Бог и човекът човешки теории за човека

Тайната на този въодушевяващ факт не се крие само в премъдростта и всемогъществото на Триединния Бог. Има една по-съществена причина. И тя е, че Сам Бог е прекрасен! Тази истина никак не е маловажна. Езическите народи са създали митологии, които гъмжат от страшни и грозни божества: Мардук, Дагон, Молох, Веелзевул, Хепри, Перун и т.н. Дори гръцкият Зевс е непривлекателен като гръмовержец и притежател на качества със съмнителна нравствена стойност.

Давид възкликна, преклонил душата си пред лицето на Бога на Всемира: "Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся, да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледам привлекателността на Господа и да Го диря в храма Му" (Пс.27:4). Псалмопевецът бе цар, естет и творец в областта на литературното и музикалното изкуства. Но той не ламтеше да гледа златни дворци и купища скъпоценни камъни. Давид бе ненадминат ковач на изящната словесност. Музиката, която създаваше и изпълняваше на арфа, бе божествена; тя имаше власт дори над умопомрачения Саул, когото облагородяваше и съживяваше. И все пак!... Този гениален представител на античността лелееше само една мечта, възпламеняваше в сърцето си само един копнеж, насочваше вътрешната си същност само в една посока: да живее в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледа привлекателността на Господа.

Божествената красота -- това познава всяка дълбоко духовна личност -- е една ос, около която се завърта целия космос -- този необятен, законосъобразен, но и съвършено красив свят!

Блажени Августин (354-430) е констатирал един чудесен закон: "Красотата е еманация на Бога".

Прекрасният Творец е дал началото и устройството на прекрасен духовен свят.

Ген. Уйлям Буут, основателят на "Спасителната армия", описва едно свое видение, в което му се явили ангели. Всяко небесно същество било обгърнато със сияние от цветовете на дъгата, но то било толкова ярко, че той трябвало да извърне бързо лицето си. Видението оставило у Буут неописуемо впечатление на неземна красота и блясък.

Св. Писание напълно подкрепя такова едно впечатление от духовна среща с безплътни Божии служители. Нека си спомним за посещението на двете Марии рано на първия ден от седмицата в гроба на възкръсналия Христос. Евангелист Матей пише за Господния ангел, който бе слязъл от небето да отвали камъка: "Изгледът му беше като блескавица и облеклото му бяло като сняг" (Мат.28:3).

Пророк Даниил обрисува по подобен начин личността на небесното същество, което го посети на брега на р. Тигър: "Тялото му бе като хрисолит, лицето му като изгледа на светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха на глед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ" (Дан.10:6). Сравнението на пророка е великолепно! За да добият читателите по-реална представа за ангела, той уподобява външността му с изгледа на "хрисолит". Този скъпоценен камък има сиянието и цветовете на морската пяна, която често пречупва в себе си цветовете на дъгата.

Седем века по-късно ще има подобна опитност и новозаветният пророк Йоан Богослов. В книгата Откровение той ще ни представи образа на небесния пратеник така: "И видях друг силен ангел, който слизаше от небето, облечен в облак; на главата му имаше дъга, лицето му беше като слънцето и краката му като огнени стълпове" (Откр.10:1).

Невъобразим в своята духовна красота е бил дори Сатана преди безумното падение на своята гордост. Пророк Езекиил пише с дълбока горчивина за него: "Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост" (Езек.28:12). Пророк Исаия го нарича "Денница, син на зората" (Ис.14:12). Едва ли може да има по-сполучливо сравнение за Сатана от това с планетата Венера -- нашата Зорница и Вечерница!

Поради своята изключителна красота ангелите често са сравнявани в Св. Писание със "звездите" (Откр.12:4 и др.).

Красотата на първоначалното творение била отличителен белег и на видимата Вселена. Макар днешният материален свят да отстъпва в значителна степен на първоначалния по причина, която ще поясним по-късно, той поразява със своята естетическа неповторимост.

Дори такъв рационален и суховат философ като Имануел Кант (1724-1804) е бил запленен от прелестта на Всемира. "Две неща изпълват сърцето на човека с все по-голям възторг: звездното небе над нас и нравственият закон в нас". Такава е поетичната и етическа констатация на Кант. И ние ще я приемем като справедлива изповед на всяко човешко сърце.

Кой от нас не се е любувал на разливащото се огнено злато на залеза? Кой не е мечтал да тръгне по лунната пътека през безбрежна водна шир, за да намери любов и щастие? Кой не се е вслушвал задъхано в пролетния хор на горските птици или в късния летен оркестър на щурците? Кой не е благодарил за сиянието на зведното небе и цветната покривка на природата? Можем ли да изброим всички прелести на окръжаващата ни действителност? Можем ли да издирим красотите на целия Всемир?

Прочетем ли Пс. 19:1-6, ще усетим, че се втурваме в прекрасната въртележка на Вселената, в която бликат багри, струят звуци и се излъчва съвършена хармония.

Великият Гьоте твърдял: "Изкуство и природа са едно", защото Вдъхновителят на първото е Творец на втората! Слава да бъде на Бога!

Мнозина от нас знаят наизуст стихотворения, отразяващи хубостта на видимата природа. В много домове по стените висят картини с великолепни пейзажи. Но сигурно не на всички е известен фактът, че в най-хубавите музикални произведения на Хайдн, Бетовен, Вагнер и мн. др. са вплетени трели на дроздове и славеи, чучулиги и синигери. Бразилският композитор Гомес в своята опера "Робът" представя слънчев изгрев над величествения залив на Рио де Жанейро. Възлизащата светлина се придружава от оркестрова музика, пресъздаваща песента на птиците, които се включват едни след други в неповторим химн.

За какво ни свидетелствува всичко това? -- За неоспоримата истина, че Вселената е прекрасно творение на съвършен Творец. Тя е шедьовър над всички шедьоври!

Цитираният вече съвременен астроном Паоло Мафей писа: "Това е великолепна космическа гледка, толкова очарователна и в естетическо отношение, че повече напомня творба на художник, отколкото описание на действителността. Започваме да подозираме, че у физика е надделял поетът, притаен в подсъзнанието му, който е избрал цифрите, за да вдъхне живот на едно собствено видение, така както композиторът избира нотите, а художникът -- палитрата от цветове".

Затова великият Кеплер озаглавил своето главно съчинение за Вселената -- "Световна хармония" (1619). Там откриваме удивлението и благодарността на учения, че Творецът е Автор на един прекрасен и хармоничен свят. "Световна хармония" на Кеплер е образцово научно произведение и псалтир на една благоговейна душа.

Хубостта и хармонията на Всемира обаче не изчерпват истините за първоначалното творение.

Едва ли бихме били развълнувани от красотата на ангелите например, ако никога нямахме възможност да контактуваме с тях. Каква цена би имало и най-прелестното цвете, ако то пръска отровна миризма? Бихме ли могли да се надяваме на съчувствие и защита от съвършената творба на Микеланджело -- Давид?

Красотата не може да просъществува без порядък и смисъл. Творецът е прекрасен. Но Той е и Законодател, Който опложда със Своята премъдрост всяко явление, факт, истина.

Григорий Петров бе писал някъде, че "тайната на красотата е в хармонията, в пълното съгласуване на отделните части в едно образцово цяло".

Така ние достигаме до важната особеност на Божието творение -- неговата целесъобразност.

Именно това е твърдението на Св. Писание: "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения".

Съвременният планетолог проф. д-р Михаил Маров даде преди няколко години интервю в нашата преса, което бе озаглавено: "Големият шанс на третата планета". Ученият сподели много ценни мисли за местоположението на Земята -- третата поред спрямо Слънцето (след Меркурий и Венера). Той каза, че само три тела от Слънчевата система, освен Земята, биха могли да станат родина на някакви форми на живот. Това са: Венера, Марс и Титан (един от спътниците на Сатурн). Обаче само Земята има своя изключителен шанс!

Планетата Венера от памтивека е считана за "небесна красавица ¤ 1". Затова древните астрономи са я удостоили с името на римската богиня на красотата и любовта. За тази планета са създадени безброй нелепи легенди. Днешната наука установи, че Венера е една адска "красавица". Планетата е обгърната от "атмосфера" с дебелина ок. 65 км, която се състои от 97% въглероден двуокис и други газове. Кислород почти няма. На повърхността й температурата е 460-480 градуса (С), а налягането е 90 атмосфери -- колкото е то в нашите морета на дълбочина 1 км. Двете космически сонди, които успяха да се спуснат на повърхността на Венера, макар и подготвени за тези адски условия, издържаха само около час и след това изгоряха...

На Марс пък цари друга крайност: планетата се намира в прегръдките на постоянен студ. Дори денем на слънце температурата се движи между -40 и -50 градуса (С). Пейзажът е пустинен, с редуващи се пясъчни дюни и разхвърляни скали. Има ръждив оттенък поради голямото наличие на железен окис. Две сонди "Маринър" успяха да направят снимки, които не показват следи на някакви живи форми.

Само на Сатурновия спътник Титан е наблюдаван земният процес кръговрат, но той е на газа метан, който на Земята се нарича "блатен газ" и се образува при гниене на органически вещества на дъното на блата и рудници без достъп на кислород.

А на Земята ние се радваме на благодатния кръговрат на водата, който във формата на облаци ни пази от убийствените лъчи на Слънцето, а когато падат хладните струи на дъжда или кристалните снежинки през зимата, всички организми добиват жизнени сили.

Проф. Маров завършва интервюто си с думите: "В последна сметка все си мисля, че на Земята й е провървяло най-много".

Колко трябва да благодарим ние, вярващите хора, за неповторимия шанс на нашата планета! Спасителят на човечеството съвсем не се изрази мимоходом, когато оповести: "... защото Той (Творецът) прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните" (Мат.5:45б).

След като "слязохме" на Земята -- най-щастливата планета в Слънчевата система, -- нека се спрем на някои целесъобразности, които дължим на Божията милост.

Въздухът, например, се състои от 21% кислород и 79% азот. Да си представим само за миг, че съотношението би било обратно. Тогава бихме изгоряли моментално!...

Известно е, че хората и животните вдишват кислород и издишват въглероден двуокис. Как е възможно да не се е свършил досега кислородът? Но нека не се плашим -- Бог е намерил и за това великолепно разрешение! Растенията, които покриват и украсяват Земята, като същевременно служат често и за храна на земните твари, изпълняват важната задача на съвършени пречиствателни филтри. Те разлагат въглеродния двуокис, като задържат въглерода, а кислорода освобождават за хората и животните. Учените наричат това екология (наука за взаимоотношенията на организмите -- животни и растения -- и околната среда). Вярващите хора пък говорят за Божия промисъл!

Водата е изключително важна за почвата и всички живи организми. Бог я е дал в изобилие на нашата щастлива Земя -- тя заема около 2/3 от цялата й повърхност. Срещаме я в забързани и пенливи поточета, в дълги и широки реки, в мощни водопади или необятни морета и океани. Водата се движи по-бързо или по-бавно, или пък остава в застой. Там, където тя няма движение (локви, малки езера или блата), водата се вмирисва, разваля и е негодна за употреба от повечето живи твари. В моретата и океаните водата се движи на всеки 6 часа под формата на приливи и отливи, които се влияят от луната. Но и това не би било достатъчно, за да бъде запазена свежестта на водата. Затова Бог е промислил в морската и океанската вода да има огромни количества сол. За потоците и реките, които се движат бързо, солта не е необходима!

Колко висока е отговорността на вярващите хора в този свят на неверие! Нали Сам Спасителят се обърна към нас с думите: "Вие сте солта на земята" (Мат.5:13а). Това означава, че от Христовите последователи се изисква да играят ролята на фактор, който предпазва безбрежната шир на човечеството от духовна и нравствена развала!

Можем да посочим безброй примери, които свидетелствуват за едно целесъобразно устройство на микро- и макросвета, но това би значело да се впуснем из необозримите дебри на Вселената. А за такова грандиозно пътешествие човешките сили са крайно недостатъчно.

На онези, които все още не са успели поради плътски причини да дойдат до благоговейно преклонение пред Твореца на всичко видимо и невидимо, ще препоръчаме съвета на Джордано Бруно (1548-1600): "Трябва да търсим Бога не в човешките дребнавости и унижения, но в ненакърнимите природни закони, в блясъка на Слънцето, в образа на нещата, в истинския Образ на Най-висшия, както те стават очевидни във вида на безбройните живи същества, които светят в безкрайността на неизмеримото небе и живеят и чувствуват, и възклицават към Най-добрия и Най-великия".

БОГ И ЧОВЕКЪТ

1. ЧОВЕШКИ ТЕОРИИ ЗА ЧОВЕКА

Съвременният философ Т. И. Ойзерман дава интересно определение за философията като "Концепция за света и концепция за човека". Това означава, че философията претендира за правото да отговори първа на въпроса: "Що е човек?" Ще отбележим, обаче, различието в схващанията на философите от всички известни досега школи. Често техните отговори си противоречат един на друг, поради което сблъсъкът им е доста войнствен и горещ. Така, например, Платон (427-347 г.пр.Хр.) определя човека като "двукрако животно без пера". Когато чул това странно определение, присмехулният Диоген от Синопа (Мала Азия) оскубал един петел и го показал на съвременниците си с думите: "Ето човека на Платон..." Същият философ, представител на киническата школа, търсел човека посред бял ден със запален фенер. С това той искал да покаже нагледно трудността на древния въпрос: "Що е човек?"

Древноизточната философия се опитвала да намери правилния отговор за същността на човека. Затова вниманието било обърнато към себепознанието. В свещената книга на индусите "Брахадараняка-упанишада" е записано: "И ако някой напуска този свят, без да е видял собствения си свят, то този свят подобно на непрочетена Веда или на неизвършено деяние не му носи никаква полза". Древноегипетската мисъл също поставя самопознанието на вътрешния свят на човека като необходимо изискване. В поемата "Разговор на разочарования с неговата душа" авторът се обръща към самия себе си, защото е убеден, че само по този начин ще намери утеха. Макар отличителна черта на древноизточната философия да е тъмната краска на песимизма, тя се стреми подчертано към изясняване на човешкото "аз" и мястото му в света. Древнокитайският философ Лао-дзъ (VI-V в.пр.Хр.), известен като основател на религиозното течение даосизъм, считал, че върховният стремеж на човека трябва да бъде постигане на абсолютно бездействие. Тази идея е сходна с учението на индийските Упанишади, където се казва: "Когато човек спи, то той... постига тогава висшето битие, постига самия себе си".

Класическата гръцка философия бележи стъпало по-напред в човешкото познание, защото представлява едно по-активно търсене. Сократ (ок. 469-399 г.пр.Хр.) издига като девиз надписа от фронтона на Аполоновия храм в Делфи: "Познай самия себе си!" Това е един призив за осмисляне на човешкото съществуване и дейност. С осъзнато достойноство за мястото на човека звучат думите на друг мъдрец -- Протагор (ок. 480-411 г.пр.Хр.), представител на школата на софистите: "Човекът е мярка на всички неща: на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват". Тази идея намира отражение и в трагедиите на Еврипид (ок. 480-406 г.пр.Хр.). Най-способният ученик на Сократ -- Платон -- се спуснал към дълбините на човешкото битие. Според него венецът на природата притежава тяло и душа. Възгледът му за нематериалния елемент на човека е едно истинско прозрение в сферата на езическата мисъл. Душата, според Платон, е проста и безтелесна по своята природа; тя няма начало и край; тя слиза от света на висшето и се връща след смъртта на тялото отново там. Философът нарича човека "измислена от Бога играчка", което е "най-доброто предназначение" за него ("Законите", VII). Аристотел (384-322 г.пр.Хр.) виждал ролята на човека като "обществено животно", т.е. като същество, което може да общува и съзнава необходимостта от съвместен живот със себеподобните си. До тази идея се доближава и Сенека (ок. 4 г.пр.Хр.- 65 г.сл.Хр.), но римският философ посочвал божественото милосърдие и надеждата за изкупление на човешката греховност.

С установяването на християнството философията издига постройката на възгледа за човека върху основите на вярата. Августин (354-430) -- едно от първите светила в небосклона на новата мисъл -- свежда предмета на философствуването до човека и неговите отношения с Бога. В прекрасните му "Изповеди" ще прочетем с вълнение думите: "Човекът е едно от Твоите творения, Господи, и неговият инстинкт е да Те прославя". Тома Аквински (1225-1274) е другият стълб в храма на християнската философия. За него човекът е "нещо, съставено от душа и тяло". Подобно на Платон, той разглеждал душата като вечна и безсмъртна субстанция, която е независима от тялото. И още: "човекът се отнася към Бога като към някаква своя цел". Тази цел обаче не се постига с напъните на разума, а посредством вярата на сърцето.

За да придобием по-пълна представа за философските търсения на човешката същност, ще се спрем накратко на два съвременни възгледа: екзистенциализъм и марксизъм.

Екзистенциализмът (буквално: съществуване) насочва вниманието към човешкото съществуване, което се характеризира като живот, който става реален, когато се изживява страстно.
Екзистенциализмът е най-влиятелната философска школа, ангажирала съзнанието на Западната интелигенция и широките слоеве след Втората световна война. Една от съществените причини за това е, че главните й представители са не само блестящи философи, но и даровити писатели, умеещи да сведат своите идеи до пластични образи и метафори, които се възприемат трайно от масовия читател. Спомням си -- като ученик в гимназията -- с каква страст четяхме "Чумата" на Албер Камю (1913-1960), а за Ницшевия "Заратустра" се препирахме по алеите на русенския парк, който в такива случаи оправдаваше името си "Парк на свободата". За съжаление, тогава нямаше нито един преподавател, с когото да можем да дискутираме положителното и отрицателното в екзистенциализма. Отговорите бяхме принудени да откриваме сами, много по-късно. Но интересът ни към този светоглед доказваше поне неговата жизненост, защото (както е известно) той е враг на всяка натрапена отвън философска система, каквато бе марксизмът.

Привлекателната страна на екзистенциализма е, че разглежда човешкото съществуване с оглед на волята и чувствата. Човек е страстно създание. Всичко, което е и върши, е плод на неговата страст. Той чувствува, смее се, плаче, говори, пее, копнее, бива щастлив, гневи се, но винаги -- страстно. Човешкият живот не може да се сведе до законите на биологията или до суха интелектуална дейност. Жан-Пол Сартър (1905-1980) твърди: "Човек се самоопределя малко по малко именно с това, че се хвърля в света, че страда и се бори там". Човек е, съществува, само тогава, когато решава да приеме отговорността за своето съществуване и утвърждава себе си пред предизвикателствата на живота и призива за свобода.

Същевременно обаче екзистенциализмът издава минорните тонове на дълбок песимизъм. Още Фридрих Ницше (1844-1900) бе сложил възможно най-черните очила за един философ, издигайки с две ръце погребалния лозунг: "Бог е мъртъв". От което следва, че... животът е безсмислен. Щом няма Бог, няма вечност, а щом няма вечност, няма Истина и ценности. Няма надежда, няма светлина, няма етика, няма... Човек сам трябва да реши как да живее. Той сам трябва да въплъти Истината, морала, смисъла на своя живот. Човек трябва да се превърне в... Свръхчовек.

За никого не е тайна докъде доведе Ницше себе си и света. Философът приключи действително безсмиления си живот в лудницата, а една от най-цивилизованите части на света -- Европа -- бе полуразрушена от Втората световна война.

Сартър и Камю -- живи участници в разтърсващите издъно военни събития -- поемат пушливата факла на песимистичния екзистенциализъм. Бухенвалд и Аушвиц, пожарищата и унищожаването на културни паметници и плодородни площи, десетките милиони трупове и отчаянието натрапват извода: "Ето на какво е способен човекът!"...

"Човек е безполезна страст" -- до този извод успява да допълзи в своите философски търсения Жан-Пол Сартър, обезверен и ядосан. Нашите тревоги и копнежи се оказват в крайна сметка изпразнени от съдържание. Човешкият живот е безсмислен. Той представлява една нелепа космическа шега, а студената, безлична, безразлична Вселена е комедиантът. Никой не се грижи за човека, който е обречен да се изпепели в своята страст. Сартър е безжалостен в много от субективните си умозаключения за човека: "Всичко съществуващо се ражда без разум, продължава по-нататък от слабост и умира случайно". Това не дава кой знае какви надежди. Сартър сам разказва, че когато някакъв младеж поискал съвет от него, философът-екзистенциалист му отвърнал: "Ти си свободен, избирай, т.е. откривай". Но какво, прочее? Само това, че "човек е безполезна страст"...

Марксическата философия имаше безкомпромисната претенция, че може да замести успешно всяка идеология и да даде най-правилен отговор за същността на човека. Марксизмът крещеше по улиците, училищата и културните подиуми, че ще създаде утрешния нов човек. Свидетели сме на явното сгромолясване на марксизма, за да си позволим по-пространното му опровержение. Рухването на Берлинската стена, жертвите в Тимишоара и Вилнюс са достатъчни аргументи против него.

Всеизвестно е, че марксизмът бе най-големият враг на християнската религия. Никита Хрушчов (1894-1971) бе заявил високомерно: "Нямаме нужда за политиката си от Евангелията: ако някой те удари, просто си обърни другата буза. Ние показахме, че всеки, който ни удари по бузата, ще му падне главата". Историята показа тъкмо обратната истина, но това е предмет на друга дискусия...

Марксическата антропология представлява форма на хуманистическата антропология изобщо: човекът е в центъра и постигането на неговото благосъстояние е главната цел. В едно от ранните си съчинения Карл Маркс (1818-1883) бе писал недвусмислено: "човекът е най-висшето същество за човека". Идеята за Бог и трансцендентен на материята Творец се изключва напълно. Затова на човека се гледа като на продукт на социално-икономическата система. Реалният, конкретният човек е такъв, какъвто го е оформило обществото. Социалните неправди гнетят мнозинството и затова трябва да бъдат премахнати. Маркс извежда своя революционен императив от предпоставката, че всеки социален строй (освен социалистическият) довежда постепенно до сблъсък между антагонистични групи от хора, които определяме като "класи". Кърви и пожарища трябва да изливат основите на новото време, новите отношения, новите човеци. Трябва "да се премахнат всички онези условия -- твърди Маркс, -- при които човекът е унижено, поробено, презряно същество".

Но кой може да извърши това? Йозеф Тон, един от интелигентните румънски пастири, пострадали от режима на Чаушеску, счита основателно, че към революционни действия може да пристъпи само човек, който е преминал през "две психологически състояния". Най-напред, той трябва да е изпаднал в отчаяние, да няма абсолютно никаква надежда за отвъдния живот, вкопчил се в сегашното си съществуване. Второ, той трябва да бъде безскрупулен човек, убеден, че Бог не съществува и няма кой да му държи сметка за престъпленията. Не е чудно при такива постановки, че марксизмът роди своите "чудовища", които тероризираха повече от четири десетилетия страните на централна и източна Европа. В това отношение ницшеанството изглежда като тежък, но краткотраен кошмар.