит за възникване на тяхното родословие. Поведението на тези потомци става все по- либерално и по-неразбираемо в сравнение с техните предци. С нарастването на техните фантазии те получават все по- големи възможности да изглеждат по- привлекателни и „по-особени”. С тези внушения се занимават различни медии. Болшинството журналисти са прилежни, добросъвестни и искрено вярват, че се борят за социална тулерантност. Опиянени от тази благородна кауза те са склонни да наричат обществото, в което живеят, демократично и свободно. Това са в моята представа сегашните схеми за фукциониране на „демократичните” общества, които стъпка по стъпка губят своя здрав семеен консерватизъм. Естествено, успехите или неуспехите на всяка „демократична” или „недемократична” държава зависят от хората, техния манталитет, воля, карма и съдба.

Всъщност нищо не е случайно на този свят. Светът се движи, трепти, ври, кипи и се изменя по някакви все още непознати за хората закони. В тази всемирна суматоха ролята и смисълът на семейството са първостепенни. Те са доказани и утвърдени от хилядолетната история на човечеството, от „светите” (регилиозни) и светските писания. Ето защо всички опити за омаловажаване на семейството и семейното пространство са обречени на неуспех.

Всяко семейство е частица от народа, а съвкупността от семейства и тяхното поведение очертават образа на народа. В този смисъл социалните понятия и добродетели произтичат от семействата, а не от волята и милостта на императори, президенти, премиери, царе, крале, вождове, верски и социални лидери. Разбира се, те взаимно си влияят и обуславят, но ролята на семействата е първостепенна в утвърждаване на принципите на социална справедливост. Тези процеси са динамични и се променят в съответствие с човешката емаанципация.

Борбите на хората за социална справедливост и свобода протичат не само по еволюционни, но и по революционни пътища. Това са видове социални експлозии, отхвърлящи отживелите взаимоотношения между хората. Основоположник на значителни социални взривове е тракиецът Спартак, който разрушава робовладелческия строй в неговата класическа същност. Френската революция детронира световния монархизъм, който сега в някои държави по света е вид историческа символика и романтика. Октомврийската революция в Русия поражда страхова невроза на титулуваните и богати елити. Тези елити сега са принудени да се маскират и да се пазят като никога досега. Процесът на социализация на човечеството е неотвратим в неговото еволюционно и революционно развитие, което представлява непознаваемата все още същност на човешката еманципация. Какъв ще бъде следващия съдбоносен социален взрив (революция) засега може само да се гадае, но неговото идване е неизбежно.

Нашите схващания за семейството, семейното пространство и неговата социализация са ръководни за нас. Затова всички евентуални недоразумения или неудачи в нашето семейство не се изнасят зад „прага” на семейното пространство. Ключът към уреждане на всеки проблем се търси и намира в това неповторимо и индивидуално семейно пространство чрез критични самоанализи и взаимни компромиси. „Маята” и „катализаторът” при това са синхронизирани пропорции от взаимно уважение, откровеност, обич и любов. Не споделяме внушения за половия антагонизъм, за борба за лидерство и търсене на решения на проблеми в така наречените мъжки или женски приятелски кръгове, клубове или общности. Това са добре измислени капани за контролиране и манипулиране на семействата в съответствие с волята на заинтересованите лица. Събираната при това информация (продукция) се продава и купува като всяка друга стока.

Такива са нашите разбирания за семейното пространство, но това в никой случай не пречи на взаимоотношенията ни с когото и да е било. Винаги се стараем да сме дружелюбни даже и с неприятни за нас лица, което, според нас, е по- достойно отколкото да им се противопоставяме фронтално. Често пъти хората не осъзнават какво вършат и когато им противопоставим любезна, но хладна учтивост те се кротват и успокояват.

Моето мнение е, че българите са добри и практични хора, но с известна особеност, произтичаща от своеобразния отпечатък върху тях от историческото им минало. Съотношението на качествата характеризиращи населението и народността не е във висша степен съвършено и сбалансирано. По тази причина такива ценности като солидарност, взаимопомощ, постоянство и милосърдие не са достатъчно възприети и балансирани. Има дисбаланс и в понятията наричани завист и злоба. Разбира се, за преодоляването на тези дисбаланси е необходимо на първо място тяхното осъзнаване и на второ място полагане на елементарни волеви усилия за усъвършенстване и просветление. Само така българите могат да станат по- богати и по- щастливи. Моето твърдо убеждение е,


Каталог: kniga
kniga -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
kniga -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
kniga -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
kniga -> Иван войников история на българските държавни символи
kniga -> И ш е м к и н о с ц е н а р и й (Теоретико-практически аспекти на кинодраматургията) Светла Христова 2003 г. С ъ д ъ р ж а н и е идея и тема как да проверим идеята и темата си за сценарий
kniga -> Съдържание 2 Увод 3 I. Мегалитите обекти на културния туризъм
kniga -> Задача Изследване на обратната връзка Дисциплина: "Книгата като медия" Изготвил: Проверил
kniga -> Нови пътища на терапия
kniga -> Предговор проф д-р Борис Донев Борисов


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница