Българското “политическо семейство”: 1970-те години

НБУ

Разбира се, рефлексията не е само групова, тя е и би могло да се представи и като личен спомен за преживяното - имам такъв, определено интелектуално полезен и радостен – от 1979 г. След конкурс, обявен от НИМ, заедно с още двама млади колеги, сключихме граждански договор за 3 месеца във връзка с подготвяната изложба “Леонардо да Винчи и неговата школа”, на която едни от кураторите, до колкото си спомням, бяха Атанас Нейков и Максимилиян Киров. Участвахме в подреждането на експозицията в Криптата на “Св. Александър Невски” и после трябваше да даваме дежурства и да развеждаме български и чуждестранни групи. Посещаемостта, за разлика от съпътстващата Леонардова изложба (с копието на Мона Лиза - в централната сграда на НХГ), за която се образуваха огромни опашки от граждани, беше доста по-слаба.

Струва ми се важно да припомня, че още в самото начало на нейното включване като заместник-председател на Комитета за изкуство и култура (преди това, както е известно, от 1971 г. тя е първи зам. председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина) се нарушават практики, които дотогава стриктно се следват. На ­­­­7 пленум на Комитета, проведен на 17 март 1972 г., официално е съобщено, че в ръководството на Комитета за изкуство и култура са настъпили известни промени: «С указ на Държавния съвет на НР България бяха назначени за заместник-председатели на Комитета за изкуство и култура другаркта ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА и другарят МИНЧО ДОЙЧИНОВ, за главен секретар др. СТЕФАН ГАНЕВ... С оглед на това предлагаме точка 4 от дневния ред да стане точка 1.»

По-нататък, след като са разпределени задачите, свързани с подготовката на Втория конгрес на културата, думата взема ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ - зам. председател на Държавния съвет на НРБ и председател на Съюза на българските писатели, за да каже следното:

Ще дам някои допълнителни аргументи и разсъждения, свързани с позициите и на трите изброени групи.

Представителите на първата бързо си създават високо самочувствие и стават подчертано агресивни в проповедите и практическите си действия. Трупаните в предходния период комплекси сега, през 1970-те, намират твърде подходяща среда за изява. Не е много изненадващ фактът, че някои от тях, усещайки пренебрежителните и може би презрителни реакции на изявени интелектуалци към себе си, стават грубо настъпателни именно към тях. Така се стига до отграничаване и диференциране на част от контраадаптивните интелектуалци, които не са привлечени от Людмила Живкова в управлението на културата или като активни участници в организираните културни прояви. Те оформят нова група от критични интелектуалци, които се отнасят със скептицизъм и неодобрение към тази културна политика и особено към някои тенденции в нея. Това активизира настъпателността на партийни и безпартийни интелигенти в отделните творчески съюзи и културни институции и те започват да ги атакуват за цялостната им позиция през изминалите години и в конкретния момент. Основно обвинение се отправя към самочувствието, в което ги подозират, идващо, според тях, от революционния им актив от годините на Втората световна война. Намират ги също така за изостанали, за неразбиращи съвременните тенденции, за излишни като присъствие и участие в съвременния художествен живот. Започва постепенното им изтласкване от публичната среда. Тяхната собствена реакция на моменти е отбранително-настъпателна, декларативна (Емил Манов отговаря на отправени му нападки на открито партийно събрание с “Да, аз съм комунист!” като продължението в разговорен превод звучи – да се гръмна ли заради биографията си). По по-различен начин реагират Валери Петров и Христо Ганев. Те, и поради друг биографичен факт – в продължение на 14 години са извън БКП (изключени са през 1971 г. заради скандала “Солженицин”) и едва през 1984 г. е възстановено партийното им членство, през 1986-а предлагат и публикуват във в. “Стършел”, който в онзи момент е с 500 000 тираж и е масово търсен и четен от българите, по един свой стихотворен текст – “Диплодошка жалба” (В. Петров) и “Размисъл” (Хр. Ганев).

Ще цитирам тези текстове, в които ясно личи къде/какъв е проблемът им:

Тези реакции изглеждат труднообясними, неадекватни и определено коренно противоположни на високата оценка, която визираните инициативи получават извън страната. Ще дам само един пример – Първата детска асамблея “Знаме на мира”, проведена в София през 1979 г., е оценена от Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО като една от най-ярките прояви през обявената от ООН Международна година на детето. Проектът “Знаме на мира” и първите две детски асамблеи в София са под патронажа на Генералния директор на ЮНЕСКО Амаду-Махтар М’Боу.

На втората световна конференция по въпросите на културната политика, проведена в Мексико през 1982 г., е приета специална резолюция в подкрепа на идеите и принципите на асамблеята и движението “Знаме на мира”. Призовани са държавите, членки на ЮНЕСКО да съдействат и предложат инициативи, свързани с проекта.

Към характеристиката на третата група ще спомена само един факт, който неколкократно съм изтъквала в свои публикации през последните десетина години и който смятам за твърде значим: 1970-те години са време, през което именно благодарение на инициативността, креативността и политиката на Людмила Живкова, се предоставя възможност на част от талантливите учени, писатели, художници, театрали (на представители на научния и културен елит) да осъществяват чрез участието си във властта идеите си, които са адекватни на тогавашния момент и са до голяма степен в духа на съвременните западноевропейските и световни тенденции.

Това е едно от обясненията, една от причините в България да няма нито организирана, нито открояваща се индивидуална съпротива срещу управлението на Тодор Живков и изкривения социалистически модел. Това обяснява “закъснялото” българско “дисидентство” (с всички резерви към този термин).

Спирам до тук.

За финал ще припомня основната теза на проф. Никола Георгиев в есето “Мона Лиза и Капитан Петко войвода”, основаваща се на факта, че идеята за “ускорено духовно развитие рухна така ускорено, както се бе породила” – цитирам: “Ако изобщо има мяра за равнището на културата, тя се определя от съотношението между различните нейни стъпала, от най-ниското до най-високото. Чрез мачкане на ниските стъпала и изкуствено подпиране на високите не може да се прави не само демократична култура, но и култура изобщо. Това беше ясно и на мнозина от просветените ръководители на движението, но действащите около тях социални механизми се оказаха по-силни от учеността им”. ⁴

Теза, която и днес, през 2012 г. си позволявам да подкрепя, но и да продължа, припомняйки, че културното отваряне на България към света през 1970-те години се дължи до голяма степен на личностните качества, идеите и проектите на Людмила Живкова и екипа от стойностни интелектуалци, с когото тя работи, но тази политика едва ли би била възможна в степента, в която беше проведена, ако го нямаше постепенното интелектуално раздвижване през 1960-те, ако не беше започналото разведряване между Изтока и Запада в началото на 1970-те години и ако водещата фигура не беше част от “политическото семейство Живкови”.