Бог и човекът човешки теории за човека

Децата винаги са били символ на небесна чистота и невинност. До известна възраст на тях е чужда всяка недобра дума или проява. Те не познават и чувството на срама. За кратко време всяко дете повтаря Едемския период на човечеството. Тогава то е мило, любвеобилно, доверчиво и послушно на своите родители. Затова философът Джон Ръскин възкликва горестно: "Как ужасен би бил светът, ако не се раждаха постоянно деца, които носят със себе си невинността и възможността за всяко съвършенство".

Господ Исус обичаше много децата. Това отношение от Негова страна не бе инстинкт или безкритична сантименталност. За Христа децата бяха образец, към който трябваше да се стремят всички възрастни, носещи в нравствената си природа заразата на греха. Неговите думи звучат като мил и същевременно безкомпромисен закон: "Ако не се обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство" (Мат.18:3).

Обаче в нашето съзнание изпъква въпросът: "Как и защо съгрешиха Адам и Ева?" Отговорът може да бъде само един: грехът на непослушанието навлезе и оскверни човека, защото той не бе свят като Бога в абсолютния смисъл. Дори Сатанаил, за когото пророкът твърди: "Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост" (Езек.28:12), не можеше да претендира за святостта на Твореца. Ако не беше така, нито първият архангел, нито първите човеци щяха да съгрешат, защото съвършенството и абсолютната святост са чужди на греха. Адам и Ева -- нека повторим още веднъж -- бяха сътворени по Божия образ, но не бяха напълно подобни Богу. Те бяха тварни същества, подлежащи на развитие и усъвършенствуване.

Трябваше да се появи изкусителят, да предизвика сблъсък между човека и евентуалния грях, за да се провери и утвърди или наруши и умъртви невинността на нравствената му природа. Както желязото се закалява в огън и вода, а децата заякват в бурите на живота, така първите човеци трябваше да преминат през изпит в Едемската градина. Провалът им щеше да бъде компенсиран много по-късно от победата на Богочовека над Сатана в Юдейската пустиня (Мат.4:1-11).

Благодатни резултати от факта, че човек притежава Божия образ.

Човекът бе сътворен с тяло, душа и дух. Затова Божият образ, който се осъществява главно в третия елемент -- духа, има своето отражение и в останалите два.

Тялото бе създадено от Бога, затова блестеше с великолепие и красота. Ние не можем да си представим Адам с ниското чело и удължените ръце на неандерталеца. По-скоро ще се съгласим с гениалната фреска на Микеланджело в "Сикстинската капела", където първият човек е изобразен като образец на физическа красота и душевна хармония. Затова философът Филон от Александрия (I в.) ще говори за "небесния човек, направен по Божи образ", а Василий Велики (330-379) ще се изрази поетично, че човешкото тяло е "небесно растение", за което трябва да се грижим, като търсим едновременно и възвишени неща.

Д-р Огастъс Стронг пише: "Духът представя божествения образ непосредствено, а тялото -- опосредствено". Нека си спомним как Мойсей, когато излизаше от благодатното присъствие на Йеова, "кожата на лицето му блестеше, понеже беше говорил с Бога" (Изх.34:29). Ако това чудо бе изпълнимо за човека след грехопадението, колко повече би бил понятен фактът на първоначалната физическа красота на Адам и Ева. Джон Милтън има основание да възпее в "Изгубения рай" -- "божественото човешко лице".

Всяка хипотеза за постепенно развитие и облагородяване на човешкото тяло е чужда на библейската истина за сътворението. Подобни схващания довеждат до унижаване достойнството на човека като "венец на живата природа". Християнинът споделя преклонението на псалмопевеца, който обещава: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Пс.139:14).

Затова християнската религия насърчава уважението към тялото, изразено в грижи за неговия вид и здравословно състояние. Идеалистът Платон принизявал предназначението на човешката физика, считайки тялото за "гробница" или "затвор" на душата, а стоиците проповядвали без угризение самоубийството. Но Св. Писание нарича земната хижа на духа -- "храм на Св. Дух" (I Кор.6:19). А малко по-горе в същото послание ап.Павел говори укорително на коринтяните: "Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа?" (ст.15). Не е за пренебрегване фактът, че Христос, като Спасител на тялото (вж.Ефес.5:23), прие физическия образ на човека. Щом Божият Син не го презря, а реализира чрез въплъщението великата тайна на благочестието (I Тим.3:16), колко повече трябва да благоговеем и благодарим на Бога ние!

Хармонията между тяло и дух бе също отличителна особеност на първите човеци. В Едем нямаше болести и смърт. Адам и Ева се радваха на крепко здраве и бяха определени за безсмъртен живот. Много по-късно апостолът на езичниците щеше да направи заключението, че поради греха и неверието "мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали" (I Кор.11:30). Поради отличното си здравословно състояние първите човеци можеха да обработват безболезнено и неуморно огромната райска градина (Бит.2:15). Изгубил благодатта на телесната хармония, тласкан от вълните на все по-нарастващата динамика на живота, подтискан от опасения за всевъзможни катастрофи, съвременният човек може да намери утеха и насърчение в Божието Слово. Новозаветният пророк открива, че във вечния град Бог "ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка", защото първото, т.е. старият греховен живот и свят, премина (Откр.21:4).

Друг благодатен резултат от божественото сътворение е властта над по-нисшите твари. Човекът бе упълномощен за това лично от Бога: "И нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята" (Бит.1:26б). Тук не става дума за физическо надмощие, което е принцип в животинския свят. Първите човеци станаха господари над делата на Божиите ръце (вж.Пс.8:6) по силата на своя интелект и воля. В наши дни звероукротителите си служат с различни физически прийоми, за да опитомят и направят послушни някои животни. Но за Адам и Ева бе достатъчно, че носеха в себе си Божия образ и се радваха ежедневно на близост до своя Творец. Това бе напълно достатъчно за младия Даниил, който бе хвърлен несправедливо в рова при гладните лъвове. На разкъсвания от угризения цар, пророкът отвърна от дъното на ямата: "Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха, защото се намерих невинен пред Него" (Дан.6:22а). Маклерън писа в края на миналия век: "Властта над всички твари е в резултат от подобието на Бога. Следователно тя не е просто право да я използуваме за собствена материална изгода, а царско пълномощие, с което притежателят е длъжен да си служи за честта на истинския Цар". След грехопадението бе осквернена цялата природа и връзките на власт и подчиненост между човека и животните бяха нарушени. Но в хилядогодишното царство всичко ще бъде възстановено отново. Тогава "сучещо дете ще играе над дупката на аспида; и отбито дете ще туря ръката си в гнездото на ехидна. Те не ще се повреждат, нито погубват в цялата Ми свята планина; защото земята ще се изпълни със знание за Господа, както водите покриват дъното на морето" (Ис.11:8,9).

Благоприятното влияние на творческия акт се чувствуваше отначало и в заобикалящата действителност.

Хаосът на първичната материя бе превърнат от творческата ръка на Бога в космос (красота, порядък). Светлината бе отделена от мрака; просторът раздели вода от вода; сушата и световният океан обособиха суверенни царства, в които бяха населени обитатели по родове и видове; земята заприлича на райска градина под лампадите на небесните светила; отвсякъде лъхаше спокойствие и сигурност. И когато се появи човекът, неосъзнал още царственото си присъствие във видимия свят, Бог "видя всичко, което създаде; и ето, беше твърде добро" (Бит.1:31а). Калвин казва сполучливо в коментара си на кн. Битие, че "Бог шест пъти внушава същото нещо, за да възпре, като че ли с толкова юзди, неспокойната ни дързост". Със Своята констатация, че всичко е твърде добро, Творецът не самохвалствуваше, а целеше от една страна да подчертае чудесните условия, които създава за човешкото развитие. От друга страна, битиеписателят подчертава изключителната целесъобразност като основен принцип в цялата природа.

Еврейската дума "тов", която е преведена в нашия текст с наречието "добро", има много значения. В случая тя, отнасяйки се към Божието творение, има смисъл на нещо, което е съответно на поставените изисквания. С други думи, "тов" е синоним на хармония, ред, пълнота. Затова в превода на 70-те е използувано понятието "калос" със смисъл: "прекрасно за своята цел". Псалмопевецът възкликва смаян пред дивното величие на света: "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Пс.104:24). И този възторг е от вида на природата, заразена с отровата на греха... А каква ли е била тази Вселена в зората на своето съществуване!...

След сътворяването и на човека, който увенча изкусното дело на Божиите ръце, Творецът "видя всичко, което създаде (сътвори -- б.а.); и ето, беше твърде добро" (Бит.1:31а-. Докато в края на всеки от първите 5 "дни" Бог констатираше, че дадено действие е просто "добро", то тук вече заключението е: "твърде добро". Жан Калвин завършва коментара на 1 гл., Битие, с пояснението, че Създателят е заявил това, "за да узнаем, че в симетрията на Божиите дела има най-високо съвършенство, към което не може да се прибави нищо".

За обикновения човек е трудно да си представи величието и красотата на божественото творение. Пелената на греха скрива от погледа всичко това, затова мнозина не виждат прекрасния почерк на Твореца в заобикалящата ни природа. Древният библейски мъдрец призна смирено: "Той е направил всяко нещо хубаво на времето му... без обаче да може човек да издири отначало докрай делото, което е направил Бог" (Екл.3:12).

А Божият промисъл бе предвидил заобикалящата действителност да благоприятствува за пълноценен физически и духовен живот от страна на човека. С бащинска грижа и любов "Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал" (Бит.2:8). Едва ли бихме могли да си представим по-цветна, по-уханна и по-отморяваща обстановка от тази! Поетът Тенисън казва, че "край четирите реки цъфтяха първите рози". Човешката фантазия може да рисува една от друга по-великолепни картини, но има една главна причина за неповторимата прелест на Едемския рай -- там беше Сам Бог. "И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината" (Бит.3:8а). Именно в този смисъл, както проникновено отбелязва Йоан Дамаскин (VIII в.), "божественият рай е бил двоен".

За постоянна подкрепа и съживяване физическите сили на първия човек Бог насади "дървото на живота всред градината" (Бит.2:9) Хранейки се от неговите плодове, Адам и Ева щяха да поддържат в телата състоянието на безсмъртно здраве и младост. Дървото на живота бе, по думите на д-р Огастъс Стронг, "символ на общението с Бога и зависимостта на човека от Него". Плодовете бяха хранителни не само за тялото, но и за душата. Знаем, че душата е "живецът на физическото тяло", затова нейните сили -- разум, чувства и воля -- черпеха също подкрепа и се развиваха напред. Тъй като първоначалното нравствено състояние на човека бе невинността -- като отблясък на божествената святост -- дървото на живота благоприятствуваше за нейното съхранение. В новозаветен смисъл Изкупителят замести липсващото вече райско дърво. Ап. Павел има предвид тъкмо това, когато прави съпоставката: "Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух" (I Кор.15:45). Бог е промислил, щото в небесния рай вечнозеленото дърво на живота отново да разпростре благоуханните си клони. Верните чада на Господа ще се приютят там като птици след краткия, но изтощителен полет на земния живот. Каква нестихваща радост ще бъде тогава в небето! Новозаветният пророк Йоан въкликва: "Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града" (Откр.22:14).

Въпреки че първоначалният прекрасен облик на природата бе помрачен, християнската етика препоръчва любов към всичко, което е сътворено от Бога. Всезнаещият и вездесъщ Творец се разкрива във всяко кътче, предмет и жива твар в необятния Всемир. Давид се удивлява от този факт: "Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти" (Пс.139:8). А целият 104-ти псалом описва величието на Господа и Неговия мощен творчески размах. С особена грижа Той е "положил земята на основата й, за да се не поклати за вечни времена" (ст.5).

Нуждата от обич и душевна привързаност към природата е почувствувана и подчертавана от много светли умове на човечеството. Великият руски сподвижник от ХVIII в. Тихон Задонски обичал да казва, че всички създадени вещи са свидетелства за Божието всемогъщество, благост и премъдрост". А едно от по-късните му литературни превъплъщения -- старецът Зосима от романа "Братя Карамазови" на Ф. М. Достоевски -- наставя духовните си ученици: "Обичайте всяко създание Божие, и цялото, и всяка песъчинка! Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте! Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяка вещ! Ако обичаш всяка вещ, и тайната Божия ще постигнеш в нещата". Безбройни са примерите на хора, които са благоговеели пред видимата природа. Достатъчно е да споменем за нашия просветител Климент Охридски (ок. 840-916), който държал не само книга и перо в ръка. Летописецът разказва, че любвеобилният старец насаждал и облагородявал плодни дръвчета, като превърнал по този начин цялата околност в цветуща овощна градина. Народният ни поет Иван Вазов, който стигал до пантеизъм в преклонението си пред природата, пише с умиление и благодарност за величието на Рила: "Сега съм у дома, сега съм в моя мир -- мир въжделен и драг". Оттук неговият дух "до Господа отива, на мирозданието в тайните се впива".

Християнското учение отрежда важно място на бъдещата съдба на видимата природа. Библията не предвижда пълно унищожаване и изчезване на Вселената. В нея се говори само за прекратяване на съществуването й в сегашния й вид. Колко точни са думите на гениалната в поетичната си простота Емили Дикинсън: "Природата е като хората -- не е с корона всеки път".

Св. Писание говори определено за основно изменение и цялостно обновяване на физическия свят. Ап. Петър пише: "А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда" (II Петр.3:13). Най-характерното за новата природа не е различната й структура, а фактът, че там ще живее правда. Тогава няма да има и сянка от грях, нито привкус на поквара и смърт. Василий Велики вижда божествена логика в обновата на Вселената: "Необходимо е светът да се измени, щом като състоянието на душите ще премине в друга форма на живот. Защото както сегашният ни живот има природа, подобна на този свят, така и бъдещият живот на душите ни ще получи жребий, съответен на нейното състояние". Интересно е мнението на друг ранен църковен писател -- Епифаний Кипърски (315-403). Той смята, че въпреки засилилия се грях, който осквернява човечеството и цялата природа, Бог не би унищожил напълно видимия свят. Иначе не би имало смисъл тя да бъде сътворена. А Библията категорично посочва целесъобразността на творческото дело на Господа. Премъдрият Бог не сътвори земята пустиня, "но я създаде, за да се населява" (Ис.45:18). Затова Той няма да посегне на тази градина и дом за човека. Тълкувайки думите на ап. Павел в Римл.8:19-21, Епифаний Кипърски стига до извода, че при свършека на света видимото творение няма да бъде унищожено, а ще бъде възстановено в по-добър и по-съвършен вид. Подобно на агонизиращия човек, то е обречено на тежка смърт, но ще бъде издигнато в по-благословено състояние, което съответствува на новия живот на Божиите чада.

Библейският разказ за грехопадението предава по образен начин картината на човешкото прегрешение в Едем.

Битие, 3 гл., дава пълно описание на тази кратка, но наситена с мрак трагедия на първите човеци. Непосредствено след разказа за блаженото обиталище на Адам и Ева, за справедливата заповед да не се докосват до дървото за познаване доброто и злото, за прекрасните предпоставки, способствуващи за едно пълно развитие, изведнъж зейва пропастта на първия грях, извършен на земята (Бит.3:1-6). Може би за мнозина този факт буди недоумение! Защо след дългия ден на райското блаженство трябва да се спусне нощта на отчуждението и враждебността спрямо Бога? Откъде дойде слабостта на първата човешка двойка, която вместо с благодарност откликна с ламтеж за приравняване с Твореца?

Обикновено се посочват две причини за грехопадението на Адам и Ева. Първата е змията. Именно тя излиза на сцената най-напред. "А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал" (Бит.3:1а).

Като Божие творение, змията бе белязана от благотворното докосване на Господа. Дори нейното качество -- "най-хитра от всички полски зверове" -- не бе порок в буквалния смисъл на това понятие. Евр. дума "арум" означава: "благоразумен", "умел". Следователно само по себе си това качество не криеше опасност. В Новия Завет дори има препоръка тази характерна особеност да бъде култивирана в християните. Спасителят посъветва ученицете Си: "Бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобливи като гълъбите" (Мат.10:16б). Но като съдим по това, как разсъждава, какво говори и към кого насочва клеветите си змията, стараейки се да увлече към зло невинната Ева, лесно разбираме кой стои зад нейната маска. В естествената змия се бе скрила една духовна змия -- врагът на Бога, дяволът. Неговото земно царство щеше да трае много дълго, докато настъпи управлението на Месия. Едва тогава щеше да бъде свален "големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана, който мами цялата вселена" (Откр.12:9; 20:2). Калвин пише, че "Сатана покварил за собствените си измаманически цели дарбата, която бе предадена на змията от Бога". Затова Господ Исус нарече дявола "открай човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина" (Йоан 8:44).

Когато четем всичко това, е естествено да възникне въпросът: "Кой е Сатана и как е станал олицетворение на злото?" Ще трябва да признаем смирено обаче, че този въпрос е насочен към една от най-големите тайни на всемирната история. Библията открехва деликатно завесата и позволява на човека само да надникне в нея. Останалото, което "знаем" за Сатана, е плод на въображението на богослови, писатели и художници.

Пророк Езекил се обръща с болезнен патос към един мистичен образ: "Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих така, щото беше на Божия свят хълм; ти ходеше всред огнените камъни. Ти беше съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в тебе" (Езек.26:14,15). Какво е станало в онова безпаметно далечно време, ние не знаем. Но в сърцето на това величествено небесно същество е покълнало отровното семенце на гордостта и нечестието. Този факт е бил причина за пагубен разрив между това създание и Твореца-Бог. Пророк Исаия прибавя нови щрихи към мержелеещия се образ на Сатана: "Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляш народите. А ти думаше в сърцето си: ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север. Ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния (Ис.14:12-14-. В този пророчески опит за портрет на Сатана има описание на нечестието, но Бог не благоволява да спомене и обясни как то се е появило в сърцето на това прекрасно някога същество.

Св.Писание обаче предупреждава нас, човеците, да се пазим от отровата на гордостта. Това важи особено за Божиите служители. Ап. Павел предупреждава такива за опасността от възгордяване и падане "под същото осъждане с дявола" (I Тим.3:6-. О, страшно е да се попадне под ударите на справедливата Божия присъда!...

Змията запита Ева: "Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?" (Бит.3:1б). За отбелязване е, че Сатана наблегна върху ограничението, а премълча неизмеримо щедрото позволение: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него" (Бит.2:16-. Да се приеме въпросът: "Истина ли каза Бог?" е вече положително неверие. Да се прибави към Божието Слово е еднакво лошо и вредно, както и да се отнеме от него. Веригата на съблазънта има много брънки. Непосредствено след престорено учудения въпрос: "Истина ли каза Бог?" следва опасното успокоение: "Никак няма да умрете" (ст.4). И отново изопачаване на истината -- в тона на фалшификацията на змията. Но този път от страна на Ева: "Но от плода на дървото, което е сред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете" (ст.3). Божията заповед всъщност гласеше по-различно: "Да не ядеш от него" (Бит.2:17). Следователно втората причина за грехопадението бе в самите човеци. Освен слабост, непокорство и прибързаност в действията, те показаха безкритична склонност да влязат в ритъма на онова, което е противно на Божията воля. Тълкувателят Хукър пише, че "фактът един човек да заживее по собствената си воля стана причина за бедите на всички човеци". Послушанието спрямо Бога е път към истинско познание. Д-р Огастъс Стронг отбелязва проникновено: "Грехът, извършен в Рая, бе търсенето на светлина без живот". Затова Христос подчерта: "Който говори от себе си, търси своята си слава; а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истински, и в Него няма неправда" (Йоан 7:18).

След като змията и Ева влязоха в тон, отровата на греха капна върху сърцата на първите човеци. "И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде" (ст.6). Ако се опитаме да вникнем по-надълбоко в този наглед кратък протокол за човешкото престъпване на заповедта, ще съзрем опасното многообразие на грехопадението. Сякаш разноцветните люспи на змията блясват студено пред нашите очи. Блажени Августин намира тук много грехове: "Тук има гордост, понеже човекът пожелал да се намира повече в своята, отколкото в Божията власт; и поругание на светлината, понеже не повярвал на Бога; и човекоубийство, понеже се нахвърлил на смърт". И така, количеството на личните грехове бе голямо. Тук се съдържаха: (а) гордост, защото Адам и Ева се увлякоха от обещанието на змията: "Ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото" (ст.5); това схващане споделя Блажения Августин и Тома Аквински. (б) неверие, понеже първите човеци не повярваха на Божиите думи: "Непременно ще умреш" (2:17); на това наблягат особено Мартин Лутер, Филип Меланхтон и Жан Калвин. (в) отстъпничество от Бога; те преминаха лековерно под черния флаг на Божия враг -- дявола. (г) неблагодарност към Бога за безбройните Му милости и щедри дела.

Необходимо е да се спрем и на нравствения аспект на грехопадението.

Д-р Огастъс Стронг определя греха като: "Липса на съответствие с нравствения закон на Бога, било в действие, разположение или състояние". Наистина, същността на греха е духовно-нравствено явление, което е резултат от свободното самоопределение на човека. То довежда до двупосочни нарушения: (а) анулира напълно Божията заповед; (б) спира естественото развитие на положителните духовно-нравствени сили.