Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други



страница2/22
Дата07.09.2017
Размер3.24 Mb.
#29650
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22

Антон Страшимиров. Гротесковият свят на смъртта в романа “Хоро”. “Хоро” е книга, разкриваща потреса на писателя от падението на човешкия род.

Сюжетът на “Хоро” разказва как “брат брата коли” и напомня библейското сказание за Каин и Авел. В романа на Страшимиров краските са сгъстени, контурите на образите са разкривени, постъпките на героите са абсурдни. Всички събития са центрирани около гротесковата сватба на Мичето с нейния насилник – околийския началник Сотир Иванов. Тази сватба е предхождана от убийството на брата на булката; докато сватбарите се черпят, умира баба й; след бягството на Мичето още осемнадесет души са избити от шайкаджиите. Така бракосъчетанието, което трябва да доведе до бъдещо рождение, се превръща в ритуална маска, зад която наднича зловещият образ на смъртта.

“Хоро” в много отношения нарушава жанровите характеристики на романа. Пропорциите при композирането на текста са нарушени, традиционните повествователни техники са пренебрегнати, сюжетността е подчинена на протестния вик срещу палачите. Повествованието се отличава със задъханост и тенденция към накъсване на интонационните цялости. Поради това многоточията са в изобилие. На вниманието на читателя се налага и необичайното за жанра на романа натрупване на удивителни и въпросителни знаци. Нетипично за структурата на романа е и използването на романтичната тема за “белите нощи” като своеобразен рефрен. Тя по специфичен начин разгръща емоционалната линия в “Хоро”, като много бързо в нея зазвучават дисонансите на мотива за смъртта. Посредством този механизъм темата за белите нощи става едно от най-мощните средства за експресионистичен изказ на книгата.

Друг важен компонент от експресионистичната поетика на “Хоро” са гротесковите елементи при описанието на уродливите и отблъскващи герои. Околийският началник Сотир Иванов е “кривоок дявол”. Кметът Нако е “къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите”. Прокурорът Ячо пък е “висок, дъгообразен, жълт-зелен, с големи уста и с големи уши”. Няма как да не се забележи подчертаването на животинското в тези описания. Същата тенденция е разгърната и чрез налагането на темата за вампирското у палачите. В “Хоро” е представен свят, в който властват кръвопийците.

Гротескови са и имената на насилниците в униформа. Полковникът е декориран с фамилията Гнойнишки. Запасният майор се казва Кандилев. А старшината е наречен Миндиля – название с неясен статус на прякор, име или фамилия, но не по-малко отблъскващо от другите с асоциациите за нечистота.

Речта на мъчителите също е деформирана и безобразна.

“Хоро” е и своеобразна гротескова енциклопедия на мъченията. В съзнанието на читателя думата енциклопедия се свързва с разум, творчество, възвисяване на духа. Разгръщайки страниците на книгата обаче той се среща с изброяването на ужасни инквизиции, които могат да бъдат измислени само от болно съзнание. Първият потрес възниква, когато дядо Рад разказва за одраната лицева кожа на Сашко Карабельов. В следващите страници са изброени насилия, едно от друго по-отвратителни и отблъскващи.

Болестното състояние на духа тласка насилниците и към гавра с мъртъвците. Една от жените не може да се въздържи и изрича клетва срещу беснуващите: “Мъртвите не са мръсници бре! Мъртвите са светци, поразнико, да те господ убиеше!” Палачите не са с ума си. Темата за тяхната лудост Страшимиров коментира още в статията си “Палач и злодей”, като сочи, че “след септемврийските кланета психиатричното отделение на държавната болница се изпълни” и всички побъркани са “из редовете на победителя”. Като “бясна свиня” вижда своя началник помощник-кметът Дечко в сюблимния момент при вземането на решението за избиване на заловените.

Болестта на духа превръща героите от миналото в палачи. Земляците от войните стават врагове. Полковник Гнойнишки си спомня Криволак и как се сражават “всички... на изток и на запад, на север и на юг”. В света на “Хоро” това “всички” се е разпаднало на жертви и екзекутори. И насилниците са озверели до там, че посягат и на войнишките вдовици.

Когато разбира, че всичките седемнадесет души трябва да бъдат избити, адютантът пита: “Ч-ч-че не-не са ли и те българи, г-н кмете?” Но за да има съпричастие към общността, трябва да има усещане за нейната история. Уви – героичното минало е забравено. Убит по погрешка е дори старият панагюрец дядо Рад. И тази символична смърт бележи края на родовата памет. Няколко страници преди завършека на романа едно кратко лирическо отклонение е обособено от останалия текст с по два реда многоточие. Графичната символика на тази прекъснатост допълва болезнения вик на ужас от усещането, че историческото време е пропаднало в спиралата на насилието:

Темата за насилието е основна. В романа “Хоро” дори любовта е продукт на насилието. Околийският началник е привързан към Мичето с перверзната обич на палача. Неговите чувства са заченати в акта на изнасилването и винаги го връщат към насладата, която предизвиква у него тръпнещото от страх безпомощно тяло на жертвата: “Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепери, когато пищи”.

Насилието прониква навсякъде. Никой не е защитен от него – дори и самите насилници. Неслучайно кметът шепне трепетно в ухото на прокурора – “Ячо, да знаеш, те ще разстрелят и нас, само да видиш!” Кметшата е арестувана, след това е арестуван и околийският началник:

Порочният кръг на възпроизвеждащото се зло е обобщен в думите на помощник-кмета Дечко: “Убивахме, г-да, противниците си преди седмица, готвим се да ги избиваме и сега, а ще трябва може би да разстрелваме и след седмица. Но докога?...” Невъзможността да се излезе от този свят на изтребление е представена в романа чрез символиката на лабиринта. Особено функционална в това отношение е натрапливо повтарящата се тема за “сляпата уличка”. В описанието на къщата на Карабелови също се налага усещането за лабиринт: ненадейните срещи, многобройните стълбища с неясна посока, неочакваните врати и коридорчета са много типични за изобразяването на дома като пространство без изход.

Самото движение на героите в романа е представено по-скоро като “лутане, блуждаене”. Хората са безплътни. Те са “призраци, сенки”. Актьори в театъра на смъртта, който се разиграва сред самовъзпроизвеждащото се насилие.

Важно място в тази сложна картина имат и темите за сумрака и мъглата. Те символизират хаоса, липсата на ориентир за посоките на света. Тези, които някога са извършвали геройства под родното знаме “на изток и на запад, на север и на юг”, сега вършат мерзости в пространството, белязано от трупове. В един момент обаче географията на насилието релефно изпъква с почти публицистична точност: “Белите нощи по Лудогорието и в Загорието, по Странджа и над Лом, край Марица и по Огоста... Белите септемврийски нощи”.

Усещането за липса на изход, за безнадеждно въртене в кръг (като в злокобно хоро) се постига и чрез цикличността на времето в романа. Най-силно допринасят за това постоянно повтарящите се мотиви за “белите септемврийски нощи” или за обичта на околийския началник Сотир Иванов към Мичето, “когато тя реве от мъка, когато пищи отчаяно”.

Пространството без изход е един безплоден свят, който нищо не ражда. Полковникът убиец, любовник на яловата кметица, вдига пред сватбарите на “яловата” сватба тост “за рождението” и произнася следната реч:

...Кръщаване, венчаване, погребение: ето пътя на живота... Пладне на живота е венчавката, вечер – погребението.

– При нашия трагичен случай обаче, почитаемо събрание, аз имам честта да ви напомня – и да подчертая – третото начало на живота, ореола на чест и слава: рождението.

Венчавката и смъртта са се срещнали поради едно изнасилване, което води до чакано рождение. В своя смъртен час обаче старата Карабелица вместо благословия изрича клетва. Умиращата проклина околийския началник с думите: “Се-ме-то ви да-да изс-с-с-съхне”. Така в романа е разгърната и темата за наказанието.

Абсурдното хоро в края на книгата е част от тази тема. Това е по-скоро заклинателен танц, подобен на кукерските игри за прогонване на бесовете, обладали човешките души, и вампирите, вселили се сред хората.

Експресионизмът в творчеството на Николай Райнов, Ламар и Николай Марангозов. Градът е традиционното пространство на експресионистичната литература, от което се извлича антропологичното, за да се постигне контраст с традицията, да се очертаят социалните апокалипсиси, да се изградят гротесковите и саркастични елементи на една естетика, нямаща за цел да съзерцава, а да изобличава и да призовава към бунт и промяна. В стихосбирката на Ламар „Арена“ крайната цел е да се излезе извън видимото, да се разруши установеното и така действителността да се превърне в будителски вик. Тълпите, социалната разбуненост, ужасът от отчуждения и отчуждаващ град, социалните аномалии са компоненти на един свят, в който човекът е изгубен, обезличен, превърнат е в озверяла тълпа, жадуваща отмъщение и възмездие. Подобна е визията на човека и в „Градът“ от Николай Райнов, където човешкото съществуване вече не е концентрирано само във вътрешните си изживявания, а отстоява себе си срещу демоничните сили на външния свят. Видения, сънища, емоционални ефекти, анонимност са характеристиките на човека, потънал в абсурдния град, в деструктивното общество, довело до разпокъсаната му фрагментарна психика, която не може да бъде изведена до съзнание.

В „Нула. Хулигански елегии“ от Николай Марангозов светът е без име, той е среща на баналното и антицивилизационното, превърнат е в гротеска на невъзможната цивилизация. Този свят е пропит от воля, стремяща се да разкъса емпирията на действителността и да се слее с първичните инстинкти на природата. Пространството на човешкото битие е квадратно, плоски, дори състоянията на душата са сякаш геометризирани, стереотипизирани. Животът на героя е карнавал, в който той играе ролята на палячо, отчужден от истинското си аз, от тялото си, от света изобщо. Постоянно демонстрира самотата си като поза, защото това е, което познава. Иронизира тъгата, чувствата си, усещайки ги неистински, достойни за пародия. Човекът е разбрал, че е изгубил своята природност, но не знае какво да прави. Съществуването му преминава в „кварталната градина“, обезличена и превърната в безлично всеобщо клише на живота, знак на изчерпаната и преситена цивилизация. Влюбените също играят роля, между тях стои пространството, пълно не с изживени мигове, а с културни всеобщи спомени, чужди имена, клишета от прочетено, клишета от заучено поведение, клишета от възпитавани, стереотипни думи. Човекът е деперсонализиран, слял се е с тълпата, с големия обезличаващ град, анонимен. Човекът е вещ, представящ себе си чрез карнавала, клишета, вещи, изобщо чрез заместители на същината. Езикът му също е деперсонализира, той е колаж от различни стилове, като отчетливо изразява духовната пустота и липсата на живян живот. Неочакваните асоциации кореспондират с варварското, дивото, което напира да излезе изпод клишетата и което е знак за същинското, скрито под клишетата на цивилизацията.

Романът „Дилетант“ от Чавдар Мутафов. Едно от най-известните произведения на българския експресионизъм, романът „Дилетант“ от Чавдар Мутафов започва с разлагането на видимото, с подчертаването, че героят е кукла на пружини поставена в геометричното пространство на града, който е сякаш начупен лабиринт. Съществуването му е низ от невъзможности. Той е фигура, зареяла в материалните плоскости, в зигзагите, в ъглите на визуалните плоскости, от които е съставен градът. Геометричното му съществуване е сведено до визията на плакат, едноизмерен, стандартен, очакван. И тук героят е изгубил безвъзвратно връзката си с природата, той е дилетант в света на духовното, защото познава единствено предметите. Дилетантът се слива с тях, отъждествява се с тях, обезличава се като тях. Героят се превръща в следствие на сетивата си. Не само тялото, но и душата му се материализира, обзема се от желание за рушене на масата, за да се слее с безначалието. Съществуването му е положено единствено в пространството, то е без време, без събития, без дати, без запомнящи битието случки. Той е кукла, играчка в ръцете точно на пространството, което го превръща в човек без име, смисъл, възраст, същина, цел, сегашност или бъдеще. Минало героят пък изобщо няма. Дамата, която среща по житейският си път, също е кукла, също без име или с много имена, тя е лишена от каквато и да е индивидуалност, приклещена от баналността на ситуациите, в които се вписва. А тези ситуации имат само пространствено, в тях героите са тела, движещи се под напора на инерцията. Душите им се опредметяват, животът, който живеят, не се управлява, защото той всъщност не им и принадлежи. Хората се срещат, разменят до болка познати реплики, разделят се без болка, защото между тях никога и нищо не се е случвало. Тяхното съществуване е маска, карнавал и тъжното е, че разбират, че тези маски не могат да се махнат от лицата им, окончателно загубили самоличност.

Никола Фурнаджиев. “Пролетен вятър” – потрес от братоубийството. Само на 18 страници стихосбирката “Пролетен вятър” представя изключителната художествена визия за света на един 22-годишен младеж. Ужасът от насилието по време на септемврийските събития от 1923 г. е оплодил таланта на Фурнаджиев, за да се стигне до създаването почти на един дъх на една от най-необичайните поетически книги в българската литература. Творбите от стихосбирката тревожат читателя. Карат го да потръпва от ужас и същевременно да чувства, че прониква чрез думите в тайните на един космически спектакъл, който е част от зловещата мистерия на неунищожимото насилие в човешката история.

“Пролетен вятър” е уникална като въздействие книга. Като технология на поетическото конструиране на света обаче тя ясно маркира своето пристрастие към естетиката на имажинизма. Характерни за тази художествена школа са необичайните и дори шокиращи метафори, наситените цветови семантични асоциации, натрапливите и изненадващи звуковите образи. Смисълът и граматическата коректност не са в центъра на вниманието на имажинистите. Те подчертават необичайното, изненадващото, провокативното, дори грубото. За тях дисонансите са предпочитани пред хармонията.

Според руските имажинисти С. Есенин, В. Шершеневич и Ан. Мариенхоф “стихотворението не е организъм, а вълна от образи”. Това наблюдение много точно характеризира художествената тъкан на цялата стихосбирка на Фурнаджиев. Тя като че ли е съставена не от отделни стихотворения, а от текстове, които взаимно се огласят, ехтят един към друг и представят общ митологичен пратекст. Темите и образите, които ги представят, се подемат от всяко следващо стихотворение, след това се връщат с нови асоциации към предходните и така се затваря кръгът на универсалното и вечното.

Необичайната метафорика на стихосбирката “Пролетен вятър” се проявява предимно в зооморфни образи. В “Гибел” това е “чер и мъртъв бивол”, който “с поглед тъп лежи, огрян от бездните”. В “Бежанци” настъпващият мрак е представен по следния шокиращ начин – “като свиня нощта се черна тръшна”. В “Ужас” “голямата страшна кобила” допълва картината на насилието заедно с диаболичния образ на “човека с брадвата”.

Тези изненадващи образи са съпътствани от също толкова неочаквани звукови аранжименти. В “Конници” “пеят бесилките”, “вятъра стене”, “плаче земята”, “плаче и пее и иде смъртта”. В “Ужас” “страшно и глухо/ стене вън побеснелия вихър”. В “Сватба” “пеят червени и бесни петли,/ тъмните улици тътнат”, “вятъра весел и страшен плющи,/ ропот от ямите блика”. И всичко това е подготовка за тържествения момент на необичайната сватба, когато “ще свирят кавали, ще гръмнат широките тъпани,/ дълбоко ще стене земята във страшния ден”.

Необичайните метафори и звукови образи в творбите на Фурнаджиев са комбинирани със сложна плетеница от цветови асоциации на семантично ниво. При това в почти всички стихотворения от “Пролетен вятър” доминират червеният и черният цвят. Типично в това отношение е стихотворението “Бежанци”.

Негативните емоции, които предизвиква това натрупване на асоциации за черен и червен цвят, са в съзвучие с общата атмосфера на стихосбирката. Същевременно всяка творба има свое специфично цветово асоциативно поле. Например в поемата “Сватба” след началната доминация на черното и червеното се появява едно цветно петно (“Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица”), чието въздействие е бързо потиснато от ново насищане с асоциации за черно и червено. Стихотворението “Конници” пък почти изцяло е решено в червено и това е напълно обяснимо. То е посветено на вездесъщите “кървави конници”, които като че ли са изпълнили пространството на насилие и хаос. В това вместилище на ужас няма палачи и жертви. Всички са потопени в кръвта и на другия, и на себе си. Всички са и посичащи, и посичани. Всички са и пробождани, и пробождащи. Всички са и застигащи насилници, и застигани жертви. Хаосът е толкова пóтресен, че въпросите “де е народа?” и “де е земята бунтовница?” идват някак естествено. Трикратното питане обаче завършва с шокиращото “де сме?”, което е уникална поетическа формула на констатацията за изчезналия космос.

В потресаващата картина на братоубийството, където ролите на Каин и Авел постоянно се сменят, е поставен и особен цветови акцент чрез това “тъмно копие”. То е вградено в архитектониката на творбата анафорично почти в нейния център и като че ли графично изобразява своеобразния връх на насилието.


Белетристични търсения в областта на разказа: Георги Райчев, Светослав Минков
Естетическата платформа на диаболизма демонстрира пристрастие към загадъчното и ужасното. Битието е видяно като вместилище на кошмарни видения. В призрачното пространство човекът е жертва на зли сили. Предпочитани са темите за двойничеството, за сомнамбулното състояние като посредник между съня и битието, за възможните преходи между пространствата на смъртта и живота, за силата на думите като инструмент за влияние върху света, за лудостта, влечението към смъртта, обсесиите и престъпните наклонности на човека. Широко са използвани художествените технологии на фантастичното, парадокса, иронията, гротеската.

Българският диаболизъм дебютира с два сборника разкази. През 1922 г. Светослав Минков издава “Синята хризантема”, а Владимир Полянов – “Смърт”. Следващата година Георги Райчев публикува книгата “Разкази”, която включва христоматийните творби “Страх”, “Безумие”, “Съновидения”, “Lustig”, “Карнавал”, “Незнайният”. По същото време в списание “Златорог” е отпечатана новелата “Мрежата на дъжда” на Владимир Полянов, която е писана в Мюнхен. Още на следващата година той издава “Комедия на куклите”, а Светослав Минков публикува сборника с белетристични гротески “Часовник”. Диаболистични характеристики имат и отделни стихотворения на Атанас Далчев. Такива например са “Убийство”, “Дяволско”, “Къщата”.

През 20-те и 30-те години на ХХ век модерността има различни измерения, едно от които е обезличаването на човека и света до степен на абсолютно клиширане и масовизиране – плод на настъпващата рационализирана цивилизация, и другото от които е отдаването на подсъзнанието, също видяно като дисхармония, като крайност, защото рациото не може да има контрол над човешките постъпки и да намери разумната граница между природа и култура.

През 20-те и 30-те години модерният човек има различни отношения с външния свят и затова неговите проявления са най-разнообразни – от подсъзнателните изригвания, заредени с неподозирани психически сили, до пълното отчуждение, превърнало човешките жестове, думи, мисли и живот в стереотипизирано клише. Ако родното дава идентичност на човека, то клишето го обезличава напълно, превръща го в тълпа, кукла, афиш или сянка, само напомнящи, че някога е имало емоция, индивид, съдба. Подсъзнателните импулси, оставени без контрол, също водят до животинското състояние на масата, в която човешкото и културното са безвъзвратно изгубени и претопени в безличността. В прозата на Светослав Минков и Георги Райчев се взират тъкмо тези измерения на модерността, според които стандартният живот или тъмната животинска сила у човека превръща социалния или интимен живот в обтегната крайност на човешкото съществуване.

Георги Райчев. Творческия си път започва с веселите разкази от книгата „Любов в полето“ (1918), но е забелязан от критиката и читателите чрез диаболичния сборник “Разкази” (1923). Творбите, включени в тази книга, слагат началото на поредица от текстове, в които злото в човека и заобикалящия го свят са основна тема. Същевременно Райчев създава и произведения с романтичен привкус и лирична трагика като „Песен на гората“ (1928), които напомнят стилистиката на Кнут Хамсун (1859–1952) . Любопитни щрихи в неговото творчество са драматическата легенда „Еленово царство“ (1929), която е написана в бели ямбически стихове, и романът “Господинът с момичето” (1937).

Пътят към диаболичната естетика. За формирането на естетическите възгледи на Георги Райчев на първо място са от значение литературните влияния. От българските писатели най-силно е предпочитанието му към творчеството на Антон Страшимиров, който в много случаи изследва дълбините на човешката душа. Силно е и пристрастието към прозата на Фьодор Достоевски (1821–1881) и особено към творби с характерните заглавия “Двойник”, “Записки от мъртвия дом”, “Играч на рулетка”, “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Бесове”. Другият руски писател, който влияе на Райчев, е Михаил Арцибашев (1875–1927). В началото на ХХ в. той скандализира литературната общественост с романа “Санин”, в който е представена историята за кръвосмешението между брат и сестра.

Специално предпочитание Райчев има и към автора на романите “Силният човек” и “Синагогата на Сатаната” Станислав Пшибишевски (1868–1927). На този полски писател принадлежи знаменитата фраза “Нормата е глупост, а дегенерацията е гений”. Акцент в неговото творчество е поставен върху темата за трудния диалог между половете, който поражда фрустрация, страдание и много често завършва трагично. Във връзка с тази тема е и представянето на обсесивните състояния, свързани със страха от самотата и невъзможната любов между мъжа и жената.

В разказа “Мъничък свят” например повествователят на Райчев има следното видение: “За един миг аз забравих киното. Пред мене се разкриваха в нощта буйните пламъци на запаленото поле: от наша и английска страна войските горят покрай Струма гнездата на комарите. В рамката на тези огньове върху тъмната снага на планината израснаха тия два огромни силуета като символ на вечната трагедия на две човешки души: едва досегнати устните им, и жената гинеше, безсилна и опожарена…”.

Пристрастието към диаболизма е свързано и с някои личностни особености на писателя. Открит като характер, той трудно прикрива своите мании и страхове и това го прави лесна жертва за околните. Димчо Дебелянов го характеризира като “нещастният Гюро”, който е “жаден да види именцето си някъде”. Комплексите на Райчев го тласкат към постъпки, които го превръщат в анекдотична личност. За него Георги Караславов казва следното: “Преди да се запозная в обикновения смисъл на думата с Г. Райчев, аз вече знаех стотици подробности от живота му, слушал бях много анекдоти за него”. В някои случаи той дори е директно използван от своите приятели. Антон Страшимиров например със съжаление си спомня: “И при нашите едновремешни гуляи и поразии винаги Гюро оставаше да плаща – той, най-бедният”.

Както го характеризира Николай Лилиев, той е от тия хора, “които сами подлагат на съд постъпките на своя живот, които сами воюват най-често със себе си, отвратени от това, което са, безсилни да преминат към онова, което биха искали да бъдат”. Константин Константинов също отбелязва склонността на Райчев да бъде “измъчван от съмнения, от много неразрешени въпроси, подозрителен към хората и към всяка радост, която му идеше неочаквано – защото не бе свикнал на радости и все тъй язвително духовит към другите и към себе си”. Тези констатации отпращат към психоанализата на Зигмунд Фройд (1856–1939), която очевидно намира приложение не само в творчеството на Райчев, но и в неговия диалог със себе си.

Предпочитани теми и стилистични специфики на творчеството на Георги Райчев. Пристрастието на писателя към идеите на Фройд най-ясно личи при разработването на темите за доминацията на пола над рационалното и подчиняването на емоционалното на сексуалността. Любен Бумбалов с основание отбелязва, че извършеното престъпление интересува Райчев “преди всичко като част от веригата на психологическите състояния”. Освен това класическата за диаболизма и наследена от романтизма тема за двойника е широко използвана в разкази като “Незнайният”, “Лина”, “Карнавал”, “Страх”, “Lustig”.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница