Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов
Изтегляне 1.45 Mb.
|
Нова сериозна стъпка в изследването на българското етническо име прави В. Стоянов с внушителната си и особено ценна статия “Българският етноним в светлината на една еволюционна теория”, поместена в сп. “АВИ-ТОХОЛ” кн. 7 и 8 от 1997г. Авторът обръща заслужено внимание на обстоятелството, че в голям брой тюркски езици и в частност в алтайския, както и в някои ирански езици, имената, включително и етнонимите, обозначават както отделния предмет, така и целия род предмети. Отнасяйки тази особеност към етнонима БУЛГАР и неговите варианти: БОЛХАР, БАЛКАР, БУРГАР и производство и по-редките му форми БУРГАН и БУЛГАН, както и към косвено свързаната с името форма БУЛГАК, той стига до извода, че “вариантите на българското народностно име, както и косвено свързаните с него обозначения, представляват производни на една и съща основа БАЛК-БАРК, образувани чрез присъединяване към нея на древните показатели за събираемост – множественост (а)р, (а)н или (а)к. От друга страна, позовавайки се на редица примери, той предполага, че наред с основата БАЛК и успоредно с нея е съществувала и основата БАЛТ. Изследвайки тези основи той разграничава нов корен БАЛ и постпозиционна морфема, която посредством формантите к/г и т/д образуват нови лексеми с близко или дори с еднакво значение. “По всяка вероятност – разсъждава авторът – праформата БАЛ (с фонетични варианти БАР, БАС, ПАЛ, ПАН, МАР, МАЛ, МАН и т.н.) представлява древна евразийска лексема, застъпена сред огромен брой географски, етнически и езикови наименования в Европа, Азия, Африка и Далечния изток. В редица езици нейните разновидности наред с останалата си семантика притежават основно значение “същество, човек, мъж”, а в разширен смисъл – “роб, слуга; воин; вожд, цар; господин и господар” … и т.н. С присъединяването към тях на суфикс плуралис възниква множествена основа, обозначаваща някакъв брой мъже, група от хора, люде. В процеса на езиковия развой такива лексеми могат да придобият ново съдържание и от обозначения на определено делимо множество да се превърнат в названия на една неразчленима съвкупност. Използваните при това форманти обикновено губят събирателния си характер и се сливат с основата, което позволява впоследствие към тях да се прибавят други множествени показатели. Новата по съдържание дума вече бива разглеждана не като колективно наименование на група мъже (хора), а като съвсем различна основа в ед.ч. (род, племе, народ), която обаче според обстоятелствата може да обозначава и единичния член на общността. Подобни форми представляват най-ранното самоопределяне на всеки етнос и съответстват на неговото първоначално (само)название”. “ Не е изключено – продължава авторът – подобни структурни изменения да е претърпяло и българското народностно име, т.е. името на онзи етнически елемент, който е успял да наложи елементите БАЛ, БАЛК, БАЛКАР над самоназванията на другите племена, взели участие във формирането на (пра)българския етнос. В случая може да се проследи следното постъпателно-възходящо развитие: (Б+Л)-> БАЛ “човек” -> БАЛК “хора”, “племе” -> БАЛКАР “племена, народ”. Безспорно, изказаната хипотеза е твърде интересна и перспективна. За нас обаче тя е важна най-вече, доколкото подкрепя тезата на Т.Танев, пък и нашето разбиране относно възможното разширяване на кореновата база при изучаването на българското етническо име. Нещо повече, хипотезата на В. Стоянов предоставя далеч по-големи възможности и перспективи за разширяване кръга на допустимите досега корени БАЛГ и БАЛХ с корените БАЛК и БАЛТ. Можем само да съжаляваме, че изследванията на В. Стоянов и особено на Т.Танев са насочени изключително върху тюркските езици, защото по времето, когато са отпечатани техните изключителни статии, с работите си П.Добрев вече беше привлякъл вниманието на изследвачите върху езиковите паралели между българския език и източноиранските, т.н. памирски езици. Нещо повече, беше извървял и още една стъпка, разкривайки присъствието на корена на името ни не само в тях, но и в редица кавказки езици, в езика на загадъчните келти, сред които откриваме названията на народи като болги, белги, волки, молди и мелди. Предубеността на отделните автори относно хунския, тюркския или индоевропейски произход на дедите ни не им позволи да обединят усилията си в търсене на истината за българското име и произход. Ето защо ние се върнахме към изследването си от 1996г., за да покажем, че резултатите на отделните автори не само, че не се разминават и не си противоречат, а напротив, те взаимно се допълват, подкрепят и формират единна картина. Само че на значително по-широка основа, позволяваща да се достигне до самата същност на проблема относно етническото ни име. За да илюстрираме току-що казаното, ще се върнем да разгледаме накратко коментираните вече семантични групи, подкрепяйки ги с нови примери, възползвайки се от пълния набор варианти на кореновата основа БАЛ, тъй както предлага В. Стоянов. Същевременно ще се постараем да разширим и кръга на семантичните групи, доколкото ни е възможно това. Можем да започнем със злополучните тюркски НУЛГА и БУЛГАМАК (смесвам, разбърквам, бунтувам) и към оформилата се дотук група, включваща и посочените по-горе МУЛАТ – исп., МУЛЕ – лат., МЕЛАНЖ – фр., МЕЛЕЗ – ар.-тур. да допълним с фр.-порт.МАРМЕЛАД (каша от варени плодове), с фр. БУЛЬОН (отвара от месо и зеленчуци), с тур. ПЕЛТЕ (сок от варени плодове) и ПЕЛТЕК (човек, който разпокъсва думите и разбърква звуците при говор), с бълг. глагол ПЕЛЕЯ или ПИЛЕЯ (пръскам, разхвърлям) с латинските думи ПАЛОР (скитам насам-натам), ВАРИУС (пъстър), МАРИТО (съединявам, съчетавам), МЕРАКУС (несмесен) и МЕРГЕС (сноп) и накрая с еврейското ВАЛАЛ (смесвам), от което пък някои извеждат наименованието на древен ВАВИЛОН, известен с легендата за прочутата си кула и Божието наказание с размесването на езиците между хората. Вавилон-Бабилон пък ни отпраща към латинското ПОПУЛУС (народ, население) и ПОПУЛАРИТЕР (популярно, простонародно). Както можем да се убедим, тези последни примери са особено ценни за нас, доколкото свидетелстват за дълбоките във времето корени на семантичната група и засвидетелстват присъствието й още в ранните латински и еврейски езици. А това ще рече, че коренът и цялата семантична група съвсем нямат тюркски произход, както обикновено се твърди, а единствено, че тюркските езици са го приели, подобно на самия латински и производните му западноевропейски езици, но основите му достигат до Двуречието – една от люлките на цивилизацията изобщо. Представите за селище, град, укрепено място формираха друга група с корен БАЛ и неговите производни. Вече посочихме редица примери като БУРГ, БЕРГЕ и ПОЛИС сред езиците на цяла поредица стари, културни народи като траки, гърци, урартци, арменци, келти, римляни. Присъствието на подходящи примери в латинския език определя появата на съответни думи и понятия в редица европейски езици като френския: ВИЛ (град) и БУРЖ (градче, паланка), англ. ВИЛИДЖ, нем.-анг. БУРГ (крепост, замък), унг. ПАЛАНКА (укрепено селище, оградено с колове и ров). Тук откриваме думи и от други езици като например тракийското ПАРА (село, селище), афг. БАРА (укрепление, вал, преграда), араб. БЕЛЕД (град) и уйгурското БАЛИК (град). Струва си да споменем и за епитетите на гръцката богиня АТИНА и на гръмовержеца Зевс – ПОЛИУХ и ПОЛИУХОС със значения на “градоначалница” и “владетел на града-държава”, които не само имат отношение към градския начин на живот, но и са носители на същия езиков корен. Можем да допълним и лат. БУЛЕТУТЕРИН – градски дом в гръц. град. Така коренът на българското име се оказва изключително широко разпространен сред понятията за град и селище в речта на голям брой евроазиатски народи. Близка, бихме казали, съседна група заемат думите, свързани с представата за защитено място, било то естествено или изкуствено защитено, в това число и за постройка, сграда, дворец, крепост. Тук вече посочихме трак. БЕРГЕ. Бихме могли да допълним с лат. ВАЛ (насип, дига), срещащо се и в българския, и в руския езици, старобългарското БОРИ (крепост) анг. и нем. БУРГ (крепост, замък), кавказкото БОРА (заградено място), фе. ПАЛАС (луксозна сграда) и ПАРАВАН (прикритие), лат. ПАЛАТ (дворец) и ПАЛАТКА (временно, лятно жилище), но и ВИЛА (лятна къща) и кимерийското ПЛИСК (защитен, затворен) отпращащо ни към името на първата българска столица ПЛИСКА. Тук са и фр. ПАРТЕР (приземие на сграда), и фр.-ит. БАЛКОН (издадена заградена платформа, предназначена за хора), и перс. БАЛАХАНЕ (стая най-отгоре на сградата, балкон), рус. БАЛАГАН (временно здание за театър или цирк), гр. ПАРАКЛИС (малка черквичка). В. Стоянов допълва групата думи с перс. ПАЛ (насип), афг. ПУЛА (вал, преграда), перс. БАРУ, БАРЕ (крепостен вал), афг. БАРА (укрепление, вал, преграда, заслон, сграда) и ПАРК (стая), БАРГАХ (дворец, царска шатра), БУРАК (вал, насип), перс. БУРЖ (кула, укрепление), анг. УОЛ (стена) о фр. ПАЛАИС, ПАЛАС, ПАЛАТ (дворец) и българското ПЛЕТ (ограда, преграда). Вероятно към същата група, но с малко по-друго значение са понятия като кимерийското ПЛИС (среден, централен), нем. ПЛАЦ (равно място за военни паради), анг. ПАРК и ПАРКИНГ, фр. ПАРКЕТ (вид подова настилка, но и място за танцуване), БУЛЕВАРД (широка улица) и нашенските ПЛОЩАД и ПЛОЩ. Можем да продължим със строителната терминология: анг. ПЕЙЛ (кол), ПОУЛ (прът, стълб), БАЛК (греда), нем. ПФАЛ (кол, дирек), БАЛКЕН (греда, подпора), ВООЛК (свод, изба), БИЛД (сграда) и БИЛДИНГ (голяма сграда, небостъргач), БАЛВАН (греда), рус. БАЛКА (греда), лат. ВАЛУС (кол), ВАЛВЕ (дирек за врата, двукрила врата), ВАРА (напречна греда), ПАЛУС (кол), ПОРТА (врата), ПАРИЕС (зид, стена), МУРУС (зид, стена), МОЛИТОР (строител). С представата за защита и предпазване следва да се схваща и облеклото, предпазващо тялото на човека от външни въздействия, както вече заострихме вниманието към думи като ПЕЛЕНА, ПЕЛЕРИНА, очевидно свързани с тракийското ПЕЛТА (лек щит). Малък щик на латински пък е ПАРМА. Към същата група бихме допълнили и думи като ПЛАЩ, ПЛАТ, ПЛАТНО, ПЛАТНИЩЕ, лат. БЕЛАМЕН (покривало, було, воал, перде, одеало, дрехи) ВЕЛО (покривам, завивам), ВЕЛУМ (платно за кораб), ВЕЛУС (вълна), исп. ВЕЛА (платно), рус. БЕЛЬО (долно облекло), ПЛАТЬЕ (дреха), лат. ПЛАГУЛА (завеса, перде), ПАЛЛА (горна женска дреха), ПАЛИУМ (горна дреха, плащ у гърците), ПАЛУДА МЕНТУМ (шинел, военно палто), ПЕЛИС (кожух), ПЛИАЛА (завеса, перде), фр. БАЛТОН и ПАЛТО. В качеството на самостоятелна семантична група може да се разглеждат думите, обединени около представата за борба, бой, война и по-точно техните носители от рода на вече споменатото старогерманско БАЛГЕР (войнствен мъж, побойник) и БАЛКЕН (борец). Впечатляваща по богатството и разнообразието си в това отношение са тези думи в латинския език и на първо място следва да се посочи БЕЛИГЕР със същото значение “воюващ”, което не само ни връща към германското БАЛГЕР, но и поставя основателния въпрос за принадлежността на прототипа – германски ли е той наистина или пък латински. Други думи от същия корен в латинския език са ВЕЛС (войници, леко въоръжени и нападащи ненадейно), ВЕРБАРО (бия), ВЕРБЕР (удар), чийто произход води към ВЕРГОБРЕТУС (върховния военоначалник у галите-еуди и определя пътя, по който са се появили в лат. БЕЛЛО (воювам), БЕЛИСОЗУС (войнствен), ПЛАГОЗУС (побойник), ПЛАНГО (бия, удрям), ПЕЛО (удрям, бия, блъскам), ПУЛТО (чукам, удрям, блъскам), МИЛЕС (войник), МУЛКО (бия, удрям), МУЛТО (наказвам). Директно към българското име ни отпращат и думи като перс. ПЕХЛИВАН (борец, силен човек), гр. ПАЛИКАРЕ (четник, поборник) и най-вече монг. БОЛГА или БИЛГА (борба, бой, сражение). Все в същата посока ни отвежда и анг. ФЛОГ (бия), БИЛИДЖЪРЪНСИ (състояние на война), БЕЛИКОУЗ (войнствен), БИЛЕЙБЪ (бия), БОУЛД (смел, дързък), исп. ПЕЛИЗА (бой) лат. МАРТИС (бой, сражение) и нашенското БЛЪСКАМ, жаргонното МАРИЗ (бой) и МЛАТЯ. И това обстоятелство, че българското име в езиците не само на европейски, но и в средно- и централноазиатски народи се свързва с представата за борба и войнственост е не толкова странен, колкото удивителен и показателен за славата на далечните ни прадеди. Струва си да се спрем и на групата оръжия и ударни инструменти, изградени върху спектъра корени, отразяващи българското име. Тук откриваме афг. БАЛА (щик, пика), руските БУЛАТ (меч, кама), БУЛАВА (боздуган, жезъл), МОЛОТ (чук), ПАЛИЦА (боздуган) и ПАЛКА, тюрк. ПАЛТА, БАЛТА и БАЛГА (брадва, топор, чук), ВЕРУ (копие, шиш), ПИЛУМ (копие), анг. МЕЛИТ (ковашки чук) и МЕЛЛЕТ (дървен чук), исп. МАРТИЛО и бълг. МЛАТ (голям железен чук) – все неща, с които се МЛАТИ и БЛЪСКА и чийто произход откриваме в шумерското БАЛАГ (брадва, секира, сатър). Бихме могли към групата да допълним и ударните музикални инструменти все от същия корен: БУЛХАР (тимпан) у руснаци и башкири, нашенския БАРАБАН и лат. ПЛЕКТРУМ (чукче за удряне на цитера, но и китара). Може би не са на погрешен път и тези, които се стремят да свържат българското име от понятията БИЛКА и БОЛКА. Тук откриваме и гр.-евр. БАЛСАМ и исп. МАЛО (болен) и фр. МАЛАД (болест) и латинското МОРБУС (болест), МОРС (смърт, убийство, пролята кръв), МУРРЕНС (напръскан с балсам от мира), ВАЛЕТУДО (болнавост) и ВУЛНУС (рана). Изследвайки пракорена БАЛ (БОЛ, БУЛ и варианти) В. Стоянов го открива още в различни форми на глагола “съм” като българското БИЛ, рус. БЫЛ, тюрк.-монг. БОЛ, немс. ВАР, анг. УЪЪ; в думи, свързани с говора и езика като афг. БОЛ (дума, говор, мълва, но и слава), осетинското БИЛ (устна), рус. БОЛТАТЬ (бърборя), МОЛВИТ и МОЛЧАТЬ, на лат. ВЕРБУМ (дума, слово, изречение); географски понятия като нашенското БИЛО, ВЪРХ или ВРЪХ, тур. БЕЛ (седловина, дол), афг. ПАЛ (падина, дол) и БАР (равнина, поле), перс. БАЛА (връх, горна част). Възможно е самостоятелна група да съставят и някои количествени понятия от рода на тур. БОЛ (много, изобилие), рус. БОЛ и БОЛЫ (голям), перс. ПОР (пълен, много), лат. ПАРВУС (малък, нищожен), ВАЛДЕ и МУЛТУС (много), МИЛЕ (хиляда) и нашенските МАЛЪК, но и ГОЛЯМ. Бихме могли да разширим и броя на понятията от обособените в цитираната статия семантични групи. Струва си да отбележим, че латинският език предлага достатъчно подходящи примери в това отношение. Например ВАЛЕНС и ВАЛИДУС (силен, здрав, влиятелен, могъщ) и ВАЛИС (долина), ПУЛХЕР (красив, знаменит, благороден, щастлив), МАРГО (край, граница), БЕЛУОЗУС (богат, но и пълен със зверове), ПОЛОТИЯ (държавно устройство) – дума, напомняща ни осезателно за гр. ПОЛИУХОС (владетел на държава) – епитет, даван на Зевс. Да не забравяме и думи като БАЛТЕНС (пояс), напомняща ни за българските (!) пояси във византийската армия в Египет (VII в.), ПОЛЕНТА (булгур, олющен ечемик), МУЛГЕО (доя), МЕЛ (мед), МЕЛОС (песен), МАРГАРИТА (бисер), БАЛАНУС (жълъд, кестен), БАЛИНЕ (баня), БАЛО (блея), БЕЛУА (животно – диво или огромно от рода на кита, слона или лъва). Струва си да допълним и някои примери, които не са намерили място в статията ни, но които са твърде показателни, за да ги отминем с мълчание. Такива са тюрк. БУЛАТ (стомана), тюрк.-араб. НИЛГИТДИН (знак на вярата), тюрк.-татар. БУЛГАК (горд човек), алт. БОЛЬГАР (човек, който оцелява в беди и ще го бъде), афг. БУЛГАР (човек, живеещ отвъд планината – загорец), тур. БИЛГИН (знаещ, мъдър), филипинското БУЛГАР (информация), келт. ВУЛГИЯ (кожена торба с презрамка, известна още под името БЕЛИХ), араб. БАЛХАУР (божествения просветлен) и накрая шумерското БИЛГА (родоначалник, праотец). Редно е да се спрем и на още един твърде интересен въпрос, станал обект на особени спекулации. Имаме предвид групата думи в латинския език, образувани върху корена БУЛГ, поради обстоятелството, че точно същият корен се използва за отбелязване и на българското име – ВУЛГАРЕС. Ако потърсим думата ВУЛГАРЕН в съвременния български тълковен речник ще узнаем, че тя означава “просташки”, “уличен”, “долен”, “груб” и нищо повече. Това са сметнали за необходимо да ни разяснят съвременните български езиковеди. В “Кратка българска енциклопедия” (1963г.) понятието не се коментира, а се споменава единствено думата ВУЛГАРИЗЪМ със значението на “груба дума или израз, които не са приети в книжовния език”. Малко повече внимание на понятието са отделили братя Данчови в “Българска енциклопедия”. Тук все пак са посочени три думи, производни на корена и срещу ВУЛГАРЕН е посочено “простонароден”, “обикновен”, “прост” и едва на последно място – “просташки”. А след глагола ВУЛГАРИЗЪМ е отбелязано – “правя вулгарен”, “правя нещо достъпно за всички” или просто – “популяризирам”. Така любопитният читател и най-вече читателят с българско самосъзнание и национално достойнство разбира, че вулгарен не означава единствено “просташки”, но преди това е носело значението на “обикновен”, “общонароден”, “общодостъпен”, “популярен”, т.е. нещо значително по-друго. Ето защо, струва си да разгърнем и един латински речник и да видим как стоят нещата в самия латински език. Направим ли си тоя труд ще установим, че ВУЛГАРИС означава “общонароден”, “всеобщ”, “Обикновен”, “ежедневен” и чак тогава “прост”. ВУЛГАТОР пък значи “разпространител”, “разгласяващ”, ВУЛГАТУС – “общодостъпен”, “общоизвестен”, “обикновен”; ВУЛГИВАТУС – “скитащ се навсякъде”; ВУЛГУС – “народ”, “маса”, “тълпа”, “простолюдие”; ВУЛГО – “въобще”, “обикновено”, “навсякъде”, ”явно”, “открито”, “публично”, а като глагол – “обобщавам”, “правя достъпен за всички”, “разпространявам”, “разгласявам”, “съобщавам”, “унижавам”. Всичките те пък ни отпращат към лат. ПОПУЛАРИТЕР (простонародно) и ПОПУЛУС, напомнящи ни на името ВАВИЛОН, евр. ВАЛАЛ и тюрк. БУЛГАМАК (смесен). Струва си да се замислим върху находката си, защото излиза, че наред с представата за простотия и простащина, думите с корен ВУКГ в латинския език, откъдето се смята, че са проникнали и в останалите европейски езици, имат далеч по-широко значение и разбира се, съвсем не са толкова обидни, както ни се внушава. Потърсим ли все пак първоначалното значение на корена, ще установим, че негативното му звучене е възникнало във връзка с обозначаването на обикновената, всекидневната реч – народния латински (серно вулгарис), използван още III-II в.пр.Хр. в Римската империя, срещу който се противопоставя още Цицерон (I в.пр.Хр.). Така установяваме, че прословутото негативно значение на обсъжданите понятия има вторичен характер, че е възникнало върху представата за “обикновен” и “народен”, че първоначално е намерило употреба в сферата на езикознанието като дори и в този случай, то съвсем няма това отрицателно значение, което му се придава днес. Отделен въпрос, особено интересен за нас, българите, който тук няма да коментираме, е откъде се е появило българското име в древен Рим, в тази ранна епоха. А за недоумяващите и невярващите бихме посочили, накрая, обстоятелството с названието ВУЛГАТА на първичния препис на Библията на латински език. Защото обозначението й като “Българската книга” съвсем не е било нещо обидно и за порицание и още повече за срам във времето, когато той е правен – след утвърждаването на християнството за официална религия в империята. Към групата на думите, изразяващи светлина и блясък можем наред с вече посочените да допълним бълг. БЛЯСЪК, евр. БАРАК (светкавица), немското БЛИЦ (светкавично), картагенското БАРКА (светкавица) и исп. ФУЛГУРАНТЕ (светкавичен). Преди да продължим с изброяването на нови семантични групи си струва да се обърнем назад към вече казаното относно корена на българското народностно име, фиксирайки го по следната обща формула: първият звук се заема от съгласната Б или от някоя от допустимите й за различните езици замени: П, М или В; на второ място следва гласна; третата позиция се заема от единия от звуковете Л или Р; следва нова гласна, която често пъти може да е редуцирана и да отсъства; и завършва с един от формантите Г/К или Д/Т. Възможна е чрез метатеза замяната между втория и третия звуци. Нека продължим с поредната, заслужаваща особено внимание семантична група. Става въпрос за названията на животни, носители на обсъждания корен, за които се предполага, че фонетичната връзка не е случайна, а на базата на тотемния характер на тези животни. Използвайки тая страна на проблема, В. Стоянов отбелязва, че хипотезата му, свързваща в едно понятията за човек, хора, род, народ като звена в една еволюционна верига завършваща с представата за определен етноним “не изключва възможността, на даден етап от развитието на даден етнос, неговото име да се отъждествява с названието на някакво животно и по този начин да придобива известен тотемен характер”. Конкретно, българското име автори като Б. Симеонов свързват и извеждат от названието на булгара (булгана) – оня гризач с ценна кожа от рода на белката, златката, невестулката, хермелина, самсара , самура (собола), образа на който не един народ някога е свързвал с българския етнос като “синове, потомци на булгара …. горди, ловки, красиви и изящни като булгара”. Че тези автори имат известни основания личи не само от “самур” калпаците на старите българи, но още повече от родословието им, според митологията на волжките българи, извеждащи го от прамайката алп-бий Самар. Оказва се, както находчиво отбелязва В. Стоянов, че споменатата връзка на булгара с името на народа ни съвсем не е единствената. Защото не е необходима някаква особена фантазия, за да се свърже названието на българите-барсили с името на барса (леопард, пантера). Или пък формата БЕЛЕНДЖЕР (БАЛАНДЖЕР) на същия този народ с перс. паланг (пеленг), все със същото значение (да не забравяме и унг. паланка – селище). Други са склонни да приемат за тотем на древните българи вълка (рус. волк, немс. волф, анг. уулф), още повече предвид хипотезата на В. Стоянов, свързваща етнонима с представата за “хора”, “народ” и обстоятелството, че точно на немски и английски волк и съответно фолк имат значението на хора и народ. Не бихме се учудили и ако думи като бурятската БУЛГАК (куче) и анг. БУЛДОГ се вписват все в същата зависимост. С риск да си навлечем критиките на мнозина бихме допълнили като възможен тотем известната ни БЪЛХА, чието название покрива напълно българското име. Допълнителното потвърждение на предположението ни дава широката употреба на корена БЪЛ с вариантите му в названието й на различни езици - рус. БЛОХА, исп. ПУЛГА, анг. ФЛИЙ, лат. ПУЛЕКС. Хипотезата може на някого да прозвучи провокационно и да засегне националното му достойнство, но тя не бива толкова да ни изумява. Наистина, бълхата е известен кръвосмучещ паразит, но да не допускаме, че най-типичната й особеност, това което специфично за нея и я отличава от останалите насекоми, е способността й да се придвижва на скокове, многократно превишаващи собствената й големина. Ето защо, склонни сме да приемем, че в случая аналогията, изпъкваща на преден план е преди всичко с изключителните конни умения на дедите ни, а съвсем не паразитния й начин на живот. Не бива да изтърваме от внимание и свещеното за немалко азиатски нароси говедо, в качествата му на евентуален тотем, с който да е свързано българското име. Още повече, че наред с популярното днес ВОЛ, откриваме и по-старата форма ВОЛЕГ, използвана някога от дедите ни. Както и на близкия до говедото биВОЛ и малкото му МАЛАЧЕ. Продължим ли да се вглеждаме в животинското царство и да търсим българското име сред обитателите му, включително и сред водните му представители, ще открием и БЪЛГАРСКАТА РИБА КСИСТОН, известна някога под това име благодарение на оживената търговия, на която тя е била предмет в Стара Велика България. Да не забравяме и БЕЛУГАТА от Черно, Азовско, Каспийско и Адриатическо морета, т.е. все области, обитавани от предците ни. Можем да допълним с оня вид делфин, срещащ се в Енисей и Обществото, чието название БЕЛУГА (БЕЛУХА) не само съвпада с етническото ни име, но ни напомня и за названието на най-високия Алтайски връх – БЕЛУХА, т.е. отново за райони, обитавани някога от старите българи, там където и днес БОЛЬГАР означава “човек, който оцелява в беди и който ще го бъде”. По сходен начин ни се струва, че стоят нещата и с атлантическата БЕЛДЮГА, обитаваща и ловена в океана от области заселени с белги и болги – етноси, за които може да се предполага далечна родствена връзка със средноазиатските болхики – наши общи родоначалници. Каталог: phpf -> images -> files files -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун files -> Небето, Господарят на земята се побеждава само с молитва” Маскарон files -> История на съхранение на Св. Коран files -> Прераждане и превъплъщение files -> Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата files -> Н е н а м е р е н и Х р о н и к и г е о р г и а н г е л о в н е н а м е р е н и files -> Разговори на ученици с мъдреци ю лу Изтегляне 1.45 Mb. Сподели с приятели:
|