Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други



страница7/22
Дата07.09.2017
Размер3.24 Mb.
#29650
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   22

Диаболичните мотиви, съпътстващи темата за дъжда, предполагат акцент върху силите на злото. Така е например в “Убийство”. Убиецът се спуска “по дъжда като паяк”, а малко след това “измива тревожно/ под капчука петната от ножа,/ който все неизмит си оставаше”. Кой всъщност е убиецът? Не е ли това изтичащото време на “капките и часовете”? И не са ли съучастници в злокобното умъртвяване на живота “дъждът, тъмнината и вятърът”.

Между другото в “Камък” е използвана подобна конструкция, но на силите на тлението е противопоставена твърдостта на камъка: “Остаряват хора и дървета;/ падат дни, нощи, листа и дъжд;/ неизменен в есента и летото,/ камък, ти стоиш все същ!”.

Във всички коментирани случаи разказът за дъжда е функционално обвързан с мотива за изтичащото битие. Капките вода са капки време. Те отмерват отминаващите минути и часове. Те оставят следи и рушат. Например “Ти познаваш този миг” започва със следния знаменателен стих: “Часовете капят върху пода.” Това е метафора, която няма нужда от коментар и която същевременно е един от ключовете за разчитането на символиката на дъжда в Далчевото творчество. С особена атмосфера в това отношение се отличава и фрагментът “Градът” (фрагмент 369):

Тук непрестанният дъжд е част от усещането за самотност и за принудата да пазиш стаята, затворен между четирите й стени и залостените прозорци. А всеки, който внимателно е чел Далчев, знае как тягостни са за неговия лирически човек херметическите пространства и колко важна е символиката на отворения прозорец. Като че ли чрез тях той иска да направи по-близки на читателя понятията от философията на екзистенциализма “битие в себе си” и “битие за себе си”.

Със съвършено други стойности се характеризира в стихотворенията на Далчев картината на бързо преминаващия дъжд. Краткият пролетен или летен дъжд е “съ-битие”. Той е “приключение”, както би казал Сартър, и чрез него се разкриват възможностите за битийно познание. Тайната на внезапно рукналата вода, която също така неочаквано спира, напомня за тайната на битието. Изчаканият под уюта на някоя стряха или балкон кратък дъжд носи трепетите на прозрението. Във фрагмента “Дъжд” например Далчев споделя следното: “Обичам дъжда. Като ме заставя да престоя в бездействие четвърт-половин час под някоя стряха, той ме освобождава от моя бяг подир грижите и ми връща погледа за света; благодарение на него аз отново гледам и мога да бленувам” (фрагмент 51).

Още в характерното със заглавието си ранно стихотворение “Младост”, където лирическият човек не е пленник на стаята, е намекнато за тази сила на краткия дъжд. Духът все още не е окован от автоматизмите на сивото ежедневие: “четях, вървейки, гласно фирмите/ и гледах спрян под някой покрив/ как по трамваените релси/ тече дъждовната вода”. Вместо затвора на четирите стени лирическият човек е предпочел откритото пространство, живеенето се е освободило от омагьосания кръг на повторенията. И в краткото време на изчакване дъждът да се извали разумът наблюдава с любопитство изтичането на битието, получил щастливата възможност за миг да излезе извън неговия пръстен. В “Пролетна нощ” това усещане за свобода и наслада е представено с особено поетическо вдъхновение.

Няма вятър, дъждът пада само там, “дето гори светлина”, а струите вода звучат “като струни”. Дори вечерният път “светлее”, а балконът е приказен заслон, под който душата забравя за грижите и скърбите на битието.

Балконът в поезията на Далчев служи на божиите създания – птици, просяци, скитници, влюбени. Много често обаче “го не съзира/ на минувача празното око”. Този отминаващ, без да вижда, поглед е част от разказа за баналността на “живота в себе си”. Самите стопани на жилището “дори не подозират,/ че къщата им имала балкон”, защото вратата му е зазидана, но “неговата четвъртита стряха” все пак е щастливо място за среща на двама скитници “след дълга и невесела раздяла”.

Когато в късната поезия на Далчев “приключението” дъжд е споделено с друг, особено с дама, е разгърнатата темата за уюта на защитената взаимност. В тези случаи балконът, стряхата и чадърът стават вълшебни убежища и вършат чудеса. В “Мадригал” например “аленото чадърче” на любимата е не само укритие от рукналата небесна вода и “по опнатата му коприна/ дъждът със капки трополи”. То е “небе”, създаващо “чуден свят”. То е “платно на кораб,/ кубе и свод; и всеки път/ със формата си до умора” напомня за формата на гръдта на любимата. Така индивидуалният свят се е превърнал в място на възможната взаимност и дори на любовта. Мигът на щастието е създал свои етически измерения, откъснал е Аза от спиралата на повторителността и му е дал друг образ на битието.

Вълшебната сила на чадъра да гони скуката на дъждовното време е възхвалена и в стихотворението “Дъждобранът” (1960). То е посветено на един от най-близките приятели на поета, Радой Ралин, който често го спасява от самотата със своята компания. Чадърът “е вехт”. Той висне заспал “като прилеп в мрака на антрето”, “но има сила странна” да прогонва облаците и дъжда.

Преграда пред “яростта на неочаквания дъжд” и уютно убежище за двама са дори и разлистените клони на дърветата. В “Неочакван дъжд” поспирането “под стряхата на тъмния и гъст листак” събужда спомена за вълненията на “две влюбени деца във къщи на тавана”. Така миговете на взаимност и спомени усукват пътя на времето и в тази крива на докосване между “тогава” и “сега” дъждът е като че ли вечният свидетел на историята на една любов, а мигът на срещата на настоящето с отминалото ражда изключителната метафора на шумящите капки “по керемидите зелени на дървото”.

За разлика от трогателните истории, посветени на краткия дъжд приключение, темата за постоянно течащата вода е обвързана с особеното виждане на Далчев за отминаващото време. То го плаши. Той вярва, че течението трябва да бъде спряно, за да се разбере смисълът на живеенето. В този аспект водата наистина е ужасният символ на неспирния поток на безсмисленото или по-скоро на неосмисленото битие, което краде идентичността на човека.

Потокът на времето убива мига. Той руши контури и цветове. Враг е на всяка оформеност, защото тя е видима само когато забрави за своята подвижност. Не случайно в “И сърцето най-сетне умира” лирическият човек на Далчев споделя с тъга: “На годините бързеят всичко отнася”.

Дори и моментно застиналата огледална вода в творчеството на Далчев е част от стратегията на грабителя време. Коментирайки стихотворението “Ручей” в “През огледалото в загадката”, Клео Протохристова заявява следното: “С възхитителното съчетание на аскетичен лаконизъм и филигранна изразност в “Ручей” поетът изгражда образа на първичния човешки страх от загуба на идентичността. Това значение се активизира от самата природа на водното огледало, която подсказва възможността за разтваряне или поглъщане на надвесилия се над него. Парадоксалното внушение в стихотворението на Далчев се ражда от смисловата контаминация с парадигмата вода – поток – време и конституираната в съгласие с нея магнетична оптическа илюзия, чието очарование се дължи освен другото и на абсолютната й невъзможност”.

Така цялата гама от огледала в творчеството на Далчев функционално отпраща към темата за небитието (вж. стихотворенията “Повест”, “Стаята” и др.). Отразеният образ е надникване в истината за неговото изтичане, а актът на познанието като част от огледалната символика се слива с акта на смъртта. Между другото единствената приказка, при това определена като приказка за възрастни, публикувана от Далчев и то през време на неговото следване в Софийския университет (“Вестник на жената”, 1924), разказва за водата и огледалата, в които потъва и изчезва светът. Тази история започва със стандартно начало: “Имало някога град с много улици, с високи къщи от мермер, със златни църкви”. На пристанището на този град спрял “голям черен кораб”, “мачтата му била черна и висока, сякаш сочела небето като гигантски кръст”, а на кораба се разпореждало “едно гърбаво джудже”. Когато слязло на брега, “в ръцете си джуджето държало голямо огледало с позлатена рамка и огледалото блестяло на слънцето като второ слънце”. Когато то влязло в града, “всичко, което срещнело по пътя” си, се отразявало и “влизало в огледалото”.

В тази философска притча прави впечатление веригата от отражения поглъщания. Огледалото поглъща града, но то самото е погълнато от водната стихия. От своя страна, носещото го джудже с брада, която е “като разпенен поток”, е погълнато от разпукалата се под напора на прииждащите води скала. Изтичане, отражение, поглъщане – един безкраен кръговрат.

Не случайно реката на времето е един от средищните символи в поетическите илюстрации на философията на екзистенциализма, предложени от Далчев.

Течението заличава границата между живота и смъртта, която е само едно отплуване. И напълно естествено в “Посред ровината” захвърлянето на счупената китара и любовта като “два трупа” в реката се усеща от читателя като битийна трагедия.

Особено остро болката от загубената невинност и отказаните прости радости в потока на дните се разгръща чрез обединяването на темите за детето и течащата вода. Няма нищо по-тъжно от бледото лице на малкия пленник на дъжда – детето, което “въз стъклото лепнало челце,/ часове като затворник гледа” (“Дъждобранът”), и нищо по-потресно от историята на синеокото момче – невръстен мъдрец, което, оставило своята игра сред тропота на пролетния дъжд, “във здрача слуша/ как расте градинската трева” и започва да говори “с лястовиците, със вечерта,/ със помръкналите кръгозори,/ с бога и света” (“Синеокото момче”).

Самият лирически човек на Далчев изповядва в стихотворението “Вода”: “Аз се боя от всичко, но най-много/ на тоя свят боя се от вода;/ сърцето ми неспирно бий тревога/ като чадър тропотещ под дъжда”. Тези четири стиха носят една от тайните на неговото творчество. Те са ключ за разбирането на символиката на водата в поезията му и за разчитането на философските послания и емоционалните регистри, които носят описанията на дъжда, мъглата и реката. И може би именно поради тази концептуална яснота Далчев се е отказал от стихотворението, съдържащо цитираната строфа. След публикуването му в “Стихотворения” (1928) във всички последвали издания то е изоставено.

В заключение е наложително да се коментира и особената символика на извора в творчеството на Далчев. Според неговата концепция достигането на първоизточника дава успокоение. Това не са мътните талази на реката, отнасящи всичко със себе си, нито игривите води на ручея, крадящи образите на битието, или непрестанният дъжд, обричащ на самотност духа между четирите стени на стаята и зад затворените прозорци. Просто огледалият се след дългия път на битието в неговия извор е познал хармонията.

Източникът (изворът, кладенецът, чешмата) пои мечтите и сънищата. Той е част от приключението на другото съществование и от радостите на излизането извън “битието в себе си”: “[...]След като поприказвах с домакините, прибрах се в стаята, която ми бяха приготвили. Прозорецът бе отворен и в нощната тишина аз особено ясно слушах шуртенето на чешмата. Унасян и стряскан от него, на няколко пъти се събуждах и заспивах пак. И все сънувах, че ходя покрай някоя река, потапям ръце в някое студено планинско поточе, на дъното на което се виждат обрасли със зелен мъх камъни, или пия по корем, от някой извор и гледам как мърдат песъчинките от струята. Чешмата през цялата нощ поеше сънищата ми” (“Чешмата”, фрагмент 225).

Темата за извора се появява и във фрагмента “И на оня свят ще си спомняме” (фрагмент 337), където отново е обвързана с идеята за съглеждането на отвъдната хармония:

Бяхме скитали по пладнешкия пек из голата планина два-три часа, без да турим капка вода в устата, когато открихме изворчето.

То бликаше в една падинка, цялата зелена наоколо, под сянката на две дръвчета. Там заварихме наколеничил един старец. Когато се напихме и си наляхме манерките, седнахме до него и ние. Тази сянка, тази зеленина и това изворче, което ромонеше сред нея, ни държаха като омагьосани. Не ни се тръгваше. Старецът, изглежда, отгатна това:

– Нали е хубаво това място?...

Толкова е хубаво, че и на оня свят ще си спомня човек за него.

Чарът на простите неща. Стихотворенията на Далчев на пръв поглед оставят впечатление за безкраен песимизъм, а картините в поетическия му свят като че ли избягват темата за доброто в човека. С подобни характеристики впрочем дълги години у нас бе определяна и доктрината на екзистенциализма, като че ли никой от критиците на този философски поглед към света не беше чел книгата “Малкият принц” на Екзюпери.

Лирическият герой на Далчев не само обича хората, той иска да ги спаси от безсмислието на живота бит. Затова търси подкрепа за силите на своя дух. В това отношение стихотворението “Молитва” е изключително с трепетната си чистота и същевременно с желанието си за близост до хората.

“Молитва” проправя път към душите, за да ги пречисти. Докато експресионизмът посредством ефекта на шока търси потрес у читателя, крещи и гримасничи, за да извади човека на делника от света на клишето, поезията на Далчев прибягва до провокативното, за да обнови душите. Неговата естетика е своеобразно връщане към естетиката на катарзиса, родена във великата античност на Есхил, Софокъл и Еврипид. Неслучайно духа на своята поезия Далчев извежда от конфликтността на драмата: “За разлика от много стихотворни произведения, които изразяват настроения, почти всяко мое стихотворение почива на един конфликт, представя една малка драма” (“Мисли и впечатления”).

Неговата поезия не разтърсва читателя чрез фрагментиране на света и синкопирана реч; тя го изправя пред парадоксите на битието, като разказва просто и описва обстоятелствено. И в този разказ и интериор основен герой е неотменната смърт. Подробно описана и ясно показана, смъртта вече не е страшна, душите не тръпнат в ужас пред непознатото, те са примирени, но и пречистени. И пред прояснения поглед на прозрелия истината светът на бита започва да разкрива своите малки очарования и се превръща в битие. От “свят в себе си” той става “свят за себе си”, който се самопознава и осмисля.

Така помъдрелият открива простотата на битието. Той си припомня времето, когато “е крепнела невръстната душа,/ играла е със палавия вятър/ и е била сестра на вси неща”. За прозрелия в тайната вече не е страшно откритието, че “годините растат и те затварят,/ и те зазиждат в твойта самота” (“Съдба”). Самото осъзнаване на битийната трагичност е спасение. Погледът дири чара на живота в “Неочаквания дъжд” и “Задните дворове”. Случайното, привидно незначителното, периферното спасяват духа от тежестта на централните и важни въпроси на живота.

Най-светлите творби на Далчев са всъщност стихотворенията, посветени на обикновените житейски неща от простия бит на малкия човек – любовта (“Любов”) и семейството (“Работник”). Това не са нови за творчеството на Далчев поетически тоналности. Просветленият поглед към битието не е продукт на нова философия и смяна на поетическите мерки за света, както твърдят редица изследователи на неговото творчество. Още през 1926 г. Далчев посвещава стихотворението си “Пролетна нощ” на красотата на случайното и на тайнството на мига.

Отказът от логиката на съсредоточената мисъл, която дълбае мъчително въпроса за стойностите на битието, също е път към просветление на духа. В стихотворения, в които на мястото на логиката са се настанили асоциациите, се появяват нови лирически тоналности. В тях играта на мисълта, свободата на духа в периферията на своите зони раждат необичайна, почти сюрреалистична, но в никой случай тъжна картина на света.

Както и “Пролетна нощ” това стихотворение е създадено твърде рано (1925), за да може да се говори, че представя някакво естетическо обновление в творчеството на поета. То е част от цялостната философия на Далчев за света и за човека, която той съхранява до края на живота си.

Поетическото поколение на 40-те години: Александър Вутимски, Александър Геро, Валери Петров
През последните 50 години на ХХ век в българската литература се открояват с ярко присъствие няколко поколения поети. На първо място това са авторите, утвърдили се още през двайсетте години на ХХ в. – Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев, Николай Марангозов, Димитър Пантелеев, Ламар, Дора Габе. Непосредствено след тях идват творци като Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Богомил Райнов, чиито дебютни книги излизат преди края на Втората световна война. Тези поети свързват творчеството си с културната среда на две епохи, драматично разделени от най-трудното за българската литература десетилетие – времето между 1945 и 1955 г. Към същото поколение принадлежат също Иван Пейчев и Блага Димитрова, които издават първите си стихосбирки след войната, а и Александър Вутимски, който умира твърде млад през 1943 г., но става известен на широките читателски кръгове едва през шейсетте години на ХХ в.

Мнозина критици определят като мъртво поле в българската литературна история преломното трудно десетилетие след края на Втората световна война. Основание за това са крайно неприемливите ограничения в сферата на културата. Литературата тогава се разглежда в рамките на господстващата идеология като действена част от общата стратегия за възпитанието на човека в колективистичен дух, като инструмент за приобщаване на индивида към единната и единствена за всички истина за бита и нравствеността. Това ограничава свободата на творците да бъдат искрени, да бъдат съмняващи се, да се уповават на собствения си разум и субективните си чувства, да споделят обикновените си човешки радости, болки и страхове. Рушително-градивният порив на десетилетието изисква от поетите оптимистични песни, жизнеутвърждаващ патос, славослови на строителния устрем към проектирания нов свят. Попаднали в клопката на предписаните чувства, на програмираната неискреност, редица творци, за които висша ценност е вглеждането в себе си и съмнението в абсолютните истини, просто замлъкват (Атанас Далчев) или пък създават творби, които по-късно ще искат да забравят (Никола Фурнаджиев – “Велики дни”, 1950 г.; Елисавета Багряна – “Пет звезди”, 1953 г.).

Показателни и представителни за духа на следвоенното десетилетие са заглавия на поетически книги като “Партизански песни” (Веселин Андреев, 1947), “Ковачница на мира” (Николай Марангозов, 1947), “Поема за винтовката” (Младен Исаев, 1947), “Стихове за петилетката” (Богомил Райнов, 1951), “В строя” (Павел Матев, 1951) и др. Тъкмо в това крайно неподходящо за поетически дебюти време, в което като че ли отново и в най-буквалния си смисъл уместно се вписва формулата на Вапцаров “Не, сега не е за поезия”, все пак полагат началото на своя творчески път поети като Пеньо Пенев, Павел Матев, Георги Джагаров, Иван Радоев, Радой Ралин. В някои от началните поетически изяви на тези творци от днешна гледна точка ясно отзвучават фалшиви нотки, но всъщност именно това поколение направи първите пробиви в равния и досадно хвалебствен тон на десетилетието.

Безспорно най-интересно явление от този период е поезията на Пеньо Пенев. Тя е отдадена на радостната екзалтация от новото, което нахлува в живота на хората, и би трябвало да задоволи охранителите на новоналожените канони. Същевременно обаче тази поезия е толкова по детски искрена, че тревожи естетическите законодатели със своята неподправена и честна пламенност. Случаят Пеньо Пенев по своеобразен начин повтаря случая Вапцаров. Нека припомним, че тъкмо през първото десетилетие след войната творчеството на Вапцаров се оказва недооценено.

В литературната атмосфера на площаден патос и силногласни идеологически клишета се появяват и други стихотворения, които със своята емоционална искреност, лека ирония или интимна изповедност привличат вниманието на читателя. Такива са например множество творби от “Стихове в паласките” на Веселин Ханчев (1954), от “Войнишки тетрадки” на Радой Ралин (1955) и особено от “Пролетно разсъмване” на Иван Радоев (1953). Бдящата критика обаче никак не е ласкателно настроена към подобни волности. Стихосбирката на Иван Радоев например е заклеймена в статия със симптоматичното заглавие “Порочни стихове”, отпечатана във вестник “Литературен фронт” през 1953 г. Още преди това остри критически стрели са пронизали и някои от творбите на Валери Петров, публикувани в сбирката “Стихотворения” (1948).

Прието е да се говори, че поезията излиза от кризата с вълната на т. нар. Априлско поколение, чиито първи стихосбирки са отпечатани през втората половина на петдесетте и началото на шейсетте години на ХХ в. Същевременно основателно се изтъква, че след скандалната стихосбирка на Иван Радоев също и творби като “Птици”, “Пред пролет” и “Гора” на Георги Джагаров, а и отделни стихотворения на Павел Матев допринасят за връщането на стихотворството в сферата на изкуството. Така се оформя едно поколение от поети, които, без да снемат от себе си задължението да следват идеологемата на колективистичната утопия, намират за възможно да бъдат и интимно искрени, и по човешки честни – някои повече, други по-малко. Сред тях са Владимир Башев, Любомир Левчев, Дамян Дамянов, Андрей Германов, Никола Инджов, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Слав Хр. Караславов и др. Показателна за претенциите на времето и за вълненията на поетите от този период е статията на Георги Джагаров “В защита на поезията”, отпечатана в списание “Септември” (1957).

Освен близката до идеологическите клишета тема за съизмерването със строителя на новия свят все по-настойчиво се налага и темата за творчеството. Поетите започват да осъзнават, че за сътворяването на истинска поезия е необходим свободен дух. В търсенето на разкрепостеност редица творци се обръщат към традицията на предишните поетически поколения. Присъствието на Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Веселин Ханчев, Александър Геров, Валери Петров също стимулира този процес. Екзалтацията на публицистичното пеене за “новия живот” и площадната патетика постепенно отстъпват място и на разговорната изповедност. Творците обръщат погледа си към простите неща от живота, но и към философските дълбини на битийните проблеми. Зазвучават редица иронични поетически гласове (Валери Петров, Стефан Цанев, Марко Ганчев, Първан Стефанов и др.), отекват дори язвителни гами (Радой Ралин), дочува се и позабравеният шепот на любовта (Христо Фотев, Недялко Йорданов, Евтим Евтимов, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Екатерина Йосифова и др.), появяват се нотки на скепсис и тъга, които съпровождат навлизането на темата за преходността на битието и смъртта (Александър Геров, Петър Караангов). Като поетическа техника и като виждане за света свое място завоюва парадоксът (Константин Павлов, Николай Кънчев и др.). Хармонията на природата все повече вдъхновява поетите (Иван Цанев, Петър Алипиев). Зазвучава и носталгията по невинните детски години, по чистотата на другото време и другото пространство (Биньо Иванов).

В поезията последователно се налага философското начало чрез темите за смисъла на битието, за смъртта, за отчуждението и самотата (Александър Геров, Блага Димитрова, Иван Цанев). Към това богато оркестрирано и поднесено с модерна поетическа техника тематично разнообразие се присъединяват и идеите за любовта като извисяване, за средищното място на творческия дух в космоса на материалното, за традициите на културната митология, за свободата на човека да бъде верен на своите идеали въпреки бездуховността на заобикалящия го свят.

Любопитно е, че последната тема, проявявайки се най-често чрез поетическия образ на Дон Кихот, вълнува творци от различни поколения. Едно интересно изследване на Петър Велчев например сочи, че интертекстуални препратки към романа на Сервантес за приключенията на доблестния рицар се срещат в творчеството на Христо Радевски, Валери Петров, Първан Стефанов, Иван Давидков, Любомир Левчев, Петър Караангов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Георги Константинов. Този факт е показателен за поетическото търсене на възвишения герой, но същевременно е симптом на неудовлетвореност от бездуховността на света, в който поетите живеят.

С годините неудовлетвореността се очертава все по-отчетливо в стиховете на поетите от “средното” поколение – тя изкристализира например в самоиронията на Марко Ганчев и Първан Стефанов, в ужасяващите видения на Константин Павлов, в парадоксите на Стефан Цанев, в “самосъда” на Любомир Левчев... Но тя намира индивидуални форми на проява и в поезията на следващите ги поети – Миряна Башева, Георги Белев, Марин Георгиев, Георги Константинов, Николай Кънчев, Борис Христов, Иван Методиев, Георги Борисов, Петя Дубарова, Миглена Николчина, Анни Илков и др. Всеки от тях избира свои начини, за да изрази отчуждеността си от света, в който е принуден да живее. Най-интересни са поетическите жестове, напомнящи ситуацията през двайсетте години на ХХ в., когато поетите намират за необходимо и ефикасно да крещят, да гримасничат и да шокират, за да извадят еснафа от комфорта на неговото безметежно и безсмислено битуване. Подчертано запомнящи се са провокативните стихове на Миряна Башева, парадоксалните изповеди за краха на хуманистичните илюзии на Георги Белев, повикът за човечност във “Вечерен тромпет” на Борис Христов, чистата поезия на Петя Дубарова, екзистенциално продължена от самоубийството на поетесата като протестен жест срещу равнодушието на света.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница