Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Усещам, че не успявам да възпроизведа в още по- големи подробности този ломски период от нашия живот. Това са още много събития и запознанства с много хора. С болшинството от тях имам безпроблемни човешки отношения. Спомням си и за някои явни или маскирани противници и даже врагове. Считам обаче, че наличието на тези недобронамерени хора в моя ломски период се дължи на все още недостатъчното ми съвършенство в контактуването с тях. Придържам се към схващането, че съм длъжен да успявам да намеря дружелюбен език с всеки човек умен или глупав, красив или грозен, млад или стар, бял или цветнокож, християнин или атеист, друговерец и въобще с всякакъв. Когато някой от тях се превръща в мой противник или даже враг, то трябва да търся на първо място вина в самия мен и да се стремя да се сдружа с него. Сприятеляването, обаче, не трябва да е на всяка цена, а само при запазване на моето и на противника природосъобразно човешко достойнство.

През ломския период от нашия живот от 1968 година до 1984 година, който условно разделям на подпериоди, сме невероятни ентусиасти в търсенето в самите нас и в околните хора на висши човешки добродетели. По време на този период раздаваме с шепи и от сърце всичко, което сме научили в Одеса. Ние не допускаме даже и мисъл, че с нашите знания можем да „търгуваме” или да ги „разменяме” за някакви лични облаги. Реалността се оказва съвсем друга.

Към края на този период стигаме до извода, че болшинството от хората около нас са невероятни егоисти. Всеки от това егоистично болшинство живее сякаш в блатиста местност, поддържана в това отвратително състояние от извиращата от всеки от тях злоба, завист, фалш, лицемерие и други лошотии. Такива хора не са способни на благодарност, взаимопомощ и милосърдие. Мисля, че подобни хора има навсякъде по света. Има ги и във всеки български град или село, но ломчани в това отношение сякаш се класират на първо място. Ето защо не заради неговата големина, а поради излишъка от тези отрицателни явления град Лом често пъти се нарича Лом паланка. Поради тази особеност преобладаващата част от ломчани са склонни да мачкат или да гонят всеки, който допринася за развитието на града и за издигане на неговия престиж. В този смисъл не само социалната, но и всякаква друга справедливост тук е на заден план или не съществува.

Ясно е, че над нас започват да се сгъстяват облаците от тези отрицателни енергии на ломчани. Вероятно някои влиятелни ломски феодали решават, че наученото от нас им е достатъчно и могат да ни сменят с техни послушни хора. Михаела все по- често започва да забелязва известен егоизъм и пристрастност към нейната прецизна работа. Разработените от нея организационни схеми за проследяване и оценка на работата на ломските предприятия вероятно се виждат на секретарите на Комитета вече усвоени и ясни. Те все по- активно кроят начини за нашето притискане и изтласкване от град Лом..

След извършените промени в ръководните кадри на пристанището започват последователно да ме притискат. Особено старателен и настървен в това отношение е новоназначеният директор Борис Зарков. Научаваме, че той е съученик и приятел на чашка на първия секретар на Комитета Горан Лазаров.

Отношенията към Михаела стават все по- напрегнати. Един ден първият секретар й съобщава, че в планинската община Чупрене, в коята влиза и село Горни Лом, я канят за партиен секретар. Относно моята заетост имат сериозни намерения да ме назначат за някакво селско шефче. Естествено, Михаела категорично в момента се отказва от тази „чест” като не се съблазнява от длъжностите в община Чупрене. В тази ситуация си спомняме отново за съветите на Стефан Кулов, който като някакъв Нострадамус прозира необходимостта да се преместим в София или Варна. Решаваме, че последната проява на Горан Лазаров е изнервена атака и сериозен сигнал за предприемане на постъпки за напускане на Лом. Разбираме, че преместването от град Лом е необходимо и за бъдещето на дъщеря ни Олга.

Започваме системно да проучваме обявите в Държавен вестник за всякакви конкурси в София, които са подходящи за нас съобразно придобитите научни степени. Такава е обявата за конкурс за асистент в АОНСУ към ЦК на БКП (Академия за обществени науки и социално управлени към Централния комитет на Българската комунистическа партия). Асистенсткото място е към катедра „Управление на отраслите”. Конкурсните изпити са два по английски език и по политикономия, но на английски език.

По това време и двамата сме доста добри в използването на английския език, тъй като такова беше едно от изисквнията към нас като задочни аспиранти. За моето участие в такъв конкурс в АОНСУ съм скептичен. Смятам, че не съм достатъчно конкурентноспособен поради това, че съм в производствената област и се занимавам с партийна работа на най- ниското ниво като секретар на първична партийна организация. Още повече, че съм тогава със съветско гражданство, а „скритият национализъм” непременно ще ми се яви като неофициална пречка.

За разлика от мен Михаела е убедена, че може и трябва да участва в този конкурс. Нейната работа е в партийната област на доста престижна длъжност в градския комитет на БКП. Освен това нейното натоварване е невероятно голямо и с все по- високи изисквания към нея от секретарите на Комитета. Нееднократно тя ми споделя, че на тази длъжност се чувства като нестинарка ходеща по горещи въглени. При едно незначително невнимание или разконцентриране може да се изгори на тези въглени.

До явяването на конкурса Михаела разполага тогава с три месеца. Помня, че тя се подлага на невероятно натоварване за усъвършенстване на английския език. Първите два месеца съвместява подготовката за конкурса с работата в Комитета, а през третия месец излиза в платен отпуск. Съжалявам я тогава и се старая да помагам с каквото мога. По това време нейното спане не е повече от 4 до 5 часа. През останалото време тя се занимава с английски език като не търси никакви допълнителни уроци. Учи сама и само сама по нашите лични учебници и записки на лекциите от Одеса. Често пъти ме използва за събеседник или слушател разказвайки отделни теми по политикономия на английски език.

На обявената дата тя се явява на конкурсните изпити в АОНСУ. Разказва, че изпитите се провеждат в една огромна зала с всички кандидати за асистенти от различните катедри. Затова тя не знае колко от явилите се на изпитите са нейни конкуренти.

Представянето на Михаела на конкурса е блестящо според реакцията на изпитната комисия, за която тя ми споделя след връщането си от София. Започва очакване на резултатите от конкурса.

Минават няколко месеца, през които тя не получава никакъв отговор от АОНСУ. Съвсем неофициално и по една случайност научаваме, че на въпросното асистентско място е назначена непозната за нас Лора Петрова, която даже не е кандидат на икономическите науки (доктор). Освен това на изпитите тя се представя по- слабо от Михаела, но вероятно мястото е обещано на нея още преди конкурса. Налице са нарушения на закона за висшето образование и на условията на конкурса.

Подозираме, че с представянето си Михаела не само впечатлява комисията, но и преизвиква някаква реакция на някой за уреждането на Лора Петрова или пък е необходимо да се прикрият направените нарушения. За нас е загадка, тъй като в началото на 1984 година на Михаела се обажда по телефона доцент Николай Ангелов, който се представя като завеждащ катедра „Икономика на отраслите” във филиала на АОНСУ в град Варна. Той я уведомява, че е приета за главен асистент в тяхната катедра и предлага тя да дойде във Варна за да подтвърди съгласието си, за изясняване на подробностите и на сроковете за започване на работа като преподавател в курсовете за повишаване квалификацията на стопанските и партийните ръководни кадри от системата на транспорта.

Това е историческо събитие за нашето семейство. То изведнъж прекъсва ломския период от нашия живот и очертава начало на новия варненски период. За Варна се стягаме и двамата. Целта на пътуването си Михаела съобщава само на прекия си началник Стоян Найденов. Той й урежда командировка за проучвателна задача във филиала на АОНСУ във Варна. Аз си оформям командировка до ДСО „Воден транспорт” по решаване на неотложни експлоатационни задачи. Придържайки се към нашия опит още от Одеса не съобщавам на никой, че основната ми истинска задача е да си търся нова работа.

Пътуваме за Варна не с нашата лека кола „Шкода 105 L”, а с нощния влак. По този начин си осигуряваме повече време за пребиваване във Варна. Оля остава в къщи сама. Тя вече е голяма и е заета с ученето в девети клас. Възможността за преместване във Варна тя приема съвсем спокойно и с разбиране. Пожелава ни успешно пътуване и уреждане на поне част от предстоящите проблеми свързани с работа, с преместване, с жилище, с нейната бъдеща гимназия.

След пристигане във Варна се разделяме и всеки тръгва по своите задачи. Служебните си задължения свършвам бързо и тръгвам да си търся работа. Най- напред съм при Емил Нечев, който е състудент от Одеса и в момента е директор на пристанищен комплекс Варна. Не зная по какви причини ме приема радушно, тъй като си симпатизираме един на друг още от Одеса и от срещи на всевъзможни служебни съвешания. Обяснявам му необходимостта от преместването ни във Варна, поради което съм принуден да търся работа. Емил Нечев обещава:

- По принцип непременно ще ти намеря работа, но трябва да се ослушам и огледам. В комплекса работят десетина наши колеги от института в Одеса. Основната част от тях са в пристанище Варна запад. Специалист с твоя опит и стаж е добре дошъл при нас. Помисли къде и какво желаеш да работиш, а аз ще се опитам да удовлетворя молбата ти, завършва той.

От приказките му разбирам, че не всичко зависи от него и щедрите обещания не са завещания, а моето утвърждаване в Пристанищния комплекс няма да бъде безпроблемно.

Вторият обект на моето проучване за намиране на работа е Института по воден транспорт. Директор на института по това време е нащият състудент от Одеса Евгени. Той и съпругата му Анна са наши свидетели при сключване на брака ни в Одеса. След завършване на института те се заселват в град Бургас и нашите срещи са епизодични и основно на служебни събирания. Още от Одеса ги наричаме нашите кръстници, но отношенията ни винаги са строго официални. Не ми се клюкарства, но и двамата са активни и способни колеги, на което вероятно се дължи неговото и на Анна сравнително бързо служебно израстване в Бургас. Въпреки често демонстрираната на външен показ любов в техните отношения, нещо се „счупва” и те се развеждат. Вторият брак на Евгени е с Виктория от град Варна, която е от солидно семейство. Скоро след женитбата Евгени и Виктория заминават на работа в Куба като сътрудници в българското посолство в град Хавана. Там са няколко години, след което се връщат с две малки момчета, родени по времето на техния престой в Куба. Парадоксално е, че с Анна те нямат деца, което се смята за една от причините за развода им. След развода Евгени има две деца с Виктория, а Анна има също син с втория си съпруг.

След Куба Евгени идва във Варна. Той оглавява Института по воден транспорт, макар че няма научна степен или научно звание. Между другото след развода с Анна и преди да се ожени за Виктория той е аспирант в Одеса в нашия институт. Неговата аспирантура по някакви причини не потръгва, в чиито детайли ме опитват да въвлекат по времето на моето пребиваване в Одеса като задочен аспирант. Моят категоричен отказ да участвам в тази игра довежда и до отказа ми да продължа задочна аспирантура в Одеса.

От срещата с Евгени оставам с впечатление, че той е склонен да ме привлече на работа в института. Това може да стане само чрез конкурс за длъжността експерт и ръководител на научни разработки. Формално, поради навършване на 40 годишна възраст, Евгени отказва да обяви конкурс за научен сътрудник. При желание и при елементарна обосновка от негова страна това можеше тогава да се уреди. Не обръщам на това особено внимание и веднага се съгласявам, тъй като съм сигурен, че ще мога да спечеля чрез конкурс мястото за експерт, а след това с бъдещите ми научни публикации бих могъл да кандидатствам направо за старши научен сътрудник. Основанията за това са научната ми степен и богатият управленски опит в производствената сфера.

Всичко това се случва в рамките на този командировъчен ден. Понеже съм още в рамките на работното време след срещата с Евгени търся Стефан Кулов нашия „Нострадамус”. Оказва се, че той вече не е в ръководството на ДСО „Воден транспорт”. От началото на годината той излиза на пенсия поради навършване на необходимите години за възраст и влошаване на здравословното му състояние. След неговото пенсиониране отделът „НОТ” (Научна организация на труда) е закрит, а няколко негови сътрудници преминават на работа в други отдели.

В уреченото място и час се срещаме с Михаела. Още преди да я запитам разбирам по сияещото й лице, че при нея всичко е повече от удачно. Показва ми писмо- уведомление до Ломския комитет на БКП, с което се настоява Михаела да бъде освободена от работа поради нейното назначаване за главен асистент в катедра „Икономика на отраслите” във филиала на АОНСУ при ЦК на БКП в град Варна. При тази кратка среща Михаела получава от катедрата конкретни указания и насоки за подготовка на първите лекции през предстоящата нова учебна 1984/1985 година.

Връщаме се в Лом като победители във водената срещу нас тиха и недостойна война. Ръководството на Комитета е шокирано от успеха на Михаела и веднага дава съгласието си за нейното освобождаване. Безпроблемно е и моето освобождаване от заеманите в пристанището длъжности. Ръководството на пристанището в лицето на Борис Зарков и сие са доволни, макар че не са способни да прикриват своите скрити реакции. Единствено хората от ръководените от мен отдели изказват искрени съжаления за моето предстоящо напускане и идването на някой друг на мястото ми. Естествено има и още много искрени и добронамерени реакции на хора от другите отдели, от докери, механизатори и от техните началници.

Преди да премина към сагата на нашето местене и утвърждаване във Варна, няколко думи за моето бунтарско поведение спрямо височайшата тогава личност на Тодор Живков. Това в никой случай не е дисидентство, а спонтанна реакция на мислещ различно за тогавашния модел на социализма. Над 30 годишната дейност на Тодор Живков като партиен и държавен ръководител на България се разделя на два периода. В първия период той е в ролята на социалистически реформатор и привърженик на реформаторското поведение на съветския висш ръководител Никита Хрушчов. Във втория период, когато на власт идва Леонид Брежнев с неговите феодални убеждения и действия, Тодор Живков преживява метаморфоза и става ревностен поддържник на „феодалния” социализъм.

Вътрешно в себе си осъждах това негово приспособленческо поведение, а по-точно предателство спрямо първия си реформаторски период. Когато ме товарят с какви ли не задължения и ме преместват в нов кабинет, то заварвам над бюрото си портрет на Тодор Живков. Още същия ден свалям портрета на Тодор Живков и го разменям с портрета на Христо Ботев, който до този ден се намира в другата стая на сградата.

Тази моя дързост изправя на нокти партийния секретар на пристанището Горан Марков и директора Борис Зарков. Разбира се, тази моя проява става достояние и на Градския комитет на БКП. Следват устни подпитвания за причините на тази размяна на портретите. Обяснението ми е, че съм фанатичен привърженик на творчеството и действията на Христо Ботев. След едноседмично напрежение и опити да ме провокират с други въпроси от просташко естество не успяват да ме очернят или да сплашат и страстите на тази тема утихват. Така оставам в кабинета си с портрета на Христо Ботев.

Незабравим е пророческия сън на Михаела, когато чакаме резултатите от София след нейното явяване на конкурс в АОНСУ. Сънува тя, че пътуваме семейно с нашата лека кола „Шкода 105 Л” за София. В района на Витиня се оказваме под огромните мостове и трябва по някакъв начин да се качим горе на магистралата. Шофирам аз и извършвам за тази цел шеметни маневри. Колата като амфибия пресича с водни разпръсквания някаква река, криволичи по някакви стръмни пътища и изкача триумфално на огромната магистрала. Тръгваме щастливи по нея и изведнъж срещаме първия секретар на Комитета Горан Лазаров и директора на ломската шивашка фабрика „Ломска комуна” Кирил Стефанов. Те любопитстват за къде пътуваме, Михаела през прозореца на колата обяснява, че пътуваме за София. Те са крайно удивени и в един глас изричат:

• 
  Но това е посоката за Варна, а не за София!
  

Интересно е, че тогава въобще не мислим за местене във Варна, а не сме и знаели, че там има филиал на АОНСУ. Ето така сънят изпреварва събитията, като виденията на Михаела са мистерия и магия за нас до ден днешен. Всъщност, това са някакви обичайни природни закономерности, които все още не са познаваеми за хората и ни удивяват.

Всяко преместване на ново място за живеене не е лека работа. Даже когато се преместваш в рамките на едно селище пак е сложно нещо. Убеждаваме се от личен опит, че всяко преместване приляга да се нарича не акт, а процес. Защото, първо възниква за това някаква причина, после се избистря определен план с повече или с по-малко подробности, нататък събираш кураж, воля и тръгваш. Всеки изживява местенето по-своему, но за това все пак съществуват определени възрастови граници и нагласи. Стефан Кулов определя възрастова граница за това от 45 години. Възможно той е донякъде прав, тъй като след тази възраст всеки става по-малко решителен. Независимо от това, според мен, най-важното при местенето е нагласата, а не възрастта. Нагласата може да бъде лична, семейна и общностна. Чергарските народи имат вероятно и някаква четвърта нагласа, тъй като за тях проблемът не е да се местят, а да се заседяват на едно и също място. Не искам да се хваля, но нашата нагласа не е за подценяване. Особено пък моята, тъй като съм не само морски, но и „сухопътен” моряк. Имам предвид пътуванията ми не само с кораби, но и с влакове и самолети и то на трансконтинентални разстояния.

Решаваме всички тези проблеми по местене стъпка по стъпка. Първата от тях е на кой адрес да се местим във Варна. От АОНСУ обещават на Михаела някаква служебна квартира, но не веднага, а в някакво бъдеще. На мен пък въобще никой не направи даже и намек по въпроса за жилищно настаняване, макар че подпитвам кръстника при моето посещение при него. Разбира се, проучваме квартирните обяви по варненските вестници. Квартирите са от луксозни, за които нямаме средства, до мизерни, в които няма необходими условия за нормално живеене.

Съвсем случайно Михаела успява да получи препоръка за една квартира при познати на главната редакторка на специализираното списание по воден транспорт Гочева. При следващата ми командировка се запознавам с хазаите на тази квартира. Те са възрастни пенсионери. Живеят в една двуетажна самостоятелна къща в старата (гръцка) част на Варна на ул. „Хан Крум”. Имат син лекар, който със семейството си работи в една от богатите арабски държави. Препоръката на Гочева се оказва напълно достатъчна и те с готовност се съгласяват да ни дават стаите от целия горен етаж за сравнително приемлив за нас наем от 130 лева. От извършения бегъл оглед оставам доволен от жилището, в което при завръщане в Лом успявам да убедя Михаела и Оля. В същност тогава нямаме никакви други по-приемливи квартирни варианти.

Преместването на багажа извършваме през месец юли. За тази цел наемаме една голяма специализирана кола покрита с бризент, която е на ломското автомобилно предприятие за товарни превози. Успяваме да вместим в специализираната кола целия ни багаж. В ломския ни апартамент остава само пианото, но даваме обява за отдаване под наем на цялото жилище. Това е крайно необходимо за покриване на варненското ни квартируване. Натоварването на багажа в Лом извършваме с помощта на приятели и познати, а при разтоварването във Варна извикваме на помощ двама докери от пристанищното общежитие.

Още следващия ден Михаела получава заповед за отпочване на работа във филиала на АОНСУ във Варна. Тя продължава още по-интензивно да използва всяка свободна минута за подготвяне на първите си лекции. От моя страна отново мисля и премислям, сравнявам възможностите за и против, плюсове и минуси за евентуална работа в пристанището или в института. В края на краищата избирам института, за което ме съветва и Михаела.

Първата ми заповед за назначаване в института е временна до провеждане на конкурса. Независимо от това изхождайки от моята квалификация веднага ми възлагат да ръководя една договорна тема с пристанищна тематика. Обявяването и провеждането на конкурса за постоянна работа не закъснява. Преминаването на тази бариера за мен е безпроблемно, тъй като доказвам с лекота компетентността си. Никой не се явява тогава да се състезава с мен, тъй като едно от условията на конкурса кандидатите да са с научна степен.

За избиране на гимназия за Оля полагаме доста усилия, тъй като придаваме на това много важно значение. В края на търсенията и проучванията Оля избира математическата гимназия, където я приемат след съответни устни и писмени изпити.

След като живеем около един месец в квартирата на старците започваме да забелязваме някои съществени нейни недостатъци. Първо, усещаме упорита и постоянна лека миризма на мухъл идващ от мазето. Тази миризма не изчезва и след предприетите от мен усилия за уплътняване на вратите на мазето. Това най-долно помещение на къщата е огромно, леко влажно и излъчващо сякаш нечистотии от пода си. Михаела започва да усеща вид алергия от тази непрекъсната миризма. Това се проявява в чести кихания, а даже и лека кашлица. Второ, даже и през този най-топъл летен сезон в къщата е прохладно. Започваме да ползваме даже топли вълнени дрехи, при все че времето навън е за плаж. Трето, установяваме, че електрическата инсталация е стара и без никакви възможности да поеме включване на повече от една отоплителна електрическа печка. Четвърто, високите тавани, огромните стаи с обща площ над 100 квадратни метра и многото прозорци създават леки, но неприятни въздушни течения. Пето, в цялата къща между първия и втория етаж има само едно огромно помещение с баня и тоалетна. В него даже и при това топло време се усеща хлад идващ сякаш от мраморните му плочки. Успяваме за този месец да се засечем там няколко пъти с нашите квартиродатели. Шесто, като капак на всички тези неудобства една товарна кола, преминавайки покрай нашата паркирана лека кола, я удря и поврежда. По една случайност хващам шофьора злосторник. Колата се оказва служебна от комуналните служби на общината. Следват разправии, при което успяваме да възстановим щетите от повредата. Стигаме и тук до неприятен извод, че мястото пред къщата не е подходящо и сигурно за паркиране на колата. Всичко това ни „изправя на нокти”, при което започваме да търсиме нова квартира.

Пак проучваме вестници и разлепени обяви за даване на квартири под наем. Въпреки полаганите усилия не успяваме да намерим по-подходяща за нас квартира. Накрая се ядосвам и един неделен ден тръгвам да търся квартира пеша по един от централните булеварди на Варна „Дивитър Благоев” (сега този булевард е разделен и е с две названия „Мария-Луиза” и „Осми приморски полк”). Тръгвам от центъра и започвам да извършвам устно допитване за свободни квартири във всеки голям блок. На няколко места чувам подигравателно мърморене, че избраният от мен метод за търсене на квартира е много примитивен. Това не ме разколебава и усещам, че в случая от примитивното ми проучване може да изкочи нещо ценно.

Неочаквано попадам на една подходяща за нас квартира в огромен блок с много входове, наричан още „Китайската стена”. Въпросната квартира е в един от входовете на четвърти етаж, но се оказва заключена. Търся съседите на площадката и ги разпитвам. Едно от семействата е в течение на въпроса и ми дава телефона на собствениците и техния адрес. Те живеят в „Проектански блок”, който е в близост до църквата „Света Петка”. Питам ги по телефона:

- Вярно ли е, че имате квартира в „Китайската стена”, която се дава под наем.

Отсреща вместо отговор следва въпрос:

- Откъде научихте за квартирата?