Българският фолклор. Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености

1. Магическо слово.

2. Магическо действие.

(Сурвакането – Налагане с дрян = за да се прехвърли силата и еластичността върху човека).

Според целите си пък магията бива апотропейна (предпазваща, превантивна); мултиплицираща (умножаваща). Предпазващата и умножаващата магия на слово и на действие е залегнала в основата на всички фолклорни обреди и песните, които ги спътстват. Най общо песните спътстващи различни обреди се делят на два големи цикъла:

1. Календарно-обредни песни.

2. Семейно-обредни песни.
Календарно- обредни песни. Те отразяват народните вярвания, че с помощта на магическо слово песента може да повлияе върху природата и съдбата за здраве на семейството и на стоката, за умножаване на богатството, за богата реколта и късмет. Календарно-обредните песни са изключително много наброй и се делят на четири големи цикъла.

1. Зимни календарно-обредни песни. – Те са свързани с подготовката и честването на големия празник Коледа, както и с отбелязването на празниците на много светци. А тези празници са много през зимата, защото през периода стопанската дейност е силно ограничена и човек има повече време за игри и веселие у дома. Хронологически песните от тази група обхващат времето след Димитровден до Тодоровден. В този цикъл най-тържествено се отбелязват Бъдни вечер и Коледа – 24,25 декември. По произход празникът Коледа има много стари корени, които са далеч преди утвърждаването на християнството. Хилядолетия преди новата ера хората са отбелязвали 24-ти декември като прагов празник т.е. като преход от един темпорален цикъл към друг. Човекът, които е бил силно зависим от продължителността на слънчевото греене е забелязал, че от 25-ти декември светлата част на денонощието започва бавно да нараства и денят се увеличава за сметка на нощта чак до 24-ти юни. Като преход от един период към друг 25-ти декември е бил отбелязван изключително тържествено с пищни трапези и угощения, защото фолклорният човек в древността е свързвал денят на зимното слънцестоене с надеждата за нов живот, повече светлина и топлина. Тези езически пищни тържества в хилядолетията преди християнството са се наричали Календи – дума, чиито корен е в старата латинска форма calendae, която буквално означава първи ден. От тук и името на празника Коледа като не можала да заличи Календите от живота на хората, църквата просто обявила този ден за рождество на Иисус Христос т.е. бил извършен процес на християнизация на един много по древен паганистичен (езически) празник. Песните, които се изпълняват на Бъдни вечер и Коледа имат церемониално-тържествен характер. Изпълнителите са само от мъжки пол, млади мъже и ергени. Те се движат на дружини предвождани от така наречения ‘’цар’’, чиято задача е седмици преди празника да събира групата за да се припомни целия репертоар. Към коледарската дружина обикновенно се включва и едно 5-6 годишно момченце, което се нарича ‘’трохобер’’. Текстовете на песните имат пожелателен характер – нарича се за здраве, богатство, любов и късмет като се наблюдава интересна езикова особеност всичко, което се пожелава за бъдещия цикъл се изрича в минало време. Това е рефлекс на вярата в магическата сила на словото: ако пожелаваното за в бъдеще се изговори като вече станал реален факт, фолклорният човек вярва, че то непременно ще се случи. Коледарите отправят благопожелания към всеки от членовете на дома, но най-тържествени са те към така наречения ‘’станенин’’/ ‘’станеник’’(домакин, корена е ‘’стан’’). Обикновено краят на песента с благопожеланията към него се изпълнява във формата на речитатив и се нарича ‘’слава’’. След изпълнението коледарската дружина е обилно дарявана, като сред даровете е задължително да присъстват два елемента:

1. Хлябът ‘’кравай’’. – кръгът символизира безкрая, вечната повтаряемост на кръговрата на живота.

2. Семчести плодове. – Мъжката оплодителна семенна течност. Зимните празници = мъжко начало, мъжка сила.

а/ възхвала на дорбия стопанин, успял да пренесе от полето всичко, което е родила земята до своя дом;

б/ радост от пълните хамбари и зимници, в чието изобилие човек съзира надежда, че той и близките му ще преживеят през зимата;

в/ благодарност към земята за щедрите й плодове и молба към нея да запази плодовитостта си и за следващата година.

1. Песни при раждане и ранно детство. – Такива произведения се изпълняват в домашна обстановка и отразяват човешката радост от появата на нов живот. Основната им задача е като използват магическата мощ на словото да предпазят малкия човек от намесата на всякакви вредителни сили и злокобни сътресения на съдбата. По характер са бодри и пожелателни. На момиче се пожелава хубост, на момче – юначество, а на майката сили за да може да отгледа рожбата си. Като цяло в тях доминира ведрата емоционална гама тъй като новия живот винаги е свързан с оптимистичен поглед към бъдещето. Само една единствена песен от тази група се отличава с по драматично съдържание – това е песента за бездетна Петкана. Нейни варианти са познати във всички краища населявани от българско население. Нейният неочаквано щастлив финал подхранва надеждата, че всяка жена би могла да бъде някога майка.

2. Песни при встъпване в брак. – От трите групи семейно обредни песни тези са и количествено най-многобройни и най разнообразни по съдържание и интонация. Това е обяснимо като се има предвид, че в патриархалното общество сватбата е дълга церемония (от 3 дни до седмица), а освен това е предшествана от много и различни предсватбени ритуали. Разнообразието в съдържанието пък е резултат от факта, че с постъпването на нов член в семейството се засягат разнообразни интереси и то на много хора – икономически, юридически, психологически, битови и т.н. Делят се на предсватбени, същински сватбени и следсватбени.

а/предсватбените песни се наричат още ‘’плетене на невеста’’. Те имат подчертано тъжен характер. Изпълняват се от дружките на бъдещата булка, от майка й или от самата нея. Най-популярната песен от тази подгрупа е ‘’Ела се вие превива, мома се с рода прощава’’. Извор на тъгата в съдържанието на тези песни са:

а1/ мъката от раздялата с най-близките хора;

а2/ болката на момичето, че се разделя с безгрижните дни и губи сигурността и закрилата, на които може да разчита в бащиния дом;

а3/ страхът от неизвестността, че не познава порядките в новата къща, както и характера на хората, с които се сродява.

б/ песни спътстващи същинската сватба – те са най-много и имат по различно настроение. Тържествени, дори церемониални са по звучене. Водещ мотив в съдържанието им е радостта от увеличаването на дома с нов член. Централен образ е невестата, а младоженецът почти не се споменава. Традиционно в творбите се изтъкват няколко качества на невястата: красота, която винаги се оценява като повод за гордост, благ характер и трудолюбие. Всъщност споменатите три достойнства се осмислят от фолклорния човек като гаранция за бъдещото семейно добруване. В поетиката на сватбените песни се срещат няколко устойчиви сравнения. Булката се сравнява със слънце, защото хубостта й радва очите и топли сърцата или с гълъбица за да се подчертае благият й характер и желанието й да се разбира с всички. В някои от по старите сватбени песни се срещат още два интересни мотива: или за открадването на булката или за нейното откупуване. Тези мотиви са свидетелство, че съответната песен е по-архаична и носи памет за онези далечни времена, когато бракът е бил резултат на икономическа сделка.

в/следсватбени песни – Те са малко, но много весели и разработват мотива за пиене на блага ракия.

1. Песни при смърт – Наричат се тъжачки, а самите жени, които ги изпълняват се наричат оплаквачки. Пеят се при смърт или помен. Тъжният им характер е определен от самото събитие, но тези творби нямат постоянен текст – съдържанието им се импровизира в зависимост от качествата на покойника и начина по който е протекъл живота му. Споменават се само положителни неща – какъв родител и стопанин е бил, колко грижовно се е отнасял към близките си, как е успял да увеличи имота си. Тези песни са слабомелодични. Изпълнението им напомня речитатив. И много важни са ритъмът и драматичните жестове, които спътстват изпълнението. Само за тези творби можем да кажем, че изпълнителките им са донякъде ‘’професионалистки’’. Това са обикновено бедни, възрастни жени от селото, които не разчитат на друго препитание, освен да ходят по домове, в които има покойник. Често те дори не са познавали приживе умрелия, а научават за качествата му от близките му.

Българската фолклористика от времето на братя Миладинови ги определя като “църковни” и по тази причина след 1944 г. този дял на фолклора не е разглеждан самостоятелно, а само в системата на обредните песни. Названието “църковни” не е достатъчно точно, защото християнската църква няма пряко отношение към тези текстове, но пък и другото близко наименование - “християнски”, не отговаря в пълна степен на спецификата на жанра. От друга страна и определението “религиозни” надхвърля границите на християнското и го съвместява с езическото и за споменатите текстове е най-адекватно, защото в случая става въпрос за християнски култови лица, за текстове, посветени на тях и изпълнявани на техния празник, но заедно с това присъстват и езически представи. Религиозното обхваща много по-обширна област, отколкото християнското. Макар че в определен смисъл религиозни да са и обредните, и митическите, и текстове от други жанрове, те не посочват определен митологически персонаж и време на почитане в календара, както това става с християнските персонажи. По тази причина определението “религиозни” не може да не бъде диференциален признак в случая. Важно е също така, че християнството е жива и съпътстваща фолклорната празничност религия.

Религиозните песни могат да се класифицират по типа персонаж, който е в ролята на основен (напр. песни за: св. Георги, за св. Никола, за св. Богородица и пр.) или по празника, на който се изпълняват (Коледа, Лазаровден, Димитровден и т.н.). Във фолклорната култура липсва ограничение по отношение на съдържанието и основните персонажи. Така песни, посветени на св. Илия, св. Богородица, св. Димитър и др., могат да се изпълняват не само на техния празник, но и на други празници, а и по други поводи. В този смисъл фолклорната култура представлява система от поливалентни елементи, всеки от които може да се включва в различни ситуативни схеми (ритуални или не) в зависимост от избора на изпълнителя или социума, за разлика от ортодоксалната култова култура, която е строго регламентирана и канонична. Тази “универсализация” на фолклорния текст идва от това, че по-голямата част от устните текстове имат една изявена тема – осигуряването на плодородие и благополучие, а всеки един от тях се мисли като словесна магия. Затова е принципно едно и също дали в песента става дума за св. Георги, св. Илия или някой друг, по-важно е, че тя е пожелание за благоденствие, което трябва да присъства в конкретната ситуация. Когато участват в честването на конкретен празник, религиозните песни изпълняват обикновено ритуална функция – т. е. влизат в състава на обредния фолклор.
ИСТОРИЧЕСКИ ПЕСНИ. Историческите песни са устни музически текстове, в които присъстват исторически събития, факти или личности. Те са смисъла на конкретния текст – да се разкаже за забележителната личност, за събитието или да се отрази някакъв факт – появата на кърджалиите, хайдутите и др.

Няма съществена разлика (нито формални признаци), която да диференцира историческите песни от хайдушките, макар в българската фолклористика по традиция те да се разграничават в два класа – исторически и хайдушки. По принцип обаче е все едно дали текстът говори за цар Асен или за Чавдар войвода, за набезите на кърджалиите или за Руско-турската война и т.н. И в двата случая текстът включва като свой персонаж историческо лице или събитие, което се изобразява чрез поетиката на фолклорната песен.

Историческите песни обикновено не функционират като част от обредния фолклор. Те могат да се разделят условно на два класа:

- за исторически лица;

- за исторически събития;

Историческата достоверност в тези текстове е твърде условна. Тя е в рамките на фолклорната поетика, която се стреми да подчини единичното на общото, да опише нещата с трафаретни изразни средства. По тази причина качествата и чертите на персонажите в известна степен са типизирани. В същото време фолклорният текст запазва ясен спомена за събитието, личността, явлението. “Кърджалийското време”, татарските нашествия, смъртта на видни личности, хайдушкото движение и пр. са вярно пресъздадени откъм тяхната драматична (а по-често и трагична) страна. Историческото е облечено в познат сюжет или конфликт, но фолклорният автор се стреми да запази връзката му с действително случилото се чрез имена, топоси, факти и пр.

Историческите песни са в едно функционално ниво с преданията, но обикновено по-подробно разказват за събитията (със специфични средства).

Историческите песни и преданията са насочени към народностното, националното (като пространство, история, духовна същност и т. н.). Те се занимават с проблема за националния “аз”, неговото ставане, неговата екзистенция, неговото бъдеще.

Любовните песни са сравнително кратки в по отношение на повечето необредни текстове. Те се изпълняват по време на общи занимания на младежите – седянки, празници, работа, трапеза. Обикновено те нямат ритуална функция, т. е. не присъстват в обредната система.

Предбрачният период е най-емоционалният период в живота на патриархалния човек. Само тогава той може да говори или пее за чувствата си, да описва красотата на любимата или мъжествеността на любимия. Тогава той може да моли за внимание и да „задява” противния пол. Да отправя скрити сексуални послания и да очаква обещания. Потисканата от патриархалния морал сексуалност е допусната в много скрити форми (обикновено в желание „да се види” лицето, очите, снагата – срвн. тук песента Карамфило, малка моме).

Характерно е показването на психологическото състояние на влюбения, който (мъж или жена) се описва като жертва на чара на любимия човек. Той е в неравновесно състояние (тъжен, изгорен, изпепелен, сам и пр.) и изтъква за причина безразличието на обожаваното лице.

1. Приказната проза има разгърнат сюжет от сложна верига от действия, докато неприказната е не само по кратка, но се ограничава само в кратка верига от една-две случки. В приказната проза има устойчив текст и композиция докато при неприказната формата е по свободна и са налице повече.

Приказна проза. Към нея се отнасят приказни сюжетни текстове, които са в прозаична реч, разказват се както за поука така и за забавление и имат висока обществена разлика от литературната приказка. Тя се разказва от възрастен за възрастни и ако случайно сред аудиторията все пак има слушащи деца приказната творба не е специално адресирана към тях. Чрез фолклорната приказка възрастните обменят познание за света с други възрастни, като при това всички безрезервно вярват на разказаното, дори когато сюжетът изобилства от фантазни образи и картини. Фолклорният човек е абсолютно сигурен в истинността на приказния разказ и вярва, че и най-чудодейните случки някога, някъде, с някого са се случили, а следователно могат да се случат с него. Социалната функция на приказките се определя от спецификата от самото им изпълнение. Ако песента например може да се пее от сам човек, заради самия него, то приказката винаги предполага да е налице аудитория от слушател или слушатели. Нещо повече – приказният разказ винаги предизвиква активно-оценъчно отношение към случките и героите в него. Според тематиката си приказките биват три основни вида: за животни, битови и вълшебни. Близки до приказката, но по кратки са и още два жанра: баснята и анекдотът.