Българските писатели и християнството



Дата10.04.2018
Размер64.74 Kb.
Българските писатели и християнството

Манол Манолов


За разлика от някои други европейски литератури, българската няма свой езически период. Тя възниква през последната четвърт на IX век с ясно определена цел – да служи на християнството. Още първите образци – преводни или оригинални – търсят здравата връзка със Свещеното Писание и се стремят да обяснят въпросите на сътворението според библейската книга Битие.

Старите българи също имат своя автор на “Шестоднев” – Йоан Екзарх. “Шестодневите” не са нещо ново за онова време. Те са познати от векове, като започнем от текстовете на Василий Велики (IV в.), Севериан Гавалски (IV-V в.), Григорий Ниски и доста други.

Най-ранният запазен препис на “Шестоднева” от Йоан Екзарх е от 1263 г. Изследванията доказват, че това е компилативен превод –главно от творбите на Василий Велики и Севериан Гавалски. Съчинението се състои от пролог и шест книги: по един коментар за всеки ден от сътворението. На някои места старобългарският писател се отклонява от пряката си цел: обръща се към своя съвременник и покровител княз Симеон, описва подробно великолепието на княжеския дворец, споменава имената на редица езически философи като Талес, Демокрит, Диоген и съвсем накратко запознава читателя с техните учения.

Йоан Екзарх във всичките си текстове (а той пише много слова и проповеди) е истински воин за делото на Иисус Христос. До него се нареждат Константин Преславски, Черноризец Храбър, просветителите от Охрид Климент и Наум, Тудор Доксов и други знайни и незнайни радетели на вярата.

Историческата съдба на българския народ оказва влияние върху развитието на литературата. След завладяването на нашите земи (от 1018 до 1187 г. българската територия е част от Византия, а от 1396 до 1878 г. – провинция на Османската империя) книжовността едва мъждука по затънтени и труднодостъпни манастири и скитове.

Първият български университет (в София) е създаден през 1888г., точно едно хилядолетие след първия европейски – този в Болоня. И когато през размирния ХІХ в. българската нация възкръсва за нов живот, това става без никакви традиции – единствено по неведомата воля на Бога.

И съвсем естествено е новата литература да тълкува християнските ценности – според дарбата на авторите. Трябва обаче да отбележим, че българската реч не намира своите гении на Божията прослава като Данте Алигиери в Италия, Франсоа Вийон във Франция и много други –поети, разказвачи и мислители. Въпреки това следите на Свещената Книга в нашата литература са дълбоки. Библейски мотиви (и то с особено уважение към тях) откриваме в лириката на най-значимите ни автори.



Димчо Дебелянов тръгва на война с Новия Завет в куфара си. Срещу някои евангелски стихове поетът е отбелязал несъгласие и в това няма нищо чудно: неговата волна индивидуалистична природа не може да осъзнае в пълнота истината: ”Моето иго е благо и Моето бреме е леко” (Мат. 11:30). Но попаднал във вихъра на гибелната разруха, Дебелянов преживява духовна промяна. Съзнанието за някаква изначална вина, която “иде ще от първородния грях”1, подтиква младия човек да се подчини на божественото. Така смирението, онова смирение, за което Иисус говори на учениците Си, става най-съществена характеристика на поезията му. Може без преувеличение да се каже, че в стихотворенията си от фронта Димчо Дебелянов е преди всичко поет на смирението.
Ноще тъй светло примирен

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен,

и крепне земната любов.

“Тиха победа”
Смирението е онова състояние, което предполага любовта. Нещо повече – тъкмо то свързва “звездния покров” и “земната любов”. И все пак – почувствал ли се е Дебелянов Божие дете? Някои изследователи са скептични по този въпрос. Ние, вярващите, обаче искрено се надяваме, че в онези жестоки последни минути поетът е скъсал с тъжното сирачество и най-сетне се е завърнал у дома.

Със смирение и етика, издържани в най-чист християнски дух, са пропити и творбите на Николай Лилиев. И той, като своя приятел Димчо Дебелянов, преминава през месомелачката на войната, но има по-щастлива съдба – остава невредим и доживява приемлива за днешните стандарти възраст. Докрая обаче Лилиев си остава човек не от мира сего, пронизан от копнеж по рая. Той има съзнанието, че Бог го е надарил с необходимото смирение, с разбирането, че душата му е храм, и до сетния си дъх не откъсва очи от вечното небе.

Новозаветното учение оказва най-разтърсващо влияние върху Стоян Михайловски. За период от тридесет и три години той води битка след битка, преживява морални победи и лични поражения. Дори враговете му признават, че стремежът към цялостност доминира над всичко останало у този мрачен и интелигентен човек. Честолюбив до краен предел, Михайловски не си позволява действие, което да не отговаря на вече декларирани идеи. През 1903 г. той е единствният независим депутат в българския Парламент. Така, без подкрепа от официалната опозиция, той обявява война на княз Фердинанд по въпроса за обичайната злоупотреба с бюджетни средства. Призован на съд, Михайловски превръща обвинението срещу себе си в обвинение срещу обществените недъзи и корупцията. Печатът го обявява за мъченик. Въпреки всичко го осъждат условно. Този факт го прави още по-известен с позициите му.

Но… в един момент, като изтъква заслугите си пред България, той отправя молба до Народното събрание да му бъде отпусната индивидуална пенсия. Управляващите бързат да удовлетворят желанието му и така затварят устата на гордия трибун. Преди народна пенсия е отпусната и на Иван Вазов, но това се приема за нещо естествено за Патриарха на българската литература. Реакцията към пенсионирането на Михайловски обаче е крайно негативна и тя става повод за дълбока криза на твореца. Той изживява болезнено отношението към себе си – от “Осанна” до “Разпни го” – и се отегля от обществения и литературния живот. За състоянието му можем да съдим по сонета, който той публикува през 1905 г. под заглавие “Лама сабахтани!”:


Тежи ми, Боже, кръстът на живота…

Духа ми скръб обсажда, гина веч…

И виждам Те – на Твоята Голгота –

и шепна Твоята предсмъртна реч…


Живях в тълпите сам – не ме разбраха

В мен всичко светло, всичко в мен добро,

раздадох го… Душата ми обраха,

оставиха ми черното тегло…


Посях любов – поженах срам, вражди!

Напущам веч световните стъгди –

и в Теб подирям, Господи, подслона…
Тъй ястреб, от ловеца повален,

издъхва в някой кът усамотен

с очи, обърнати към небосклона!

Сонетът е повратна точка в творчеството на Михайловски. Периодът преди него е изпълнен с борбите на известната личност, със стремежа към водачество, с приветствията на тълпите. Следват повече от две десетилетия (Михайловски умира през 1927 г.), проникнати с християнска любов и милосърдие. Ето какво споделя поетът:

“Всичките блага на цивилизацията имат един и същ източник – Евангелието. Евангелието съдържа най-бляскавите уроци за волно развитие и самостоятелно напредване. Ето как бихме могли да съкратим в три редушки Новия Завет: Който може да въздигне сърцето си до любов безкрайна и всеобемна – ще всади едновременно в духа си вяра в дълговековността на човешките съдбини и ясно разбиране за задгробното битие!”

Така стигаме до християнските тенденции в творчеството на един от най-значимите български прозаици - Елин Пелин. Неговата връзка с догматиката на християнството е много трайна. Той е автор на учебни помагала по вероучение, които търпят няколко издания. Цикълът му с разкази “Под манастирската лоза” разкрива герои с ясно съзнание за собствената си греховност. Този факт ги прави меки и снизходителни към чуждите слабости. Философията им се крепи на идеята, “че човек е черно и бяло зърно” (виж “Чорба от греховете на отец Никодим”), че в душата на всеки съжителстват доброто и злото.

В “Пророк” Елин Пелин се обявява срещу непростителността, срещу насаждането на есхатологичен страх у обикновените вярващи. Един самозабравил се фанатик, убеден, че неговото служение е единствено стойност, обикаля селата, като сипе огън и жупел върху всеки срещнат. Ако слушаме “пророка”, а не четем Книгата, ще останем с впечатление, че Бог е постоянно отдаден на гнева Си към хората и не желае да прояви към тях капчица милост. Налага се сам Господ да слезе от небето, за да постави на място този човекомразец. Неговото сърце е от камък, затова той трябва да се превърне в камък. Подобна развръзка говори много и на нас днес. Всички сме склонни да изискваме святост и подвизи от ближния, но когато става дума за самите нас, намираме достатъчно основания да си простим всяко прегрешение. Разказът на Елин Пелин внушава, че няма как Бог да бъде заблуден: от никого и при никакви обстоятелства. Можем да заблудим ближния си, но Бог – не.

В знаменитата си повест “Гераците” Елин Пелин проследява разпада на едно семейство, което десетилетия наред е най-личното в селото. Нещастията стоварили се върху Гераците, според различните критици имат различни корени. Елин Пелин обаче е твърдо убеден, че последните потомци на този род са отвърнали очите си от Бога. Дяволът е отворил бакалница в душите им и там търгува с доброто и злото.

Интересно е отношението на писателя към изкушението. Той пише разказ с такова заглавие – за възрастен свещеник, изкушен от виното за причастие. Когато го изпива, Божият служител произнася най-вдъхновената си проповед против порока. В разказа “Светите угодници” Йоан Златоуст, обикнат персонаж при нашите писатели заявява: “Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.”

Герои с християнско поведение създават също Йордан Йовков, Константин Петканов, Ангел Каралийчев ... В българската литература обаче липсва цялостно произведение с християнска насоченост. Споменатите автори използват различни библейски символи, но ще бъде пресилено някои от тях да се обяви за християнски писател. В това отношение нашата словесност все още очаква своя първи майстор.




1 Далчев, Ат. Страници. С., 1980, 18-19





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница