Българският символизъм като уникална културна ценност (откъс от Първа част) в своята книга „Цивилизацията”



Дата19.07.2018
Размер54.96 Kb.
Българският символизъм като уникална културна ценност

(откъс от Първа част)


В своята книга „Цивилизацията” Кенет Кларк припомня думите на Джон Ръскин: „...Нациите пишат своите автобиографии в три ръкописа – книгата на делата им, книгата на словата им, книгата на изкуствата им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две. Но единствената, която заслужава доверие, е последната.”

Какво дописва в „книгите” българската символистична поезия? Какво допринася в прочита? Какво отличава българският символизъм? Кое е онова, което го прави толкова специален? Коя е неговата нетипична същност, повдигаща въпроса - има ли българска идентичност в художествената условност на стиха? Защо звученето на символистичната поезия е различно? Можем да продължим с провокиращи въпроси, но идеята е, не да задълбочаваме условни противоречия, а да намерим отговори. Една малка част от философската и естетическата страна на възможните отговори е:



Творческата индивидуалност.

Психоестетическата дълбочина на изказа.

Красотата и неповторимостта на езика.

Употребата на българския език по един нов начин за изразяване.

Отдръпването от материалния буквализъм.

Търсенето на духовното зад думите.

Отвеждането чрез символа в света на сакралното и несбъднатото.

Специфичното звучене на българската символика.

Идентифицирането на българския генотип чрез провокацията на символния образ в стиха.
Всъщност, всичко това е немислимо за разгадаване без да изведем основните характеристики и отлики, които систематизират същността на творчеството при отделните поети-символисти, (основана на таблицата на Машбиц-Веров за европейския символизъм) и които, преди всичко, носят белега на общите теми в поетиката на българския символизъм, отличаващи го като различната лирика:

  1. Светът-затвор.

  2. Мотивът за самотата /вариращ до краен индивидуализъм/.

  3. Демонизъм – „възпяване” на престъплението, неморалното и болното.

  4. Природни мотиви.

  5. Мигове на озарение:

  • любовен екстаз;

  • бягство след мечтата;

  • „блаженство” в смъртта.

  1. Темата за отвъдния, „идеалния” свят – ведно с антитезата „страдание – идеал”, „земно – отвъдно”.

  2. Темата за живота.

  3. „Вътрешен пейзаж” – пейзаж на душата.

  4. Мотивът „заключени градини” – жътва, слънчогледи, пчели, пеперуди и т.н.

  5. Мотивът за спомена:

  • темата за детството;

  • изгубеното или откраднато щастие;

  • мотивът „Nevermore”.

  1. Темата за любовта.

  2. Антични реминисценции:

  • темата за лозата;

  • темата за виното;

  • темата за сирените.

  1. Неоромантични мотиви – индивидуализъм и егоцентризъм:

  • самотата;

  • природата – бури, вятър, дъжд, стихии;

  • използване на народопесенни елементи.

  1. Библейски и християнски мотиви.

  2. Темата за града.

  3. Темата за съня.

  4. Митологични и народопсихологични мотиви:

  • обреди и традиции;

  • митове и легенди;

  • песни (от народното творчество).

И накрая, има две теми, които присъстват неизменно в българския символизъм – мигът и бялото (като цвят, описание, усещане, фон, чувство).

Мигът е пределното време, не само като траене, но и като наситеност с чувства, като сензитивен живот. Мигът не съдържа събитието във физическия му смисъл, а го отразява в сетивното му усещане. В символистичната ни поезия той е плътност на болката, на възторга, на екстаза. Той е съвършеният образ на преходността (основното състояние на поета-символист).

В „Речник на символите” от Жан Шевалие и Ален Геербрант – бялото е богато нюансирано. От една страна, то е цветът на Промяната и оттам на Надеждата. Булката е облечена в бяло, като белотата на пролетния цъфтеж. Но, от друга страна – бялото е цвета на Смъртта, на Отвъдното, на Преходността. Бялото в нашата цивилизация е повече от цвят, то е абсолютния цвят – границата, началото, от което започват всички цветове. То съвместява смъртта и раждането, и в този смисъл, то е символ на Вечността.

На базата на този общ поток характеристики достигаме до дълбочината на индивидуалното духовно начало на разглежданото поколение поети. Но онова, което е най-характерната черта на българските поети-символисти е големият им творчески инстинкт. Те скъсват с всички похвати на рутината и шаблона на завещаното поетическо и литературно наследство. Не се обричат на продължение делото на своите предшественици. Дават свежест на едно истинско поетическо и творческо вдъхновение. Българският символизъм се обръща към неизчерпаемия източник на всяка истинска поезия - индивидуалният душевен мир, потъващ в дълбоките, сложните и съвършено нови настроения и изживявания на едно ново поколение поети. Той се характеризира и с общочовечност извън рамките на домашната, на дотогавашната национална традиция, т.е., надгражда тази традиция без да се отказва от нея. Ако има национална традиция, ако има внушаване на национално самоопределяне, това отключва националната (българската) идентичност, съпоставяйки я с общочовешките измерения на постигнатото до конкретния исторически и литературен момент. И тъй като това ново поколение поети е изцяло във времето си и се носи на вълните на промяната и бунтарството /непознати дотогава в българската литература/, неговият език някак си ни е по-понятен, по-достъпен, по-провокиращ, повече завладява, повече освобождава. През погледа на хора от 21-ви век тази поезия ни вълнува и докосва чувството ни за принадлежност, сякаш е написана сега, току-що, защото категорично хармонира с жаждата за промяна и в днешното време.

И още нещо, което е изключително важно: езикът на българския символизъм носи марката на екстравагантните художествени средства, на контрастите между означаващото и означаемото, на “задълбочаването” на формата към скритите области на съдържанието. Символистите ни никога не са работили върху езика самоцелно. Спонтанност в изразяването няма, както и няма случайно съчетаване на изразни средства. Пътят на символите преминава през сложно изследване на българския език, на силата и характера, които носи в основата си. Поетите докосват дълбините на българската памет чрез достигането на най-неочаквани нива на езика. Родовата памет „към” и „в” – към друго време и друго пространство в поетиката им е провокирана чрез символа-дума. Тази дума е основния ключ към българската идентичност, към усещането за вътрешно духовно ниво на самоопределяне. Стихотворенията говорят за една пределна обработеност на езика, в която са мобилизирани не само неговите вътрешни ресурси (това, което в символистичната концепция наричат – вътрешния слой на езика – онтологичните значения на звуковете), а и смислите и значенията на думите.

Българският символизъм има всичките особености на едно оригинално творчество със собствените си духовни и художествени идеи и благотворна почва в концепциите на модернизма. Може би най-точно го определя критика Иван Радославов, като негов най-ревностен защитник: “Това, което прави българския символизъм толкова екзотично явление, колкото и наше, национално – са расовите психологични особености, които го проникват, които винаги могат да се открият в творенията, дадени в неговия дух и концепции, както несъмнените придобивки откъм художествени средства, които има българското литературно развитие благодарение на тях.

Символизмът в изкуството беше това, което бе субективният идеализъм срещу позитивизма в познанието ни за нещата. Той е колкото една голяма философия, толкова и едно високо изкуство. Българският символизъм запази тази своя черта на субективизирано изкуство, което се определяше от съвременните му и съпътстващи го философски концепции.”



Оттук, всеки анализ има основанието и свободата да стъпи на добре обоснована основа и постепенно да надгражда, търсейки строго индивидуалното присъствие в творчеството на Теодор Траянов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Трифон Кунев, Сирак Скитник и пр., и в крайна сметка да отключи в съзнанието българската идентичност.




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница