Бог и човекът човешки теории за човека

Ако се вгледаме без предубеждение в света и земята, ще забележим една двойна целесъобразност, която условно можем да разделим на "вътрешна" и "външна". Първата, вътрешната целесъобразност, се вижда, когато се убедим в устрояването на всяко нещо с оглед на самото него. Но тя не съществува изолирано. Всички предмети имат известно отношение помежду си; когато разберем тази истина, можем да се произнесем за външната целесъобразност, т.е. за устрояването на всяко нещо с оглед към другите неща, предмети или космически тела. Атмосферата, моретата и сушата имат поотделно свой състав, свои предмети и свой живот. Но те са тясно свързани помежду си; техният "живот" е преплетен и взаимно обусловен. "Светът -- по думите на Григорий Богослов (IV в.) -- е чуден по прекрасните качества на всяка вещ, а още по-достоен за удивление -- по стойността и съгласуването на цялото, в което и едно към друго и всичко към всяко се намира в прекрасно отношение".

Псалмопевецът също има твърдото убеждение, че Божията десница е поставила всяко нещо на точно определено място: "Който си положил земята на основата й, за да не се поклати за вечни времена" (Пс.104:5). Небесните облаци, според чудния поетичен израз, са Божия колесница. Творецът размахва крилата на вятъра, покрива сушата с морето като с дреха, издига планините и снишава долините, изпраща сладководни извори. Той е "определил луната, за да показва времената; слънцето знае кога да залязва" (ст.19). Ето, затова светът е "космос", т.е. порядък, хармония, красота! Той е най-великото художествено произведение, шедьовърът на шедьоврите, пред който "Джокондата" или "Сикстинската мадона" са само маслени петънца. Той превъзхожда по удивителния си ритъм и мелодично богатство Бетовеновите симфонии. Неговият замисъл е непостижим с божествения си размах. "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (ст.24).

Във вселената се забелязва и едно непрекъснато регулиране на всички природни сили, на които съответствуват определени условия. Да вземем например жизнената сила на семенцето. Кога разбираме, че от него може да произрасте житен стрък, трева или величествен баобаб? Едва тогава, когато затова са налице благоприятни условия: почва, влага, топлина и светлина. В противен случай жизнената сила или въобще не се проявява, или не осъществява всички ония действия, които е способна да произведе. Колко дързост и философско проникновение бликат от възклицанието на ап. Павел: "Безумецо, това, което ти сееш, не оживява, ако не умре и когато го сееш, не поставяш тялото, което ще изникне, а голо зърно, каквото се случи -- пшенично или някое друго; но Бог му дава тяло, каквото Му е угодно и на всяко семе собственото му тяло" (I Кор.15:36-38). Обърнете внимание на последната част на пасажа: "Бог му дава тяло, каквото Му (не на семето, а на Бога -- б.а.) е угодно". Ние ще се върнем отново на тази безспорна истина след кратко отклонение... в обратна посока на досегашните ни размишления.

Когато през 1859 г. Чарлз Дарвин (1809-1882) публикувал знаменития си труд "Произход на видовете", на много читатели се сторило, че теистичната вяра като че ли се е сгромолясала. Вместо да се обясняват редът, хармонията, целесъобразността чрез намесата на свръхестествени сили, видният биолог изсякъл през джунглата на човешките хипотези по-прави и лесни пътища. Той заговорил за "мутации" и "естествени закони", които "обяснявали" наличните в света телеологични прояви. Пъстрите багри по крилата на пеперудите били налице не в резултат на божествен план, а ги породили с течение на времето условията и инстинктът за самосъхранение... Но тъй като стана дума за пеперуди, нека споделя с вас една сензационна новина, която прочетох в сп. "Паралели", бр. 7, 1981. Американският фотограф Килд Сандвед снимал в продължение на цели 15 години стотици пеперуди. Той обиколил бразилските и африканските джунгли, но не за да колекционира документално заснети багри. Сандвед може да ви покаже в своята колекция, че на крилете на много пеперуди са изписани всички цифри от "нула" до "девет", някои двуцифрени числа (18, 80, 98), цялата латинска азбука и всички известни препинателни знаци. Ако "сляпата" природа е сторила това със своите закони, как е "написала" тези разбираеми за човека знаци? Та нали като "бездушна материя" тя би била неграмотна? Килд Сандвед е проследил всички "пеперудени" букви от латиницата, но може би има и букви на кирилицата или йероглифи на азиатските народи? Не е ли това едно живо писмо към разумните творения, човеците? Не е ли то едно от безбройните писма на Висшия Разум, които ни изпраща неизчерпаемата Му поща -- природата?

Известният биолог от началото на нашия век проф. Дж. Томсън пише с категорична увереност в съчинението си "Наука и религия" следното: "Не трябва никога да забравяме, че естественият подбор не може да създаде нищо ново". И по-надолу този учен доказва, че естественият подбор оказва влияние само върху вече оформени, съзнателни организми. На същото мнение е и друг великан в областта на биологичната наука -- Херберт Спенсер. А немският ботаник проф. Йохан Райнке определя точния смисъл на понятието "природни закони". Той пише: "Законите на природата са мисли на Бога, а силите -- това са прояви на Божията дейност в нея... Затова закономерното действие на силите в природата е откровение на Бога в природата". Английският физиолог У. Карпентър също е на мнение, че известните ни природни сили са "безсъзнателни слуги на Премъдрия и Всемогъщ Владика", които "изпълняват Неговите повеления подобно на дисциплинирани членове на голям дом, в който всеки знае своята работа и я върши".

Библията посочва не на едно място пълната зависимост на природата и нейните живи обитатели от Твореца -- Бог. След като изрежда благата на природата, от които се ползуват небесните птици, дивите животни, човекът, великолепните дървета, тревата, псалмопевецът заключава: "Всички тия от Тебе очакват да им дадеш навреме храната" (Пс.104:27). Щом непредубедената наука и Светото Писание са ни оставили такива философски обобщения, какво друго ни остава, освен да признаем лаконично като видния астроном Джеймс Джийнс, че във всемира действува навсякъде "една контролираща Сила"?

Телеологичният аргумент дооформя убеждението на човешкия разум в съществуването на Върховен Разум зад и във видимия свят. Докато космологичната очевидност -- с тезата си за причинно-следствените връзки на нещата и логичното допускане на последна Първопричина -- ни учи за творческа Воля, вторият теистичен принцип ни показва Архитекта на всемира. Те пък от своя страна стъпват яко на гранитната скала на онтологичния аргумент, който следва да бъде разгледан.

"Господ, Който дава слънцето за светлина денем и нарежда луната и звездите за светлина нощем, Който повдига морето тъй, щото вълните му бучат; Господ на Силите е името Му" (Ер.31:35).
3. ОНТОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ
Най-хубавият сезон на всеки климат е пролетта. Огледайте се, скъпи приятели, около себе си и си спомнете която и да е българска пролет. Вие ще установите, че слънцето не грее така високо и отчуждено, както през зимата. Земята, стоплена от галещите му лъчи, разкършва снага като девойка, прекрачила прага на зрелостта. Веселите птичи песни, които се носят волно из въздуха, са сменили воя на снежните вихрушки. По улици и площади, по пазарни места и обществени градини се продават цветя: зюмбюли, лалета, нарциси, карамфили. В кръвта на хората се усеща прилив на нови жизнени сили; на лицата блестят чисти усмивки; походката става по-бодра и твърда; сърцата затуптяват с пролетни желания и пориви. О, колко чудно е да посрещне човек отново пролетта! Това значи, че ние пак сме живи! Това значи, че ние пак сме победители -- над зимата, над студа и над смъртта!

През една такава пролет е възкликнал народният ни поет Иван Вазов:

допра ли се до теб, като Антея,

аз пак крила добивам и младея!"

(Сутринта, "Дисонанси", 1891-1895)

Псалмопевецът Давид казва в Пс. 14:2: "Господ надникна от небесата над човешките чада, за да види, има ли някой разумен, който да търси Бога". Хората търсят много неща: добро материално състояние, признание и известност, успехи в кариерата. В това ли се състои истинската разумност? Немският философ Готфрид Лайбниц (1646-1716), изпитал много от редките земни блага, е принуден да признае чистосърдечно: "Няма нищо тъй високо като мъдростта Божия, нищо тъй праведно като Неговите съдби, нищо тъй чисто като Неговата святост". А щом това е така, не следва ли, че ние трябва да се стремим преди всичко да се доближим до тази мъдрост, праведност и святост? Както студеното тяло се нагрява от допира си с топъл предмет, така човек става разумен от досега с Божията мъдрост. Търсенето на Бога е най-целесъобразното действие, най-дълбокият смисъл на човешкият живот. "Колко е добре на човека -- ни уверява Паскал, -- когато той се измори в напразни търсения благото в светския живот и протегне уморен ръцете си към Бога".

Сега, когато пиша тези редове, скъпи приятели, е ранна есен. Време е за беритба на плодовете. Навсякъде около мен се носи миризмата на лютеница. Грижливите стопани приготвят своята "зимнина".

Но аз се връщам в спомените си към пролетта! Виждам лозя с неразвити листа и щедро разцъфтели овошки. Колко красота струи от многоцветните им корони! Жужат пчели и прехвъркват искрите на пеперудени крила. Детски гласове се надвикват с птичите песни.

О, колко скрита мъдрост има във всяка пролет! Ние наричаме овошките "плодни дръвчета" и това определение е основателно. В късно лято или в златна есен берем сочни и дъхави плодове: ябълки, круши, праскови, грозде. Но още през пролетта дърветата, обсипани с бели, розови и жълти цветове, са плодни. Старите хора обичат да казват, гледайки отрупаните с цвят корони: "Тази година ще има много плод". Ще има плод, защото има цвят. С други думи, в цвета на овошките се крие идеята за бъдещия плод. Листчетата на цветната чашка ще окапят, но сърцевината й ще се запази на клона, ще набъбва, додето се превърне в голям зрял плод. Всяка есен доказва правотата на пролетния сезон.

Тези поетични мисли, скъпи приятели, могат да ни насочат към онтологичния аргумент за съществуването на Бога (от гръцкото действително причастие хо он = това, което съществува; което е; оттук думата "онтологически" означава: произтичащ от понятието за битието). Докато "космологичният аргумент" доведе нашият разум до последната Причина, Бога, а "телеологичният аргумент" ни посочи Върховния Архитект, Автор на един целесъобразен свят, "онтологичната очевидност" обсъжда съществуването на Бога, като за изходна точка взема идеята, че Бог е даден елемент в съзнанието на човешката личност.

Историята на религиите може да ни посочи безчислени примери за това, че идеята за Върховното Същество е една обща даденост в духовния мир на хората. Един християнски мисионер в Индия разговарял с неграмотен туземец. "Грешно ли е, ако някой ти открадне парите?" -- попитал мисионерът. "Да, разбира се" -- бил отговорът. "Ами ако някой убие друг човек?" "И това е грешно". "Виждам, че знаеш Божиите заповеди. Кой те е научил на тях?" "Бог!" -- отвърнал убедено индиецът. "Но как си разговарял с Бога, като не Го познаваш и не знаеш къде е?" Тогава езичникът посочил гърдите си и казал: "Ето, Той е тук вътре, тук вътре!"

Прочутият мисионер Дейвид Ливингстън, подвизавал се около 40 години в джунглите на Южна Африка, свидетелствува: "Съществуването на Бога и бъдещ живот се признава навсякъде из Африка".

Подобни свидетелства са ни засвидетелствувани от дълбока древност. Още Плутарх (ок.46-120) ни уверява: "Ако обиколите света, ще намерите много градове, които не са защитени от градски стени, ще намерите селища без литература, народи без царе, хора без пари, градове без театри, но вие няма да намерите селище без храм, без църква, без параклис".

Това е така, защото у всички народи и индивиди е залегнала идеята за реалното съществуване на Бога. Формите, в които различните представители на човечеството "обличат" своите представи за Твореца, са различни, но по своята същина идеята е еднаква. Ако не беше заложена дълбоко в сърцата тази идея, щеше ли в центъра на езическата философия Атина да се издига жертвеник с надпис: "На непознатия Бог" (Деян.17:23)? Щеше ли около хилядолетие и половина по-рано Бог да се представи на Мойсей, че е "Оня, Който съм" (Изх.3:14)? Щеше ли същият ап. Павел, който говорй с елините за "непознатия Бог", да убеждава и римляните: "Понеже, когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си" (Римл.2:14).

Всички тези мисли идват да ни покажат, че в съзнанието на човешката личност Бог е интуитивна даденост. Нещо повече, както се изразява Л. Мишков, "Бог е тази импозантна Личност, Която озарява съзнанието на индивида преди индивидът да се е осъзнал като личност".

Ако обърнем погледа си дълбоко навътре и се опитаме да обозрем съзнателната си опитност, ще открием, че Бог е част от нашата лична опитност. Както нежните цветове по клоните на овошките ни подсказват за зрелите плодове, които ще се появяват през есента, така идеята за Бога ни насочва към своята разумна Причина -- реалния Бог. Тази висша идея се заражда и подхранва в човешкото сърце. Ето защо, преди Всемогъщият да бъде разбран, се преживява от сърцето, което е храм на живия Бог (вж. I Кор.6:19). До това заключение ни довежда "онтологичната очевидност"; тя не труфи Бога с формулите на логиката, а Го открива в човешкото сърце, в благородните прояви на живота, в красотата, в чистотата.

Надгробният надпис на един от най-великите физиолози Луи Пастьор (1822-1895) дава чудесна характеристика не само за учения, но и за разумния човек изобщо: "Блажен е оня, който носи в себе си един Бог..., който следва един идеал на изкуството, един идеал на науката, един идеал на отечеството, един идеал на евангелските добродетели". Да, блажен е, "защото Бог е в поколението на праведните" (Пс.14:5б).

Баща на онтологичния аргумент е знаменитият философ Анзелм Кентърберийски (1033-1109). Неговите съчинения са богословски трактати, а религиозните му размишления напомнят откровенията на Блажения Августин. Книгата му "Рrоslоgium" е изпълнена с молитви към Бога, в които той проси от Всемогъщия Бог да бъде учител на човешката душа; там именно Анзелм философствува за съществуването на Бога. Във втората глава на Прослогиума авторът се вглъбява в мистична молитва: "О, Боже, ние вярваме, че от Твоето величие по-велико нещо никой не може да си въобразява. Вярно ли е, че няма такова същество като Тебе, както безумният иска да ни увери, когато казва в сърцето си: "няма Бог"? Но когато същият този безумец даде ухо, за да чуе нещата, които аз говоря, той слуша за нещо велико, по-велико от което не можем да си въобразим". По-нататък Анзелм прибавя, че независимо от неразбирането и отричането на безумеца, идеята за това най-велико Въобразимо ни отвежда до самото Него. Ето как интерпретира тези мисли нашият историк на философията проф. Георгов: "Бог е Онова Същество, от което не може да се мисли нищо по-велико, затова то не може да бъде само в нашия ум". Или казано иначе, Бог е толкова велика Идея, по-грандиозна от която никой ум не може да си въобрази. Но Бог не е само една идея, покълнала в браздата на човешкия интелект, която няма външно основание.

Френският филисоф Рене Декарт (1596-1650) допълва размишленията на Анзелм Кентърберийски. Неговата теза се състои, най-общо казано, в следното: в човешкото съзнание са складирани множество идеи; една от тях е идеята за Бога. Създателят, Който ни е сътворил, не би допуснал нито за миг тези идеи да изпълват съзнанието ни, ако не са действителни. Съществуването на Бога е не само гаранция, че идеите в съзнанието ни за масите, скалите, звездите са верни, но че също така и идеята за Бога е вярна, т.е. отговаря на Реалността. Някой може да оспори, че в съзнанието ни понякога блуждаят и идеи за фантастични неща, които не съществуват реално. Но идеята за Бога е интуитивна идея. Тя е посадена от Самия Творец в нашето съзнание. И понеже Декарт е математик, той дава геометрични сравнения. Ето какво пише в петата му медитация: "...Аз намирам явно, че съществуването също не може да се отдели от същината на Бога, както от същината на един праволинеен триъгълник големината на неговите три ъгъла, равни на две прави, или пък понятието на една планина от понятието на една долина..." Както скалите от вулканичен произход са консервирали в себе си белезите на вулкана, така идеята за Бога сочи съществуването на Самия Бог. Освен това, твърди Декарт, идеята за безкрайния Бог не би могла да се оформи в съзнанието на един ограничен индивид. Ограничената личност не е в състояние да създаде нещо по-велико от самата творческа личност.

Немският философ Имануил Кант е критикувал онтологичния аргумент. Но той е принуден да признае, че тази очевидност е основата на теистичната мисъл, затова върху нея се опират космологичната и телеологичната конструкции.

Дали една част от човечеството приема, а друга отрича Бога, това няма значение. Онтологичният аргумент ни посочва, че човеците въобще мислят за Бога. От това можем да заключим, че идеята за Върховното Същество е интуитивна. Но тя не остава у нас като гола и безкрила птица; напротив, тя се превръща в непоколебимо убеждение за реалността на Всемогъщия Бог. Колко спокойствие и радост ни доставя този факт!

"Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света" (Йоан 1:9).

Най-дълбоките умове на човечеството са се измъчвали обаче от един непрестанен въпрос. Може би Хайне би могъл да изрази всички тревоги, когато извиква в своите "Въпроси": "О, разрешете ми гатанката на живота (разр. м.), мъчителната прадревна гатанка, върху която са мъдрували толкова глави!"

Кой е човекът? Откъде идва? Закъде се е запътил? -- това е истинска канонада от въпроси, която не е преставала да обстрелва човешкия разум до ден днешен. Нейният драматичен грохот не оставя хората да потънат в лениво спокойствие. В мига, когато си мислим, че най-сетне сме разяснили тайните на битието, мъчителната прадревна гатанка започва да бомбардира отново съзнанието ни.

Почти 3000 години преди Хайне един безсмъртен юдейски поет бе отправил също подобни въпроси: "Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?" (Пс.8:4). Към кого се обръща авторът на този древен химн? Кой помни така грижливо човека? Кой го посещава така редовно? С кого се намира в жива връзка човекът?

"Човек! Това звучи прекрасно! Това звучи... гордо! -- се бе провикнал в екстаз от дъното на социалното и нравственото падение един герой на Горки.

Но защо е това самочувствие? Има ли то някакво философско, нравствено или религиозно основание?

Август Шперл пише:

"Онези, които считат човека за голям, говорят:

- Отгде съм аз?

- От Бога, от най-висшия и древен род.

- Кой съм аз?

- Тържество на творението.

- Колко време живея?

- Достатъчно дълго, за да направя нещо велико.

- Какво мога аз?

- Да представям живия Божи образ?

- Какво научавам аз?

- Може би самия себе си -- и това стига!"

"Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал" (Пс.8:5). Ние се възхищаваме от скулптурата на Микеланджеловия Давид и образа на Рафаеловата мадона, защото символизират идеала на своите творци за мъжа и жената. Удивляваме се на божествената хармония в образа на Леонардо да Винчи -- атлет, художник, поет, музикант, инженер-откривател. Нашият блян за човека на двадесетото столетие се свежда до следната формула: "човек трябва да бъде прекрасен физически и духовно". Но твърде рядко си даваме сметка откъде произтича фактът на човешкото превъзходство над останалия животински свят. Псалмопевецът казва по-нататък: "Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му" (Пс.8:6). Когато чета този удивителен псалом, си представям следната картина:

Залез-слънце. Оранжев блясък позлатява челото на висок връх, на който се е изправил с позлатен от залеза плащ Давид. Склоновете са потъмнели от народ, много народ -- сякаш цялото човечество се е събрало в подножието на планината. Псалмопевецът е прострял лявата си ръка, сведена надолу, към тълпата, а дясната -- силно изопната нагоре -- сочи към небето. Като фученето на всички земни ветрове или тътена на безбройните вулкани еква Давидовият глас: "Ти, Боже, помниш и посещаваш човеците, защото си ги направил. Ти ги създаде по Своя образ, оприличи ги на Себе Си, затова ги търсиш. Както овцата блее за агнето си и телето тича при майка си, така между Тебе и хората съществува неутолим копнеж за близост, за единство. Както в жилите на детето тече бащината му кръв, тъй в нашата духовна вътрешност е запечатана частица от божествената Ти същност".

Множеството се полюшва като сянка, чията основа е стъпила на чертата на хоризонта -- там, където залязва величествено оранжевият диск. И се откъсва шепот, милиардоустен шепот, лек и чист като дъха на заспиващо дете: "Амин!... Амин!..."

Скъпи приятели, които търсите истината за Бога! Използувайки трите аргумента -- космологичен, телеологичен и онтологичен, се уверяваме, че всемирът, неговият ред и хармония и идеята за Бога у човека ни свидетелствуват за реалното съществуване на Върховното Същество. Но налице е още един аргумент -- антропологичният (от гр. ез. антропос = човек), който ни посочва човека като миниатюр на Твореца. Обикновено под "антропология" се разбира онзи клон на знанието, който се занимава с произхода на човека и изменчивостта на човешкото тяло. В богословието обаче антропологията е дял, който хвърля светлина на духовната природа, способностите, първоначалното състояние и падението на хората.

Антропологичната очевидност има главно три аспекта: (а) интелектуалната и морална природа на човека трябва да има за свой Автор интелектуално-нравствено Същество; (б) нравствената природа на човека доказва съществуването на свят Законодател и Съдия; (в) емоционално-волевата природа на човека довежда до убеждението за съществуването на Бог, Който е задоволяващ Обект на човешките чувства и стремежи.

Нека разгледаме подред всяка една страна. Човекът е разумно и нравствено същество, което го отличава коренно от животните. Писателят Константин Паустовски изказва правилото, че "човекът трябва да бъде умен, прост, справедлив, смел и добър". Само тогава, според този автор, "той има право да носи това високо звание -- Човек".

Антропологичният аргумент, разгледан в горния аспект, допълва казаното в общ смисъл в космологичния и телеологичния. Онова, което казахме за причинността и хармонията в макрокосмоса, важи в пълна сила и за микрокосмоса. Нещо повече, тук виждаме един по-непосредствен израз на Божието реално присъствие. Философът Фридрих Якоби заявява по този повод: "Природата скрива Бога, а човекът Го разкрива". Човекът е следствие на Първопричината -- Бог.

Историята на геологическите епохи доказва, че човекът не е съществувал вечно, че той се е появил някога във времето. Но дали неговите предци са, както предполагат някои псевдоучени, определен вид животни? Ние разглеждаме човека не като физическо, а като духовно същество, за което са характерни интелектът и свободата. Животните, като по-нисши създания, не притежават горните белези. А "разумно съществуване", както твърди Джон Лок (1632-1704), "не може да се произведе от неразумно".

Да се вгледаме и в заобикалящия ни свят! Когато наричаме някой човек "разумен", нашата констатация за него почива на наблюденията ни за неговите думи и дела. Те ни свидетелствуват за неговия интелект, мъдрост, чувства, воля, нравственост. Изразено другояче, макар да звучи тавтологично, в разумния човек се крие разум.

Не е ли същото положение и с цялата природа? Когато разглеждахме "телеологичния аргумент", установихме, че зад реда и хармонията стои неизменно един Архитект. Човек е част, дори най-добре устроената част от природата! Отречем ли Разум в целия Всемир, е все едно да откажем да видим разума у самия човек -- както в околните, така и у себе си.