Бог и човекът човешки теории за човека

Докажи ми! Обясни ми така, че моят разум да го проумее!...

Библейските автори не странят от въпросите на човешкия разум. Макар че Свещеното Писание като цяло приема Божието съществуване като даденост (Бит.1:1; Пс.94:9,10; Ис.40:12-31), има пасажи, които се позовават например на заобикалящата ни природа или нравствената същност на човека като аргументи за съществуването на Бога (вж. Римл.1:19-31; 2:11-16; Деян.14:15-17).

Нека отворим своите Библии на онази страница, където е величественият 19 Псалом, чийто автор е Давид. Древният поет вдига поглед нагоре и заявява с мощно убеждение още в самото начало: "Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им. Тяхната вест е излязла по цялата земя и думите им до краищата на вселената. В тях Той постави шатър за слънцето" (ст.1-4). Давид подчертава ясно, че Бог е разкрил Своето съществуване чрез заобикалящия го свят. Звуците на всемирната симфония ехтят с бетовеновска мощ.

Още по-конкретен е пророк Исаия. Когато се обръща към своите съвременници, затъмнили Божия образ с идолопоклоннически изображения, той апелира: "Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тия светила и извежда множеството им с брой?" (Ис.40:26). Пророкът иска да обърне внимание на човешките сетива и разум, за да се докоснат до реалността на Твореца.

Или пък да вземем апостола на езичниците Павел. След едно чудо, извършено в гр. Листра, Христовият апостол иска да предпази аплодиращата го тълпа от заблудата, че Той и Варнава са "слезли на земята божества". В своята реч към гражданите Павел представя една пастелна картина: "... Бог, Който е направил небето, земята, морето и всичко, що има в тях, ... не е преставал да свидетелствува за Себе Си, като е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и родовити времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселба" (Деян.14:15,17). Тези думи имат твърде съвременно звучене. Когато приемаме "ежедневния хляб" (без значение дали се молим или не се молим за него), не бива да забравяме, че този хляб е плод на безпристрастната Божия милост, оказана към нас. Живителната слънчева светлина и топлина е реален образ на неизчерпаемата любов на Твореца към Неговите творения. Падащият на земята пролетен дъжд е символ на Божията благодат, така нужна за почва, растения, животни и хора.

Ап. Павел си служи и на други места с логически изводи, присъщи на неговата гъвкава мисъл и ерудиция. Особено Посланието му към римляните съдържа сериозни аргументи, които могат да доведат човешкия разум до признаване реалността на Божието съществуване (вж. 1:19-32; 2:11-16).

Казаното дотук, скъпи приятели, може да ни убеди, че действително има начини да се покаже и на разума истината за съществуването на Бога. Но разумът трябва да съблече парадните дрехи на своята гордост и да се яви пред престола на своя Създател така семпло и непринудено, както отиват при родителите си малките деца. Великият Гьоте ни съветва: "Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено". Неизследваемото -- Бог и всички априорни (от лат. арriоri: "от по-рано", т.е. независимо от фактите и човешката практика), духовни истини -- само ще се открие на хората. Чрез Своето откровение Творецът е казал достатъчно много неща за "неизследваемото". Изчаквайки търпеливо човечеството да преминава от един стадий в друг по пътя на духовното съзряване, Той "е къртил отломки от Своя образ -- според думите на Уйлям Джеймс -- и ги е поднасял на човечеството с чаена лъжичка, за да бъдат асимилирани от религизното съзнание". Когато насочваме човешкия разум към Бога, използуваме метод, който е близък до математическия метод на "доказване" аксиомите. Аксиомата, както е известно, е "очевидна истина, която не се нуждае от доказателства". За нея е по-уместно да се твърди, че може да се покаже, а не "да се докаже".

Християнската религия е натрупала достатъчно богат опит в съзнанието на хората. Днес ние сме в състояние да считаме определено, че цялото творение -- мъртва и жива материя, ред и хармония във всемира, нравственият облик на човека, възвишените идеи в него -- ни насочват към реално съществуващия Бог. Гениални богослови и хора на философската мисъл са ни оставили принципи и аргументи, които ни уверяват в сериозността на християнската религия, която удовлетворява еднакво сърцето и ума на човека.

Тези принципи или аргументи, се наричат "теистични" (от гр. теос = Бог, т.е. "отнасящи се до Бога"). Те могат да бъдат сведени главно до четири: (1) космологичен; (2) телеологичен; (3) онтологичен; (4) антропологичен.

Преди да ги разгледаме по-детайлно, ще направим съвсем бегла характеристика на общите белези, които имат тези четири теистични аргументи. Преди всичко те не са "доказателства", измислени от християнските богослови, за да се доведе човешкото съзнание до крайния резултат, че Бог съществува. Големият философ Фридрик Якоби (1743-1819) отбелязва съвсем справедливо: "Ако съществуването на Бога би могло да се докаже с доводи, Всевишният няма да бъде никакъв Бог!" И наистина, ако проповедниците, последвали живия Господ Исус Христос, бяха превърнали амвоните си в учителски катедри, а Библията -- в тетрадка по математически упражнения, тогава религията на Спасителя, прогласяваща оправдание и вечен живот за всички човеци щеше да изчезне от паметта на човечеството, каквато е съдбата на много други религии и учения. Затова дори когато апелираме към разума на своите слушатели или читатели, ние само показваме Бога чрез творението.

С оглед на това споменатите теистични аргументи са "очевидности", а не "доказателства". Светлината, която достига до земната повърхност и тогава, когато небето е покрито с мъгла или облаци, ни говори за слънцето, нали? Тя е една очевидност, свидетелствуваща, че прекрасният център на нашата система продължава да съществува. Известният в близкото минало евангелски пастор Ламбри Мишков писа в книгата си "Философия на вярата", че "дори ако някой краен песимист би струпал на едно място всички студени зими, заедно с вековните северни ледове, и би построил един мощен аргумент против слънцето, той не би бил в състояние да катурне реалността на този животворящ източник". Така стои и проблемът за съществуването на Бога. Четирите теистични аргументи, изведени логически от обкръжаващата ни действителност, са лъчи, които ни показват отново, че Бог съществува реално! Те галят и топлят нашия помръкнал разум, подсилват надеждата ни като съвременни и трезвомислещи хора. Давид възкликва в 145. Псалом: "Ще размишлявам за славното величие на Твоето достойнство и за Твоите чудни дела" (ст.5). Ще размишлявам! Вярващият човек не си прави изводи за Бога като факт, след като стане свидетел на някое "случайно" явление. За него не е нужно непременно някое "особено" събитие. Невярващият може да каже: "Нека първо стане някакво чудо, пък тогава ще повярвам", защото не знае, че светът е пълен всъщност с чудеса. Повярвалият в Господа Исуса Христа, за разлика от него, просто вижда безбройните чудесни дела на Бога, размишлява трезво върху тях и прославя Твореца. Когато Спасителят проповядваше изкупление и спасение от греха, вършеше същевременно и много чудеса. Искрените Му последователи ги виждаха, но фарисеите и садукеите (скептиците и материалистите на онази епоха) продължаваха да Го преследват със странното искане: "Дай ни знамения!"...

Друг много важен белег на теистичните аргументи, е тяхната неразривна взаимосвързаност. Те заедно показват реалността на Божието съществуване. Спираме ли се поотделно на тях, ще оставаме всеки път с чувството за неудовлетвореност. Нашият разум ще пита: само в тази област ли се е проявявал Бог? Комбинирани, обаче, те добиват силата на гората, която устоява срещу ветровете на съмнението и студения мрак на безверието. Ние се уверяваме, че тези аргументи са необходими за разума ни, както нашите физически естества се нуждаят от въздух, светлина, вода и храна.

Великите умове на човечеството са съзирали присъствието на Бога в обкръжаващата ни Вселена. Американският есеист Ралф Уалдо Емерсън (1803-1882) е изразил една неоспорима истина: "Природата е много тънък екран; славата на вездесъщия Бог бликва отвсякъде". Платон и Аристотел са предвкусвали божественото учение на Исуса. Кант и Анзелм Кентърберийски са търсели логически решения на загадката -- Творец. Астрономът Джеймс Джийнс е скланял глава благоговейно пред Великия Разум във Вселената. Нютон, Декарт и Паскал и безброй други блестящи умове са били потопени дълбоко в живоносните води на вярата в Бога.

Намирайки се в уединение в Монголската степ, видният антрополог Пиер Теяр де Шарден (1884-1955) отправил гореща молитва към Бога:

"Господи...

О, да, накрая! Аз намерих Този, на Когото от цялото си сърце мога да дам това име!

Днес, като проявление на силите, вложени от Тебе във възкресението, Ти засияваш пред мен във всички енергии на земята.

Аз Те признавам за мой Владика и Ти се предавам..." Такова е признанието на разума, помазан от светлината на Святия Божи Дух. Такава е изповедта на сърцето, намерило сетно прибещиже в пустинята на духовния хаос. Когато разумът слезе от съдийската ложа и коленичи благоговейно в подножието на Бога, цялото творение постига смисъла, който Творецът е вложил в него.

"Велик е Господ и твърде достохвален, и величието Му е неизследимо" (Пс.145:3).
1. КОСМОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ
Спомням си един ученически диспут, който имахме през първата година на гимназията. Въпреки че не бяхме чели нищо по дълбоките философски въпроси на битието, заспорихме дали всичко в природата става случайно или се случва закономерно. Мненията на съучениците ми бързо се поляризираха: едни от тях бяха за случайността на явленията, а други -- против нея. Поради липса на теоретична подготовка и житейски опит се позовавахме на примери от познатата ни действителност. Един от нас предложи да обсъдим следния случай: някой минава под покрива на къща (по онова време къщите бяха повече от панелните блокове) и върху главата му... пада керемида. "Съвпадение" ли е това или "закономерност"? Напрежението на "дискусията" ни нарастна и двата "лагера" се опитваха безуспешно да "докажат" неоспоримостта на едната или другата теза. Тогава не знаех много неща, но чувствувах инстинктивно, че светът не може да съществува сред хаоса на случайните явления.

Евангелието ни говори, че нито едно врабче "няма да падне на земята без волята на Отца", т.е. на Бога (Мат.10:29б). Да предположим, че сокол е подгонил дребния сивушко и настигайки го, го убива с острия си клюн. Случайно ли се извършва тази жестокост? Не. Хищната птица се подчинява на глада, който я насочва към беззащитната жертва. А малко преди соколът да разкъса врабчето, то е погълнало малка пеперудка, която е събрала сладък прашец от полско цвете, което е почерпило влага от почвата, която... и т.н, и т.н.

Човешкият разум има способността да намира причинната връзка между явленията и да ги свързва едно с друго. Само хората от всички земни обитатели могат да проследяват веригата на фактите и събитията по мисловен път. Алберт Айнщайн (1879-1955) уверява, че "радостта да виждаш и да разбираш е най-прекрасният дар на природата". Този божествен дар е поверен на всеки нормален човек, за да го използува за велики цели.

Когато погледът ми се е плъзгал по имената в родословието на Христа, дадено от евангелист Лука, ми е правел силно впечатление завършекът в гл. 4, ст. 38: "Каинан, Еносов; Енос, Ситов; Сит, Адамов; а Адам, Божий". Не е ли родословието на Исуса, като част от продължителната верига на човечеството, един чудесен пример за неразривната връзка на причините и следствията? Не е ли Каинан -- Еносов, защото Енос го е родил, т.е. Енос е "причината", а Каинан -- "следствието"? Ако познавахме само Каинан, нямаше ли да си представим донякъде неговия баща Енос? Нямаше ли да ни говори в много отношения този Адамов внук за своя родител?

"Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му" -- пее Давид в прочутия си 19. Псалом, ст. 1. От небесата идва светлината на живителното слънце; от облаците на небето падат прохладните дъждовни струи, които ободряват цялата земна природа. А те откъде са дошли? Откъде се е появило всичко онова, което е над нас, под нас, около нас, онова, което познаваме и което не сме докосвали никога с ограничените си сетива? Кога е започнал да съществува Всемирът? Кой ще ни отговори, щом никой от нас или нашите предшественици не е бил пряк свидетел?...

"Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им" (Пс.19:2,3). Светът, който обитаваме, представлява сложна система, която се поддава до известна степен на изследване, формулиране и тълкуване. Затова е немислимо такъв един смислен свят да бъде разултат на случайност. Много учени-естествоизпитатели са на мнение, че всяко явление, което се поддава на тълкуване, "по необходимост е резултат на интелигентна творческа мисъл". Големият английски астроном Джеймс Джийнс (1877-1946), плащал дан в младостта си на материалистическата философия, постепенно идва до увереността, че съществува чисто духовна Сила, за която говори в своите научни трудове. "Веселената -- пише на едно място ученият -- започва да прилича повече на велика мисъл, отколкото на велика машина; духът не е вече случаен и неканен гост в царството на материята. Ние даже започваме да предчувствуваме, че в него сме длъжни да привествуваме Създателя и Владетеля на това царство".

Само един солиден филисофски ум може да се съгласи, че там, където срещаме определено значение, смисъл и целенасоченост, няма никакво основание да се говори за "случайност".

Добре известен е случаят с Исаак Нютон (1642-1727), когато великият естествоизпитател се разхождал една вечер със свой приятел, който го помолил да му даде кратко доказателство за съществуването на Бога. Вместо да му отговори с думи, ученият протегнал ръка към небето и прошепнал въодушевено: "Виж!" А при друг повод, след като извършил едно от най-великите си открития, Нютон възкликнал: "Слава на Бога, Който ми позволи да хвърля един поглед към полите на Неговата дреха". Какво велико смирение! Такова може да има само един велик човек!

Скъпи приятели, които се двоумите или съмнявате все още в съществуването на Бога, запомнете Нютоновия съвет. Повдигнете взор към небето и там ще видите Бога, Създателя на световете. Нещо повече, вие ще се докоснете до Него, както се допря до Исуса онази болна от 12 години жена, която бе изцелена, защото се допря с вяра (Лука 8:43-48). Един век преди Нютон Йохан Кеплер (1571-1630) бе засвидетелствувал, че "в творенията като че напипвал Бога с ръце". "Светът е една грамадна книга -- подчертава и Стоян Михайлоски. -- В нея Върховният Разум е написал Своите мисли, нарисувал е Своя образ, разказал е и Своите подвизи". Но тази "грамадна книга" трябва да се чете! Умеем ли да я четем?

Убеждението, че като Творец Бог е Причина на Всемира, почива на очевидна действителност. Големият английски астроном Уйлям Хершел (1738-1822) бил твърдо убеден, че "светът не се е създал от ред случайности". Той казва: "Аз виждам в света онова единство на мисълта, което въпреки техните (на някои учени -- б.а.) твърдения, ме заставя да призная единното начало. Все едно е да бяха ми казали, че "Илиадата" се е създала от случайно нахвърляни печатарски букви. Не бих се колебал да им възразя: това не е вярно!" Всеки трезвомислещ човек ще се съгласи с Хершел. Не е необходимо да опитваме лично, вземайки шепа букви от която и да е азбука, за да се уверим, че, хвърлени върху маса или бял лист, няма да образуват и една смислена дума. А колко по-малко вероятно е хаосът на материалния свят да се превърне от само себе си в един вечен механизъм, далеч по-точен от най-съвършения часовник.

Новозаветният мъдрец ап. Павел е категоричен: "Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римл.1:20). Творенията са условието на всемирната задача, чието единствено решение е Господ. Творенията и тяхното взаимосвързано движение представляват една панорама от смислени явления, чиято Първопричина е Бог. Както "Илиадата", "Сикстинската мадона" или "Деветата симфония" имат за своя първопричина Омир, Рафаело или Бетовен, така и зад творенията прозира "ясно и разбираемо" силуетът на Създателя.

Тази очевидност носи определението "космологичен аргумент" (от гр. ез. космос = свят, устройство, приличие). Тя може да се формулира, както следва: "Всяко нещо, което е започнато, било субстанция или явление, дължи съществуването си на някаква произвеждаща причина. Вселената, доколкото се има предвид сегашната й форма, е нещо, което е било започнато и дължи съществуването си на причина, която е равна на нейното производство. Тази причина трябва да бъде неопределено огромна". Ще отбележим, че този аргумент се касае общо за цялата природа. В космологичната очевидност не се включва проблемът за човека, защото с него се занимава "антропологичният аргумент". Че сегашната форма на вселената не е вечна в миналото, а е започнала своето съществуване, ни убеждават не само личните наблюдения, но и свидетелствата на геологията и космологията.

Корифеи на философската мисъл като Лок, Кларк и Робърт Хол са считали, че космологичният аргумент е достатъчен, за да доведе трезвия разум до едно Вечна и Безкрайна Първопричина.

Интересно ще бъде да узнаем, че разглежданият аргумент е бил обект на размишление още в епохата на класическата древногръцка философия. Платон и Аристотел посочвали потребността на човешкия разум да намира причината на всяко нещо. Днес непосредственият опит ни убеждава, че всичко около нас се мени, както и самите ние се променяме. И всичко -- явления и промени -- се обуславят от нещо друго преди тях. Обаче философският ум не се задоволява да намери само непосредствената връзка между две или повече явления, а се стреми да узнае Последната причина на всичко съществуващо. Аристотел смятал, като изхождал от наличните промени в света, свързани помежду си с движение, че всяко движение поражда друго движение след себе си. Но човешкият дух не се задоволява с допускането на една безкрайна верига от обусловени причини, затова той по необходимост допуска Една Първопрочина, която сама е в покой, т.е. не се изменя и привежда в движение всичко останало. Тази философска формулировка привеждали в своите богословски системи Йоан Дамаскин (VIII в.) и Тома Аквински (ХIII в.). В един или друг аспект космологичният принцип е бил разработван от Лайбниц, Джон Стюарт Мил, Беркли и др.

Както се убеждавате сами, скъпи приятели, космологочиният аргумент е привличал вниманието на учени и обикновени хора. Той има значение за философи и овчари, за немощни старци и енергични юноши, за вярващи и невярващи. Особено последните, които по една или друга причина са се отдалечили от познанието на Бога, се нуждаят от раздвижване на застиналото им съзнание по посока към Създателя. Колко болка пари в стенанието на ап. Павел, когато пише укорително: "Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи" (Римл.1:21).

Разбира се, в цялата история на човечеството е имало безчислено множество хора -- най-добрите представители на творението, -- които са познавали Бога и са Го прославяли с благодарност. Може да се каже дори, че благочестиви мъже като Адам, Ной, Авраам, Мойсей, Самуил, Давид и Илия са разговаряли пряко със Създателя. Така разговаряха Тертулиан, бл. Августин, Тома Аквински, Нютон, Паскал, Толстой, Макс Планк, Теяр де Шарден. Така можем да беседваме и ние днес! Но този пречуден диалог ще се осъществи, ако познаваме Бога, ако виждаме Образа Му в малката капка роса и необятния всемир, в камъка и летящата птица, в пясъка и дъжда, в калта и ведросиния небосвод.

"Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, Канаро моя и Избавителю мой" (Пс.19:14).
2. ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ
В личния или обществения си живот човек предпочита порядъка пред хаоса. Цялата материална Вселена, доколкото я познаваме, представлява математически устроено цяло. Очевиден е един съвършен порядък и в неопределено малкото, и в неопределено голямото. Съставът на атомите и молекулите, образуващи различните химически елементи, ни говори за подредба. Когато се замисляме, скъпи приятели, над тези очевидности, нашият разум не може да не зададе логически оправдани въпроси:

Каква тайна ни разкриват, например, устройството и законите на Слънчевата система? За какво ни нашепват галактиките и метагалактиките? Кой отговор на тези въпроси звъни като камбана в целия всемир, ако не логическата констатация: една пълна хармония?

Видният италиански писател-философ Лоренцо Вала (1407-1457) ни убеждава пламенно: "Няма да намериш нищо създадено без върховен смисъл, красота и полза". Върховен смисъл, красота и полза! В този израз, съдържащ само три понятия, се крие велика истина, която отеква като кристално-чисто ехо. Но има ли ехо без глас? Има ли "върховен смисъл" без Върховен Разум? Има ли "красота" без съвършен Художник? Има ли "полза" без грижовен Промислител?

Стоян Михайловски бе казал в чудесната си философска книга "Бог, възход, живи идеи в светлите висини на истината" (С, 1941) следното:

"Да, всемирът, повтаряме, представлява единство в множествеността, множественост в единството -- там е великата загадка.

И на тоя въпрос, на тая задача, може да се даде само един отговор, едно решение:

Ред не се ражда сам от себе си. Ред не е атрибуция на материя. Ред е сила разумна. Ред е могъщество духовно.

Гдето има ред, има уредник.

Световният уредник е върховен уреднически дух.

Световният уредник е Бог!"

"Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Пс.104:24). Така възкликва сладкогласният Давид -- поетът и философът, вярващият. Признания като неговото са се отронвали в молитвено настроение през цялата хилядолетна история на човечеството. Йохан Кеплер, озаглавил едно от проникновените си съчинения "Наrmоniа mundi" (Хармонията на света), поставя за финал прочувствената молитва:

"О, Татко на светлината, Ти, Който събуждаш в нас чрез светлината на природата влечение към светлината на благодатта, за да ни заведеш към светлината на славата! Благодаря Ти, Създателю и Господи мой, че ме услади чрез Твоето творение, понеже бях възхитен от делото на Твоите ръце! Ето, аз завърших делото на моето призвание, използувайки размера на силите, които Ти ми даде. Аз открих на човеците величието на Твоите дела, доколкото моят ограничен дух можа да обхване Твоята безкрайност. Ако от мене, грешния човек, е казано нещо недостойно за Тебе, или ако съм търсил своя слава, то милостиво ми прости".

Много велики умове на човечеството от най-дълбока древност са признавали тази очевидност, наречена "телеологичен аргумент". Гръцката дума телеос означава: завършен, съвършен, окончателен, последен. Още Сократ доказвал Божието битие, като посочвал мъдрото устройство на човешкото тяло. Неговият ученик Платон (427-347 г.пр.Хр.) бил убеден в съществуването на "Велик ум" поради правилното движение на небесните светила. Аристотел заявява категорично от своя страна: "Природата не прави нищо напразно". Дори твърде рационалистично настроеният Кант се изказвал ласкаво за телеологичния аргумент, определяйки го направо като "доказателство", което е ясно и подходящо "за хората от всички слоеве на обществото". Видният немски философ продължава по-надолу в съчинението си "Критика на чистия разум": "Той (телеологичният аргумент -- б.а.) ни улеснява, когато изследваме природата; даже от самите недра на природата е получил съществуването си и от всемира черпи вдъхновението си. Познанието, което добиваме от него, затвърдява вярата ни в Автора на всемира до едно неразрушимо убежище". Вероятно ни е направило впечатление, че Имануил Кант нарича убеждението за разумното устройство на космоса "неразрушимо убежище". О, човешки разум, скрий се в своето безсилие там и си почини! Отпусни се, успокой се като орел след мъчителна борба с бурите на богоотрицанието. Светлината, която ще ти изпрати Творецът, ще изплакне с животворна вода зорките ти очи. Топлината на Божията любов ще излекува пречупените ти от гордост криле. И ти ще литнеш още по-нагоре, там, където никой сух рационалист не е стигал никога, но където са се соввали много богоозарени умове.