Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Вярата

Вярващите обаче не се оставят да бъдат затворени във фалшив проблем, измислен от атеистите, които смесват вярване и вяра.

Нищо не означават думите, че доказаната вяра не е вече вяра. Да й дадем истинското име: частично познание или вяра, основана на по-точно познаване на Божеството, от което някои пророци са могли да се ползват. Тяхната вяра наистина е била по – “доказана”. Завиждате ли понякога на тези хора за получените видения? Но дали размислихте добре за онова, което Бог е изисквал от тях? Защото Той иска много от този, който е получил много. Мислили ли сте и за тежестта на отговорностите, положени върху човешките им рамене; за жертвите, изисквани от тях; за страданието, когато свидетелството им е било поставяно под съмнение?

Апостол Павел пише: “Знанието ще изчезне” (1 Коринтяни 13:8). Кое знание? Частичното знание, което имаме за Божието царство. Действително вярата-вярване в Бога ще изчезне, когато Господ се открие в цялата Си слава. Това се разбира съвсем ясно, тъй като невидимата реалност ще стане видима. Тогава вярващите ще видят, че не са вярвали достатъчно. Обратно, вярата – доверие в Бога ще достигне своята пълнота.

Простодушната вяра представлява огромно, дълбоко доверие в Божието провидение.

Когато осъжда евреите за неверството им, Бог не изтъква като причина невярването в съществуването му, но изобличава съмненията им в Неговата закрила, защото търсят другаде помощта, обещана от Господа. Можем да се усъмним в добротата и лоялността на един човек, без ни най-малко да поставяме под въпрос неговото съществуване, нали? Ако простодушната вяра беше сляпа, никой, освен наивниците, не би пожелал неговата искреност да бъде поставена под съмнение.

“Бог никога не е изисквал да вярваме, без да ни даде достатъчно доказателства за основа на нашата вяра. Неговото съществуване, характер, истинност на Словото Му – всичко това е представено чрез свидетелства, апелиращи към разума ни; и тези свидетелства са изобилни. Все пак обаче Той никога не е отнемал напълно и възможността за съмнение. Хората, които търсят поводи да се съмняват, ще намерят случай за това, но онези, които действително искат да познаят истината, ще намерят богати доказателства и вярата им ще укрепне.”

Истинската вяра не е сляпо и сантиментално доверие, изключващо разума. Великите хора на вярата не са били движени от чисто емоционални подбуди.

Когато Христос е казвал на учениците Си: “Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството Божие”, Той ги е увещавал да имат искрената и естествена обич на децата. Имайте такова доверие в Бога, каквото детето на родителите си – това бе урокът на Христос. Той не ни насърчава да принизим способността си за преценяване. Цялото му учение ни заставя да станем пълнолетни по ум и да упражняваме разумно критичното си чувство.

Р. Юбер подчертава уместно: “Човек не може като пълнолетен да запази непроменена вярата си от десетте си години, или религиозните познания, които е имал на петнадесет години – един ден, дрехата става много тясна, спуква се, и това е съвсем естествено”. На възрастните, които му казват: “Изгубих вярата си”, той отговаря: “Вярата, която сте изгубили, е трябвало да падне като презрял плод. Това била вярата на детството ви, увлечението на вашите шестнадесет години”.

Възрастният не се храни както детето. Четем в Библията: “Който се храни с мляко, е неопитен в учението за правдата, защото е младенец. Но твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са се обучавали да разпознават доброто и злото” (Евреи 5:13,14; срв. с 1 Коринтяни 3:2).

Провидението всичко е предвидило. Млечните зъби са приспособени за детската храна. Растейки, нуждаейки се от по-твърда храна, детето губи първите си зъби и получава нови – по-пригодни. Не без чувство за хумор Ф. Цайсиг пише: “За съжаление, като по-малко активни и по-неосведомени от природата, ние умеем по-добре да губим, отколкото да заместваме. И често ни се случва, говорейки духовно, да бъдем без зъби или да се задоволим със зъболекар”. Християните, които се задоволяват със седмичната проповед, излагат вярата си на всички възможни кризи, още повече, че “менюто” често е бедно на калории, или е “несмилаемо”. Църквите все повече се опразват. Не взимаме дори и празничната си порция. Да не се учудваме тогава, че имаме рахитична вяра. Не я губим – оставяме я да умре.

Не, вярата не е сляпо вярване! “Вярата идва от слушането, а слушането от Словото на Христа”, пише апостол Павел (Римляни 10:17). Тя е убеждение, хранено с информация, проверка, познание. Свързана е неотделимо с реалността, защото ако почиваше само на абстрактни и непроверими основания, как Бог би могъл да държи хората отговорни за тяхното неверие? Те биха имали сериозни основания да не вярват!

Защо има толкова невярващи, ако е достатъчно да се информираш, за да вярваш?

Има два отговора.

Преди всичко не е достатъчно да се информираш, за да повярваш. Разумът има своите граници, вече казахме това. Бог не се доказва. “Дори човек да каже “да” на Бога, пише Х. Кюнг, “не”-то си остава постоянно изкушение. Мнозина именно затова пропадат. Вярата се намесва тогава, когато разумът се спъва в границите, които много хора отказват да приемат.

Вторият отговор засяга “работата на сърцето”. Ако сърцето не е засегнато, волята е парализирана.

Ако разчитате на случайността, за да намерите вярата, рискувате дълго да чакате. Пасивното чакане е обречено на провал. “Вярата е дар от Бога”, ни казва апостол Павел (Ефесяни 2:1). Невярващият отговаря, надявайки се, че си осигурява алиби: “Аз, не съм получил този дар!” Наистина, вярата е дар от Бога, но тя се поражда от слушане на Божието слово. Ако има слушане на Словото, ще има и активност от страна на човека.

“Много сме склонни да чакаме вярата както се чака дъждът – да я получим като подарък. Това поведение е доста удобно – придава на неверието вид на благоразумие”.

Но Бог ни казва: “Ще ме потърсите и ще ме намерите, когато потърсите от цялото си сърце” (Еремия 29:13).

Пречките за вярата следователно не са посредствеността на интелекта или ограничеността на разума, но преди всичко сърце, затворено за религията.

Няма по-глух човек от онзи, който не иска да чува! Исус упрекваше своите сънародници, че са слепи и глухи. Действителната причина за тяхната духовна слепота и глухота беше закоравялото им сърце (Матей 13:14,15).

Ако сърцето се отвор, волята прави усилие да търси. Ухото се стреми да чуе Божието откровение. Откровението идва в помощ на разума, просветлява го, разкрива на човека това, което не е могъл да открие, но в замяна иска той да приеме необяснимото чрез вяра.

Обръщайки се към един болен, Исус Христос му казва: “Искаш ли да оздравееш?” На пръв поглед – странен въпрос, който обаче показва ясно до каква степен Господ уважава човешката воля. Той хлопа най-напред на сърдечната врата. Ако болен отговори “да”, тогава Той се намесва с цялата си мощ, “доказвайки” му Своето месианство и божественост.

Нищо не е равностойно на личния опит. Исус е канил Своите слушатели да изпитват учението Му чрез опит: “Ако някой иска да върши волята Божия, ще познае дали това учение идва от Бога, или Аз от Себе Си говоря” (Йоан 7:17).

“Ако някой иска да върши волята на Бога”... Първо трябва да поиска – “ще познае” след това. Златното правило – е доказване чрез опит. “Нищо не може да се противи на фактите”, твърди Бергсон.

Вярата се търси като съкровище. Като бисер с голяма цена, казва Христос. Това значи, че трябва да вложиш сърцето си. Търсенето на съкровище е акт както на разума, така и на волята и на сърцето.

В края на краищата имаме право на избор. Вяра или атеизъм – сърцето е, което избира. Пречките за вярата са в сърцето. Атеистът си създава илюзия, когато твърди, че неговия рационализъм има за основа само чистия разум. Никъде няма чист разум – нито при атеизма, нито при вярата. Не повече от вярващия атеистът може да се похвали, че е стигнал до заключенията си чрез логично и рационално разсъждение.

Но повтаряме, ако сърцето копнее за Бога, разумът разкрива високо правдоподобните доказателства за Неговото съществуване, рационалните пътища, които позволяват да се вярва в Него. Ако волята системно отказва да приеме Бога, човек винаги си намира добри основания, за да оправдае неверието си. И никой не би могъл да го убеди в погрешните му преценки, укрепени с твърде рационални аргументи Разумът сам не е способен да доведе никого до Бога или пък до атеизма. Бог зове човека – учения както и неграмотния, обръщайки се към сърцето му: “Сине мой, дай сърцето си на Мене” (Притчи 23:26). И сърцето е, което решава.