Българският фолклор. Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености



страница4/6
Дата29.01.2018
Размер0.79 Mb.
#52123
1   2   3   4   5   6

1. Приказки за животни (зооприказки). Според някои фолклористи от трите вида тези са най-старите, защото са свързани с ловните авантюри на човека, който осигурява прехраната си. Твърдението обаче е твърде спорно, защото други изследователи смятат, че по архаични са битовите приказки. Във всички случаи обаче зооприказките имат много древен генезис и това се доказва от факта, че в съдържанието им има много солидни следи от най древното анимистично (анима – душа. Всичко около нас има душа.) и антропоморфично (антропос – човек, морфос – част. Придаваме човешки качества и способности на нещо нечовешко. Частично човекоуподобяване – на обект, който не е човек отчасти му се приписват човешки качества и способности) мислене на човек. Генезисът на приказките за животни отвежда към най древните тотемни митове. Тотем – животно, което първобитния човек възприема като родоначалник на племето, убеден е, че от него зависи добруването на племенната общност, принася жертви и се отнася с него като с табу. За тотем първобитните племена са избирали животни, които трудно се поддават на ловуване. С бързината, силата и хитростта си такова животни не могат да бъдат хванати от човека. Страхът си от тях ловецът превръщал в респект и започнал да ги обожествява. Възприемал ги като могъщи и в наивните си представи. Нещо повече, първобитните хора надарявали тотема с жертви за да бъде тотема задоволен. За да носи беди или благополучие на племето. Точно от антропоморфизирането (от човекоуподобяването) на тотема се зародили и първите сюжети на зооприказките. Сюжетът обикновено е прост или за стъпки на отделни животни или за взаимоотношенията с хората от фолклора на всеки народ най често зооперсонажи са животните характерни за климатичните особености на земите населявани от съответния етнос. За българския фолклор най популярни герои са заек, вълк, мечка, мишка, врабче, коз, чучулига. Важно е да се знае, че тези персонажи винаги са носители на устойчиви характеристики и то качества присъщи само на човек. В този смисъл зоогероите в приказката за животни за маски, зад които виждаме олицетворени човешки характери. Мечката олицетворява тромавия и глупав човек, лисицата – хитреца, заекът – страхливеца. Тези характерологични черти винаги са типични и много рядко героите са носители на индивидуални качества. Така фолклорния човек разказва приказки, и той всъщност говори на аудиторията за различни типове човешки характери, които могат да се срещнат в живота. Най често тези творби имат хумулативна композиция. (такъв тип постройка при която верижно един за друг се закрепват еднотипни сюжетни епизоди).

2. Басни. Те не са точно приказки но имат силно родство с приказките за животни – героите са се зооперсонажи. Много по кратки са от приказката, защото се ограничават в един-два епизода. Отличителната им особеност винаги отвеждат слушателя в някаква поука. Т.е. баснята е силно нравоучителна обикновено поуката се изказва в самия й край под формата на пословица или поговорка. Сюжетът им се захранва от делничните им взаимоотношения м/у хората. Затова те могат да ни дадат сравнително правдоподобна представа за живота...проблеми в социалното неравенство. Работят с опозиционни двойки от типа ум, глупост, ленивост, трудолюбие, алчност, благородство и прочее. Антиподи (противоположност). Приказките изградени върху контраста богати-бедни или мързеливи-трудолюбиви...проблеми за взаимоотношенията между членове вътре в семейството. Битови – хумористични приказки. Като структура представляват истински интелектуален двубой, за което оръжие е човешкият ум. Основен похват в поетиката им е хипербулизацията на негативното чрез която се постига нетърпимост към определен човешки порок или към някакви обществени недъзи. Чрез различни средства на хумора народният разказвач взема на прицел алчните богаташи, самовлюбените скъперници, заслепените глупци. В хум. Приказки такива типове винаги получават заслуженото си за весели шегобийци и природно остроумни веселяци. В нашия фолклор техен уедрен обобщен представител той бла бла чертите на непретенциозния мъдрец от социалните низини, чието богатство не са парите а мисълта. Мисълта е неговото оръжие. Хитър Петър е благородник, защото не търпи неправдата и не може да остане равнодушен пред чужда беда. Най-интересни са приказките, в които типа на българския се среща с типа на турския мъдрец в които се разказва за надлъгването м/у Хитър Петър и Настрадин Ходжа.

3. Анекдоти. Те са близки до хумористичните приказки, но са много по кратки от тях са в рамките на един епизод. Притежават по голяма социална заостреност от приказката и често са вдъхновени от конкретна случка с реален човек. Но частното единичното при анекдота винаги е само база за някакво мащабно обобщение. Това обобщение подобно на баснята се изрича в края на анекдота под формата на пословица или поговорка.



4. Вълшебни приказки – Техният произход твърде дълго време е бил загатка за фолклористите. Голям пробив в това отношение прави руският учен Владимир Яковлевич Проп, който има огромна заслуга, както за изясняване на генезиса така и за изследване на структурата на вълшебната приказка. Своите открития той излага в двата си основни труда ‘’Морфология на приказката’’ и ‘’Исторически корени на вълшебната приказка’’. Според него ‘’Произходът на вълшебната приказка е свързан с десакрализацията и вербализацията на инициационния ритуал’’. Десакранизация – отмиране на табуто, загубване на свещения смисъл, профаниране (т.е. нещо, което е било свещенно постепенно престава да се почита). Вербализация – словесно описание, устен разказ за някакво действие. Инициационен ритуал – в традиционните култури ритуал на посвещаване на индивида да премине в по-висока степен от социализацията си в обществото, като ритуалът задължително проверява индивида в изпитание. Владимир Проп установява генетичната близост м/у сюжетите на вължебните приказки и древните ритуали на инициация, чрез които се проверявала годността на юношите да станат мъже. В архаични времена в живота на първобитните племена юношите били подлагани на серия от тежки изпитания за да се провери физическата и психическата им зрялост преди да създадат свое семейство. Тези изпитания се извършвали чрез отдалечаване от родното пространство, поставяне на юношата в необичайно трудни условия за оцеляване и изпълняване на конкретна задача, която можела да удостовери физическата и емоционална зрялост на индивида. Продоловил близостта м/у структурата на вълшебната приказка и изпитанията през, които минавали юношите при инициация в мъжественост. Вълшебните приказки разказват за приключенията и борбата на човека със зли сили и необичайни трудности, като в края винаги победител е човекът. Неслучайно традиционен персонаж в тези фолклорни творби е най малкият брат. В началото той не се ползва с доверие, но след като преминава през ред трудности и унищожава носителя на злото на него вече се гледа по различен начин – признат е за юнак и получава право да се ожени. Водещ елемент в сюжета на тези творби е авантюрният всъщност тъкмо приключенията разкриват пълноценно изключителните качества на героите при общуването им с извънземни сили. Проп установява, че в сюжета на типичната вълшебна приказка могат да се срещнат 31 функции, т.е. 31 хода на сюжетното действие. Така например някои от тях са: член на семейството напуска дома; пред него се изправя табу; героят нарушава забраната; появява се негов антагонист после негов вредител или помощник; злото се унищожава и накрая главният герой получава царската дъщеря. В системата от 31 функции централният герой в началото е аутсайдер (Иван Глупака, Келешът, Най-малкият брат) в края обаче след като се е доказал в изпитания (т.е. преминал е през инициация) той вече е признат от всички за юнак. Победата му е толкова безапелационна .... и най злонамерените му врагове и пристрастните са принудени да признаят качествата му и да му отдадат заслужено уважение. Проп установява също и схемата на седем-персонажната система, която обикновено участва във вълшебната приказка:

1. Герой;

2. Лъжегерой;

3. Отправител;

4. Вредител;

5. Помощник;

6. Антагонист;

7. Царска дъщеря.

В битката със злото героят обикновено не е сам. Той има и своите помощници – добри старци, благородни сиромаси, омагьосани красиви девойки, има също и вълшебни предмети – магически пръчки, бързоходни обувки, чудни свирки, шапки невидимки и прочее. Всички те правят възможни метаморфозите (преобразяванията) от едно състояние в друго: временно заспиване, невидимост за околните, потапяне в света на мъртвите, преходи от горна към долна земя и прочее. Всъщност тези чудодейно образи не само засилват романтичната необичайност на случката не само разпалват въображението на слушателя, но и улесняват идейния контраст между силите на доброто и злото в живота. В този смисъл борбата на героя не е самоцелно противопоставяне, а се осмисля от стремежа да се утвърди перспективността на нравствената кауза и съответно да се внуши обречеността на всяка разрушителна стихия. Всъщност това е и големият дидактичен (възпитателен) ефект на вълшебните приказки. Те окриляват съпротивителните сили на човека срещу всяка неправда, активизират неговата нетърпимост към злото, вдъхват му вяра, че то е победимо с воля, съобразителност и кураж. Затова за поетиката на вълшебните приказки освен фантастичните елементи задължително са присъщи и идейните контрасти.
Неприказна фолклорна проза. Към нея се отнасят редица прозаични жанрове, от които най популярни в българското народно творчество са историческите предания и легендите.

1.Историческите предания са прозаичен аналог (съответственик) на историческите и юнашки песни, само че са в немерена реч. Създават се като към даден исторически спомен за действителни лица или събития се привнасят измислени или фантастични елементи. Така понякога преданието може отчасти да се доближи до вълшебната приказка, но неговата специфика е в това, че винаги е конкретизирано (!) – за определена епоха, за личност или за място. В българската фолклорна словестност разграничаваме три типа (групи) предания:

1.1. За исторически събития. В тях се разказва за случки, които имат голяма важност за живота на българския народ. Най-много от този вид са преданията за падането на престолния град Търново под османска власт и за насилственото помохамеданчване на християните под робство.

1.2. За исторически лица. Те повествуват за станали любими на народа герои, в чието лице българите виждат въплатен своя идеал за юначество и свободолюбие. Най-популярни за преданията за Крали Марко – как станал юнак сучейки от самодива или как освободил три синджира с роби; в югозападните ни краища пък особено популярни са преданията за светецът монах Иван Рилски възприеман като покровител защитник на всички българи.

1.3. Предания за места. Отстатистическа гледна точка те са най-многобройните. Предания за местности и селища са разпространени из абсолютно всички региони населявани от българи. Най често срещани мотиви в тази подгрупа са:

а/ за девойки, които се хвърлят от морски скали или от планински пропасти за да избегнат насилствено потурчване;

б/ за скрито имане, което излъчва светлина само в определена нощ от годината;

в/ за чудодейно бликнали лечебни извори;

г/ за неочаквано появили се езера;

д/ за градежи на църкви, чешми, крепости, мостове;

е/ за наименованията на различни селища.

По-принцип всички предания съдържат много богат познавателен материал, но макар в основата си често да носят исторически сведения достоверността им не бива да се надценява тъй като винаги включват елементи на измислица.

2. Фолклорни легенди. И като поетика и като тематика легендите стоят близко до преданията, но се различават от тях по по високата степен на фантазност. Делят се на четири големи подгрупи:

2.1. Легенди за митически същества – обикновено сюжетът им представлява кратък разказ за срещи на човека с вампири, караконджули, духове, русалки, дяволи. Фолклорният човек разказва за тези фантазни срещи, като напълно реални случки и безрезервно вярва в истинността им. В действителност обаче те са плод на човешко суеверие, на невежество, както и на някои по специфични психически състояния – халюцинации при боледуване, лоши сънища или самовнушение.

2.2. Християнски легенди – Те разказват за герои от Стария и Новия завет и са създадени като по примитивни простонародни повествования на епизоди от църковната книжнина. За разлика от официалната църковна литература, в фолклорните християнски легенди езикът е значително по достъпен, стилът е близък до необразования човек и това и прави популярни. По нашите земи най разпространени са християнските легенди за добрите дела на Свети Николай чудотворец, за покровителя на гръмотевиците пророк Илия, както и за Архангел Михаил.

2.3. Легенди за сътворението на света. – Те представляват простонародни версии как били създадени светът и човекът, като виждането в тях е плод колкото на библейската, толкова и на апокрифната притча на единоборството м/у дявола и бога. В тях, църковните догми на официалната религия отстъпват място на схващанията на широките народни маси.

2.4. Легенди за произхода на различни животни и растения. – Те носят следи от древния анимизъм. Сюжетът им одухотворява различни природни явления и разказаното е плод на човешкия стремеж да се обясняват със средствата на фантазията и суеверието явления от окръжаващата действителност.
ІІ. Исторически песни /ИП/- те са създадени след 14 в., но в замяна на това пък чак до средата на 20 в. ИП възпяват събития от гражданската или военната история и отразяват спонтанното народно отношение към събитията, затова имат демократичен характер /народностен характер/. Но макар да откликват на реални исторически факти достоверността им не бива да се надценява, на тях не може да се гледа като на сигурен исторически документ, защото все пак съществува елемент на поетическа измислица, освен това в ИП твърде често се наблюдава анахронизъм /разместване във времето/, тъй като са създавани в продължение на 6 века ИП могат да се групират според събитията, които отразяват – най-старите са за мъченията на бедните хора под робство, за еничарството; за подготовката и избухването на априлското въстание, за Освободителната война, та чак до драматичните събития през І и ІІ Св. война през 20 в. Обща характеристика на ИП, че са сравнително дълги, тях по-рядко се споменават конкретни имена на герои, по-често се описват масов народен героизъм, имена на действителни личности се срещат в песни за Априлското въстание- за подвизите на Панайот Хитов, Ст.Караджа, а най- много са песните за четата на Ботев, обща особеност на ИП е, че не разглеждат случките и събитията в тяхната причинно-логическа последователност, а нар.п. подбира обикновено само един, но пък възможно най-драматичния епизод, така като привличат внимание към някакъв изключителен момент, тези творби открояват и изключителните качества на народа: неговата несломима воля да защитава свободата си, самоотвержеността и героизма, които проявява, когато трябва да защитава родината и честта си.
ІІІ. Хайдушки песни /ХП/- спрямо юнашките и историческите сравнително по- нов цикъл- създават се в интервала 16-19 век, различават се от юнашките песни, че докато юнакът се ражда при необичайни обстоятелства, то хайд. произлиза от бита, докато в юнашкия образ е силно застъпен фантастичния момент, то в хайдушкия е по-реалистичен, докато юнака е безсмъртен, хайдукът е смъртен.

Хайд. п. отразяват човешкия стремеж за справедливост и борбата на народа срещу неговите грабители. Важното е, че хайд. отмъщават за ограбените бедни, независимо дали те са българи или турци, той брани човешките права на всеки сиромах, независимо дали грабителят е турски феодал или български чорбаджия, тоест и хайд. е ръководен от чувството за социална правда и това прави образа му обаятелен. Обикновено в песента се разказва за храбростта на хайдутина, който за грабителя е страшилище, но за бедните е крило, народният певец го рисува в идеализиращ план- хайдутинът е прекрасен както по външност, така и по нравствени качества, той е толкова убеден в справедливата си кауза, че не се бои дори от смъртта, не изпитва чувство за страх от нея, тъй като е сигурен, че делото му е свято, за това в мин. преди гибелта хайд. изглежда по-красив от всякога, на бесилката русият му перчем се вее, а ризата му се белее. Обикновено в характера на героя се изтъкват 5 основни качества:

1. Той е жертвоготовен и без колебание се отказва от удобството на семейния уют

2. Вярно другарство го свързва с членовете на дружината

3. Покровителства всички бедни, без значение от етноса и религията им

4. Издръжлив е на мъки и опасности

5. Равенство между мъжа и жената

За да се подсилят прекрасните качества на хайд. народния певец разкрива унисон /съответствие/ между портрета и нрава на образа, на силния характер съответства и красивата външност у героя, облеклото му е пищно, оръжието му е богато украсено. В хайд. песни е силен момента на лиризъм, той е резултат от описанието на природната картина, която е мн.специфична. Хайд. винаги е нарисуван сред очертанията на величествена планина или разлистени дървета, природата задължително е олицетворена- гората е представена като грижовна майка, която ги закриля от опасности, най- много хайд. песни има за Страхил и Индже, Чавдар и Сирма Войвода.


ІV. Митически песни и балади- в тях е отразен най- старите и наивни представи на човека, който поради наивността си вярва в суеверия митични същества и тайнствени сили. В тези песни по-силно изразен е езическият, отколкото християнският елемент, фантастичното е силно застъпено.

Митическите песни се делят на три основни групи:

1. За олицетворени природни стихии / в тях се срещат образи на лами, змейове и самодиви/

2. За олицетворени небесни светила /срещат се образите на Слънцето и Месчината/

3. За олицетворени епидемични болести /от тях най-популярен е образа на Чумата/

Митичните песни разказват драматични и необикновени случки, най- разпространени са следните мотиви : за девойка залюбена от змей, за слънце, което си харесва невеста Грозданка, за овчар женен за самодива, за надпревара между момък и Слънце и пр. Обикновено в тези сюжети финалът е трагичен за човека, защото винаги природната стихия е по-силна от него, най- драматични са песните за чумата, която има хиляди жертви.

Близко съдържание до митичните песни имат баладите. В тях обаче фантастичния елемент е по-слабо застъпен, те разказват за житейски човешки проблеми, когато хора попадат в изключителни обстоятелства. Основни мотиви са: възкръсване на мъртъвци, прераждане на хора след смъртта им в растения, заздравяване на строежи чрез вграждане на човек в основите им. В баладите се срещат фантастични същества, но като главни персонажи, гл. герои са хората, а фантастичните само се намесват в човешкия живот в критични моменти, за да внесат драматичен обрат, такива фантазни образи са- птици говорещи с човешки глас, преструване на мъртви на живи, превръщане на предмети в др.предмети, някои от баладите разказват за драматична раздяла на влюбени или на съпрузи, при което е поставена на изпитание тяхната вярност.
V. Битови народни песни /БП/- този цикъл е най-голям по брой, защото отразява живота на патриархалното семейство във всички негови аспекти и взаимоотношенията вътре в дома. БП се делят на 2 подгрупи:

1. Любовни песни- те отразяват трепетите на влюбените и за това в тях персонажите са само 2- момък и девойка. Кратки са и са подчертано лирични, пресъздават вълнението на най-красивото чувство, любовта не се крие от обществото, а публично се заявява и това я прави още по-чиста. Но за разлика от фолклора на съседните балкански народи в българската любовна песен няма силно изразени еротични елементи, тъкмо обратното винаги се подчертава духовността, а не плътската страна на привличането. Реализмът на тези творби се постига чрез природните описания, красивото любовно чувство на младите е показано на фона на прекрасна обстановка: те се срещат сред разцъфнала градина, в зелена гора, край студен кладенец и така съвършенството на природата е показано в унисон с хармоничното чувство между влюбените.

2. Другата подгрупа БП са семейните- те могат да се възприемат като своеобразно продължение на любовните, защото отразяват следващия етап от човешките взаимоотношения. Тези творби обикновено засягат връзката между отделни членове в семейството: м/у братя и сестри, м/у снахи и свекърви, м/у снахи и зълви, м/у мъж и жена или родители и дела. Тази богата палитра от сложни взаимоотношения предполага и разнообразни конфликти, като най-чиста и силна е показана връзката м/у братя и сестри, тяхната обич е по-устойчива дори и от обич м/у съпрузите. Братята за цял живот остават закрилници на сестрата, защитници на нейната чест. Типична в този смисъл е песента /Два са бора ред, поредом расли”…

Особено драматични са песните за взаимоотношенията м/у снаха и свекърва в тях се подчертава силния авторитет на майката, която обаче не винаги може да е справедлива, суров житейски реализъм откриваме в песните за съдбата на омъжената жена, нейният живот е труден, защото хем дели на равно с мъжа си тежката полска работа, хем на плещите й падат всички отговорности за домакинството и децата. Най-жестока е съдбата на онази омъжена жена, чиито съпруг е заминал на гурбет /на далече за да работи/ тогава тя не само трябва сама да се грижи за прехраната, но е подложена и на психически тормоз- хем е загубила опора на мъжа си, хем върху нея се изсипват обиди и ревност от страна на зла свекърва и зълви клеветници.

Традиционен поетически образ в семейните песни е клонестото дърво, то е метафора на родовата връзка между отделните генерации /поколения/. Здравите корени това са предците, силният дънер родителите, яките клони са синовете, а зелените вейки внуците.
Фолклорна проза. Към този раздел се включва огромен брой произведения, които най-общо могат да се обособят в 2 групи: приказна и неприказна проза. Приказната има по-разгърнат сюжет, докато в неприказната проза се засяга само 1 епизод, освен това приказката е с по-устойчив текст и композиция, докато неприказната проза е с по-свободна проза.

Приказна проза. Това са устни сюжетни произведения в прозаична форма, които се разказват за забавление и поука. В миналото те не са били предназначени за деца. Много важна е социалната роля на приказката: ако песента може да се пее от човека заради самия него- то приказката винаги предполага да е налице аудитория от слушатели. Най- общо според тематиката си приказката бива 3 вида: за животни, вълшебни и битови.

І. Приказки за животни- те са най-старите по произход, в тях се разтваря първобитното мислене на древния човек, който е приписвал на животните способността да мислят и говорят, това явление се нарича анимизъм. Вярата, че дори и животните имат душа. Произходът за приказките за животни отвежда до древните митове за тотема. Тотемът е обикновено животно, което древното племе провъзгласява за началник и покровител, на тотема се преписват полубожествени, получовешки качества, принасят му се жертви, за да бъде омилостивен, именно от древните разкази на ловци, които са били надхитрени от ловки животни произлизат митове, а от тях съответно приказките за животни.

Тези творби имат висока диалогичнст, основната особеност е, че животното винаги е олицетворено – притежава не животински, а човешки способности, обикновено животните са типологизирани /обобщени, носители на трайни качества/ така например лисицата винаги е олицетворен образ на хитрия човек; мечката на тромавия глупак; заекът на страхливия; вълкът на злия и т.н. Чрез образите на зооперсонажите приказките всъщност дават представа за разнообразието на човешките нрави и характери сред обществото на хората.

ІІ. Вълшебни приказки- те представляват най-интересната част от приказната проза, разказват за приключенията и борбата на човека със зли сили и необичайни препятствия, но в края на двубоя винаги се оказва, че победител е човекът. Произходът на тези творби отвежда към ритуала на инициацията. ИНИЦИАЦИЯТА е ритуал, в който човекът е посвещаван в правото да може в по-висока степен на социална зрялост, който ритуал се извършва като човек е подложен на проверка в някакво изпитание. Според фолклориста Владимир Проп вълшебните приказки водят началото си от най-древни иниационни ритуали, за посвещаване на юношеството в мъжественост. В дълбока древност, за да придобие правото да създава семейство юношата е подлаган на трудни изпитания и проверката в тях е решавала дали да остане съпруг и баща или да продължи все още да живее под опеката на родителя и тъкмо от тези древни проверки водят началото си приказките за необикновените препятствия, които трябва да преодолее младежът, за да получи в края на сюжета признание, че е юнак и ръката на царската дъщеря. Във вълшебната приказка винаги водещият елемент е авантюрният /приключенския/. Тъкмо в необикновените приключения и в общуването на главния герой с извънземни сили се разкриват истинските качества на неговия характер, обикновено в началото на сюжета той не се е ползвал с авторитет в семейството- той е изтърсакът най- малкият брат, дори подигравателно го наричат глупакът или келешът. Но след като побеждава злото, към героя отношението е рязко променено. Едва в авантюрите той е проявил положителните си качества, които до тогава не са били познати на околните. А в края именно поради тези позитивни качества на него му отдават заслужено уважение.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница