Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Отговарям, че разбирам случайно от един познат от блока. Тогава следва утвърдителен отговор, след което уговарям дата и час за оглед на квартирата и за сключване на евентуален договор.

За огледа се явяваме всички аз, Михаела и Оля. Решаваме, че трябва да сме внимателни към всяка дреболия, която може да ни пречи за нормално живеене. В квартирата ни посреща мъж средна възраст, който се представя за собственик по фамилия Коларов.

Квартирата е вид боксониера, в която всичко е умалено, но основните неща за живеене са налице. Още от външната врата се влиза в едно коридорче. В лявата му част са баня и тоалетна, а след тях е вградено гардеробче. Отсреща е врата за малка спалня около 3 на 3 метра. Отдясно по коридорчето са две врати перпендикулярни на входната врата. От първата врата се влиза в нещо като мини кухничка с мивка и плотче за готварска печка. Втората врата води в малко холче с размери 3 на 4 метра. Между холчето и кухничката е вид „шведска стена” с прозорче. В квартирата няма никакво балконче, но във външния коридор има простири за пране. Под първия етаж са разположени мазета, едното от които е на разглежданото от нас жилище. Квартирата е с южно изложение и е на около двеста метра от кръстовището между булеварда и улиците „Акация” и „Лозарска”. Автомобилният транспорт по булеварда и по близките улици е интензивен, а издаваният от моторните превозни средства шум е значителен. Отгоре на всичко месечния наем обявен от собственика Коларов е 160 лева. Нашите опити да свалиме размера на месечния наем се оказват неуспешни.

Уточняваме със собственика да ни изчака половин час за размисъл и отговор. Слизаме в сладкарницата и започваме да обсъждаме тази жилищна оферта. Прехвърляме всичко „за” и „против” апартаментчето. Установяваме и още едно неговото предимство. То е в сравнителна близост до математическата гимназия, а това са немаловажни удобства за Оля и за нас. Следващото предимство, зад блока има просторен двор за паркиране на леки коли. Сещаме се и за още един фактор, който ни притиска неумолимо и това е времето. Всеки от нас има, няма половин месец и следва да тръгва кой на работа, а кой на училище. Стигаме до консенсус, съгласяваме се на условията и се преместваме в новото ни жилище. Не ми се описват мъките при това поредно преместване. Ако трябва с една дума да опиша начина на преместването ни, то тя е „някакси”.

Въпреки денонощният шум от булеварда, кръстовището и близките улици, въпреки „китайските” размери на жилището чувстваме се на новото място уютно и даже комфортно. В тази мини квартира се отопляваме успешно с два новозакупени маслени електрически радиатора.

В очакване на обещаното ведомствено жилище живеем в „Китайската стена” около две години. Всеки месец през този период акуратно занасям на хазаите месечен наем от 160 лева. Собствениците на апартаментчето така и не сключват с нас писмен договор за живеене. Въпреки, че ни „скърцаше” това положение, сме в ситуация на изчакване и премълчаване.

През 1986 г. през лятото ни се предоставя жилище във ведомствен блок в ж/к „Петлешев” (сега ж/к „Младост”). Апартаментът е на последния девети етаж. Този жилищен блок е с единадесет входа с най-разнообразни обитатели. Апартаментът ни се състои от „Г”- образен коридор от който се влиза в общата тоалетна и баня, в хола, в спалнята и в кухнята. Общата площ на апартамента е около 65 квадратни метра. Долу под първия етаж са малки мазета. Нашето мазе е с размери 1 на 2 метра. Блокът е изцяло панелен и с „изпотяващи се” в зимно време вътрешни стени.

Същевременно за ломския ни апартамент търсим наематели. След около два месеца след обявата ломското жилище наема завод „Автоматика” за нуждите на техните специалисти. За целта сключваме с тях официален договор със стартов месечен наем от 150 лева. Това е основен финансов източник с който компенсираме наема за жилището ни във Варна през двете години, през които живеем на свободен наем.

Този неочакван развой на събитията, когато вместо в София се оказваме във Варна съвсем не ни огорчава. Все повече осъзнаваме, че Варна във всяко едно отношение е по-добро място за живеене отколкото София. Интересувам се от някои подробности за Варна. Оказва се, че те са доста интересни и даже смайващи.

От къде идва названието Варна? По въпроса има много мнения и предположения, а моята преценка се базира на старогръцките хроники и собствените ми умозаключения.

Името Варна е упоменато за първи път във византийските хроники от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор през 680 г. във връзка с поемането на контрола на земите отвъд Дунав от аспаруховските българи и тяхната победа при Онгъла над ромеите. Хронистите пишат буквално, „...и българите стигнаха до така наречената Варна близо до Одесос”. А Одесос е крепост на гръцки колонисти (елини) от йонийския град Милет по времето на мизийскя цар Астиаг (около 570 г. преди н. е.) близо до старо тракийско селище в област Варна. През следващите векове градът е независима общност (полис), която се превръща в един от основните търговски центрове на Черно море.

Следователно, Одесос е само крепост в древно тракийско селище Варна. В този смисъл, през 1972 г., по време на строителни работи, е открит Варненския некропол, който датира около 4200 г. пр. н. е. Най-интересното е, че в този некропол е открито най-старото златно съкровище в човешката история, както и други предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина. Народността на тази прастара култура все още не е установена .Възможно това са оцелелите атланти, от които произлизат пратраките, а после траките, които дават начало на първите древни народи елини (старогърци), ромеи (латинци), българи, славяни, германци и други европейски нации Ето защо, лично за мен е чест и отговорност да пребивавам в този славен град, който е един от основополагащите кръстопътища на народите.

Забелязваме, че нашето преместване от Лом във Варна се отразява много благоприятно върху поведението на Оля. Тя сякаш започва да израства във всяко едно отношение. Положените усилия и показания успех при влизане в математическата гимназия повдигат нейното самочувствие. С удоволствие заминава на селскостопанска бригада преди започване на 10-ти клас. Нейните успехи в 10 и 11 клас впечатляват не само нас, но и нейните класни ръководители. Показателно е, че математическата гимназия тя завършва почти с отличен успех.

През тези напрегнати за Оля години тя свиква с динамиката и напрежението на големия град. Към края на селскостопанската бригада тя хваща от някъде въшки. Предполага, че те са от колежката, с която се сдружава и спи в едно помещение. Вдига се една неописуема олелия. Михаела се консултира с някаква лекарка, а после с познати. В края на краищата купуваме от аптеката специален шампоан против въшки. При нанасяне на шампоана върху косата Оля и Михаела плачат, а аз се опитвам да ги успокоявам. Терапията се оказва успешна и този епизод отминава като кошмарен сън. Два или три пъти Оля е затруднена в ориентацията. Първия път със зор намира квартирата на ул.”Хан Крум”. Вторият случай е свързан с намиране на нужния вход в гигантския блок наречен „Китайската стена”.При третия случай пропуска да слезе на нужната спирка и слиза на последната спирка с название ”Колелото” до автогарата. Попада на съвестен милиционер, който я ориентира в обстановката.

Ежедневието на всеки от нашето семейство във Варна е напрегнато. Оля след завършване на гимназиалното си образование се ориентира да продължи във Варненския машинно- електротехнически институт (сега Варненски технически университет). По това време броят на желаещите да учат във висши учебни заведения е неколкократно по-голям от обявяваните места за прием. Конкуренцията е голяма. Независимо от голямата ни заетост на работа намираме време и придружаваме Оля на всеки кандидат-студентски изпит. Чакаме я на двора на института докато полага всеки изпит, после я разпитваме, подкрепяме , успокояваме. Оля добре се представя на изпитите и е приета за студентка по модерна тогава специалност свързана с компютърната техника.

След това важно за Оля и за нас събитие всеки „потъва” в своите задължения. Успоредно с ръководените от мен договорни теми за решаване на едни или други производствени проблеми в българските морски и дунавски пристанища отделям време и за разработване и публикуване на всевъзможни научни статии. Те заедно с разработваните от мен договорни теми са ми необходими за подготовка на количествен и качествен обем на научни публикации за придобиване на научно звание „старши научен сътрудник”.

По установения в нашето семейство навик нямаме никакви служебни тайни един от друг. Когато подготвям всяка научна разработка, то непременно търся мнението на Михаела. Това ми помага да изясня едни или други мои неточности преди окончателното отпечатване и представяне на съответната разработка за приемане пред специализирана комисия. Разбира се, преди окончателното отпечатване на всяка разработка се консултирам и с всеки научен сътрудник участващ в нея. Понякога броят на привличаните в разработката сътрудници достига и двуцифрено число.

Научните разработки, които възникват и се договарят, обикновено са сложни управленски и експлоатационни задачи, които не могат да бъдат решавани експертно от съответните ръководители. Ето защо тяхното решаване се предлага на нашия ведомствен институт по воден транспорт. Директорът на института заедно със съответните ръководители на научни секции определя сътрудниците, които имат потенциал да ръководят тези теми. Определеният ръководител на научната разработка съставя план за работа, в който се посочва обема, сроковете, имената на привличаните сътрудници и цената на труда. Планът за разработката на всяка договорена тема придобива окончателното си съдържание след съвместно й обсъждане със съответните възложители. Уточнява се окончателната стойност на разработката и нейната ориентировъчна икономическа ефективност.

Да ръководя всяка тема е голямо напрежение и отговорност. Често пъти се налага да прочитам голям обем теоретически постановки и да събирам необходимите статистически и прогнозни данни, от които се изгражда обоснован теоретико- приложен модел. Координирам и контролирам работата на всеки участник в темата. Накрая защитавам завършената разработка пред специализиран научен съвет с участието на възложителя. Някой път се налага да правя компромиси с рутината на възложителя или с неговият каприз. Това е така, защото „който плаща той поръчва музиката” и има право да определя условията.

Ръководител на моята секция е Кирил Терзийски, който също е наш състудент. Завършва ОИИМФ една година след нас. Още по време на следването си в Одеса се жени за дъщерята на заслужил политически деятел от Варна. Успява да защити дисертация и получава научна степен кандидат на техническите науки (доктор). Почти веднага след това е назначен за ръководител на научна секция „Пристанища” при ИВТ. При моето явяване на конкурс в ИВТ е член на комисията по оценка на конкурентите. По време на моята работа в ИВТ от 1984 г. до 1993 г. включително е на тригодишна работа в Куба със съпругата си като сътрудници в посолството на България в Хавана. През време на неговото отсъствие от ИВТ ръководя една от неговите договорени теми.

Евгени, след като е директор на ИВТ около пет години, отива на повишение по служебната стълбица. От 1988 г. до закриване на ДСО „Воден транспорт” той е заместник генерален директор на същото.

Работата на Михаела е преподавателска, която никак не е лесна. Тя успява навреме да подготви лекциите си и ги изнася с голяма вещина. Това често пъти чувам от нейните колеги от катедрата и лично от нейния ръководител доцент Николай Ангелов. Това ми повдига самочувствието и увереността в нейното научно израстване.

Михаела по време на работата си във филиала на АОНСУ във Варна е много продуктивна по отношение на нейните научни статии и студии в няколко научно- изследователски направления. Основните от тях са качество и ефективност, нов икономически механизъм, вътрешностопанска сметка, организация на работната заплата, математически методи в управлението и други. Стига до първа хабилитация за доцент, но поради закриване на АОНСУ я осъществява впоследствие във Варненски Свободен университет..

Академията за обществени и социални науки (АОНСУ) е закрита през 1990 г., а на нейната основа се учредява Институт за държавно и стопанско управление към Министерския съвет. Михаела продължава преподавателската си работа, като преработва съдържанието на лекциите си съобразно настъпилите политически промени. Институтът просъществува от 1990 г. до 1992 г., след което се трансформира в Център по администрация към Министерския съвет.

Към Центъра по администрация през 1992 г. се създава във Варна Колеж по административен и стопански мениджмънт, който просъществува до 2006 г. Михаела е редовен преподавател в този колеж. През 1995 г. тя е избрана за доцент от специализирания научен съвет към Варненския Свободен университет „Черноризец Храбър”.

Варненският свободен университет възниква след 1992 г. като получава за ползване цялата сграда на бившия филиал на АОНСУ. След закриването на АОНСУ тази огромна сграда става собственост на филиала на Института за държавно и стопанско управление към Министерския съвет, а след това на Колежа по административен и стопански мениджмънт към Центъра по администрация при Министерския съвет.

Ръководството на Варненския свободен университет ревностно се стреми да измести Колежа по административен и стопански менижмънт от въпросната апетитна сграда. Накрая колективът на колежа е принуден да се премести в една от сградите на Техникумите, а след това наема една сграда в Техническия университет.

През 2006 г. колежът с остатъчните си активи се слива с Висше училище Международен колеж град Добрич. Михаела продължава да преподава там до 2010 г. , след което окончателно прекратява преподавателската си дейност.

Още в края на 1999 г. , след навършване на 55 годишна възраст, Михаела се пенсионира и от тогава продължава преподавателската си дейност до 2010 г.

За отбелязване е фактът, че успешната дейност на Колежа по административен и стопански менижмънт предизвиква завист и нападки от страна на злостни недоброжелатели. Те набързо скалъпват срущу колектива на колежа мръсни клевети, следват проверки, но поради народнополезната им работа и стриктната документация те са оправдани.

През 1986 г. Михаела не само получава обещаното ведомствено жилище, но е включена в списъците за получаване на пустеещи земи край Варна. Предоставената земя от 600 квадратни метра е в района на местността „Боровец”-Север. Разположението на полученото необработваемо място (хавра) е в близост до обръщача на градския автобус № 46.

През време на трудовата си дейност Михаела три пъти има служебни командировки в чужбина. Първата от тях осъществява по времето когато работи като завеждащ отдел „Промишлено-стопански” при градския комитет на БКП в град Лом. Командировката й е по линията на НТС (научно технически съюзи) в Унгария в градовете Будапеща и Ниретхазе. Втората командировка е до град Ленинград (Санкт-Петербург), през времето на нейната работа във филиала на АОНСУ в град Варна. Целта на командировката е обмяна на опит на преподаватели и курсисти с колеги от Ленинград (Санкт-Пербург). Третият път командировката е до Лондон. Целта на посещението е запознаване с международна изложба по информационни технологии.

За отбелязване е фактът, че малобройният колектив на колежа състоящ се от 3-ма основни преподаватели и една счетоводителка разгръща висококонкурентна преподавателска дейност с привличане на най-добрите преподаватели отвън. Дейността на колежа конкурира дори някои висши учебни заведения. По същество това е първият колеж в България, който трасира нови подходи в образованието. Отличителна черта на студентите завършили този колеж е тяхната способност веднага да се реализират на ръководни длъжности в различни фирми в страната и чужбина. Голяма част от завършилите колежа продължават образованието си за получаване на образователно – квалификационната степен бакалавър и магистър. Възпитаниците на колежа работят в населени места в цялата страна. Понякога при случайни срещи те поздравяват Михаела и благодарят за подготовката, която са получили в колежа.

Месец май 1988 г. се оказва труден и за тримата от нашето семейство. Получаваме телеграма, че баща ми Петър Павлович от Ивано-Алексеевка е на смъртно легло и чакат нашето пристигане. Желанието ни е да заминем и тримата, но разбираме че за Оля това е невъзможно. До завършване на втори курс в института остават два месеца. Евентуалното нейно заминаване с нас е равносилно на срив в институтското образование. Поради това Оля остава сама самичка в големия град. Тя трябва да се учи и да се справя сама с всички битови проблеми. Независимо от почти двадесетдневното ни отсъствие тя се справя успешно със задачите си.

По това време нашите пътувания, както и на всички други хора, са възможни само чрез писмени покани. До сега не мога да проумея защо са необходими такива ограничения за пътувания на хора от една социалистическа страна в друга. Веднага заминаваме за София и с телеграмата издействаме незабавно разрешение за пътуване до Ивано-Алексеевка. Пътуваме със самолет по маршрута София – Москва – Фрунзе (Бишкек). От Фрунзе (Бишкек) до Талас заминаваме почти веднага с нощен автобус. Сутринта сме в Талас, а след малко вече сме в Ивано-Алексеевка при родителите ми.

Заварваме родителите сами в къщи. Баща ми е на легло. Той е в полукома, тъй като време от време идва в съзнание и пак се унася в забрава. Майка ми е до него, опитва се да изпълнява всяко негово желание. През сълзи ни запознава с последните събития. Истината за неговото трагично положение се дължи на лекарските грешки. Преди малко повече от две седмици баща ми усеща болки в гърдите и незабавно заминава за изследване в градската поликлиника в град Талас. След изследванията го оставят за лекуване в болницата. Майка ми е с него, после заминава в къщи. По-нататък тя е всеки ден при него на посещение. Първоначалната диагноза на баща ми е сърдечна недостатъчност. Лекарите започват интензивно да го лекуват в тази посока. После се установява, че проблемът му не е сърцето, а белите дробове. Рязко изменят лечението в друга посока. Състоянието на баща ми с всеки ден катастрофално се влошава. Накрая го изписват от болницата като безнадеждно болен със заключение, че ще живее още буквално няколко дена. Докарват го в къщи, след което мама Оля ни изпраща телеграма. Анатолий и Валерий със семействата си са в течение на ставащото, но никой от тях не намира възможност и не се чувства задължен да дойде и да им помогне. Те са могли да го транспортират във Фрунзе (Бишкек) или да се намесят още в самото начало за изясняване на същината на заболяването му.

Когато баща ми идва в моментно съзнание се зарадва на нашето пристигане. Обещаваме му, че ще направим всичко необходимо и възможно за неговото оздравяване. По същество това е последното му идване в в съзнание. Опитваме да го лекуваме с най-скъпи лекарства, но нищо не помага. Баща ми умира почти в ръцете ни десетина дни след нашето пристигане.

Когато бързаме при умиращия ни баща не успяваме да обменим чековете, което можем да направим само във Фрунзе (Бишкек). За осъществяване на предприето от нас намерение за спасяване на баща ни с най-ефикасните лекарства нямаме пари. Звъним на Анатолий и Валерий да ни изпратят необходимата сума за тази цел. Обещаваме непременно да им върнем тези пари след осребряване на чековете ни. Следват отрицателни отговори, макар че ангажиментите ни са общи. Необходимата сума заемаме от братовчедката ми Валя. На връщане след обмяна на чековете във Фрунзе (Бишкек) акуратно изпращаме на Валя заеманите от нея пари.

След кончината на баща ни Анатолий и Валерий със семействата си пристигат на погребението. Опитът ми да засрамя братята си за тяхното отвратително поведение е неудачен. Валерий изразява общото им становище с думите:

• 
  Починал е, защото му е омръзнало да живее.
  

Правим конкретни предложения да вземем майка ни при нас, но тя категорично се отказва. Нейните думи са:

- Не съм в състояние да се приспособя към живота в България, тъй като съм вече доста възрастна.

След продажбата на къщата и покъщнината майка ни се преселва да живее при по-малкия ми брат Валерий във Фрунзе (Бишкек).

Всички тези събития се отразяват отрицателно на зрението ми. След завръщане в България започвам време от време да слагам очила предписани от лекарите. Ползването на очилата продължава няколко години. Търся начини да преодолея тази зависимост като възстановявам зрението си ползвайки някои упражнения на йогите и на амереканския професор Бейтс. Тези подходи не предвиждат приемане на фармацевтични препарати, а само волево придържане към определени физически и психически упражнения. Сещам се за предишната кончина на баба Елица и дядо Костадин, смъртта на които настъпва по старост и без последици за близките, включително и за нас. Баба Елица почина през 1976 г., а дядо Костадин я последва десет години по-късно през 1986 г.

Краят на 1989 г., а по-точно 10 ноември е време разделно в България между „феодалния социализъм” и „хаоса на промените”. Всичко започва от „дворцов” преврат организиран от високопоставените „социалистически” велможи Андрей Луканов, Петър Младенов и Добри Джуров. Те успяват да завземат цялата върховна власт чрез „низвергване” на Тодор Живков. „Червената лисица”, така наричат Тодор Живков в жълтата преса на някои западни страни, е обвинена (къде основателно, къде неоснователно) в безчет нарушения и самоуправства. Една от най-големите му приписани грешки е смяната на имената на българите с турско самосъзнание и самоопределение.

Впоследствие се изяснява, че превратаджиите са само инструменти в ръцете на високопоставени „перестройчици” на социализма ръководени от Михаил Горбачов, който е първи и последен Президент на Съветския Съюз. Не след дълго българските първенци, които осъществяват отстраняване на Тодор Живков от власт по един или друг начин слизат от властовата сцена.

В страната бушуват многохилядни улични и площадни митинги. Ораторите на митингите, като обезумели, призовават към разрушаване на всичко създадено и изградено след 9-ти Септември 1944 г. В речите на ораторите от изведнъж нароилите се партии няма и дума за рационално използване на създаденото, за да се гради бъдещето. Те са чужди към всичко необходимо и разумно. Вместо това всеки от тях призовава към нещо приказно и нереално, което ще дойде от вън и ще направи хората щастливи.

В създалият се всеобщ хаос хората престават да работят. Те все ходят и ходят по улиците и площадите и все слушат и слушат всякакви небивалици, вместо да мислят за реално устройство на бъдещето си. Стига се дори дотам, че боклуците не се прибират и не се извозват и те започват да смърдят. Нарояват се все нови и нови лидери, на все нови и нови партии.

Впоследствие се стига до така наречената „кръгла” маса, участниците на която се споразумяват за изграждане в България на някакво свободно демократично общество. В действителност това е споразумение за смяна на социализма с капитализма. Следват шумни и манипулирани избори на делегати за Велико народно събрание, основната цел на което е изработване на Конституция на България. В това огромно сборище на делегати от къде ли не и какви ли не бъдещото устройство на България решават пак няколко „диригента” от „кръглата” маса. От своя страна „диригентите” изпълняват волята на „кукловодите”, които задкулисно налагат обществено устройство основано върху диктатурата на капитала в неговия необуздан първообраз.

Делегатите във Великото народно събрание изприказват какви ли не приказки осъждащи предишното устройство на България, нейната политика, дейността на предишните ръководители. Предлагат се какви ли не виждания за бъдещото устройство на България, които „потъват” в архивите или в „кръглите” папки. Когато делагатите се „наприказват” и се оплитат във всевъзможни и противоречиви предложения, тогава „диригентите” предлагат проект на Конституция на България. Пак се отварят страстите и какви ли не предложения като делегатите отново се изморяват и се оплитат в своите предложения.