Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Ето тогава на вниманието на делегатите се предлага „коригиран” и „подобрен” текст на Конституция на България. Делегатите я приемат, тя е „логична”, „демократична”, но в никой случай не е конкретна. В нея почти не съществуват текстове за ограничаване на дейността на хора изповядващи първични принципи на диктатурата на капитала и липсват конкретни текстове за социалната защита на хората. Ето такава Конституция е приета от делегатите на Велико народно събрание. Тази Конституция определя нататък и до сега ставащото в България, а то е направо плачевно.

Последиците от управлението на България след 1989 г. до сега са катастрофални. Разорени и приватизирани са висококонкурентни предприятия, заводи, фабрики, милиоративни съоръжения, аграрно-промишлени комплекси, други производства, дейности и търговски връзки. Тези богатства се изкупуват на безценица от „предприемчиви” българи и чуждестранни лица. Те са известни като бизнесмени, олигарси, банкери и даже като бандити и мошеници. В страната сега почти нищо не се произвежда. Това се отнася за производството не само на промишлени стоки, но и на селскостопански продукти. В израсналите като гъби търговски вериги, молове, супермаркети се предлагат предимно стоки чуждестранно производство.

Качеството на селскостопанската продукция и другите хранителни стоки предлагани в България са основно с недостатъчни здравословни изисквания и норми. Последиците от всичко това се отразява твърде отрицателно на здравословното състояние на хората. Безработицата в България е една от най-високите в Европа, а стандарта на живота на хората е най- нисък и то не само в Европа. Условията за влизане на България в ЕС (Европейски Съюз) са не съвсем изгодни и приети без референдум. Това са необосновано спиране на два енергоблока в АЕЦ Козлодуй, всевъзможни забрани и квоти за износ на малко висококонкурентни все още стоки от България в ЕС, „изсмукване” на хора с висок интелект и възможности. Вноските на България към ЕС са безапелационни, а получаваното финансиране от ЕС е трудно доказуемо и със съмнителна ефективност и т. н. Това са последиците от сега действащата Конституция на България и нейното членство в ЕС.

Разбира се, в напредналите капиталистически страни действат конституции, в основата на които е диктатурата на капитала. Така е, но във всяка от техните конституции съществуват ограничения спрямо тази диктатура. Това са конкретни положения и клаузи защитаващи всеки гражданин или поданик на тези страни. Това са текстове от социален, правен, културен и от всякакъв друг важен характер, които гарантират определена справедливост, солидарност, взаимопомощ и милосърдие за всеки човек в тези страни. С други думи, тези ограничения са вид социализъм в капитализма на тези страни, ако мога така да се изразя за по-голяма яснота. Да не забравяме също така, че съдържанието на всяка конституция е отражение на манталитета, културата и съзнанието на хората живеещи в тези страни.

Някой може да се позове на Конституцията на САЩ, която няма и и десет точки, а организацията на обществото там е сравнително висока. Това е така защото в тяхната конституция са заложени общообединяващи принципи за всички техни щати. Обаче, във всеки щат действат свои положения, които са в съзвучие с тяхната обща конституция, но са специфични спрямо конкретната особеност на щата. По същество това са конкретни допълнения към тяхната кратка конституция. Ето защо за едно и също провинение в някой щат се полага затвор, а в другия щат се прилага смъртно наказание.

Много са приказките, че в България е необходима смяна на системата. Да, необходима е такава смяна, но тя да бъде ясна и конкретна. В нея трябва да намерят място принципни положения за правата и задълженията на всеки гражданин. В съответствие с това е необходимо изработване на конкретна „рамка” на правораздавателната дейност, върху която да се базира НПК (Наказателно процесуален кодекс). Не са за подценяване мерките в правораздавателната област прилагани от някои успешни български ханове и царе, които естествено трябва да бъдат осъвременени.

Шири се голямо невежество и заблуда по отношение на понятието що е то социалистическо и капиталистическо общество. Според мен, трябва да се подхожда конкретно и непредвзето към държавното (конституционно) устройство на всяка държава. Например, обществените устройства на Швеция и Швейцария, с техните ограничения спрямо диктатурата на капитала, могат да бъдат наричани в по-голяма степен социалистически отколкото капиталистически. От друга страна, сегашните държавни устройства в Китай и във Виетнам са повече капиталистически отколкото социалистически.

В събитията от далечната и близката история на България и на някои други страни има неща, които не мога да разбера и да обясня. Според мен, има признаци или намеса на някои все още неразгадани от науката явления, които се наричат окултни.

Съществуват доста сериозни постановки за наличието на такива явления, които се наричат магически. Ето защо напълно е възможно, че събитията при разпадане на блока на бившите европейски социалистически страни и на СССР (Съветски Съюз) и някои неразбираеми противопоставянията между тях са подсилвани и се подсилват от наречените от мен условно магически трансцедентални идеологически катарзисни лъчения, които отприщват в хората разрушителни нагони. Подобни са моите подозрения и предположения относно събитията в някои до скоро спокойни арабски държави.

Догадките ми са свързани с изтичащата от неведомо къде фантасмагорична и оскъдна информация относно грандиозните засекретени изследвания на окултните явления във всички без исключения държави в света с цел използването им като невидими и най-модерни оръжия.

Не зная как и с какво да обясня поведението на някои български управници от близкото минало. Те в много отношения надминават маккартистите през петдесетте години на миналия век в САЩ. Върхът на „еничерските” деяния на български управници е разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, който е неоспорима историческа личност на своето време. Може да се дискутира за минусите и плюсове на тази личност, но да се разрушава паметник .... това е простащина. Преките извършители на това вандалско дело са известни със своите комплекси, което предизвиква лично в мен срам за избираните от нас управници.

Без съмнение през живота си Георги Димитров допуска много грешки, но неговите заслуги са по-големи от грешките. Той е част от българската социалистическа история. Той е герой от Лайципския процес. Той успява пръв да разобличи човеконенавистническата идеология на национал-социализма (фашизма). Такива вандалщини са редки в съвременната световна история. Нещо подобно се извършва в Афганистан, където талибаните разрушават най-голямата в Азия и в света статуя на Буда. Вдъхновителите и извършителите на подобни дивотии не трябва да забравят за „бумеранговите” наказания на Природата за подобни кощунства.

Студентските години на дъщеря ни Оля внасят своя калорит в нашето семейство. Михаела и аз се стараем да не повлияваме с нещо отрицателно на оформящата се самостоятелност и самоопределение на Оля. Намираме време ежедневно да се информираме за нейните проблеми в института, за взаимоотношенията й с колежките и с колегите, за проблемите които я интересуват. Това става в непринудени разговори обикновено в края на нашите напрегнати ежедневия.

Двамата с Михаела обсъждаме помежду си всяко нейно запознанство или интерес. Осъзнаваме, че всяко наше нетактично мнение или приказка могат да бъдат тълкувани от нея като намеса в нейния личен живот и да предизвикват обратни реакции. Лично аз имам тогава бащини страхове за нейното омъжване и особено към края на следването й в института. Тази загриженост нараства с всяка една информация за нейните колежки, които една по една се омъжват или заживяват с някое приятелче.

Не съм расист, но ми е неприятна даже мисълта, че Оля може да се омъжи за турчин, циганин или някой цветнокож от неевропейски произход. До сега не мога да си обясня логиката на тогавашната ми загриженост. Вероятно това даже не е логика, а някакво необяснимо чувство или инстинкт за запазване на европейско бъдеще на нейното евентуално семейство. Разбира се, това са тайните ми страхове и желания, които време от време споделям с Михаела. Тя обикновено ме успокоява, че Оля е разумно момиче и всичко ще бъде наред. Независимо от това на тази тема се чувствам неуютно и напрегнато.

Помня мимолетното запознанство на Оля със студент от турско потекло или с турско самосъзнание, но с турско име. Съвсем деликатно й намеквам, че неодобрявам задълбочававането на това запознанство. Не споменавам и дума за някаква забрана за срещи с него, но я съветвам да размисли и да анализира сама своето отношение към това момче. Вероятно Оля сама стига до аналогичен извод, тъй като никога повече не се връщаме към подобни кандидати за запознанство с нея.

Следващият път сме на тръни, когато Оля ходи на студентска бригада в Одеса, а след това има поощрителна екскурзия в украинския град Киев. Всичко мина сравнително безпроблемно. Запознава се там с някаква киевлянка, накрая едвам не изпуска влака, но в последния момент успява да се качи на него.

По отношение на екскурзиите, то сме много либерални с Оля още от малка. Първото й самостоятелно ходене е в в Банска Бистрица в Чехословакия, когато учи в 5-и клас в прогимназията в град Лом. Целта на посещението е почивка в детски лагер. Там се увлича от студени напитки и сладолед, което води до първите й проблеми със зъбите. Следва пребиваването на Оля в лагер-школа в Ястребино, за където пътува сама с ученически автобус. След завършване на лагеруването я прибираме с нашия лек автомобил. При това ходене в Ястребино вземаме с нас и нейната баба Руса, за която това пътуване е вид разнообразие и почивка.

По някое време Оля като студентка се увлича много сериозно със спорта. Включват я в отбор по лека атлетика, с който трябва да замине за Одеса и после из необятния Съветски Съюз. Това се случва през месец април, когато тя е във втори курс. Евентуалното й заминаване застрашава нейното следване, тъй като изтървава ученето и изпитите. Аз и Михаела се противопоставяме на това заминаване. Следва ходотайство на организатора на отбора, който идва в къщи и се държи много грубо и даже скандално. Изтърпяваме спокойно неговото поведение, но това още повече ни убеждава, че е застрашено не само нейното следване в института, но и нейната по-нататъшна съдба. Оля се опълчва срещу нас, аз не издържам и за първи път се хващам за колана. Разбира се, не я удрям, а това е и невъзможно съобразно моите убеждения и моето възпитание. Тогава Оля отстъпва и се отказва от това вредно пътуване. И до сега съм убеден в правотата на моята тогавашна реакция и се надявам, че тя е правилно оценена и от нашата дъщеря Оля.

Сериозни са емоциите ни при студентската екскурзия на Оля през 1987 г. до Прага (Чехословакия), Рощок и Берлин (Германска демократична република). В началото на март същата година тя е и на екскурзионно летуване в планината Рила. Там преживява емоции свързани със запознаване и овладяване на техниката на ски спорта. Доколкото разбираме първите нейни опити за овладяване на техниката на ски пързалянията са свързани с много падания, които за щастие са без сириозни последици. Интересно е, че за сравнително кратко време получава невероятен планински слънчев тен. Връща се от тези ски пързаляния приличаща с тена на лицето си на една щастлива и сияеща африканка.

През времето на студентска производствена бригада във Варненската консервна фабрика на 8 юли 1989 г. Оля се запознава с Марио. По думите на Оля това се случва при приемане и предаване на пресни праскови и кайсии между студенти и войници участващи в прибиране на селскостопанската продукция от полетата на Варненския регион. Марио е курсант в едногодишна школа за подготовка на морски специалисти към Варненско военноморско училище. По същество той е в края на тригодишната си задължителна призивна военна служба като всяко момче на неговата възраст.

Отначало не придаваме особено значение на това запознанство. Приемаме тази случка като епизод в нейното студентско ежедневие. Когато Оля започва да ни споделя за по-нататъшните й бегли срещи с това момче, то съвсем естествено „настръхваме” и особено аз. Понататък все повече чуваме за такива срещи.

След като споделяме нашите тревоги и притеснения помежду си решаваме с Михаела да се запознаем с това момче. За целта молим Оля да покани Марио в къщи под един или друг благовиден предлог. Не зная какъв предлог измисля Оля, но в един уречен ден това момче ни идва на гости.

Михаела сготвя преди срещата домашни ястия, при което едно от тях е „птичи гнезда”. Това е всеизвестна комбинация между сварени яйца и кайма. За останалите ястия и напитки просто не си спомням, а това и няма особено значение. Поканеното момче влиза малко притеснено, притесняваме се донякъде и ние при взаимното запознаване на тази среща. Опитваме се да го предразположим с нашето внимание към неговото пристигане. Настаняваме се край една маса в хола, където пристъпваме към ядене и най-разнообразни приказки.

Моето първо впечатление за Марио е положително. То се оформя от неговата физическа и духовна визия при това първо наше запознанство. Михаела остава с аналогично мнение.

Нататък срещите на Оля с Марио зачестяват. Започваме да проумяваме, че ситуацията е сериозна. Интересуваме се от родителите и от родното място на Марио, което е град Айтос.

Майката и бащата на Марио са от почтени български родове с православно християнско вероизповедание, корените на които отиват далече в миналото. Марио има една сестра Венета, която е с 6 години по-малка от него. Майка му Пенка е с около 7- 8 години по възрастна от нас и е касиерка в един от ТОТО пунктовете на град Айтос. Баща му Иван е по-възрастен от нас с десетина години и е бригадир в предприятието водоснабдяване и канализация на град Айтос. По това време в семейството на родителите на Марио живее и баба му по бащина линия Мария. В превод от древнотракийски и старогръцки език названието на град Айтос (Аетос) означава орел.

През пролетта на 1990 г. сме на гости в град Айтос. Намеренията на децата са сериозни. Те искат да се женят. Ето защо целта на посещението е запознаване с родителите и роднините на Марио и обсъждане на организацията на сватбата. След уволнението от казармата Марио остава във Варна и работи във военния кораборемонтен завод. Живее в една малка квартира на ул. „Дубровник” в ж/к. „Левски”.

По едно време през зимата Марио много сериозно настива и се разболява. Преценяваме, че възможната причина за разболяването са неподходящите условия, в които живее в тази квартира. Ето защо успяваме да го убедим да се лекува и да живее до оздравяване при нас в отделна стая. Младостта, грижите на Оля и създадените условия побеждават болестта и Марио отново се мести в неговата квартира и започва работа.

Към пролетта Марио се натъква на един от кейовете на завода на премръзнало, гладно и жално скимтящо кученце. Съжалява го и го прибира на квартира си. Не след дълго собствениците на квартирата вдигат скандал и изразяват несъгласие кученцето да живее заедно с Марио. Тогава след общо обсъждане решаваме да преместим кученцето на вилното ни място, където вече са построени първите части на вилата.

Кученцето по име Мечо става първи постоянен обитател на вилата. В последствие установяваме, че кученцето е от женски род, но така и остава с това име. То живее на вилата с години и достойно изпълнява своите пазачески задължения. След смъртта на кучето, по настояване на Марио, то е погребано в долната част на вилното ни място. По мнението на Марио, то ще продължава да пази вилата с духовното си вярно присъствие.

Сключването на граждански брак и сватбата се извършват в град Айтос както повеляват народните традиции. Разходите по организиране и провеждане на сватбата се поемат солидарно и поравно от нас и от родителите на Марио. За целта се ползва целият капацитет на най-престижния ресторант „Аетос”. Присъстват много гости, има много музика, танци, хора, обилно ядене и пиене. За спомен сватбеното тържество се записва на любителска кинолента.

Поради стеклите се обстоятелства на разширено семейно събиране в град Айтос уточняваме, че младите ще живеят на първо време с нас във Варна. Спомням си трогателната молба на баба Мария да не обиждаме Марио. Възприемаме нейната молба за много сериозна и обещаваме, че Марио ще бъде на правата на наш син. Между другото, Марио е любимец на баба Мария и затова е назован с това нейно красиво и библейско име.

Не след дълго след сватбата Марио се премества на работа в завод за производство на корабно оборудване. Заводът тогава е разположен в района на сегашния гранд-мол „Варна”. Причината за преместването е по-близкото разположение на завода до мястото на местоживеене и поради започване на задочно обучение на Марио за корабостроител.

След успешното завършване на института Марио придобива бакалавърска степен на висшето образование и получава диплома на специалист корабостроител по корпусните части на корабите. Преди това след завършване на школата за морски специалисти, той получава морска диплома за навигатор и рулеви. А още преди това, след завършване на средното си образование, е с диплома за шлосер и стругар. За отбелязване е, че на първите си две работни места той работи като стругар.

За намиране на трето работно място за Марио се включва и Оля. Обикалят какви ли не предприятия за търсене на нова работа. За съжаление месторабота по дипломата на Марио като корабостроител не успяват да намерят. По това време бушува икономическа и производствена криза в сектора на българското корабостроене и кораборемонт. Накрая успяват да попаднат на прием при началника на портовия флот в Пристанищен комплекс Варна. Доколкото разбираме в събеседването вземат участие и двамата. Вероятно младите са много убедителни, тъй като тогавашния началник на портовия флот Станков с вида и с манталитета на „стар морски вълк”, се трогва от младото семейство и се съгласява да удовлетвори тяхната молба. Така от 1992 г. до 2000г. Марио е боцман в портовия флот на пристанище Варна.

През 2000 г. в портовия флот настъпват драстични структурни съкращения. Десетина души от персонала са съкратени в това число и Марио. По това време не е сигурна работата даже на капитаните от корабите на портовия флот. Ето защо Марио заедно с капитана от портофлота Киро се явяват на конкурс провеждащ се във военноморските гранични войски със седалище в база Атия. И двамата успяват да издържат изпитите и изискванията, поради което им определят даже и дата за явяване на работа. Длъжностите и на двамата са ръководни. Марио се определя за командир на граничен катер, а Киро за командир на по-голям кораб.

Остава изненадата и загадката за всички нас, когато и двамата приети на работа командири отказват да започнат работа във военноморската гранична служба. Нещо повече, обещават им, че местоработата и на двамата ще бъде в гр. Варна. Обаче Марио и колегата му Киро не са съгласни и туй то!

Случва се така, че след като не се явяват и двамата за подписване на заповедите за назначаване, звъни ни в къщи лично заместник командира на базата отговарящ за личния състав и настоява за явяването на Марио и Киро на работа. Разговорът се провежда тогава в отсъствие на Марио от къщи. Лично аз подтвърждавам на заместник командира на базата, че Марио и Киро се отказват от спечелените конкурси по неизвестни за мен причини. Офицерът моли да им предам да се явят при него за вземане на окончателно решение. При пристигането на Марио в къщи предавам му съдържанието на разговора.

Научаваме после от Марио, че и двамата с Киро се явяват в базата за да вземат лични документи оставени там при провеждане на конкурса. Приема ги и командира на базата, но те тогава окончателно подтвърждават несъгласието си да стават граничари.

Така приключва тази сага за Марио, а и за нас. Аз и до сега някой път мърморя, че тогавашния му отказ да става граничар е грешка. В такива случаи Марио се усмихва и ме моли да не повдигам този проблем.

- Решен съм да упражнявам самостоятелен бизнес, при който да не завися от никакво началство. Не обичам нито пагони, нито чиновнически длъжности. От малък мечтая да съм в гората и да се занимавам с горски бизнес, пояснява ни той неговия избор.

Засега бизнесът му е нарязване на дърва с машинна резачка. Второто му бизнес занимание е производство и продажба на гроздово вино. И двете бизнес занимания засега му харесват и го удовлетворяват.

Марио взема активно участие в построяване на вилата и нейното благоустрояване. Сам самичек конструира и произвежда сонда за търсене на подземни водоизточници. С помощта на неговата сонда намираме и ползваме много вкусна питейна вода, качествата на която са подтвърдени от анализите в ХЕИ. Намерената подземна вода е на дълбочина между 20 и 23 метър. Дебитът на водоизточника е доста приличен и задоволява питейните и битовите ни необходимости.

Сравнително неотдавна успяхме да се свържем и с градския водопровод. Това ни осигурява сигурно двойно водоподаване. Първоначалното ни задоволяване с вода на вилата е доста примитивно, тъй като докарваме вода с 20 и 10 литрови туби. Независимо от това даже и тогава предпочитаме да живеем основно на вилата. На Марио се отдава и дърворезба, тъй като саморъчно изготвя финна дървена табела с наименование на нашата вила „Боровец” и ред други украшения с резба

Заслуга на Марио е и разработването на схема за мини канализация, която се състои от подземни тръби и две солидни септични ями. Това позволява да имаме вътрешна тоалетна със студена и топла вода и баня с душ и вана. Преди около 15 години Марио конструира и саморъчно построява ремарке за лека кола. Още от първото си явяване на специализиран технически преглед получава официално разрешение за ползване на това полезно превозно средство за домашни цели.

По неговото настояване и по неговите чертежи е монтирано отопление с камина на дърва и радиатори във всички стаи на първия и втория етаж на вилата. Освен парното ( в случая водното) отопление към камината е свързан и бойлера, при което през зимата не ползваме електрически ток за загряване на водата. Има и други реализирани негови идеи за благоустрояване на вилата. Едно от по-значимите от тях е създаване от двете стаи на първия етаж на многофункционално съвременно помещение с тоалетна и баня. Следващото подобрение е саниране на външните стени на втория етаж на вилата с изолационни плоскости и какво ли не още. С други думи, впечатляваме се от неговата компетентност, сръчност и майсторство.

През юни 1991 г. Оля завършва висшето си инженерно образование по специалност изчислителна техника, компютърни системи и технологии. Почти веднага започва преподавателска работа в Междуучилищния център за трудово- производствено обучение. От октомври 1994 г. и досега е преподавател в СОУ (средно общо образователно училище) „Димчо Дебелянов”, което е в самия център на гр. Варна.

Преподавателската работа на Оля никак не е случайна. Това е реализация на нейните детски игри и мечти. За тази работа тя се готви още в института, тъй като успоредно с инженерната си специалност завършва в същия институт и педагогика факултативно. Тази втора своя специалност получава на факултета „Обществени науки”. Ето по този начин тя се оказва на преподавателското си поприще. Фактически след завършване на института тя излиза с две специалности.

Не след дълго когато започва преподавателска си работа в СОУ „Димчо Дебелянов” срещу легитимността на нейната педагогическа специалност започват непочтенни интриги. Инициатори на тези интриги вероятно са желаещите да заемат нейно преподавателско място. Поводът за тези нападки са някои неточности при изписване на педагогическата специалност от страна на факултета „Обществени науки”. Това наложи да представя от института подтвърдително писмо, че издадената от тях педагогическа специалност е легитимна.

Независимо, че страстите за оспорване на нейна педагогическа правоспособност са парирани, Оля решава вече задочно да завърши педагогическа специалност към „Юридическия” факултет на института. Нейното решение е продиктувано от евентуални бъдещи нежелани нападки. След малко повече от две години тя покрива всички изисквания по тази специалност и получава вече неатакуема диплома по педагогика.

По-нататък Оля решава, че трябва да бъде не само с диплома педагог, а трябва да стане първокласен педагог. За тази цел продължава пак задочно обучение за повишаване на следдипломната си квалификация. Този път избира вече Шуменския университет с неговия филиал за повишаване квалификацията на учителите в град Варна. След три години упорит труд успешно защитава следдипломната си разработка. Тази новополучената педагогическа диплома определя Оля вече като педагог 1-ви клас квалификация.