Българският фолклор. Отношението към фолклора в българската наука и култура се отличава с някои особености

В борбата си със силите на злото героя обикновено не е сам, той има своите вълшебни помощници, добри старци, благодарни сиромаси, омагьосани красиви девойки. Помагат му и вълшебни предмети, като улесняват пътя му през непознатата обстановка. Такива могат да бъдат вълшебните пръчици, бързоходни обувки, чудни свирки, шапки невидимки и др.

Обикновено всички тези чудодейни образи засилват романтичната необичайност на случката и разполагат въображението на слушателя, защото са твърде странни, важно е да се отбележи, че в битката между доброто и злото героят действа целеустремено, тъй като е убеден че защитава справедлива кауза, т.е неговата воля за борба е осмислена от нравствени подбуди.

ІІІ. Битови приказки- Те възникват от естественото общуване между хората, в сюжета им се разказва за човешки социални и житейски конфликти затова тук е по-силно застъпен реалистичния елемент отколкото във вълшебните и в приказките за животни. Битовите приказки най-общо предлагат 1 общоприет идеал за достойното и съответно недостойното човешко поведение, тя може да описва проблеми от социалното неравенство, богатството и сиромашията, ума и глупостта, трудолюбието и ленивостта, благородството и коравосърдечието. Може да показва сложните взаимоотношения между различни обществени групи или между членове на семейството: богати и сиромаси; ратаи и чорбаджии; селяни и духовници.

Като се има предвид, че българинът се прекланя пред честния трудолюбив човек е обяснимо защо в най- много от битовите приказки срещаме мотива за различния тип отношение към работата, тоест основният конфликт е между трудолюбието и мързела /”Галена Богданка”, „Сливи за смет”/. Това обяснява защо в битовите приказки основен похват за изграждане на образите е антитеза /идейно противопоставяне, смислов контраст/. Винаги са на лице двойка образи, които взаимно се противопоставят по основните си качества.

Най- интересна част от битовите приказки са хумористичните и особено тези за надлъгване, те представляват разказ за интелектуален двубой, в който борбата се води не с оръжие, а с думи. Основен похват в тях е хиперболизацията на негативните черти на някои от героите, техните пороци предизвикват по- хитрия и съобразителен човек да пожелае да накаже злосторника с хитрост и бърза мисъл. Обобщен герой, въплъщаващ качествата на хитроумния шегобиец в българския фолклор е Хитър Петър, а негов еквивалент в тур. вариант е … Ходжа. Хитър Петър олицетворява образа на природно мъдрия човек, който няма аристократичен произход дори се подчертава, че е бедняк, но притежава друго богатство- съобразителната мисъл, той не търпи неправдата и с хитра шега наказва всяко злодейство.

І. Исторически предания- те могат да се възприемат като съответственик на историческите и юнашките песни, само че не са като тях в стихотворна форма, а в проза създават се по следния начин:

Към някакъв исторически спомен, за действителни лица и събития се привнасят измислени или фантастични елементи. По това че съдържат измислица те приличат дори и на вълшебното приказка, но за разлика от нея преданията винаги се отнасят за конкретни лица или места и за точно определени епохи. Разграничават се 3 вида предания: за исторически събития, за исторически лица и предания за места. Първите разказват за случки от голяма важност за народа /например за падането на Търновското царство или за Освобождението /1878/.

Втората група предани яза личности разказват за любими на народа герои, които олицетворяват идеала му за юначество или свободолюбие /най-много са преданият аз Карали Марко и за бълг. светец Иван Рилски/.

Третата група предания за места са в количествено отношение най-многобройни. Те разказват как са възникнали селища, за девойки които се хвърлят от скали, за да не им сменят вярата, за заровено имане, за чудодейно бликнали лечебни извори, за градежи на мостове, църкви, чешми и прочие.

По принцип преданията съдържат много информация за миналото на народа или за местната култура на даден регион. На тях обаче никога не бива да им се предоверяваме, защото съдържат и елемент на измислица.

1. Легенди за митически същества- те разказват за среща на човека с караконджули, с вампири, духове, русалки Фолклорният човек ги предава на слушателя като напълно достоверна информация и не се съмнява в тяхната истинност. В действителност обаче случките за срещата с такива измислени същества обикновено е плод на някои по-особени психически състояния на човека на халюцинации по време на боледуване, на суеверни страхове на сънища и самовнушения.

2. Християнски легенди- те разказват за герои от стария и новия завет, като най-популярните легенди са за изгонването на Адам и Ева от рая за чудесата на свети Николай, за пророк Илия и за Архангел Михаил.

3. Легенди а сътворението на света – те предлагат наивни простонародни версии затова как бил създаден светът, а след него и човекът в резултат на двубои между дявола и Бога.

4. Легенди за появата на различни растения и животни- те са примитивни разкази, обясняващи със средствата на фантазията и суеверията как на земята са се появили различни цветя, дървета и животински видове.
Фолклорни паремии. Паремиите са най-кратките фолклорни жанрове. Към тях се отнасят пословиците, поговорките, гатанките, благопожеланията, благословиите, клетвите, гадания.

Те имат изключително голяма популярност и особеното при тях е, че могат да се срещат както самостоятелно, така и като част от някакви фолклорни обреди или жанрове.

Общото между всички паремии е, че са плод на връзката между мъдростта и натрупания житейски опит на стотици поколения хора, по образен начин сметофоричен език паремите всъщност изразяват народното отношение към явленията в живота или пък предлагат морални оценки за различни видове човешко поведение. В художествения език на паремиите основно място заемат алегориите, олицетворенията, антитезите- идейно противопоставяне или смислов контраст.
1. Пословици- кратки съждения най-често съставени от 2 израза, те предават в стегната форма обобщени житейски наблюдения. Винаги представляват завършена мисъл.

Пр.: Който сее ветрове, ще жъне бури

Каквото повикало-такова се обадило

Лозето не ще молитва иска мотика

Пр.: За зелен хайвер

Мечешка услуга

С жълто около устата

Ни риба ни рак
3. Гатанки- представляват поетически въпрос, зададен към събеседник, в който въпрос се загатват качествата на предмета без обаче самият предмет да се назовава. Фолклорната гатанка не е предназначена за деца! Гатанката освен самостойна се среща и в др. жанрове и обреди. Например във вълшебната приказка, на бъдни вечер, на Коледа, фолклорната гатанка работи само с предмети от материалния свят. Най- многобройни гатанки в нашата фолклорна традиция има за небето и небесните светила, за човека и неговото ……. социално положение, за различните видове трудова дейност, за предмети от бита, за животни и растения, за природни явления.

Пр.: По- високо от човека, по- малко от кокошката. Що е то? Калпак

В художествения език на гатанката най-често се използват метафори, антитези, олицетворения. Гатанката е конструирана от 3 части:

а/ образно описание на предмета

б/ въпрос „Що е то?”

в/ отговор

Във фолклорната литература гатанката има не задача да развива, а да образова личността. Тя играе огромна роля за развиването на логическата мисъл на човека, т.е. подпомага неговите интелектуални възможности. Не случайно много вълшебни приказки са изградени върху мотива за отговаряне /Пр.: цар който подбира най- подходящия съпруг за дъщеря си чрез задаване на гатанки/. Тази кратка творба изпълнява ролята на интелектуален тест- проверява се остроумието и съобразителността на бъдещия зет.
4. Благопожеланията са най- често използваните паремии и функционират не само във фолклорната, но и в модерната култура на съвременния човек. Те са изградени на основата на вярата у фолклорния човек, че словото има магическа сила- т.е. че доброто може да се извика с произнасяне на глас. В художествения им език основно място заема хиперболата.

Пр.: Да доживееш 100 години.

6. Баяния- това са първите ранни прояви на народна медицина, т.е. примитивни опити да се излекува тялото или душата на човека. В наивността си да си обясни обективни научно своето физическо или психическо състояние човека е прибягвал до тези форми, защото е вярвал в магическата сила на словото. Баянията могат да са с цел прогонване на болестта, предизвикване на любов, откриване на загубени вещи или пък осигуряване на спокойствие по време то на дълго пътуване.

7. Гадания- словесни формули, чрез които фолклорният човек се е опитвал да узнае нещо за бъдещето и едва ли не да надникне какъв ще бъде животът му за напред. Най-често гаданията съпровождат ритуали, които са за отбелязване на гранични прагови моменти за календарният цикъл- такива са обредите по Коледа и Еньовден /24 юни/.

8. Клетви- Кратки изрази, пожелаващи възмездие, зло, вреда или болест за някого. В българския фолклор се смята, че най-голяма сила имат клетви, изречени от устата на майка- вярва се, че раждалата жена, която проклина някого всъщност го обрича, защото Богът винаги слуша гласа на майката.

Понятието ДФ влиза сравнително късно в научна употреба, но в замяна на това древността на самите произведения е несъмнена. Причина за това е факта, че ДФ е свързан тясно с народната педагогика с грижата за умственото, нравственото и физическото развитие на подрастващото поколение. А тази грижа е присъща на всеки човек независимо в коя епоха живее. Във фолклористиката съществува известен спор дали към детския фолклор се включват само творби изпълнявани от малки деца, дали само произведения изпълнявани от възрастни, но пък предназначени за малките или пък това понятие не обединява и двата вида. В съвременната наука надделява третото схващане. Общото между всички детски фолклорни произведения е, че те са свързани с най-ранни опити на малкия човек да разпознае кои са неговите близки и да научи основното предназначение на предметите, които го заобикалят и явленията, които вижда.

У нас за пръв път понятието ДФ е употребено от проф. Ив. Шишманов, който в своя статия от първи том на Сборник за народни умотворения през 90-те години на 19 в. пише за спецификата на детските фолклорни творби. Още тогава ученият изтъква, че тези произведения са колкото за забавление, толкова и за възпитаване и образоване на детето, т.е. в тях се съчетават развлекателна и дидактична функция. Освен това Шишманов уточнява и др. важна особеност на ДФ: че той винаги носи в себе си следи от най- древното мислене на човека.

Основните жанрове на ДФ са следните:

1. Приспивни песни /люлчени песни/- такива творби се срещат не само в българския, но и във фолклора на вс. нар., защото са тясно свързани със семейния живот. Приспивните песни изразяват нежните чувства на майката към рожбата и съкровените й родителски надежди за благополучие и щастие на детето. Традиционен мотив в тях е или какъв ще стане малкия човек, когато порасне или как детето може винаги да разчита на родителската обич и закрила. Художествената специфика на люлчените песни се определя от времето и условията, в които се изпълняват. Тъй като се пеят преди заспиване, когато мозъчните центрове трябва да се успокоят, текстовете на приспивните песни работят с ограничен брой образ. Детското съзнание трябва да се потисне, а не да се активизира. Най-често се срещат образите на сънчо, месечина, звездите или пък на самото дете нарисувано в приказна светлина. Въображаемото и реалистичното се преплитат, но ….антистичният елемент никога не преобладава. Приспивните песни се отличават с интимна топлина, която се постига чрез употребата на много гальовни и умалителни думи. Освен това те имат подчертано бавен ритъм и унасяща мелодия, което се постига чрез използването на повече рефрени.

2. Залъгалки- представляват кратки речитативи за забавление, чиято цел е да забавляват малкия човек като отвличат вниманието му от др. дейности.

Пр.: къпане, хранене

Наричат залъгалките още повече за забава обикновено представляват словесна верига от къси диалози или пък последователно изреждане на причини и следствия. В тях често се срещат звукоподражателни думи – дум-дум, пър-пър.

3. Броилки- имат различно предназначение

а/ да отстранят някои от участниците в играта

б/ да запознаят детето с естествения ред на числата

И двата вида не търсят смислова дълбочина, о по-скоро дори предпочитат безсмислицата, но в замяна на това са много важни римата и ритъмът, не се пеят, а по-скоро се скандират като речитатив.

4. Скороговорки- игрословици, тяхната основна задача е да развиват речевите умения на малките представляват кратки фрази, при които съдържанието не играе голяма роля /дори се предпочита смисловата нелепост, но в замяна на това се подбират омоними, думи, които са близки по звучене, но имат различно значение.
ЖАНРОВИ ФОРМИ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ. МИТ - ПРИКАЗКА – СКАЗАНИЕ. В устния период от развитието на човешката словесност митът и приказката изразяват общите и появилите се порено битово конкретни представи за заобикалящия човека свят. Митът и приказката са жанрови форми на устното слово. Отразяват фантазното и творческото начало на митологичното и фолклорно мислене на човека. Устното творчество е художествената среда, в която „се срещат” митът и приказката, „разпознават” общото в себе си и „се разминават”. Устната словесност е средство за осъществяване на прилики и разлики. Митологичният и приказният начин на мислене определят различни интерпретативни „пътища” към философската категория време. То има своя художествена функция в устното народно творчество. Времето е задължителен елемент в обредната ритуалност на мита и в широката „публична” изява на приказката. Митът внася в съдържанието на обреда и ритуала сакралния елемент на времето, а приказката - неговата стародавна, поетична неопределеност („някога - някъде”).

Времето присъства В народностното съзнание като митологично-изначално и приказно-поетично. Моделите за интерпретация на случилото се някога са два -митологичен и приказен.

Митологичният модел търси вечното В представите за света. За да внуши изначална истинност и достоверност, митологията превръща времето в сакрално (свещено). То е свещен извор на изконни, веднъж завинаги формирани представи за произхода на света, който е сътворен от предците, подреден в разумен космос от техните подвизи. Именно тези героични действия са превърнали изначалния хаос в космос, който, отразен в живота и бита на хората, ражда формите на колективно организирано човешко съжителство. Създава се племенната, родова и социална подреденост на взаимоотношенията между човек и време, като в тази връзка средищно място заема обществото. То е форма за изява на подредените, т.е. космизирани отношения между човек и време. Хаосът е преодолян. Племето, родът или родовообщинната общност имат своята митология, своето митологично обяснение за произхода на света.

Но митологичната подреденост в картината на света, обясняваща произхода на нещата в него, получава приказната неопределеност на случилото се, на билото. Сакралността на времето се разколебава. Митологичните герои от общ еквивалент на човешко присъствие във времедействието получават конкретно измерение. Започва да действа приказният модел за обяснение на ставащото във времето и света.

Човекът разказва за случилото се във времето и пространството преди него, като привнесеното от собствената му творческа фантазия насочва вниманието на слушателската аудитория от колективната съдба на рода, племето или общността към индивидуалното в човешките преживявания. Разказът се изпълва с поетичната приказност на измислицата. Героите от митологични стават обикновени, живеещи сякаш редом с разказвач и слушатели. Времето на действие е неопределено, но някак близко, а не вечно, изначално-далечно и свещено, неизменно - веднъж-завинаги дадено. То се изменя според приказния Вариант на интерпретиране. Мястото на действие в приказката също не е фиксирано. То позволява преместване в пространството, като всяка приказна среда има своите конкретни очертания - според измисленото и реално-зримото, предадено от разказвача.

В устните форми на приказката започва да битува литературната „художественост”.

Митът предхожда приказката, но и двете са рожба на човешката мисъл. Разликата между митологично и приказно мислене ясно е изразена в устните форма на тяхната словесна изява. Те са етапи в развитието на човешката словесност.

В полето на митологическата мисъл функционира неразграниченост на човека от природата. Липсва диференциация между логика и емоция. Произходът на нещата подменя тяхната същност, отхвърля причинно-следствената логика, обясняваща същностното развитие на явления и процеси. Митът е безразличен към същественото, към същностната разлика между човек и природа. Търси тъждество между тях чрез външни, вторични, сетивни белези. Човешкото навлиза в природния свят и той се одухотворява, оживява. Проявленията на природата придобиват човешки облик и характер. Необяснимото се свежда до познато човешкото и всичко става просто и ясно. Борави се с познавателните сетивни усети на човека. Представите за света се изпълват с човешката емоционална сетивност. Странните природни стихии са очовечени, укротени. Тяхната същност остава непозната, но те са вече близки до усетите и възприятията на човека. В представите за света природата и човекът съжителстват, живеят в синкретично единство. Това, от своя страна, доказва генетичната връзка на мита с ранната „синкретична” фаза в историята на човешката мисловна култура.

Митът определя отправната си точка за обяснение произхода на света като „начало” на времето, в което единно възникват човекът и природата, без да подозират за симбиозното си съществуване. По-късно сетивно откриват външната близост помежду си, обявена за тъждество, в което се крие началото не само на митологичния синкретизъм, но и на митологичната метафоричност. Тя създава образите на фантастична „висша реалност”, възприети като първоизточник на идеалните представи за картината на света. Разказвана е чрез праобразите на предците, а по-късно - чрез подвизите на митологичните герои. Сюжетното действие в митологичните разкази винаги се стреми назад към миналото, към „началото” на Времето. В това идеално, високо пространство на изначалното ставане „се връщат" събитията, протичащи в мига на реалния земен живот на племето, рода или общността. Митологичният разказ е пронизан със сакралното време на предците, а образът на света става идеален, пред-начален, отвъд „зачатието" на човешкото мислене.

Митът успява да реализира една своеобразна праекзистенция на слово и мисъл. Но именно от този свят - отвъд знанието за словото и мисълта - приказка-та формира своя художествен код за изначалната неопределеност на времето.

Нейният творчески генезис води началото си от мита. скъсването на непосредствената връзка с ритуалния живот на племето е важна предпоставка за превръщането на мита в приказка. Преодоляването на магнетизма и фетишизма на словото в митологичния разказ, както и допускането на „непосветени” сред кръга слушатели дава възможност да се появи „художествената” измислица. Която постепенно въвежда развлекателен елемент в приказното повествование. Извършва се десакрализация на времето и словото.

Митът се превръща в приказка. Това е само началото, но пътят към нови форми на устна словесност е открит.

В класическата европейска вълшебна приказка фантастичното, приказното е откъснато от племенните вярвания. Създава се условност на времето и действието чрез особената поетичност на приказката, в която като далечно „ехо” звучи „гласът” на мита. Той се усеща в приказния сюжет и невероятните приключения на приказните герои. Но именно сюжетът и героите изискват демитологизация на времето и замяната на митологичния творчески акт при създаване вечната картина на света с неопределеното „приказно време”.

Мястото на действие, макар и неназовано, нефиксирано, става реално зримо. Има екзистенциалната багра и релеф на обикновения земен човешки живот.

Приказката съпътства човека и разказва за неговата индивидуална съдба. Митологичният космос е събран във „вълшебството” на обикновения човешки живот. Земното става критерий за поетично, приказно превъзмогване на болката от необяснимото и непостижимото. Обществено-социалното влиза в приказното пространство, разделя го на добро и зло, а човешката фантазия води вечна битка със силите на мрака, за да победи светлото добро, но не в отвъдния митологичен свят на праотците, а в човека и в неговия обикновен, твърде често нерадостен живот.

За тази истинска победа на човека над грозната картина на света най-голяма заслуга има приказката, родена от мита, но и запазила частица от него В своята повествователна словесна същност.

Друга жанрова форма на устната словесност е сказанието. То е разказ за исторически лица и събития, като проследяването на историческата истина не е задължителен елемент на повествованието.

Сказанието има общи, жанрово-типологични прилики с мита и историческата хроника, но притежава своя конкретна художествена индивидуалност. Отразява историческите събития чрез художествения филтър на митологичното и приказното време. То е едновременно вечно, красиво със своята свещена ритуалност, но й неопределено приказно, т.е. обикновено човешко, близко до бита и начина на живот на хората. Героите са реално съществували, не са плод на художествена измислица, но съчетават в себе си черти от различни исторически лица и често губят художествена връзка с първообраза и историческия прототип. Превръщат се в художествен синтез на най-доброто и хуманното, което са притежавали приживе различни исторически личности, превърнали се в герои на своето време. Затова и художественият герой на сказанието е обобщен колективен образ - еталон за героично поведение.

Сказанието не отразява обективно историческата реалност. Целенасочено избира конкретни моменти от историческото минало и пренарежда хронологичния ред на случилото се. Понякога събития от различни епохи и времена се оказват „приказно” подредени едно до друго в нова, твърде странна художествена „последователност”. Сказанието се ражда от реалния устен разказ на участник в случилото се или на очевидец. При следващите устни преразкази, вече не от реално присъствали или преживели събитието интерпретатори, първоначалният сюжетен вариант, който е най-близо до историческата истина, се променя. Появяват се нови сюжетни разновидности на първоначалния исторически разказ. В него има лично отношение на всеки пореден разказвач към събитието и художествена измислица. Човешкото въображение допълва картината на отдалечилото се във времето историческо събитие. Жанровите форми на сказанието са предание, легенда и сага.