Българските писатели и християнството

Манол Манолов

За разлика от някои други европейски литератури, българската няма свой езически период. Тя възниква през последната четвърт на IX век с ясно определена цел – да служи на християнството. Още първите образци – преводни или оригинални – търсят здравата връзка със Свещеното Писание и се стремят да обяснят въпросите на сътворението според библейската книга Битие.

Старите българи също имат своя автор на “Шестоднев” – Йоан Екзарх. “Шестодневите” не са нещо ново за онова време. Те са познати от векове, като започнем от текстовете на Василий Велики (IV в.), Севериан Гавалски (IV-V в.), Григорий Ниски и доста други.

Най-ранният запазен препис на “Шестоднева” от Йоан Екзарх е от 1263 г. Изследванията доказват, че това е компилативен превод –главно от творбите на Василий Велики и Севериан Гавалски. Съчинението се състои от пролог и шест книги: по един коментар за всеки ден от сътворението. На някои места старобългарският писател се отклонява от пряката си цел: обръща се към своя съвременник и покровител княз Симеон, описва подробно великолепието на княжеския дворец, споменава имената на редица езически философи като Талес, Демокрит, Диоген и съвсем накратко запознава читателя с техните учения.

Йоан Екзарх във всичките си текстове (а той пише много слова и проповеди) е истински воин за делото на Иисус Христос. До него се нареждат Константин Преславски, Черноризец Храбър, просветителите от Охрид Климент и Наум, Тудор Доксов и други знайни и незнайни радетели на вярата.

Историческата съдба на българския народ оказва влияние върху развитието на литературата. След завладяването на нашите земи (от 1018 до 1187 г. българската територия е част от Византия, а от 1396 до 1878 г. – провинция на Османската империя) книжовността едва мъждука по затънтени и труднодостъпни манастири и скитове.

Първият български университет (в София) е създаден през 1888г., точно едно хилядолетие след първия европейски – този в Болоня. И когато през размирния ХІХ в. българската нация възкръсва за нов живот, това става без никакви традиции – единствено по неведомата воля на Бога.

И съвсем естествено е новата литература да тълкува християнските ценности – според дарбата на авторите. Трябва обаче да отбележим, че българската реч не намира своите гении на Божията прослава като Данте Алигиери в Италия, Франсоа Вийон във Франция и много други –поети, разказвачи и мислители. Въпреки това следите на Свещената Книга в нашата литература са дълбоки. Библейски мотиви (и то с особено уважение към тях) откриваме в лириката на най-значимите ни автори.

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен,

и крепне земната любов.

“Тиха победа”
Смирението е онова състояние, което предполага любовта. Нещо повече – тъкмо то свързва “звездния покров” и “земната любов”. И все пак – почувствал ли се е Дебелянов Божие дете? Някои изследователи са скептични по този въпрос. Ние, вярващите, обаче искрено се надяваме, че в онези жестоки последни минути поетът е скъсал с тъжното сирачество и най-сетне се е завърнал у дома.

Със смирение и етика, издържани в най-чист християнски дух, са пропити и творбите на Николай Лилиев. И той, като своя приятел Димчо Дебелянов, преминава през месомелачката на войната, но има по-щастлива съдба – остава невредим и доживява приемлива за днешните стандарти възраст. Докрая обаче Лилиев си остава човек не от мира сего, пронизан от копнеж по рая. Той има съзнанието, че Бог го е надарил с необходимото смирение, с разбирането, че душата му е храм, и до сетния си дъх не откъсва очи от вечното небе.

Новозаветното учение оказва най-разтърсващо влияние върху Стоян Михайловски. За период от тридесет и три години той води битка след битка, преживява морални победи и лични поражения. Дори враговете му признават, че стремежът към цялостност доминира над всичко останало у този мрачен и интелигентен човек. Честолюбив до краен предел, Михайловски не си позволява действие, което да не отговаря на вече декларирани идеи. През 1903 г. той е единствният независим депутат в българския Парламент. Така, без подкрепа от официалната опозиция, той обявява война на княз Фердинанд по въпроса за обичайната злоупотреба с бюджетни средства. Призован на съд, Михайловски превръща обвинението срещу себе си в обвинение срещу обществените недъзи и корупцията. Печатът го обявява за мъченик. Въпреки всичко го осъждат условно. Този факт го прави още по-известен с позициите му.

Но… в един момент, като изтъква заслугите си пред България, той отправя молба до Народното събрание да му бъде отпусната индивидуална пенсия. Управляващите бързат да удовлетворят желанието му и така затварят устата на гордия трибун. Преди народна пенсия е отпусната и на Иван Вазов, но това се приема за нещо естествено за Патриарха на българската литература. Реакцията към пенсионирането на Михайловски обаче е крайно негативна и тя става повод за дълбока криза на твореца. Той изживява болезнено отношението към себе си – от “Осанна” до “Разпни го” – и се отегля от обществения и литературния живот. За състоянието му можем да съдим по сонета, който той публикува през 1905 г. под заглавие “Лама сабахтани!”:

Духа ми скръб обсажда, гина веч…

И виждам Те – на Твоята Голгота –

и шепна Твоята предсмъртна реч…

В мен всичко светло, всичко в мен добро,

раздадох го… Душата ми обраха,

оставиха ми черното тегло…

Напущам веч световните стъгди –

и в Теб подирям, Господи, подслона…
Тъй ястреб, от ловеца повален,

издъхва в някой кът усамотен

с очи, обърнати към небосклона!

Сонетът е повратна точка в творчеството на Михайловски. Периодът преди него е изпълнен с борбите на известната личност, със стремежа към водачество, с приветствията на тълпите. Следват повече от две десетилетия (Михайловски умира през 1927 г.), проникнати с християнска любов и милосърдие. Ето какво споделя поетът:

“Всичките блага на цивилизацията имат един и същ източник – Евангелието. Евангелието съдържа най-бляскавите уроци за волно развитие и самостоятелно напредване. Ето как бихме могли да съкратим в три редушки Новия Завет: Който може да въздигне сърцето си до любов безкрайна и всеобемна – ще всади едновременно в духа си вяра в дълговековността на човешките съдбини и ясно разбиране за задгробното битие!”

Така стигаме до християнските тенденции в творчеството на един от най-значимите български прозаици - Елин Пелин. Неговата връзка с догматиката на християнството е много трайна. Той е автор на учебни помагала по вероучение, които търпят няколко издания. Цикълът му с разкази “Под манастирската лоза” разкрива герои с ясно съзнание за собствената си греховност. Този факт ги прави меки и снизходителни към чуждите слабости. Философията им се крепи на идеята, “че човек е черно и бяло зърно” (виж “Чорба от греховете на отец Никодим”), че в душата на всеки съжителстват доброто и злото.

В “Пророк” Елин Пелин се обявява срещу непростителността, срещу насаждането на есхатологичен страх у обикновените вярващи. Един самозабравил се фанатик, убеден, че неговото служение е единствено стойност, обикаля селата, като сипе огън и жупел върху всеки срещнат. Ако слушаме “пророка”, а не четем Книгата, ще останем с впечатление, че Бог е постоянно отдаден на гнева Си към хората и не желае да прояви към тях капчица милост. Налага се сам Господ да слезе от небето, за да постави на място този човекомразец. Неговото сърце е от камък, затова той трябва да се превърне в камък. Подобна развръзка говори много и на нас днес. Всички сме склонни да изискваме святост и подвизи от ближния, но когато става дума за самите нас, намираме достатъчно основания да си простим всяко прегрешение. Разказът на Елин Пелин внушава, че няма как Бог да бъде заблуден: от никого и при никакви обстоятелства. Можем да заблудим ближния си, но Бог – не.

В знаменитата си повест “Гераците” Елин Пелин проследява разпада на едно семейство, което десетилетия наред е най-личното в селото. Нещастията стоварили се върху Гераците, според различните критици имат различни корени. Елин Пелин обаче е твърдо убеден, че последните потомци на този род са отвърнали очите си от Бога. Дяволът е отворил бакалница в душите им и там търгува с доброто и злото.

Интересно е отношението на писателя към изкушението. Той пише разказ с такова заглавие – за възрастен свещеник, изкушен от виното за причастие. Когато го изпива, Божият служител произнася най-вдъхновената си проповед против порока. В разказа “Светите угодници” Йоан Златоуст, обикнат персонаж при нашите писатели заявява: “Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.”

Герои с християнско поведение създават също Йордан Йовков, Константин Петканов, Ангел Каралийчев ... В българската литература обаче липсва цялостно произведение с християнска насоченост. Споменатите автори използват различни библейски символи, но ще бъде пресилено някои от тях да се обяви за християнски писател. В това отношение нашата словесност все още очаква своя първи майстор.