Бодхисатвите „Това са ония, които идат от

За създаването на една общност обаче, освен общ говор е нужна и обща писменост. Елохимът нарежда на Борис да приеме Кирил и Методий заради създадената от тях (по-скоро от Кирил) азбука. Ролята на Кирил беше да създава, а на Методий да разпространява Словото (Новия завет) чрез новата писменост. Първоначално това ставаше чрез Глаголицата, а по-късно чрез Кирилицата. И двете азбуки са изработени на базата на древни образци, като специално кирилицата има много общо с азбуката на Урфил, създадена пет века по-рано за българите. Урфил беше превел Стария и Новия Завет, като от Стария Завет липсваха четирите глави „Царства”, защото там са описани много военни действия и „щяло да подейства зле на българите”, които поначало са си войнствени. Най-вероятно Константин-Кирил и Методий са превели (поради липса на време) на Глаголица само Новия Завет, а за Стария Завет са използвали превода на Урфил. Глаголицата (и то ъгловатата) е използвана няколко века от хърватите, латиницата стана писменост на средноевропейските славяни, докато кирилицата и до днес се използва от българите, от „народа на Христос” и някои други неславянски народи. Огромният духовен заряд на символите в Глаголицата се оказа неподходящ за губещото връзката си с Боговете човечество и остана да бъде използван в бъдеще.

Освен писменост, „народът на Христос” и „общността на Словото” трябваше да получат и религия от българите. България по това време беше разположена между двата големи центъра на Европа: Източната Римска Империя и Свещената Римска Империя на Запад. В 864 година Борис прие християнството, а заедно с него го направиха и онези от българите, които все още бяха езичници. Лавирайки между Православието и Католицизма, той успя да извоюва автокефалност на българската църква, в която култът, за разлика от другите два култа, си оставаше до голяма степен езотеричен. Това езотерично християнство дадохме на бъдещия „Христов народ” и то работеше в отделни негови представители чак до Толстой, въпреки ударите, нанесени му от Петър І и Екатерина ІІ. Интересен факт от Х-ти век е, че „Христовият народ” имаше предложение от Волжка България да приеме мистичния суфи-ислям, но това естествено не се осъществи, защото противоречеше на Промисъла Христов. Първите Киевски митрополити са българи, първата руска светица Олга е българка, първите руски християнски мъченици са също българите Глеб и Роман. Цялата руска книжовност векове наред беше просто преписи на българската книжовност от Средновековието, впоследствие преиначавана според набиращият скорост панславизъм. Дори Рюрик – създателят на руската държавност не е „норман”, а българин от рода Дуло. Като обобщение можем да кажем, че създаването на „Христовия народ” протече изцяло под влияние на българите. Що се касае до създаването на „общността на Словото” в западно направление, там Борис се сблъска с противодействието от Католицизма и латинския език. На тях щеше да им се предложи нещо друго след няколко десетилетия.

Тези процеси неминуемо предизвикаха съпротива сред привържениците на езичеството в България, възглавявани от сина на Борис, Владимир-Расате. Тогава се е случило онова почти свръхсетивно чудо, за което западният свят векове наред е говорил. С абсолютна Вяра в подкрепата от Духовния свят, Борис издигна меча на Аза срещу езичеството и кръвното родство, посече петдесет и двамата боляри заедно с техните първородни наследници (а не до „девето коляно”), ослепи Расате и постави на трона по-малкия си син Симеон да продължи Делото, започнало от него. С този акт-жертва пое върху себе си голяма лична карма но и подпечата безусловната си вярност към Волята Христова, която включваше още нещо, а именно: след 864 година в продължение на период от 1000 години българският народ да създаде тялото-съсъд за Бодхисатвата на ХХ-ти век, когато самият Бодхисатва щеше да извърши велик подвиг. Нашият народ изпълни задачата с раждането в 1864 година на Петър Дънов, в който тридесет и три години по-късно се всели Бодхисатвата, на когото пък година по-късно се яви същият Слънчев Елохим, за да му възвести предстоящото Етерно Пришествие на Христос. Оценката на Елохима за Борис, изречена в „Призвание към народа ми Български синове на семейството Славянско” е, че Борис е „баща на славянския род” и че „не се е раждал в дома славянски от него по-смирен и по-чистосърдечен господар, който с непоколебима вяра прие даденото обещание, подобно Аврааму, който не пожали сина си, но го принесе жертва жива Богу”. Самият Елохим потвърди, че българите в лицето на Борис са създателите на славянството и в частност на „Христовия народ”, а това стана възможно, защото той прие Христовата Воля в Сетивната Душа и извърши великите си дела чрез преживяването на Аза в нея, където, както вече многократно посочихме, действат силите, свързващи ни по най-директен начин с духовния свят. Въпреки натрапващата се аналогия (Авраам е физически родоначалник на богоизбрания древноеврейски народ, а Борис е духовен родоначалник на богоизбраната общност на Словото), засега не знаем дали Борис е прероденият Авраам, но че преживя Мистерията на Граала също като Титурел в Сетивната си Душа е вън от съмнение. Титурел обаче сложи началото на скритото течение от Пазители на Граала, докато Борис се превърна в баща на онова течение от хора, които носят Граала в Душите си и го изявяват на външен план чрез физически дела. Той се превърна в първият лъч на предстоящото Богомилство, което щеше да тръгне от неговия внук. Преходът между Парсифал и „царството на презвитера Йоан” беше започнал.

Под Кръста Йоан стоеше с висше гностическо съзнание и с него разбираше Раждането и Смъртта на Христос-Исус. Тогава Космическата Интелигенция все още пребиваваше в Слънчевата сфера под ръководството на Михаил. Сега, във Велики Преслав, тя беше долу и Йоан участва в тайнството по преодоляването на кръвно-родствената „седмица”, която със Силата на Граала (Христовия Азов Импулс) се издигна към Духа-Себе и превърна в осмица – в нова „октава” (защото двамата с Богородица все пак са отделни индивидуалности), а три века по-късно отново на българска територия прероденият Йоан щеше да бъде основна фигура в тайнството по преодоляването и на дванадесетицата (земната), когато, под въздействието на Граала, на Елохимите и на 12-те Посветени-богомили, тялото му стана направо прозрачно. То не се превърна същностно в Човек-Дух както физическото тяло на Исус, но преходът към преодоляването от човека на земната дванадесетичност (смъртта на физическото тяло) и превръщането на плътта в Слово започна. Цялата Мъдрост на Бодхисатвите, слизала дотогава на Земята, проникна в него чак до физическото му тяло и след преобразяването и от Христовия Импулс плътта заговори като Слово (духовна дванадесетичност). Истински плътта ще се превърне в Слово чак през Шестата културна епоха в лицето на Буда-Майтрейя, когато той в пълно съзнание със Силата на Христовия Импулс в Аза си ще е осъществил тази велика трансформация, а сега на Арбанаси беше положено началото в състояние на понижено съзнание. Трябваше да дойде ХХ-ти век с подвига на Рудолф Щайнер и подвига на Беинса Дуно, за да продължи процесът с будно съзнание и при други условия.

Ето как решението на Консилиума от ІV-ти век за преодоляване на „квадрата” и преминаване към нов тип „дванадесетично” (розенкройцерско) Посвещение беше осъществено на етапи в Х и ХІІІ-ти век сред българските богомили. Пак в същия ХІІІ-ти век съвременник на Мистерията от Арбанаси беше схоластикът Тома Аквински от Доминиканския орден. Ако Розенкройцерството e следствие от духовния консилиум в ІV-ти век, то схоластиката се появи в резултат от решението на Аристотел и Александър, които през време на битката от 869 година в свръхсетивния свят срещу мюсюлманския аристотелизъм, си поставиха за цел, на Земята да възникне и християнски аристотелизъм, т.е. аристотелизмът и александризмът да бъдат преведени в християнски дух чрез Импулса на Михаил. Самият Аристотел се прероди като Тома Аквински и изпълни блестящо взетото решение, опирайки се върху станалата вече земна, но използвана от него по силно одухотворен начин Космическа Интелигентност. Схоластиците търсеха отговори на въпросите как Откровението (вярата) и познанието (науката) да се свържат чрез мисленето, как Христос да навлезе в мисленето през предстоящата Пета културна епоха, когато след ХV-ти век Космическата Интелигентност ще ни бъде изцяло предоставена за ползване и как да я върнем – но изкупена (т.е. преминала през човека) – на Михаил в неговата епоха, която щеше да започне след 1879 година. Отговорите не можеха да дойдат при прехода от доинтелектуалното към интелектуалното развитие на човека в ХІІІ-ти век, а на границата между ХІХ-ти и ХХ-ти век, когато започна Михаиловата епоха, Христос премина през Втората Си Голгота и приключи Кали Юга. Стори го пак Тома Аквински, но прероден сега като Рудолф Щайнер. Той свободно говореше за кармата на Душата, за прераждането на Аза, за Мистерията на Граала, докато в ХІІІ-ти век въпреки отстоявания със страст възглед за запазването на индивидуалното начало (Аза) при човека и след смъртта, не успя да достигне до идеята за прераждането. По кармически причини доминиканците-схоластици не се доближиха съзнателно и до Мистерията на Граала, поради което се превърнаха в главното острие на Католическата църква в битката срещу носителите на Граала – богомилите. Доминиканците не бяха част нито от „Христовия народ”, нито от „общността на Словото”, а самият Тома Аквински в Поврата на Времената се намираше в свръхсетивния свят, когато долу на Земята се роди на физически план Грааловата Мистерия. Това има отражение върху кармата!

Вече посочихме, че Душите, които през трите Земни години на Христос имаха някакъв допир с Него са по-различни от останалите. Те притежават както идеалистичната настройка на платониците, водеща ги към търсене на братско единство с Боговете, така и мисловността, съчетана със стремежа към индивидуалното начало при аристотелианците. Подобна съвкупност от качества превръща личността в идеален изпълнител на Христовата Воля, слизаща на Земята чрез Бодхисатвите, която кара тези Азове да създават не познатите от историята военизирани ордени в рамките на Католическата църква (каквито не съществуват и в Православната Църква), а братски общини от свободни Души с обединителен център Граала. Такива личности бяха българските богомили. Те предложиха на Средна и Западна Европа новия начин за свързване с Граала, толкова различаващ се от езотеричното течение на Пазителите през VІІІ-ми – ІХ-ти век и от възникналото в края на ХІІ-ти век екзотерично течение, познато ни от романите на Кретиен де Троа, Волфрам фон Ешенбах и Робер де Борон! В богомилството езотеричното и екзотеричното бяха в хармоничен синтез, който единствено можеше да се противопостави на все по-умъртвяващите живото християнство Римска и Константинополска църкви. Съзрели огромната заплаха за своята власт, те се втурнаха да създават Инквизицията, да провеждат събори срещу българската „ерес”, да водят кръстоносни походи срещу нея. Въпреки адската ненавист и сатанинско унищожение, богомилите успяха да изведат потъналото в духовен мрак европейско човечество до Ренесанса. Петата културна епоха можеше да започне и народите да пристъпят към изпълнението на своите мисии.

Тук е мястото да направим едно не съвсем завършено пояснение за това какво са „мисъл-силите на Космоса” и какво представлява „Космическата Интелигенция”? Източника на съзнанието за съществата в цялата Божия творба е Светият Дух от Светата Троица. Той е „мисъл-силите на Космоса” и външно за нас се отразява през Третата Йерархия Богове – Архаи, Архангели и Ангели, а вътрешно негови „отражения” във Втората Йерархия (която пък е външното отражение на Словото), са Елохимите. В предхристиянските времена Елохимите бяха „мисъл-силите”, които предизвикваха по автоматичен (несвободен) начин визионерски имагинации в човешкото съзнание. Въздействието ставаше отвън, по природен начин, защото те са толкова могъщи, че при директно навлизане в душевността на човека биха направо заличили Азовото му съзнание. Можем само да гадаем, какво е изпитал Борис, когато Елохимът пряко е нахлул в индивидуалното му съзнание, но последвалите му действия са повече от красноречиви! „Инструмента” за това нахлуване е Космическата Интелигенция, която е „продукт” на Небесната София. Самата Небесна (Космическа) София е сборно Същество, формирано в развитието на нашата Слънчева система. Дали съществуват и други „Софии” из Космоса, засега не знаем, но със сигурност без създадения от нея „инструмент” възможността за осъществяване на съзнателна връзка между човека и мисъл-силите на Космоса никога нямаше да настъпи. Казано по нагледно, Небесната София „кондензира” Светия Дух до мисловна субстанция, която най-видният неин син Михаил охраняваше в продължение на еони, за да ни я дари в настъпилото християнско развитие като жертвен акт от негова страна, следвайки примера на Христос.

С поемането на контрола над мисъл-силите на Космоса от Архаите и превръщането на Космическата Интелигенция в земна интелигентност, Боговете с основание се „притесняваха” ще се намери ли на Земята поне един човек, способен по адекватен за новите духовни реалности начин да потърси връзка с тях. Ако предизвикваното в древността от Елохимите визионерство в тялото на човека беше въпрос на физиология, сега то се превръщаше в патология. Имагинациите трябваше да са извоювани лично от Аза отвътре, а не предизвиквани в телата ни отвън. Азът ставаше „божеството”, което чрез инструмента на чистите мисли да ги създава и предлага на Архаите, за да се осъществява по правилния начин свързването с мисъл-силите на Космоса, което ще рече Светият Дух да навлиза като Откровение в Аза, Душата и телата на човека без никакво погасяване на индивидуалното му будно съзнание. Когато Духът говори, Той се проявява или като имагинация плюс интуиция, или като инспирация плюс интуиция, или като трите наведнъж, но задължително интуицията трябва да присъства и завери правилността на получаваното Откровение. От представителите на Светия Дух в Третата Йерархия Богове само Архаите притежават развито интуитивно съзнание и точно те „удостоверяват” валидността на всяко истинско Откровение, което пилигримът на Земята приема, разбира, облича в понятия и съобщава на човечеството. И тъй като днес сме в Епохата на Михаил, който вече е Архай, можем да наречем новия път към Небето с пълно основание „Михаилов”. Първият, опитал да го използва на практика, е Рудолф Щайнер и в резултат стана възможно Третото Откровение на Христос към хората.