Българският фолклор. Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености



страница1/6
Дата29.01.2018
Размер0.79 Mb.
#52123
  1   2   3   4   5   6



БЪЛГАРСКИЯТ ФОЛКЛОР. Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености. Обичайно под фолклор в България се разбира онази част от традицията, свързана с аграрните времена на обществото, която съдържа форми на творчество, които могат да се определят като художествени. Става дума за музика и народно изкуство и най-вече за песента и танца, за словесния фолклор в цялото му многообразие - от приказката до пословицата и поговорката - и за пластичното изкуство, което откриваме най-вече в шевицата, в каменната пластика, в дърворезбата, в изображенията върху хляба и др. В своята цялост това творчество се развива до втората половина на 19 в. и се възприема от българската наука като класически фолклор на българите, които имат специфично място в балканската и европейската духовна традиция. От средата на 19 в. се наблюдава промяна в българския културен модел чрез утвърждаването на автономната художествена култура - литература, музика, театър и др. - който на всички етапи от своя развой съдържа и един постоянен интерес към фолклора. От тогава до днес се пораждат и променят други фолклорни форми, които се свързват в най-общ план с градската традиция в едно общество, което има свой път в модерния свят.

Класическият фолклор на българите съдържа характеристиките на богато развита и жизнена до наши дни културна система. В ареален план тя се развива върху землището на българския етнос, формира се върху едно пространство в Югоизточна Европа, което надхвърля държавните граници на днешна България. Носител на тази култура е и една многобройна диаспора в Южна Русия, в Украйна и Молдова, както и в областта Банат на сегашна Румъния. Дълбока приемственост между класическия фолклор на българите и духовния живот на древните траки, както и сложна трансформация на славянската и прабългарската традиция, осъществена с особена интензивност през 9 в. след приемането на християнството и утвърждаването на славянобългарската писменост. Българския фолклор свързва дълбоко духовния развой на българите с културните традиции на останалите балкански народи, независимо от тяхната религиозна идентичност и самостойна етническа история. Същевременно, в своята вътрешна същност този фолклор показва дълбока взаимовръзка с живота на българския етнос и в неговата конкретност като ежедневие, и като историческа съдба. От тук и двустранната същност на българския фолклор като тип култура. От една страна, той ни се представя като духовен израз на аграрен тип социалност, където основното е претворяването на годишния стопански цикъл и на жизнения цикъл на човека в една културна традиция, чиято основа е фолклорната обредност. От друга страна, в него се всмуква историческото време на българите, чиято интерпретация намира най-внушителен израз в българския героически епос, който е родствен на епоса на сърбите и се съизмерва с такива явления като "Калевала", като руския билинен епос, като епическите корпуси на някои азиатски и кавказки народи. И в единия, и в другия случай в основата на българския фолклор стои една митология, която се проявява и във вярването за вампири и таласъми, и в пленителните образи на самодивите и змейовете, и в зловещите митологизации на болестите, и в митологични по своята същност сюжети като "Момък надбягва слънцето", "Мома надгрява слънцето" и т. н.

Българската календарна и семейна обредност заедно с всичко друго съдържа един основен мотив - брачната тема и един основен персонаж - тези, на които предстои брак. Забележително е, че зимната обредност извежда на преден план обредните дружини на неженените момци, които на 24 декември (6 януари) след полунощ започват своя обреден път от дом в дом, образувайки чети, наречени коледари или сурвакари, които пеят цикъл венчални песни със сложно митично съдържание. Техен аналог са пролетните момински обреди и най-вече т. нар. лазарки - момински обредни групи със свой репертоар, наситен с трагични мотиви. В този контекст богата е българската маскарадна обредност, която изключва карнавала в неговия западноевропейски вариант. Дълбока ритуализация на взаимодействието между половете откриваме и в такива древни форми на общ труд като седенките и тлаките, в жетвата или в пищните празнични хороводи, особено ярки в дните, означени като Великден и Гергьовден. Що се отнася до жизнения цикъл на човека, тук основното е една обредност, свързана с раждането на човека, разгърната сватбена празничност, обединена от фигурата на невястата и сложна погребална обредност, която продуцира и по-нататъшното развитие на култа към мъртвите.

Върнем ли се към българския епос, ще трябва да обърнем внимание на образа на юнака, най-често Крали Марко, с неговата исполинска сила и на специфичната рефлексия към турското нашествие на Балканите през 14 в., което поражда и баладичните образи на последния цар, най-често Иван Шишман, на мъчениците за вярата, по правило девойки, на развиващата се съпротива в лицето на българските хайдути.

Музикалният израз на тази културна система има своите регионални и общи характеристики. Ние разпознаваме родопската и тракийската песен, шопската песен, македонската песен и т. н. и заедно с това - българския песенен двуглас, феномена на неравноделните тактове и т. н.

Що се отнася до разказвателното изкуство, българската приказка съдържа наред с интереса към вълшебното и една богата битова сюжетика, противопоставяща богатия и бедния, хитрия и глупавия и наситена с неподправен и първичен хумор. Основният хумористичен герой в българската традиция е Хитър Петър, който е в специфично съперничество с познатия в един много широк евразийски ареал Настрадин Ходжа. Българинът има усет за легендарното, свързано най-често със старозаветна образност и притежава живо чувство за историческото предание, съхранено в топонимията. Границата на историческата памет на българина във фолклора е 14 в. - падането под турско робство и заедно с това отвъд тази граница идват митични представи за водни бикове, заровени съкровища и пр., които отново напомнят за далечните основи на българската фолклорна култура.



Тази култура кореспондира без особени противоречия с православното християнство. Българите имат свой религиозен епос, където основните персонажи са Господ, Богородица, Св. Георги, Св. Петър и Св. Димитър. В прозаични текстове се откроява българският светец Св. Иван Рилски. У българите, приели исляма, намираме едно криптохристиянство и заедно с това съхранена свежест на автентичната българска фолклорна традиция с промени в именната система и в структурата на самата обредност.
СПЕЦИФИКА НА ФОЛКЛОРНАТА КУЛТУРА. Фолклорната култура характеристиките:

  1. Функционирането на фолклорната система е свързано с обредната и културната дейност на социума и със социализацията на личността (преминаването й от един статус в друг - например от обществото на девойките в обществото на съпругите, майките).

  2. Фолклорната система съпътства всички прояви в социума и на социума, т. е. на отделния индивид пред обществото и на целия колекив, ако събитието е с по-голяма важност.

  3. Всеки индивид усвоява цялото културно наследство (материално и духовно), съобразно със своята полова, възрастова и производителна дейност. Това усвояване има два аспекта: първият, когато индивидът пряко участва в културната изява - в детските игри, песни, участие в ритуали и празници. Така постепенно, преминавайки през всички възрасти, той усвоява фолклорната традиция, която е типична за неговия статус (дете, момък/мома, баща/майка, дядо/баба). Вторият аспект в усвояването на фолклора е присъствието на културните изяви - една жена не може да участва в коледуването, но тя е свидетел от най-ранна възраст на обичая и е чувала всички песни всяка година, познава техния текст и мелодика, знае реда на посрещането на коледарите и на изпращането и т.н. Същото се отнася до всяка категория, група хора от патриархалното общество.

  4. Разпределението на изпълнителските функции във фолклорния колектив става според природните дадености на личността или от социалното й място в социума. Така например водач на коледарската дружина трябва да е човек с добра памет, общителен, с дар слово, добър организатор и пр.; изпълнителката на обичая Пеперуда трябва да е малко момиче, сираче; участниците в Лазаровден, изпълняващи лазарските песни - моми и т.н.

  5. Нормативността е система за изпълнителско обучение и създаване на нови текстове. Целият творчески процес - от възникването на текста до неговото мултиплициране пред социума, протича в нормативните рамки на съществуващата традиция. Новаторските текстове или тези от друга културна традиция (етнически или социално чужда) обикновено не са приети в патриархалното общество, чието съзнание няма механизмите “да помни” подобен тип текстове, те могат да просъществуват единствено ако бъдат трансформирани, “преведени” в познатата поетическа норма на колектива.

  6. Текстовите форми имат периодичен или перманентен характер. Ако в живота на съвременника един филм, една театрална постановка може да не се повтори, то за фолклорния човек “спектакълът” се повтаря всяка година, ежегодно той преживява Коледа, Лазаровден, Гергьовден, Възкресение и т.н. При това в почти непроменими срокове (ако се изключат подвижните църковни празници, които се колебаят в определени времеви граници и инцидентните ритуали). Така появяването на текстовите форми следва календарния обреден цикъл и присъства като един годишен макроритъм в живота на патриархалния човек.

Перманентните текстови форми на фолклора пък обикновено възникват и битуват във всекидневието - пословици и поговорки, псувни, вицове, приказки и пр.

  1. Фолклорът се използва от всички членове на колектива в няколко форми - индивидуално, от малък колектив или в комбинация от двете. Аудиторията на фолклорните прояви може да липсва (при магически действия, самотни занятия или липса на слушатели - овчарска песен, заклинание, проклятие и пр.), да се състои от един човек или повече хора.

  2. Фолклорът притежава особена институционалност - При фолклора формите на трудова и социална дейност се явяват институции за функциониране на художествената култура. Това означава, че патриархалната задруга е и институцията, чрез която функционира фолклорът. Следователно липсват всички онези структури, които в съвременното общество се занимават с културата - съюзи, министерства, читалища, студиа, театри и пр.

  3. Комуникацията във фолклорната култура (особено в духовната сфера) се съхранява и предава единствено чрез човека, чрез неговите движения, глас, мимика и пр. Във връзка с това всички старинни записи имат очевидна липса на информация – от тях е останал само текстът, публикуван в сборници и периодични издания. Съвременните технически средства дават възможност за цялостното предаване на информацията.

  4. Фолклорната култура е основана на принципа на повторението. Той обхваща всичките й нива - от обредната макрорамка, повтаряща се ежегодно, до повторение на ниво фонема. Между тези две крайни точки могат да се подредят повтарящи се текстове (в един и друг празник), повтарящи се мотиви, сюжети, текстови цялости, диалози, песни и пр.

ФОЛКЛОРЪТ КАТО СИСТЕМА. Фолклора днес на практика не съществува. Това се отнася особено за обредния цикъл, свързан с аграрната дейност. Останали са ограничено число празници, съотнесени към професионални или обществени аспекти на съвременния бит, които се честват със съвременна символика и обредност. Такива са например Гергьовден - ден на пастирите и на българската армия, св. Никола - на моряците и на банкерите, Великден и Коледа (които са предимно семейни празници), Трифоновден - на лозарите и пр. Към тях в ново време се добавят и празници от други културни системи - Първи май - ден на труда, Осми март - ден на жената, св. Валентин (на Трифонов ден), 8 декември - ден на студентите и пр. Тази външна за обредната система интервенция всъщност не засяга фолклорната култура, а само я дублира, както е например с празниците св. Трифон и св. Валентин. В определен социум те могат да се празнуват поотделно или заедно, като всеки индивид или фамилия изберат своя вариант.

Съществуващите днес елементи на фолклорната култура не функционират като система, а само като фрагменти4 в официалната или профанна култура. Активни от фолклорните жанрове са предимно паремиологическите, вицът, детският фолклор и свързаните с детското развитие жанрове (приказките например битуват и в устен, и в писмен вид). Жанровете, засягащи митологията, ритуала и историята, епизодично присъстват в съвремието, предимно като обяснения, свързани с туризма и др. подобни. Всичко останало е част от изпълнителската (самодейна и професионална) изява на колектива и личността.
РИТУАЛНИ ОСНОВИ НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР. Българските фолклорни текстове са неразривно свързани с ритуалната система на патриархалната култура и с ежедневния живот на колектива (архаичен или съвременен). Най-често те изграждат неофициалната, неортодоксалната част в по-късните етапи (средновековие, възраждане, съвременност) на културата, свързана с устното творчество (и само отчасти с празничната система на православието). Всъщност ритуалната макрорамката на днешния фолклор е зададена от християнството, а конкретната словесна изява спазва древната устна традиция. По тази причина във фолклора християнските и библейските персонажи имат нов облик, макар някои от тях да запазват качества, характерни за ортодоксалното християнство (св. Георги - победител над змея, Богородица - майка на Христос, св. Никола - защитник на мореплавателите и др.). От друга страна обаче, тези персонажи функционират като пантеистични божества. Те имат собствена сфера на действие, придобиват елементи и характеристики на своите митологични предшественици, замествайки ги изцяло както в ритуала, така и в словесната му изява. За изпълнителя и неговата аудитория конкретният образ на медиатора (респ. закрилника) не е от съществено значение, важното е той да е достатъчно влиятелен (пред Бога. природата или "силата"), че да осигури благоденствието на социума. В противен случай той губи своя авторитет или е бил наказван. За българската традиция обаче е по-характерно търсенето на собствена вина: тайни прегрешения, неизпълнение на ритуала по правилата, намеса на странични сили и пр. Това е още по-странно поради факта, че медиаторите-закрилници (обикновено това се светците) са безкрайно приземени и битовизиани (например текстовете за св. Трифон, за делбите и споровете на светците).

Празничната система обаче не структурира цялото словесно творчество, защото то не се отнася винаги към ритуалната сфера (паремеологията, детският фолклор, наративните жанрове обикновено не са свързани с обредното действие), затова най-същественият проблем за българската фолклористика, изучаваща словесната страна на фолклорните текстове, е проблемът за жанровата диференциация на типовете текстове.

ФОЛКЛОРНИ ЖАНРОВЕ

Музически текст: митически песни, исторически песни, епически (юнашки) песнии, обредни/религиозни песни, трудови песни, приспивни песни, любовни песни, детски песни, залъгалки;

Наративни текстове: предания, легенди, вълшебни приказки, битови приказки и приказки за животни, анекдот/ виц;

Паремиологически текст: клетви, наричания, благословии, заклинания/ баяния, псувни, пословици и поговорки, гатанки, скоропоговорки, броилки.

По отношение на обединяването на анекдота и вица в едно (въпреки синонимичната им употреба в практиката) тук става дума за два исторически различни етапа на явлението. Анекдотът е по-ранната форма на вица (с постепенното диференциране на приказката, например, от текстовете за Хитър Петър и Настрадин Ходжа). Следователно жанрът се представя от две форми – по-стара и по-съвременна, но и двете имат представителни текстове във фолклорния фонд.
ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ФОЛКЛОРНИЯ ТЕКСТ

1. Колективност. Под това понятие се разбира както начина на създаване на текста, така и формата на неговото съществуване. Разбира се колективът никога не “сяда да твори” - тази дейност винаги е приоритет на чувствителна и артистична личност (песнотворец, разказвач), но веднъж възникнал, текстът се приема от колектива като свой и влиза в традиционния фонд, изпълняван и от други субекти и следващи поколения. Очевидно е, че в този процес липсва както съзнанието за творческия акт, така и за авторовата принадлежност (всеки може да го изпълнява, ако е част от традицията). Следователно колективността на одобрението и изпълнението е механизъм, присъщ на фолклорния текст и изразява спецификата на традиционната култура.

2.Анонимност. В нито една фолклорна система не се пазят данни за автора на конкретен текст. Това не интересува човека от патриархалното общество. За него е важно самото слово и неговото отношение към традицията и ритуала: ако не противоречи на първата и изразява надеждите, които са основание за ритуала, текстът се приема и употребява. От друга страна това мислене възприема словото като създадено в друга (мистическа, божествена) сфера (подобно на античните и средновековни концепции) и следователно човекът не е автор, а само транслатор на божествените думи. Като такъв междинен пункт той не заслужава да бъде запомнян, споменаван, отбелязван. По тези причини фолклорната култура може да се нарече принципно анонимна.

3.Традиционност (нормативност). За да бъде възприет един текст от социума, той трябва да е в синхрон със съществуващата традиция, да е създаден според нормативността и изискванията й. Тези изисквания са свързани обикновено с формалните особености на текста: жанр, структура, изразни средства, мелодика, стихосложение и пр. Жанрът обаче от своя страна е свързан с изборност на сюжет, с мелодиката и стихосложението, с тематиката и т.н. Следователно изискванията са толкова сложни, че външен текст или автор трудно би могъл да ги изпълни и следователно също така трудно може да бъде допуснат в конкретната фолклорна традиция.

4.Устност. Това е основен белег за фолклорния текст. Устността - свързаните с нея други особености (повторителност, вариативност, синкретичност и пр.) дават достатъчно възможности за разграничаване на фолклорния текст.

5. Вариативност. Един от най-важните признаци, по които текстът може да бъде определен като фолклорен, е вариативността. Ако липсват варианти на конкретна словесна форма, може да се смята, че тя не принадлежи към фолклора, че няма традиция, която да я използва. Вариантът на фолклорния текст е коренно различен от феномените на преписа и редакцията (в културата на средновековието и на новото време), където е налице стремеж или да се спази точно оригинала (препис), или той умишлено да се трансформира в нещо друго (редакция). И двата стремежа са чужди на фолклорния вариант, който несъзнателно изменя текста в стремежа си да го запази.

Може да се каже, че вариативността е един от най-важните аспекти на фолклорния текст. Привидно някои от паремиологическите жанрове опровергават този постулат чрез самата си природа – бидейки устойчиви и непроменливи формули, но те пак имат своите регионални или национални варианти и отговарят на останалите специфични характеристики на фолклора.

6. Синкретизъм. И тази особеност е свързана с устността на текста, т.е. с неговото битуване тук и сега, което не може да бъде реализирано иначе. Синкретизмът е свързан с всички аспекти на изпълнението (интонация, мимика, жест и пр.), но и с присъствието на различни изкуства при словесното изпълнение. То може да бъде съпроводено от музика и танц, т.е. да представя комплекс от изкуства. По тази си характеристика фолклорът се доближава до съвременните сценични изкуства, чиято изява също е устна, “тук и сега”, но те не са свързани нито с ритуал, нито с импулсивното и безсъзнателно творчество на колектива. Изпълнителите им са професионализирани и не участват синтетично в бита на обществото.

Тези няколко характеристики в своята съвкупност достатъчно ясно диференцират фолклорния текст от книжовния и литературния, като едновременно с това доказват, че съпоставките помежду им са възможни, но еднакъв подход към фолклор, книжнина и литература е невъзможен, особено ако става въпрос за тяхната специфика.
Под фолклор се разбира цялото знание и битът, които имат даден народ, предавани по устен път, т.е. нар. песни, предания, обичаи, ритуални практики. Т.е. под фолклор се схваща знанието на народа за самия себе си и за света.

А) АНОНИМНО – с анонимен автор.Фолклорното изкуство е продукт на колективният народен гений и за разлика от авторското изкуство,не можем да посочим персонално един единствен индивид като създател;

Б) МАСОВО-фолклорното изкуство предполага възможно най-широк периметър от изпълнители и възприематели.То не е нито словестно,нито полово,нито регионално ограничено;

В) ВАРИАТИВНО (изменяемо)-фолклорната творба никога не е с постоянен,веднъж за винаги утвърден текст.Тази творба се появява в безброй варианти ,колкото са и нейните изпълнители.Всеки фолклорен изпълнител запазва основната специфика на творбата,но се чуства напълно свободен да я промени в детайлите й ,без да нарушава цялостта на основната идея.Проените стават в зависимост от субективни естетически предпочитания на изпълнителя и в този смисъл фолклорното произведение е вариативно;

Г ) ВЕРБАЛНО-за разлика от художествената литература,фолклорната творба не познава печатната форма на разпространение.Тя се предава по устен(вербален) път от човек на човек, от генерация на генерация.При словестното й разпространяване естествено се наблюдават и промени.Самите изменения могат да дадат ценна информация за промените в ирогледа на даден народ през времето;

Д) ДИАЛЕКТНО- фолклорната творба винаги носи спецификата на местния говор ,чиито представител е нейният изпълнител.


Всъщност може би най-същественото във взаимоотношенията между фолклора и литературата са моделите и механизмите на трансформация от едната културна система към другата и обратно. Точно в аспекта на историческата поетика изследването на двете словесни култури и техните взаимодействия може да бъде продуктивно. Тук обаче трябва да се добави и третият аспект на словесността

ОБРЕДНИ ПЕСНИ

Обред. Обредът е система от действия, която се извършва в точно определено време и пространство от определени лица или колективи, с цел приобщаване на индивида към колективната норма и облекчаване на отношението човек – природа.

Обредни песни. Обредните песни се делят на календарни и семейни. Календарните песни се подразделят на пролетно-летни и есенно-зимни. В пролетната обредност приоритетно участие има жената. А зимната обредност е с изключителното участие на мъжа. Така пролетно-зимния цикъл оформя идеята (древномитологичната) за космическата сватба (брак между Земята и Небето), респективно между мъжа и жената.

Семейната обредност се разделя на три под дяла: песни свързани с раждането и кръщаването, песни за сватбата, песни свързани със смъртта (тъжачки или оплаквачки).

Коледни песни. Коледните песни са кратки в осем сричен размер, поетични и имат своя особена ритмичност. Имат величален характер. Те завършват с благопожелание.

Песните се делят на два вида: песни, които се пеят на пътя и песни, които се пеят в къщата. Целият този цикъл започва с благословия (или коледната слава). Благословията се казва от един човек (станиника). След благословията коледарите си тръгват.

Освен станиник и коледарите в групата има тробар (магаре). Той събира подаръците в своята торба. Коледуването се извършва от изток на запад. Тази обиколка символизира изгрева и залеза на слънцето. Кравая също се върти от изток на запад.

В коледните песни можем да открием езически и християнски елементи: „Божа майка добива млада Бога”, „Чудно дръвце на млада Бога”, „Станиник посреща самси Господ, Божа майка и Светии”, „Самси Господ и Светии орат край Черно море”.

Песни с мотиви на борба. „Добър юнак убива люта змейна по Коледа”, „Свети Георги освобождава три синджира самодивски”. Мотива за Свети Георги. Хвалба на домакина.

Любовни песни. Българина в любовта е краен идеалист. Българката в любовна песен е открита като съвършена жена притежаваща трудолюбие и почтеност. В песента „Мощни ми са мили” се подчертават тези качества на българската мома. Красотата на девойката се изтъква чрез сравнения, които включват образи от растителния и изоморния свят. В българските любовни песни любовта се чувства като най-хубавото чувство и го превръща в творец. Но случайно песента на „Момите клисурнянки” пеят така хубаво, че от техните гласове се вълнува и Варвара („Вятър вее, Варвар се люлее”). Любовта в българските любовни песни е любов, която се води в гроба. Най-странното е, когато двамата се влюбят и не се вземат, заради намесата на възрастен персонаж.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница