Бог- реален и полезен

Самата действителност е само символ на творенията на Божия ум и в такъв случай „примитивното" вярване -срещащо се в древния и езическия свят, - че Бог същест­вува във всеки стрък трева, във всяко същество, дори в земята и небето, може да съдържа най-висшата истина. Да достигнем до тази истина - ето целта на духовния живот. Всеки Божествен етап ни отвежда на пътешествие, чиято крайна точка е тоталната яснота, чувството за спокой­ствие, което нищо не може да наруши.
ПЪРВО НИВО: БОГ ЗАКРИЛНИК

(Нагласа „Бори се или бягай")

Невролозите от доста време разделят мозъка на стар и нов. Новият мозък е орган, достоен за гордост. Когато мислите логично, в действие влиза област от сивото вещество - глав­но мозъчната кора. Шекспир споменава новия мозък (и го използва), когато кара Хамлет да мълви: „Човекът! Каква великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си, колко безкрайно богат на способности." Но Хамлет е по­гълнат от убийство, което иска отмъщение, и докато навлиза в греховете на своето семейство, навлиза все по-дълбоко в собствения си ум. Старият мозък си иска своето, това е онази част от нас, която се стреми към оцеляване и иска да убива, ако е нужно, за да ни защити.

Старият ум се отразява в Бог, който изглежда не прите­жава кой знае колко висши функции. Той е праисторически и в голяма степен не прощава. Той знае кои са неговите вра­гове, не е последовател на школата „прости и забрави". Ако изброим неговите качества, които мнозина биха проследили чак до Стария завет, Бог от първия етап е:

Отмъстителен.

Капризен.

Гневлив.

Осъждащ - раздава и поощрения, и наказания.

Непроницаем.

Понякога милостив.

Това описание не съвпада напълно с Йехова, който е бил любящ и добронамерен човек. Сред индийските божества и на Олимп човек среща доста своеволно, опасно поведение. Защото Бог от първия етап е много опасен, той използва природата, за да наказва своите най-любими деца чрез бури, наводнения, земетресения и болести. Изпитание за вярва­щите е да видят добрата страна на такова божество и колко­то и да е странно, вярващите го правят. Примитивният чо­век е бил обект на нечувани заплахи от страна на средата; оцеляването е било под въпрос всекидневно. И все пак знаем, че тези заплахи не са предопределени да надделеят. Над всичко се издигало едно божествено присъствие, зак­рилящо човешките същества и въпреки страшният си нрав, Богът закрилник е бил толкова нужен за живота, колкото бащата в едно семейство.

Старият мозък е инат, какъвто е и старият Бог. Незави­симо колко цивилизовано е поведението на човека, ако навлезем достатъчно дълбоко (Фройд сравнява това с разкри­ването на всички пластове на археологически обект), ще от­крием примитивни нагласи. Ние знаем достатъчно за тази област, разположена в задната най-долна част на черепа и кореняща се в двигателната система, за да разберем, че тя действа до голяма степен като нашия стереотип за Йехова. Старият мозък не е логичен. Той изстрелва импулси, които рушат логиката в полза на силните емоции, мигновените рефлекси и чувството на подозрителност, че опасността ви­наги ни дебне съвсем наблизо. Любимата нагласа на стария мозък е да се впуска в своя защита, и точно затова нагласа­та „бори се или бягай" му служи като основен спусък.

- Не ме интересува какво казвате, но тук има нещо ло­шо. То си е наумило нещо. Никой не може да го спре. Мла­дият баща се опитваше да скрие сълзите си, а гласът му тре­переше.

- Знам, че го усещате така, тъжно отвърнах аз. И все пак ракът е просто болест.

Погледнах го и престанах да обяснявам как се провежда лъчевото лечение на детето му. Бащата не беше на себе си, обзет от силен страх и гняв.

- Случвало се е да я боли главата - в това няма нищо страшно. А сега какво излиза - дори не е ясно.

- Астроцитома - вид мозъчен тумор. Вашата дъщеря е стигнала до четвърта фаза, което значи, че туморът не мо­же да бъде опериран и расте много бързо.

Този разговор се състоя преди повече от десет години. Родителите бяха още в началото на тридесетте - млади хо­ра от кастата на „сините якички", които нямаха опит с та­къв вид премеждие. Не бяха изминали двадесет и четири часа, откакто бяха докарали дванадесетгодишната си дъ­щеря в болницата. Тя получавала пристъпи на световър­теж и повтаряща се болка зад очите. След комплект от из­следвания се установява наличието на болестта. Тъй като при децата ракът расте бързо, по всяка вероятност изхо­дът щеше да е фатален.

- Няма да се отказваме, рекох аз. Налага се да се вземат медицински решения, а вие двамата трябва да помагате. Родителите стояха като онемели.

- Всички се молим за Кристина, продължих аз. Поняко­га нещата зависят от Бога.

Лицето на бащата отново се смрачи. „От Бога ли? Той би могъл да предотврати това ужасно нещо. Щом позволя­ва да се случи една безсмислена трагедия, защо да се преструваме, че ще я излекува?"

Аз не отговорих и родителите станаха, за да си тръгнат. „Просто им кажете да започнат с лечението. Ние ще се справим", каза бащата. Той хвана жена си и двамата се вър­наха при леглото на дъщеричката си.

Надеждата им изневери в този момент от кризата, което означава, ако сме напълно честни, че им изневери Бог - Богът от първия етап, който би трябвало да защити детето им. В слу­чай на криза нас ни обзема силно чувство за физическа опас­ност, при това не само при диагнозата рак. Загубата на рабо­тата може да се възприеме като въпрос на живот и смърт. Хо­рата, сражаващи се в тежък развод, понякога действат сякаш бившият им съпруг се е превърнал в смъртен враг. фактът, че старият мозък упражнява своето въздействие векове наред, е обяснението за неотмиращата роля на Бога като закрилник. Нашите примитивни реакции спрямо опасността съществуват по причина, която няма лесно да бъде надмогната - самата структура на мозъка гарантира това. Мозъкът, за да изпълни повелята, задейства ендокринната система, която вкарва адре­налин в кръвта с цел засилване на тялото, независимо какво мисли по-висшият мозък.

Поставете се на мястото на невинен подсъдим в едно дело. Някой непознат повдига срещу вас обвинения, които ви принуждават да се явите пред съдията. Въпреки задъл­жението да се държите в съответствие с изискванията на правовата държава, у вас ще се появят известни примитив­ни чувства, които по същността си са много близки по природата си до старозаветните:

• Ще ви се иска да отвърнете на обвинителя. Йехова е от­мъстителен.

• Ще се опитате да намерите всякакви доказателства, за да се оправдаете. Йехова е капризен.

• Всеки път, когато си спомните за несправедливостта, която ви е сполетяла, кръвта ви ще кипва. Йехова е гневлив.

• Ще искате съдът да ви обърне колкото е възможно по-голямо внимание, да разглежда нещата във ваша полза. Йехова & ревнив.

• Ще искате обвинилият ви да бъде наказан, след като се докаже невинността ви. Йехова е осъждащ - той раздава поощрения и наказания.

• Ще лежите будни нощно време и ще се чудите как това е могло да се случи именно с вас. Йехова е непроницаем.

• Ще ви крепи вярата, че в края на краищата съдът няма да ви накаже несправедливо. Йехова е понякога милостив.

(Струва си да повторим, че Йехова е просто един пример -илюстрация - той би могъл да се замени със Зевс или Индра.)

Тъй като ролята му е да защитава, Богът от първия етап се проваля, когато слабите стават жертва на болест, траге­дия или насилие. Той успява, когато избегнем опасността и надживеем кризата. Екзалтирани, неговите поклонници се чувстват избрани. Те триумфират над враговете си и отново се чувстват в безопасност (за известно време), защото небе­то е на тяхна страна.

Разумът ни учи, че агресията поражда мъст - знаем това несъмнено, благодарение на трагичната история на войните. Но съществува стена между логиката на новия ум, основава­ща се на разсъждението, наблюдението и способността да виждаме по-далеч от простото оцеляване, и логиката на ста­рия ум. Старият мозък първо се впуска в битка - или бяга, като задава въпросите по-късно.

ОЦЕЛЯВАЩ.

На всеки етап основният въпрос, „Кой е Бог?", мигно­вено води до други въпроси. Първият от тях е „Кой съм аз?" В първия етап идентичността се определя от физичес­кото тяло и околната среда. Оцеляването е най-важната грижа тук. Ако погледнем към библейската история, ще видим, че древните юдеи успявали да оцеляват много по-лесно в трудни условия, отколко в обичайните. Трудности­те в живота им били много - били нужни постоянни, несвършващи грижи, за да се отгледа реколта от земята, има­ли многобройни врагове, и тъй като живеели в една по-голяма номадска култура, юдеите били въвлечени в неспираща миграция. Как би могъл този живот на ръба на оцел­яването да приеме какъвто и да е добър Бог?

Едно от решенията е да се превърне той в капризен и непредсказуем родител. Тази роля е изпълнена с голяма дра­матична убедителност в Книгата „Битие", която отделя много повече време на грехопадението на Адам и Ева, от­колкото на тяхното сътворение.

Първите мъж и жена са първите лоши деца. Грехът, който извършват, е че не се подчиняват на заръката на Бог да не ядат от дървото на познанието. Ако разгледаме този акт с помощта на символи, ще видим един баща, кой­то е ревнив към своите задължения на възрастен: той знае най-добре, той държи властта, неговата дума е закон. За да задържи тази позиция, е нужно децата да си останат деца, но те копнеят да пораснат и да научат онова, което знае бащата. Обикновено това се разрешава, но Бог е единстве­ният баща, който никога не е имал собствено дете. Това го прави в още по-голяма степен лишен от съчувствие, защо­то гневът му към Адам и Ева в своята строгост е нерационален. Ето неговата клетва към Ева:

На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, ко­га си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе.

Ева има толкова безспорна репутация на изкусителка, че ние забравяме едно нещо - тя не е открито сексуална, докато Бог не я прави такава. Да „тегне към мъжа си" е част от клет­вата, както и това да ражда с болки децата си. Останалият се­меен живот ще носи присъдата, произнесена над Божия син:

С мъка ще се храниш от нея /земята/

през всичките дни на живота си.

Тръне и бодили ще ти ражда тя;

и ще се храниш с полска трева;

с пот на лицето ще ядеш хляба си,

докле се върнеш в земята, от която си взет;

защото пръст си и в пръст ще се превърнеш.

Освен това, цялата сцена, която завършва с изгонването на Адам и Ева от Рая, разделя семейството, като съсипва близостта от предишните дни, когато Бог се разхожда из Едем и се радва на децата си. Но раят бързо се превръща в блед сън и ние не сме далеч от времето, когато Каин ще уб­ие брат си Авел - урокът е сериозен: човеците са виновни. Те сами правят света тежък и труден, на техните глави тежи вината за мъчителното раждане на жените и за тежкия труд за изкарване на прехраната.

Историята в „Битие" се случва около две хиляди години преди Христа и последната версия е записана в хрониките на храмовете, вероятно хиляда години по-късно. Жените били подчинени на мъжете много преди това, а трудностите в зе­меделието и раждането са стари колкото света. Така че да се стигне до Бога от първия етап, е било нужно да се извлече не­що от вече съществуващото.

Когато са питали „Кой съм аз?", най-ранните хронисти са знаели, че са смъртни и подвластни на болести и глад. Те

виждали много бебета да умират още при раждането, много пъти и майките загивали. За тези условия на живота е трябвало да се намери причина - така семейната връзка с Бога се помрачава от греха, неподчинението и невежество­то. Въпреки това Бог остава на сцената - той следи Адам и Ева, въпреки клетвата си и след известно време открива достатъчно добродетелност в техния наследник Ной, за да го спаси от смъртта, пратена на всички други издънки на първото семейство.

1ук обаче се крие друга ирония. Единственият герой в епизода с Ева и ябълката, който изглежда казва истината, е змията. Тя прошепва в ухото на Ева, че Бог им е забранил да ядат от дървото на доброто и злото, защото така ще при­добият знание и ще се изравнят с бащата. Ето точните й ду­ми, след като Ева й казва, че ако ядат от забранения плод, ще умрат:

Не, няма да умрете.

Но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се от­ворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

Змията предлага свят на осъзнатост, независимост и взе­мане на решения. Всичко това се осъществява, когато човек има познания. С други думи, змията съветва Божиите деца да пораснат и, разбира се, това е изкушение, на което те не устояват. Кой би могъл да му устои? (Прочутият корифей на митовете, Джоузеф Кембъл изтъква, че по онова време пле­мената от скитници евреи са достигнали територия, където преобладаващата религия се уповава на мъдра, добра бо­гиня на земеделието, чийто тотем е змията. Като обръщат нещата обратно, свещениците на Израил превръщат жената в злодей, а лошата змия - в неин съюзник.)

Защо Бог би искал да се противопостави на толкова ес­тествено развитие от страна на децата си - защо не е искал да имат познанието? Той действа като най-грубите бащи -използва страх и ужас, за да държи чадата си в инфантилно Състояние. Те не знаят кога ще последва новото наказание и още по-лошо - той не им дава надежда, че първоначалната клетва ще бъде отменена. Добрите и лошите дела се оцен­яват, от съдийския стол се раздават наказания и награди, но човечеството не може да се отърве от товара на вината, не­зависимо колко добродетелен е животът му.

Вместо да гледаме строго на Бога от първия етап, ние трябва да разберем колко действителен е той. Животът е те­жък за много хора и по време на семейния живот се получа­ват дълбоки психологически рани. Всички носим спомени колко трудно ни е било да пораснем и във всеки момент чувстваме натиска на стари, детски страхове. Оцеляващият и виновното дете се спотайват под самата повърхност. Бо­гът от първия етап лекува тези рани и ни дава основание да вярваме, че ще оцелеем. В същото време той засилва наши­те потребности. Докато имаме нужда от защитник, ние ще се придържаме към ролята на деца.

При първия етап няма индикации, че хората имат люби­мо място в Космоса. Напротив. Природните сили са слепи и тяхната сила е извън нашия контрол. Наскоро гледах един репортаж за малък град в Арканзас, изравнен със земята от торнадо, връхлетяло го посред нощ. Оцелелите били разбу­дени от оглушителен грохот в мрака и съобразили да се скрият в мазетата си. Докато правели преглед на съсипания си живот, замаяните оцелели мърморели едно и също: „Жив съм, благодарение на Божията милост".

Те не съобразяват (нито го изразяват на висок глас), че същият този Бог може да им е пратил бурята. В периоди на криза хората търсят начин да се справят и при първия етап Бог е механизъм за справяне. Това се отнася за случаите, ко­гато оцеляването е под въпрос. В районите на най-ужасните

гета, когато е жертва на дрога и улична престъпност, човек открива най-силната вяра. Ужасните ситуации карат способ­ността ни да се справяме да надмине границите си - случай­ната смърт на деца, застреляни в училище, може да послужи за пример. За да избегнат пълното отчаяние, хората отиват отвъд безнадеждността, като откриват утеха в Бога, който иска да ги защитава.

ДОБРОТО Е СИГУРНОСТ, УТЕХА, ХРАНА, ПОКРИВ И СЕМЕЙСТВО.

злото е физическа заплаха и

ИЗОСТАВЯНЕ.

Абсолютният стандарт за добро и зло е нещо, за което мечтаят мнозина, особено във време, когато ценностите се рушат. При първия етап доброто и злото като че ли са съвсем ясни. Доброто произлиза от безопасността, злото - от опас­ността. Добрият живот има физически израз - храна, дрехи, покрив и любящо семейство. Ако обаче водиш лош живот, ти оставаш сам и изоставен, превръщаш се в плячка на физичес­ката опасност. Наистина ли картината е толкова ясна?

Отново трябва да се върнем към семейната драма. Со­циалните работници знаят много добре, че битите деца имат странно желание да защитават родителите си. Дори след дълги години на побои и емоционална жестокост, е почти невъзможно да ги накара човек да свидетелстват в съда. Тяхната потребност от защитник е прекалено силна - може да се каже, че любовта и жестокостта са така преп­летени, че психиката не може да ги разделя. Ако се опита­те да откъснете детето от травмиращата среда, то ще се бои, че го лишавате от източника му на любов. Това обър­кване не свършва с края на детството. Старият мозък има първостепенна нужда от сигурност и затова толкова мно­го бити съпруги защитават мъжете си и се връщат при тях. Добро и зло безнадеждно се объркват.

Бог от първия етап е също така и двусмислен. Преди два­десет години прочетох горчива басня за един съвършен град. Всички в него били щастливи и здрави, слънцето винаги ог­рявало техните прагове. Единствената мистерия в града била, че всеки ден по няколко души си заминаваш - тихо и без да дадат обяснение. Никой не можел да се сети защо става това, но явлението не спирало. Накрая се разбрало, че едно дете би­ло затворено от родителите си в мазето, където те скрито го измъчвали. Онези, които си тръгвали, знаели тази тайна и за тях съвършенството спирало да съществува. Голямото мно­зинство обаче не я знаело или ако я знаело, отвръщало глава.

Басните могат да се четат по много начини, но тази казва нещо за нашия Бог от първия етап. Дори да го почи­тат като добър родител, като човек, който никога не ни е направил зло, неговата доброта е омърсена от страдание­то. Баща, който дава силна обич и щедрост, може да се смята за добър баща, но не и ако е мъчил едно дете. Все­ки, който се смята за чедо на Бога, трябва да се замисли над този въпрос. В повечето случаи, както е в баснята, въпросът се пренебрегва. Нуждата от сигурност е твърде голяма, а, освен това във всеки момент трябва да се справяме с толкова много неща.

ЧРЕЗ СТРАХ И ЛЮБЯЩА ПРЕДАНОСТ.

Щом Богът от първия етап е двузначен - с едната ръка дава, а с другата наказва, - тогава той не може да се опоз­нае само по един начин. Страхът и любовта влизат в игра­та. За всяка библейска заповед „да обичаш своя Господ Бог с пялото си сърце, с цялата си сила и с цялата си душа", съ­ществува противовес. Заповедта „Бой се от Бога" се под­чертава във всички религии, дори и в онези, които уж се ос­новават на любовта. (Иисус говори доста открито за злос­торниците, които ще бъдат низвергнати да стенат и да скърцат със зъби.)

В по-дълбок смисъл това означава, че двойнствеността се отхвърля. Някакво спокойствие господства в семейство, където на децата просто им се казва да обичат своите роди­тели, но същевременно те са принудени да чувстват таен гняв, омраза и ревност към тях. „Официалното" чувство е само положително. Чуждият човек ще нарече това спокой­ствие фалшиво, но за вътрешния то върши работа. Действи­телно ли обаче е изчезнала негативностга? Нужно е сериоз­но развитие, за да може човек да приеме двузначността с нейното непрекъснато смесване на светлина и мрак, любов и омраза - това е път, по който не се тръгва в първия етап.

Един приятел ми разказа покъртителна история за деня, когато пораснал, според неговото виждане. Той бил защитавано, дори глезено дете, чиито родители били мно­го дискретни. Никога не ги бил виждал да спорят, те вни­мавали да поставят граница между споровете на възраст­ните в семейството и онова, което казвали на децата. От психологическа гледна точка това е здравословно и моят приятел носеше спомена за едно почти идилично детство, без тревоги и конфликти.

Когато бил почти на десет, той се събудил късно през нощта от силен шум на долния етаж. Почувствал тръпки от страх, сигурен че се извършва някакво престъпление. След миг разбрал, че родителите му шумно се карат. Ужасен, той скочил и изтичал долу. Когато влязъл в кухнята видял как те си крещят един на друг.

- Не я докосвай, защото ще те убия! - извикал и се втур­нал към баща си.

Родителите направили всичко възможно, за да успокоят момчето - нямало насилие, просто двамата разгневени спо­рели. Но макар че в крайна сметка момчето схванало ис­тинското положение, нещо в него се променило. То вече не вярвало, че може да съществува съвършен свят.

Докоснал се до смесицата от любов и гняв, спокой­ствие и насилие, с които всички сме принудени да живеем. На мястото на сигурността се появила двузначност - хора та, на които вярвал напълно, показали, че имат и тъмна страна. Същото се отнася за всеки от нас, а като допълне­ние, и за Бога.

Всеки трябва да се справя с този конфликт, но го прави по различен начин. Някои деца се опитват да запазят своя­та невинност, като отричат съществуването на противопо­ложност на невинността, те се превръщат в идеалисти и хора с пожелателно мислене. Те показват силен негативизъм, когато се сблъскат с нещо „негативно" и остават разтрево­жени, докато не се върне отново „положителното". Други деца вземат страна, приписвайки всички предизвикващи тревога черти на лошия родител, докато на другият се за­лепва етикета на неизменно добър. И двете тактики попа­дат в категорията механизми за справяне; следователно не е изненада фактът, че на първото ниво на религиозната вяра тази категория е силно застъпена.

Решението добър родител/лош родител приема форма­та на космическа битка между Бога и Сатаната. В Стария Завет има изобилие от доказателства, че Йехова е доста­тъчно своенравен и жесток, за да приеме ролята на лош родител. Дори човек с огромна добродетелност, като Мой­сей, накрая е лишен от възможността да влезе в обетова­ната земя. Никакво количество страх и любов, както и да ги смесвате, не е достатъчно да удовлетвори този Бог. Не­говите капризи не знаят граници. Щом обаче неговият об­раз е неприемлив, тогава трябва да има „противник" (бук­валният смисъл на името Сатана), на когото да се прех­върли вината на Бога. Сатаната се явява в Стария Завет като изкусител, измамник, крадец на души, като падналия ангел Луцифер, който чрез гордост се опитва да узурпира властта на Бога и трябва да бъде хвърлен в пъкъла. Може да се каже, че Луцифер е светлина, превърнала се в лоша светлина. Но той никога не е описван като една от страни­те на Бога. Подобно разделение опростява нещата - то се случва и при детето, което е решило, че единият от роди­телите му трябва да е лошият, а другият - добрият.

Не по-рядко в религията се среща и другата стратегия за справяне, която включва отричане на негативното и търсене на пътища към позитивното. Много зло трябва да бъде пренебрегнато, за да се придаде на Бога абсолютна доброта, но хората успяват да го направят. В семейната драма, ако има повече от едно дете, тълкуванията си идват на мястото. Едното дете ще е напълно сигурно, че в семей­ството никога не е имало обиди или конфликти, докато другото ще е уверено в точно обратното. Способността за тълкуване е свързана със съзнанието; нещата не могат да съществуват, ако не ги осъзнаваме, независимо колко са реални за другите хора. В религията някои вярващи се за­доволяват едновременно да обичат Бога и да се боят от не­го. Тази двойнственост по никакъв начин не включва осъждане на божеството. Той е все така „съвършен" (кое­то означава, че винаги е прав), защото онези, които наказ­ва, трябва да са съгрешили.

В този случай вярата зависи от възприетата ценностна система. Ако ме сполети някакво зло, сигурно съм извър­шил грях, дори да не си давам сметка за това. Моята задача е да се вглеждам в себе си, докато открия грешката си и пос­ле ще видя, че Бог ме е осъдил справедливо. За човек извън системата, обаче, нещата изглеждат така - наказаното дете, изкривявайки логиката, измисля как да направи грешка, за да могат жестоките родители да се окажат прави. На първо ниво Бог трябва да бъде прав. Ако не е, светът става много опасно място за живеене.

Какво е предизвикателството на моя живот?...

ДА ОЦЕЛЕЯ, ДА ЗАЩИТАВАМ И ДА ПОДКРЕПЯМ.

На всяко ниво на Бога е присъщо предизвикателството спрямо живота, което се проявява като най-висок стремеж. Бог съществува, за да ни вдъхновява и ние изразяваме това чрез целите, към които се стремим. Стремеж - това е границата на възможното. На първо ниво границата се определя от физическите обстоятелства. Ако сте обградени от заплахи, главният ви стремеж е да оцелеете. Това е вярно при корабок­рушение, война, глад или насилие в семейството. Всяко ниво на Бога обаче трябва да обхваща цялата палитра от човешки способности, дори в най-тежките случаи човек се стреми към нещо повече от това да се справи.