Българска одисея до пристигането ми в Одеса за България имам съвсем бегли „ученически”

Не искам да я възвеличавам за тази нейна педагогическа специалност, но тръпка си е тръпка. Оля е една от първите преподаватели по информатика, която представя успешно своите възпитаници на различни престижни олимпиади. Последната нейна изява е участието в научно-практическа конференция, организирана от Съюза на математиците и проведена в хотел „Плиска” на „Златните пясъци”. Там тя успешно презентира многомишкова технология за работа с компютри, която ще бъде включена в подготвяния научен Алманах.

Любимият ни внук Жоро (Георги) се ражда на 6 май 1995 г., тоест с рождението си определя и името си. Марио и Оля знаят предварително от видеозона, че ще им се роди син и даже постигат консенсус помежду си за името му. Харесват името Валентин, но съдбата все още не е познаваема за хората. Както се казва, хората предполагат, а господ разполага.

Разбира се, кой ли не мечтае внукът му да носи неговото име, в това отношение не съм изключение и аз. Но даже в мислите си не настоявам тогава за подобна чест. Но ето такова нещо се случва.

Името Жоро е производно от древнотракийско, елинско (старогръцко) име Йоргос, от което произлизат имената Йори, Георги, Юрий. За отбелязване е, че Георги е единствен светец, който се почита не само в християнското, но и в ислямското вероизповедание. Както и да е, трябвало е да се случи, случило се!

Нашето участие в отглеждането на Жоро е много скромно, а в духовно отношение то е по-значително. Марио се придържа към схващането, че децата трябва да бъдат отглеждани само от техните родители. Това мнение е достойно за уважение и ние го уважаваме. В този смисъл Жоро до израстването си не се отделя от родителите си. Всички наши предложения Жоро да поседи при нас няколко дни или да пренощува Марио почти винаги вежливо отклонява. Независимо от това те са сравнително често при нас и особено когато Жоро е още малък.

В предучилищния период и в началните класове Жоро е много контактен с нас.. Спомням си с умиление нашите игри и приказки за всеможещото пате Доналд. Аз измислям все нови и нови клопки и препятствия за патето Доналд, а Жоро му присвоява все нови и нови възможности за да побеждава. Често играем във футбол в двора или в някакви други шумни игри.

С порастването Жоро става все по-малко контактен. Вероятно това е напълно нормално. Той е прекалено чувствителен, горд, обидчив и трудно възприема несправедливостите в този наш все още несъвършен свят. Предполагам, че е моя заслуга да го приобщя към игрите на шах, а Михаела предпочита да играе с него на карти. В тези игри на шах и в карти той вече е по-добър от нас. Това ни радва и го възприемаме за напълно нормално.

След пенсионирането започвам да упражнявам своята детска мечта, която сега се трансформира в мое хоби. Това е моето анализаторско и писателско занимание. Импулсът към това получавам от Михаела, която е мой първи читател и критик, а също така от Жоро, Марио и Оля. Ролята на Жоро е особена, тъй като чрез своите есета и разкази се опитвам да намирам пътища към душата му и по-възможност да повлияя положително на неговото възпитание. Не зная доколко успявам в това отношение и дано Жоро правилно възприема моите искрени намерения.

Сега Жоро завършва гимназиалното си образование и трябва да избира път, по който да върви в живота си. Пожелавам му щастие и успехи в живота. Това изисква постоянни усилия, морал и воля за преодоляване на всевъзможни житейски трудности. Според мен, животът е интересен във всеки негов вариант, стига човек да намира съответна житейска мярка за оценка на всеки реален вариант. Реалността колкото и да е тривиална понякога е за предпочитане дори пред най-красивия виртуален вариант. Под виртуален вариант разбирам бягане от трудностите и необходимост за задоволяване с нещо измислено или внушаемо и ненужно.

Стараем се, семейството на дъщерята ни да води самостоятелен и независим от нас живот. След сватбата около година и половина всички живеем заедно. След това една година младите живеят в недостроената вила, след което сменяме местоживеенето си. Ние отиваме да живеем на вилата, а децата се връщат в апартамента ни. На 17 юли 1995 г. младото семейство с Жоро, който е на два месеца и нещо, влизат на постоянно местоживеене в новопостроения апартамент в тухлената кооперация на ул. „Силистра”.

Трудни са моите кръстопътища след 10 ноември 1989 година, когато заживяваме в така нареченото „демократично общество”. В ДСО „Воден транспорт”, както и в останалите отрасли на икономиката, започват съкращения, структурни промени и разпродажби. Тези промени, според мен, се извършват без всякакви икономически обосновки. Под оглушителен шум на „идеологически барабани”за жълти стотинки се разпродават високорентабилни предприятия и дейности. В селското стопанство се унищожават висококонкурентни аграрно промишлени комплекси, занемаряват се модерни мелиоративни съоръжения за напояване на селскостопанските земи и т. н.

В тази опустошителна въртележка попадам и аз. В средата на 1993 г. ме извиква тогавашния директор на ИВТ (Институт по воден транспорт) и ми съобщава, че попадам под съкращение и трябва до края на месец декември да приключа ръководената от мен договорна тема. За мен това е неофициална лустрация. С темата се справям към края на месец ноември, а през месец декември ползвам последен отпускарски месец в ИВТ.

Този отпускарски месец за мен е време за размисъл и за подготовка към борсата. Всъщност времето на борсата е за търсене на подходяща работа и за регистрация по определен график. За мен това е и време, през което трябва да свърша много строителна работа. Това е защото по това време ни се струпват много финансови тежести, които реално мога да подпомогна само и единствено с трудовото си участие. Става въпрос за проблемите свързани с новостроящата се кооперация, за необходимостта от вътрешно саниране на панелните некачествени стени на апартамента, който е невероятно тесен за двете семейства.

По това време съществуващата социална организация за наемане на ведомствени жилища започва да се разпада. Налага се спешно да купуваме и апартамента в ж/к „Г. Петлешев”, тъй като и двете семейства сме застрашени да останем на улицата. Започнатото строителство на вилата иска своето продължение. Нещо повече, през една от тези години се налага да купуваме и вилния участък.

С други думи, финансовото натоварване при нас през тези години е направо адско. За справяне със създалата се ситуация продаваме вилния участък и вилата в град Лом, вземаме заем от банка ДСК, уреждаме с триста зора безлихвен заем от Съюза на научните работници, чакаме с нетърпение всеки месец наем от апартамента в Лом.

Нещо повече, търсим различни приемливи за нашия „тънък” бюджет начини за закупуване на строителни материали за строителството на вилата. За тази цел успяваме да се свържем с предприемача „бай Георги”, който с помощта на наеманите от него хора разрушава вили в свлачищните райони край град Варна. Молбата ни за закупуване на годни за строителство материали от разрушаваните вили бай Георги категорично отхвърля.

- Мога да ти продам, обръща се той към мен, някои неща само и единствено, ако се включиш в разрушаването на вилите. Да знаеш, продължава бай Георги, че бачкането при мен е жестоко, а заплащането е скромно, тъй че помисли и решавай.

Разпитвам наеманите от бай Георги хора, които са заети с разрушаване на вилите. Изяснявам, че техният ежедневен труд е с продължителност по 10 часа и не е безопасен. Това е защото наеманите от него хора вършат най-различни манипулации, започвайки от свалянето на керемиди и стигайки до основите. Етажните железобетонни плочи се разрушават чрез удрянето по тях с тежки стоманени чукове. Тук са и най-големите опасности, тъй като разрушителите могат да паднат долу заедно с плочата или с част от нея. Не е по-малко трудоемко и изваждането на тухли от стените и тяхното събиране на едно място. За „удобство” на броенето бай Георги кара всеки да носи единичните тухли само по десет на брой и ред други драстични изисквания.

Независимо от всичко това се съгласявам и сключвам с бай Георги устен договор за десетдневно участие в една от неговите бригади. За целта излизам тогава в спешен десетдневен отпуск. Не мога с думи да опиша натоварването си през този десетдневен период. Независимо от това ставам още от първия ден невероятен разрушител на вилите. Особено успешен съм при разрушаване на железобетонни плочи. Най-важното тук е да „чувстваш” плочите и да ги удряш в най-слабите им места. Разбира се, пазенето за мен е над всичко. През този 10 дневен период не съм застрашен нито веднъж от падане. Къртенето на тухли и носенето им пак ми се отдава.

Бай Георги остава много доволен от моето представяне като „разрушител” на вилите. Задоволството му се подсилва и от нееднократното участие на Михаела, която ме докарва и идва с колата да ме прибира често няколко часа преди свършване на моя работен ден. През това време тя се захваща с боядисване на изкъртените дограми, повишавайки тяхната продажна стойност. За тази нейна помощ тя не иска от бай Георги никакво заплащане, което особено му допада. Е, някой път той прави забележки, че тя не разтрива достатъчно боята и по този начин я харчи много.

След завършване на десетдневна работа изразяваме пред бай Георги желанието ни да закупим около десет хиляди добре изпечени и запазени тухли единички. Бай Георги не се съгласява обяснявайки ми, че за това количество трябва да съм при него още десет дни.

- Ако се съгласиш, ще участваш в разрушаване на адмиралска вила, която е изидана с тухли единички специална поръчка. Тези тухли са с такива качества, че ще вършат работа не 50, а 500 години. Освен това ще ти продам и желязната порта, също специална поръчка, от която ще останеш предоволен. Ако не дойдеш след 2 дена за следващата десетдневка, то можеш да закупиш от мен 5 хиляди тухли единички, които са добри, но не като тези които са вградени в адмиралската вила, завършва той своите условия и пояснения.

Премисляме и двамата с Михаела поставените условия, които са доста съблазнителни. Не забравяме и вероятността, че обещанията на бай Георги могат да се окажат един блъф и нищо повече от това. Въпреки това доверяваме се на думата на предприемача и запачвам бачкане през следващите 10 дена.

Михаела отново ме докарва и взема от обекта. Пак някои дни боядисва свалените дърволии за продан от бай Георги. През този период стигаме и до разрушаване на внушителна адмиралска вила. Убеждавам се, че изважданите от стените тухли са действително отлични. Научавам, че тухлите се оценяват по тяхното звучение, когато леко ги удряш във въздуха една с друга. Действително, вадените тухли леко звънтят, което показва тяхното високо качество.

Предназначените за нас тухли складирам по-специално, по-прилежно. Разкомпозираната адмиралска порта се оказва действително разкошна. Не съм сигурен, че разрушената вила и разкомплектованата порта са на самия адмирал Любенов, но съм сигурен, че те са на негов най-близък роднина. Както и да е. Свлачищата са голямо бедствие по тези места и съжалявам собствениците на тези имоти.

Този път бай Георги удържа на думата си. Закупуваме съвсем изгодно необходимите ни „адмиралски тухли”. Закарваме ги със самосвал на няколко курса на нашето вилно място. За разкошната порта плащаме някаква символична цена . Накрая бай Георги държи да ни подари нещо специално, като награда за безвъзмездния труд на Михаела. Това специално нещо се оказва една желязна стълба, която приспособяваме по- късно за слизане и качване в нашето мазе на вилата.

1993 година за мен е знаменателна и по отношение на гражданството, тъй като до тогава съм съветски гражданин. Тази година за мен е последен срок за избор на гражданство, тъй като с разпадането на Съветския Съюз няма и съветско гражданство. Фактически, огромната държава СССР или Съветски Съюз се разпада преди това, а 1993 година е последен срок за избор на гражданство за хора, които са живели в тази държава.

Това е един от поредните важни за мен кръстопътища. Имам тогава пълно основание да кандидатствам за българско или за киргизско гражданство. Основанието за българско гражданство е това, че от 1968 година работя и живея в България. Освен това Михаела и Оля са с българско гражданство.

До навършване на 18 годишна възраст Оля е също съветска гражданка. След навършване на 18 годишна възраст тя има право на избор, тоест може да остане със съветско гражданство или да стане българска гражданка. След семейно умуване стигаме до извода и особено Оля, че гражданството й трябва да бъде българско. Този избор се оказва много правилен, тъй като избягва кризата с гражданството както е в моя случай.

Имам тогава основание да кандидатствам и за киргизско гражданство, тъй като съм роден и живея в Киргизия до завършване на средното си образование. Да кандидатствам за руско гражданство въобще нямам основание, тъй като нито съм роден там, нито съм живял там. За украинско гражданство имам все пак някакво основание да кандидатствам, тъй като учих в град Одеса в две висши учебни заведения.

Съвсем естествено избирам българско гражданство, за което подавам и съответните документи. Решението за българско гражданство получавам за около 2 месеца, което е сравнително бързо. Чувствам, че постъпвам правилно, тъй като всеки друг вариант на гражданство вече ми е чужд.

Това са накратко събитията, възникналите финансови затруднения на семейството ни към края на 1993 година и моето желание да помогна като оползотворя времето на престоя ми на Борсата на труда. Сегашното ми намерение напомня в общи линии на онова далечно минало, когато след 9-ти клас произвеждам сам самичък строителни тухли, а по-точно строителен кирпич. Тогава се уча от чеченския ми приятел, а сега чета и препрочитам литература със строителна тематика.

В случая ми предстои измазване на стените на нашия апартамент в кооперацията. За наемането на майстори тогава нямаме никакви пари, още повече че мазачеството е най-скъпата строителна операция. За това се опитвам да се подготвя през времето на моята декемврийска отпуска. Четейки литературни пояснения за мазачеството си спомням поведението на майсторите при дострояване на вилата в град Лом. С други думи, извършвам вид виртуални тренировки, представяйки се в ролята на майстор мазач.

Следващата ми грижа е да се подготвя физически и психически за предстоящото ми превъплъщаване в майстор. За тази цел решавам да спра тютюнепушенето и го правя. Това става на 11 декември 1993 година. От тогава до сега не съм запалил нито една цигара и се чудя защо се увличах от тази измамна отрова.

Започвам също така да си припомням някои постановки от йогите, които са ми необходими най-вече за укротяване на моята психика. Все пак до сега съм все на отговорни ръководни длъжности и изведнъж ставам мазач. За това са необходими съответни настройки, които са възможни само чрез волево концентриране и вяра в своите сили и възможности. През този отпускарски месец успявам да потисна пречещата в такива случаи горделивост и смирено зачаквам своята изява на новото за мен поприще.

Още от първия работен ден през януари 1994 година съм на Борсата на труда, където представям необходимите за регистрация документи и получавам график за регистрация. Моето задължение е да съм точен при регистриране, а задължение на Борсата на труда е да ми търси работа и да ми изплаща парични обещетения. Обещетенията тогава се определят по доста сложна схема, при което средномесечният им размер е от порядъка на 80% от моята месечна работна заплата в ИВТ. Максималната продължителност на моя платен престой на Борсата на труда е 1 година. Ако не ми намерят работа през този едногодишен период, то паричните обещетения се прекратяват. Независимо от това, ако аз продължавам да поддържам ежемесечната регистрация на Борсата на труда, то борсовите служители са задължени да ми търсят работа и по-нататък.

Това са в общи линии моите права и задължения след излизането ми на Борсата на труда. Моят борсов посредник ме осведомява, че засега работа по моята специалност и квалификация няма. Едногодишната перспектива засега не е ясна и ако се взема предвид моята почти 50 годишна възраст, то тя е почти никаква. Ето защо борсовият посредник настоява да ме запише на курс за придобиване на знания по предприемачество и бизнес.

Не ми остава нищо друго освен да се съглася и да участвам в този курс. Едно от условията при това е след завършване на курса да регистрирам на мое име фирма със статут едноличен търговез, което също така извършвам. Това се случва по време на моето пребиваване на Борсата на труда.

Естествено, всичко това не е толкова трудоемко и през свободното време съм майстор мазач. Първият ми основен обект е жилищната кооперация, с измазването на която се справям за няколко месеца. Трудността на задачата е в това, че времето ми е разпокъсано. Редувам мероприятията на борсата с мазаческите ми занимания.

Разстоянието от жилищния блок, в който е нашия апартамент до жилищната кооперация е около 5 километра. Обикновено изминавам разстоянието до жилищната кооперация и обратно пеша, тъй като финансовото ни положение е много „тънко”. Налага се да пестя пари даже и от градския транспорт.

Независимо от всички тези перипетии смея да твърдя, че качеството на моето измазване е доста високо. Всъщност това е мнението на наемните майстори, с които по времето на измазване съм в определен контакт. Отначало те ме съветват да следвам техния начин на измазване, тъй като така е по-бързо и по-леко. След като разбират, че мажа за себе си, те се отказват от своите наставления.

По техния бърз начин се нанася много тънък слой мазилка, а повърхността на измазваните тухли не се измива с вода и не се „шприцова” с циментов разтвор. Важно е също така мазилката да съдържа необходимите пропорции от хоросан и цимент, което изисква търпение и време при разбъркването им. Не ми се влиза в подробности, тъй като това са нюанси на качествено мазане известно на всеки от този занаят. Обаче, да знаеш не значи да го спазваш и особено когато няма професионален контрол.

Следващият строителен обект, който ми отнема доста време и усилия е вътрешното саниране на апартамента, в който живеем. Причината за необходимостта от саниране е вътрешното „изпотяване” на стените в зимно време. От това нежелано явление се повреждат тапетите, което изисква ежегодна подмяна. За саниране използвам остатъка от „адмиралските” тухли и стереопорни плоскости, които пак се измазват.

Към края на моя борсов период, а именно през месеците септември, октомври, ноември и до около средата на декември измазвам външните стени на вилата. Работата тук е по-особена, тъй като се налага да мажа от скеле. Това е значително по-трудно в сравнение с мазане на вътрешните стаи, при които се използват за по-горните части на стените и за таваните подставки и тръбните конструкции наричани „козлета”и „скелета”.

В общи линии това са моите действия за излизане от финансовите ни затруднения. Още по-съществени са заслугите на Михаела за решаване на финансовите проблеми, която с невероятните си натоварвания в колежа, получава допълнителни парични възнаграждения за своята работа. Така с общите ни усилия нормализираме и се справяме със създалата се кризисна финансова ситуация.

В началото на януари 1995 година съм на Борсата на труда. И, о, чудо! Съобщават ми, че в Дирекцията за социални грижи се търси подходящ кандидат за работа с ромите. Още същият ден отивам във въпросната дирекция, където ме приема заместник директорката Касабова.

По същество това е събеседване, тъй като Касабова ми задава въпроси, а аз отговарям. Вероятно моите данни я впечатляват, тъй като веднага ми предлага работа като социален работник в един от най-трудните ромски райони. Пита дали съм съгласен и кога мога да пристъпя към работа. Веднага давам своето съгласие. Още същият ден донасям необходимите документи и от този ден съм вече социален работник. За ставащото държа в течение Михаела. Тя също счита, че това е много престижна работа при създалата се безработица.

Дирекцията за социални грижи, а в последствие Дирекция за социално подпомагане се състои от няколко бюра обслужващи съответните градски райони. Бюрото, в което съм назначен е „Прогрес”, а районът, за който отговарям е улица „Княз Черказски” и улица „Пробуда”. Населението на тези улици е почти изцяло ромско със съответния бит и специфика.

Когато се запознавам с района си установявам, че улица „Княз Черказски” прилича с известни натяжки на улица с малки къщички. Улица „Пробуда” се оказва в същност ромско гето с двадесетина криволичещи улички. Тези улички са извън всякакви градски стандарти, тъй като всяка от тях е с ширина от 1 до 2 метра. Отстрани на уличките са някакви малки постройки. Те приличат повече не на къщички, а на землянки със странна форма, архитектура и материали от които са сътворени.

Влизането на неживеещите в това приличащо на осило гето не е съвсем безопасно. При запознаването с района и с хората подлежащи на подпомагане имам срещи основно с многодетни семейства и сравнително рядко със самотно живеещи от този колоритен етнос. Не се страхувам при запознаването с тях, тъй като съм представител на държавните и общинските органи, който с нещо им помага да оцеляват в техните гета.

В началото имам провокации с цел сплашването ми. Най-изразителен пример в това отношение е хвърлянето по мен с една тежка обувка, от която за щастие успявам да се отклоня. Веднага реагирам и с помощта на симпатизиращите ми роми откривам и респектирам злосторника. Пак обяснявам, че съм при тях за да им помагам, а не да ги тормозя по някакъв начин. Тази моя първоначална изява се оказва удачна. Ромите кротват и от тогава достъпът ми при тях е напълно безопасен.

Подаваните от ромите молби за помощи са невероятно многобройни и разнообразни. Правото за отпускане на парични помощи, в натура, за отопление или в някаква друга разновидност имат само тези, които отговарят на фиксираните в Правилника за социално подпомагане условия. Това са задължителната им регистрация на Борсата на труда, имотното им състояние, участие в обществено полезен труд по програмите на общината и т.н. Най-важното от моя страна е разясняване на техните права и задължения, което е доста деликатна и „крехка” работа.Трябва в такива случаи да съм убедителен и авторитетен. Това по своята същност е най-сложно в работата на всеки социален работник, за да няма недоволства и даже бунтове. Останалата дейност е пак доста трудоемка, но тя е регламентирана и е предсказуема.

Така с моя дружелюбен подход и разбирателство с ромите се справям успешно с този труден за ръководството на социалното подпомагане район и контингент. Нещо повече, другите социални работници започват да възприемат някои от моите подходи и вече съвсем по-смело обикалят своите райони с техния реален или потенциален контингент.

Впоследствие започвам да обслужвам (подпомагам) и райони с чисто българско население. Честно казано, работата с българи за мен е по-трудна отколкото с ромите, защото те са по-непредвидими в тяхното поведение и претенции. Независимо от това и тук въвеждам един принципен и компетентен подход, който ми осигурява спокойствие и удовлетворение от извършваната социална работа.

Като социален работник работя цели 12 години. През този период се сменят няколко директора на Дирекция социално подпомагане в град Варна. Накрая съм отговорник на бюрото за социално подпомагане „Прогрес”. Като някакво удовлетворение за мен от работата в сферата на социалното подпомагане е уважението на хората към моята персона и не само на тези, които съм подпомагал, но и на техните познати и на живеещите в обслужваните от мен райони. Смея без преувеличение да твърдя, че след този период на социални контакти с хората съм недипломиран психолог, психоаналитик и даже психотерапевт.

През варненския ни период се случват и много тъжни събития. Това е смъртта на моята майка, която почина на 85 години при по-малкия ми брат Валерий в град Бишкек (Фрунзе). Трагична е смъртта на един от синовете на Валерий предвид неизяснени обстоятелства. По-големия ми брат Анатолий почина на 73 годишна възраст в гр. Тверь поради неизлечимо заболяване на кръвта. Баба Мария и родителите на Марио също не са измежду живите. Баба Мария почина на 91 годишна възраст, неговата майка Пенка почина на 59 години през 1995 г., а баща му Иван почина на 71 годишна възраст през 2004 г.