Бог и човекът човешки теории за човека

Важен момент във връзка с тази страна на антропологичния аргумент е и личността. Всеки жив и трезвомислещ човек представлява една личност. А това означава, че той може да се самоосъзнава и самоопределя. Когато героят на Горки Сатин крещи в коптора, че понятието "човек" звучало "прекрасно" и "гордо", той се издига по-високо и от най-самодоволния бенгалски тигър или добре обучен за разговор папагал. Свинята се валя в тинята и никога не се окайва за това, както гълъбите не чуват похвалите за своята скромност и безобидност.

Затова не може да не стигнем до логичния извод, че разумна личност, каквато е човекът, може да произлезе само от разумна Личност, Каквато е Бог!

Един известен литератор писал веднъж на д-р Маркус Додз, че би могъл да му помогне да си спечели репутация във Великобритания. В уверение на това авторът на писмото прибавил, че бил направил прочути много видни вече майстори на перото. Проповедникът отговорил по-бързо и по-различно от очакванията. Писмото му се състояло само от две изречения: "Ще Ви отбележа, че Вие сте направили видни г-дата Х или Y. Мене обаче ме е направил Бог!"

О, слава да бъде на името на Този благ и премъдър Създател, Който е направил и нас! Признавайки обаче неопровержимостта на разумната Творческа сила, поемаме особена отговорност върху себе си. Ап. Павел обяснява на римляните: "Създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове... с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите чада" (8:19, 21).

Докоснем ли се до нравствената природа на човека, неминуемо ще видим там действията на Един свят Законодател и Съдия. Още Демокрит (V в.пр.Хр.) съветвал: "Дори когато си насаме със себе си, не говорй и не прави нищо непочтено. Учи се да се срамуваш много повече от самия себе си, отколкото от другите". Животните вършат "осъдителни" от човешко гледище неща както в присъствието на себеподобните си, така и пред човека. Те нямат онова мерило на поведението, което притежаваме ние, хората. Макар да не е познавал Исуса Христа и божественото учение, чрез които човек се отдалечава от греха, Цицерон (106-43 г.пр.Хр.) бил сигурен, че "нравственият закон не е нещо измислено от човеците или въведено от управителите на народите, а е нещо вечно, според което трябва да се управлява целият свят". И сам прибавя към това, че последната основа на нравствеността "почива в Бога, Който повелява и забранява". Това становище се подкрепяло още от Блажени Йероним, Блажени Августин, Й. Златоуст и др. църковни писатели, които основателно отбелязвали, че ако нравствените закони не бяха вложени отвън, а зависеха от нас, всеки човек щеше да си има свой относителен кръг от правила и норми. И тогава би властвувал унищожителният принцип: "Всичко ми е позволено..." Един добър пример за краха на автономната човешка нравственост е героят на Достоевски Разколников от "Престъпление и наказание". Неговите "духовни събратя" Ницше, Хитлер и всички техни последователи послужиха също като свидетели против себе си пред безпристрастния съд на историята.

Ап. Павел показва, че е прозрял тази истина, когато пише на коринтяните: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно" (I Кор.10:23). Човек може да извърши много неща, но някои от тях той не бива, а други -- трябва да стори. Кой отсъжда кое е право и кое -- криво, кое е полезно и кое -- опорочаващо?

Всеизвестно е, че тази роля се пада на съвестта. Съвестта похвалява (II Кор.1:12), но тя също така и осъжда. Не само библейският Каин или Шекспировата леди Макбет са били терзани от непоносимите й духовни бичове. Хиляди престъпници, избегнали веригите на човешкото правосъдие, са оставали парализирани от ужас в ноктите на неумолимата г-жа Съвест. Съвестта е нравственият съдник на душата; тя не е закон, шериф, пазач, а -- съдия. Но съвестта не е отражение на природата; тя не черпи вдъхновение от нея. Много често съвестта се възпротивява на самата природа и дори я осъжда. Когато Нерон, движим от панически страх за римската корона, се окъпал в кръв и посегнал на живота на собствената си майка, той вършел това, което би сторил един рис например, обкръжен от хайка ловци. Но вестите за смъртта на всеки пореден враг не оросявали с лъчите на радост безсърдечния младеж. Нощите в Златния имеператорски палат се стрували на Нерон безкрайни, а студените и притихнали зали -- тесни като клетката на див звяр, уловен от своите преследвачи.

Животното, вкарано насила зад решетка, никога не би се гърчило под угризенията на съвестта. А колко нероновци и макбетовци са издъхвали, смазани от менгемето на справедливи душевни терзания! Този факт ни довежда неминуемо до извода, че съвестта, подобно на магнитната стрелка на компаса указва на съществуването на Непозната Сила, която контролира нейните вибрации отдалече и трепти при Нейното присъствие.

"О, съвест, съвест, божествен инстинкт, безсмъртен и небесен глас, сигурен водач на едно ограничено, но разумно и свободно същество, непогрешим съдия на доброто и злото, който правиш човека подобен на Бога! Ти си, която даваш превъзходството на човешката природа и нравствеността на човешките дела; без тебе аз не чувствувам нищо, да ме издига над животните, освен печалното предимство да изпадам от грешка в грешка с помощта на една безразборна мислителна способност и на един разум без принцип". Такова е признанието на Жан-Жак Русо -- едно смирено и честно изказване за връзката между човека и неговия Създател -- Бога.

Емоционално-волевата природа на човека намира пълно удовлетворение само когато Обект на нашите чувства и стремежи стане Върховното Същество. Ние, хората, обичаме и преследваме много възвишени неща, отдаваме се на изкуство, наука, народополезни дейности с по-големи или по-безлични резултати, ангажираме вниманието си с грижи за семейството и децата, радваме или разочароваме приятелите си. Всички тези обекти на нашите стремежи са светли и привлекателни. Всички те са вдъхновявали милиарди хора, населявали досега земята, диктували са идеите и темите на много творци на изкуството. В крайна сметка обаче трябва да се признае, че съществува само Една основна Цел, която заслужава да изострим вниманието си и ни обещава пълно удовлетворение!

Преди около век и половина Огюст Конт (1798-1857) се опитал да измести християнската вяра с позитивизма. На законния Божи трон той поискал да постави човечеството -- проява, която всъщност са повтаряли не един и двама. Вместо Божията любов, целяща изкуплението на грешниците, Конт забол "пироните" на положителните факти. Вместо Библията, откровението на Създателя, той съставил календар, в който фигурирали имената на много велики човеци: Мойсей, Буда, Мохамед, Карл Велики, Дейвид Юм, Александър Македонски и др. Липсвал обаче Христос... Какви били резултатите от това "нововъведение"? Историята е издала отдавна своята справедлива присъда: днес човечеството знае за позитивизма на Огюст Конт много по-малко отколкото хората на миналия век, а християнството печели всеки ден нови и нови привърженици. Коя е причината за провала на позитивизма? Критиците на Конт отбелязват справедливо, че е присъщо на човечеството да търси обект на преклонение, докато бащата на позитивизма "ни представя... огледало" (Мартино). Поглеждайки в него, ние виждаме собствената си несъвършена природа, която най-малко би могла да ни послужи за идеал.

Само Бог е пълноценният Обект на човешката емоционално-волева устременост! Блажени Августин пише още в началото на своите "Изповеди":

"Ти си ни направил за Себе Си и нашите сърца ще останат неспокойни, докато не намерят почивка в Тебе". Такова е признанието на онзи, който бе вкусил от всяко ястие на безкрайната световна трапеза. Той бе разбрал, че "всичко е суета" и е мимолетно "като лъх", че човешкият живот е "като трева", че нищо тленно не заслужава хабенето на нашите чувства и стремежи.

По същото време, когато Огюст Конт се силел да "детронира" Бога, неговият сънародник Франсоа Араго (1786-185Ь) се отърсвал вече от заблудите на безбожието. "Той откри Бога -- пише за него Ст. Михайловски. -- Той Го откри в своята вяра в доброто, в своята любов към правдата, в своята привързаност към хубавото, разумно и живоносно, в своето поклонение на истината, в своето съчувствие към всичко благородно и възвишено, в своето състрадание и милосърдие към всички неволници и страдалци, в убеждението, че целта на човешкото земно битие е нравственото усъвършенствуване -- и в мисълта, че дългогодишните усилия на човека да се усъвършенстува не могат да получат като едничко възмездие мраковете на небитието!"

Съвременната действителност ни предлага нови и неоспорими силни доказателства за това, че всеки опит да се издигне Вавилонската кула срещу Бога завършва със стремглавото сгромолясване на нейните строители. Пълната научна безпочвеност и явна безнравственост на марксизма, родил чудовищни олигархии в няколко страни на Европа, Азия и Африка, бяха обрекли неговата система. Окончателното рухване на тази антихуманна идеология обаче става факт след като тоталитарните комунистически системи завършиха своя облик на управления с най-уродливите форми на идолопоклонство. Освен пошлите ръкопляскания по време на безбройните партийни конгреси, с които се посрещаха лидерите, комунистите обожествиха водачите си до такава степен, че започнаха да им издигат паметници приживе, а след смъртта им строяха капища-мавзолеи за увековечаване на диктаторското им присъствие сред масите. Промените, които настъпиха в политическия климат на Източна Европа, доказаха не само, че в култ са били издигани нищожества. Те доказаха още веднъж истината, че съдбата на навуходоносоровци и нероновци може да бъде само една: дълбоко философско и нравствено падение и пълно отричане пред съда на историята.

Непредубеденият разум, изправен пред величавите тайни на Всемира, достига неминуемо до извода, че зад всичко, над всичко и във всичко стои и действува Едно Върховно Същество. Разгледаните логически аргументи са само един от пътищата, които отвеждат в подножието на Бога. Другият, по-сигурният път е вярата, която превъзхожда всяко умозрително усилие. Библията посочва: "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието Слово, тъй щото видимото не стана от видими неща" (Евр.11:3). Най-добрите представители на положителното знание винаги са предпочитали именно пътя на вярата. Достатъчно ще бъде да цитираме само едно изказване на Макс Планк (1858-1947), направено пред делегатите на научен конгрес във Флоренция: "Като физик, следователно като човек, който е служил през целия си живот на трезвата наука, на изследването на материята, съм безспорно свободен от подозрението, че мога да бъда фанатик. И затова казвам след моите изследвания на атома следното: Не съществува материя сама за себе си (разр. м.)! Цялата материя произхожда и съществува само чрез Една Сила, която подбужда атомните частици към осцилация и ги поддържа в движение в миниатюрната "слънчева" система на атома. Тъй като обаче в цялата Вселена няма нито една интелигентна или вечна (абстрактна) сила -- никога не се е удало на човечеството да открие така горещо желания "вечен двигател" -- затова трябва да приемем, че зад Тази Сила стои Един съзнателен, интелигентен Дух. Този Дух е Първопричината на цялата материя. Не видимата и преходна материя е реалното, истинското, действителното (защото материята изобщо не би съществувала, както видяхме, без Този Дух!), а Невидимият, Безсмъртният Дух е реалното. Тъй като, обаче, не може да има дух само по себе си и всеки дух принадлежи към някакво битие, трябва по принуда да приемем едно духовно битие. Тъй като обаче, също не може да има духовно битие само по себе си, а трябва да бъде сътворено (разр. м.), то аз не се свеня да нарека Този тайнствен Творец също така, както са Го наричали по-рано всички древни културни народи на земята -- Бог !"

II. И ЕТО, ВСИЧКО СТАНА ДОБРО
Една хубава англо-саксонска легенда разказва за поета Кедмон, живял през VII в.сл.Хр., който бил през по-голямата част от живота си напълно неграмотен. Той страдал много от това, че не може нито да чете, нито да пее. Веднъж в сън му се явил един мъж и го повикал по име: "Кедмон, изпей ми нещо". Притеснен от предложението, Кедмон отказал, като обяснил, че никой никога не го е учил. Посетителят обаче настоял пак: "Въпреки това, ти можеш да ми изпееш нещо". Накрая Кедмон се съгласил, но запитал: "А какво искаш да ти изпея, господине?" Отговорът последвал незабавно: "Попей ми за творението!" Когато Кедмон отворил уста, запял в прослава на Твореца-Бог стихове и мелодии, които никога преди това не бил слушал!

Любителите на точните, проверени от науката факти твърдят, че легендарният поет Кедмон наистина е написал поетични версии на разказа за творенито, заедно с още няколко пасажи и дори цели книги от Библията.

Днес живеем във време, когато много хора гледат снизходително на всяка история, която носи краските на приказното. Предпочитат се точните данни, формулите, цифрите. Темата, която ни предстои да докоснем обаче -- древна и прекрасна като самия свят, в който живеем -- принадлежи еднакво на положителната наука и поезията, боравеща предимно с метафори. Това е темата за Вселената -- за нейния произход, организация и цел. За ориентир ще ни служи първият стих на Библията -- Бит. 1:1, който изразява достатъчно пълно и мощно истината за Вселената: "В началото Бог сътвори небето и земята".

1. НАЧАЛОТО

Въпреки това обаче, темата за "произхода на света" трябва да занимава ума и сърцата на хората! Тя не е прерогатив само на учените, но е препоръчителна и за обикновените хора. А за вярващите тя е задължителна! Смиреното сърце открива, устремявайки се в нейните безпаметни дълбини, Една Първопричина, Която обиква като Творец и Бог. Смиреният разум признава своята ограниченост и литва на крилете, подарени му от Всемогъщия Създател. Еклисиаст посочва колко е важно да помним "Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото" (Екл.12:1а) Това помнете, това прекрасно познание има силата на целителен балсам и блясъка на зведен лъч в живота на човеците. Нашият виден църковен водач и философ Йоан Екзарх (IХ-Х в.) започва своя "Шестоднев" с думите: "Какво по-красиво, какво по-сладко за любящите Бога, които наистина жадуват за вечен живот от това никога в мисълта си да не отстъпват от Бога и винаги да си спомнят за Неговите добри творения".

Дано Бог помогне тези наши размишления -- без да имат претенцията на нови открития -- да принесат истинска радост и сладост на вярващите ни души!

Разглеждайки историята на творението, като най-подходящ метод за изследване ще бъде тълкувателният. Посредством него, скъпи читатели, ще се постараем да се докоснем до всички тайни подробно и от съвременен ъгъл. Но главната ни задача ще бъде да прославим Бога -- нашия Творец и Промислител !

Преди да пристъпим към самото тълкуване на Бит. 1:1, нека се опитаме да отговорим на два много важни въпроса.

Първият от тях е: Откъде е почерпил битиеописателят информация за своя разказ за творението?

Библейските изследователи са на мнение, че автор на първите пет книги на Светото Писание е израилевият вожд Мойсей (ок.ХVI в.пр.Хр.). Евреин по произход (Изх.6:20), той пораснал и бил възпитан в двора на египетския фараон. Затова и неговото име (на евр. "Моше") произлиза от египетското словосъчетание мо (вода) и уше (спасен), напомнящо за избавлението му като бебе от водите на р. Нил (Изх.2:1 и сл.). Във връзка с това някои питат: "Не е ли взаимствувал Мойсей нещо от известните му египетски митове за творението?"

Нашият отговор е категоричен: Мойсей не е взел нито една йота от египетските митове по този въпрос! Онзи, който е чел текстовете на пирамидите или папируса на Бремнер-Ринд, даващи интересни подробности за египетските митове за творението, ще види съществената разлика между тях и разказа на Мойсей.

Докато египетските митове звучат грозно, отвратително, примитивно -- за това не е необходимо да даваме примери, ако искаме да запазим добрия тон на есето! -- езикът на библейския автор отеква като мощен фанфарен оркестър.

"В началото Бог сътвори небето и земята!"

Едва ли може да се изрази подобна величествена мисъл с по-подчертан лаконизъм, без това да се отрази върху прелестта на вложената идея! Тези кратки думи са мажорните звуци на прелюдията към мощната симфония на неспирно хваление, което чуваме из цялото Св. Писание (вж. Пс.19:1-3; Пс.126:3 и др.). Тук няма дори намек за божества с низък морал; за скарабеи, които търкалят слънцето като топчица тор; за свещени бикове, които непрестанно умират и се раждат отново. Няма нищо веществено, кощунствено и случайно. Налице е шеметно издигане, вихрен летеж и духовен триумф!

Коя е причината за това крещящо противоречие между египетските митове, които Мойсей безспорно е познавал и разказа за творението, описан по такъв чудесен начин? Библейската истина е тази, че Мойсей е приел по откровение свише уникалния факт на творението.

Вече говорихме за първата среща на Израилевия вожд с Бога на Хорив. От други места на Св. Писание знаем, че Мойсей говореше с Върховното Същество "лице с лице, както човек говори с приятелите си" (Изх.33:11а). Очевидно е, че той е получавал възможно най-точна и богата информация за произхода на света. Два пъти Мойсей бе на високия Синайски връх и прекара там общо 80 дни (Изх.24:18; 34:28). Това време ще да е било достатъчно, за да получи не само насоки за богоугоден живот, ръководен от многобройни закони, правила и ритуали, но и да надникне в бездната на вечността. Мнозина библейски изследователи считат, че първата глава на кн. Битие звучи като разказ на очевидец.

Не бива обаче да ни шокира фактът, че Мойсей не говори подробно за произхода на света. Това не е и необходимо! Всеки опит да се измислят и прибавят детайли говори за антропоморфично мислене. Библейският изследовател Н. П. Рождественски подчертава в коментара си към разказа за творението, че "откровението съобщава за творението толкова, колкото е нужно за жителя на земята".

Главната цел на библейския разказ е да се покаже, че всичко произлиза и зависи от Всемогъщия и всеблаг Бог. Следователно, тук откриваме една нравствено-религиозна насока: като се убедим в присъствието и необходимостта от премъдър Творец и Законодател, ние ще установим по-правилен възглед за Всемира и човешкия живот. Швейцарският професор Морис Люжон (1870-1953), един от най-видните познавачи на Алпийската геология, счита, че изкачвайки се на планината, символизираща човешкия живот, всеки би трябвало да се убеди в съществуването на определени духовни дадености. Тъкмо в мигове на такова прозрение човек не може да не си спомни, според проф. Люжон, за първите редове на Битие: "В началото Бог сътвори небето и земята". Тогава става ясно на благоговейния дух, че дължи всички блага и радости само на Твореца. Затова се обръщаме -- заключава ученият -- с признателност към великия Устроител и Създател, като Му казваме просто: "благодарим Ти".

Вторият въпрос, на който трябва да намерим отговор в тези предварителни размишления, е: Противоречи ли библейският разказ за творението на съвременните научни твърдения? За да установим това, ще се позовем предимно на издирванията на астрономията.

Астрономията, както е известно, е онази област от положителното знание, която се занимава със строежа, природата и движението на небесните тела и Вселената. Тя обаче има един дял, който изследва образуването на небесните тела, тяхното развитие и системи. Този раздел на астрономията се нарича космогония (от гр. "космос" = ред, красота, свят и "гониа" = произход).

На съвременния етап на развитие на тази наука са възприети няколко космогонични хипотези, които трябва да разгледаме, макар и съвсем бегло:

а) Хипотезата на Кант -- Лаплас

Философът Емануел Кант (1724-1804) от Кьонигсберг създал така наречената "небуларна" хипотеза. Използувайки трудовете на Коперник, Кеплер и Нютон, той предположил, че първоначалната материя била неустроена и се намирала в хаотично състояние. С други думи, тя представлявала една "мъглявина" (небула). Сгъстявайки се постепенно, тя се разпаднала на централни въртящи се тела, около които се оформили планетни системи.

Малко по-късно от Кант по подобен начин разработил своята космогония и французинът Пиер Симон Лаплас (1749-1827). Затова хипотезата носи името и на двамата.

Кант-Лапласовата хипотеза не се намира в никакво противоречие с бибилейския разказ за творението. Битиеписателят Мойсей също ни информира за първоначалната неустроеност на материята, после сочи, че космическите процеси са ставали последователно, докато се оформят отделните небесни тела.

Освен това Кант многократно признава наличието на Едно Същество на всички същества, Един безкраен Разум и самостоятелна Мъдрост. Достатъчно красноречиво говори за неговото преклонение пред Твореца и стихотворението на Джоузеф Адисън (1672-1719), което той помества след разсъжденията си за света. Ето как звучи в превод на български език последният му куплет:
И цяла вечност, Боже мой,

ще пея Теб хвала;

но знам, че за достоен химн

тя кратка би била!

б) Хипотезата на Джефрис-Джийнс

Тя се отнася конкретно до възникването на Слънчевата система.

Според английския астроном Харолд Джефрис и неговия сънародник -- физика Джеймс Джийнс нашата слънчева система се е образувала от "мъглявина", покрай която е минала чужда звезда. Поради това се е получило силно привличане на част от газообразното вещество на мъглявината, която изригнала и се отделила от първоначалната маса. Двамата учени акцентували силно на английския си произход, сравнявайки откъсналата се от мъглявината част със силуета на... "пура". Според Джефрис и Джийнс тази струя се разбила впоследствие на отделни кълба, които, охладявайки се, придобили постепенно вида на днешните планети и техните спътници. В скоби можем да отбележим, че в принципно отношение на тази хипотеза прилича и хипотезата на Чембърлейн-Мултон с тази разлика, че причината за катастрофалното изригване била не чужда звезда, а друга "мъглявина".

В своите трудове Джеймс Джийнс признава определено, че "Духът трябва да бъде провъзгласен за Творец и Управител на царството на материята". Според него Вселената може да се изобрази като "чиста мисъл", която е плод на Един съвършен "математически Мислител".

Съществуват и други космогонични хипотези: на французина Фай (поч. 1902), на съветските академици Ото Ю. Шмит (1891-1956) и Василий Г. Фесенков (1889-1972), на Куйпър (САЩ), на Алфвен (Швеция), на Хойл (Англия) и др. Всички те се отличават със смели опити да се разреши величествената загадка за "произхода на света".

А сега нека отново дадем думата на Библията.

На оригиналния еврейски език Бит. 1:1 гласи: "Берешйт бара елохйм ет хашшамаим веет хаарец". За по-удобно тълкуване ще следваме порядъка на оригиналния текст.

Първата дума е берешйт. Затова и първата Моисеева книга е озаглавена в евр. текст "Берешит". Повечето съвременни европейски езици са възприели гръцкото название генесис, а славянските и български преводи -- Битие, защото първите 3 глави на тази книга описват произхода и битието на света.