Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Каква чудна машина!

При размножаването на многоклетъчните организми една-единствена клетка, наречена яйцеклетка, се разделя на две други, които също се разделят от своя страна. Но, о, чудо на природата! Присъстваме на явление, поставящо неизброими въпроси, които по сложност, надминават въображението и разума. Това явление е развитието на индивида, онтогенезиса, чиито първи стадии съставляват ембриогенезата. Чрез делението на яйцеклетката – яйцето, се превръща в множество клетки, които дават различните тъкани и органи. Всяка тъкан, всеки орган намира собственото си място, и в края на растежа преустановява развитието си – което пък обслужва физиологичното равновесие във възрастния индивид.

Преситена от навика, нашата чувствителност се притъпява пред чудната гледка на природата. Струва ни се съвсем естествено всяка пролет да виждаме цъфтежа на растенията, дърветата да дават плодове, животните да се размножават. Но чувстваме ли необикновения характер на тези явления? Откъде е механизмът на тези чудни трансформации? Кой ги е замислил? Възможно ли е този необикновен механизъм да е нейно произведение? Франсоа Жакоб поставя ясно въпроса: “Възможно ли е живото същество да е изпълнение на величествен проект, който не е замислен от някакъв разум и което се стреми към цел, неизречена от никаква воля?”
“Инженерът”, който доставя плана за координиране на дейностите във вътрешността на клетката, е ДНК.

ДНК е субстанция, която влиза в състава на клетъчните ядра и хромозомите. Това е кодирана макромолекула, чиито съставни вещества са остатък от фосфорна киселина, монозахарид – дезоксирибоза и четири азотни бази – аденин, гуанин, тимин и цитозин. Даниел Вернер я нарича “диригент” на клетката и наследствеността, тъй като съхранява всички наследствени данни, присъщи за индивида и вида.

Всички дейности на клетката се определят и регулират от ДНК. Генетичните вести, инструкциите, програмите, плановете, вписани в дългите вериги на ДНК на една човешка клетка, са толкова многобройни, така богати на кодирана информация, че ги сравняват с библиотека с много хиляди “томове”, разпределени в 46-те хромозоми. Физико-химична машина с функции, програмирани по ДНК, която има способността да асимилира, да се възпроизвежда и достатъчни възможности за регулация, за да преживее видът при средни условия”.

Когато се запознаем с изключителната сложност на животинската клетка, ще добием известна представа от херкулесовия проблем за появата на живота в света. Въпросът изглежда прост, когато четем популярната литература, когато слушаме по телевизията най-различни наивни и аматьорски обяснения за нашия произход. В действителност, това не са доказани, а произволни твърдения. Не се обяснява как се е появила генетичната информация, способна да “командва” строежа на живия организъм. И това е главният проблем. Но съвременната биология не дава никакъв отговор. Тя е неспособна да каже как се е образувала първата ДНК, в която е програмирана цялата организация на живата материя. Как първите живи клетки са се организирали без ДНК?

Познаваме добре порочния кръг, поставен под формата на насмешлива остроумица: При сътворението кокошката ли е направила яйцето или яйцето е направило кокошката?

Проблемът може да се постави и под научна форма, впрочем много сериозна и толкова повече затваряща порочния кръг: няма развитие на индивида от оплоденото яйце до възрастното състояние (онтогенеза) без ДНК, която да програмира това развитие; и няма ДНК без индивид, който да предава “точно копие” на своите потомци. Биологията се спъва в този неразрешим проблем. Само познанието за сътворението може да ни помогне да излезем от този порочен кръг.

Според съвременните познания на биологията, отишли твърде далеч с Жакоб и Моно, абсолютно невъзможно е ДНК на един животински вид да произведе друг вид. Спъваме се в непреодолима бариера. Една амеба никога и при никакви условия не би дала риба, нито рибата – бозайник. Така че от маймуната не би могъл да произлезе човек. Трябва следователно да заключим, че ДНК на първия човек е била обмислена и реализирана от Разум, Който освен всичко й придава и живот. Трябва да заключим също, че всеки животински вид е бил създаден според своята ДНК, или ако употребим думите на Битие: “Бог направи животните от пръстта според вида им” (Битие 1:25). Нека припомним дефиницията за вида: “Видът е сбор от индивиди, способни да се кръстосват помежду си, и чиито потомци, са способни да дават потомство до безкрайност”. Изхождайки от тази дефиниция, невъзможно е да обясним разнообразието на живия свят с общия произход на видовете. Ако има смесване на видове, потомъкът не е плодовит (например: катърът). Познавайки решаващата роля на ДНК в строежа на многоклетъчните, разбираме по-добре “тясната корелация между характеристиката на един вид и неговата ДНК, която представлява подробно “описание” на индивида. На даден индивид съответства точно определена ДНК, ДНК на жабата е съвършено различна от тази на мишката или на гълъба, например.

“При трансформация на вида съответства и задължително трансформиране на ДНК, което е невъзможно.

Да се каже, че ДНК на рибата е дала ДНК на влечуго, дори и след милиони години, е все едно да се твърди, че след дълга употреба фотокопирна машина е започнала да дава копия, различаващи се от оригинала. Машината би могла да направи просто лоши копия, но ако оригиналът е съчинение на ученик от 6-ти клас, от нея никога не би излязъл роман на Виктор Юго – дори и след хиляди години.

Опровергават ни, че природата трансформирала и подобрявала своите “произведения”. Така хрилете например станали дробове. Но тук няма подобрение на дихателния апарат. Дробове за дишане в свободен въздух – това е идеалното, но във водата те са напълно неизползваеми. И обратното, във водата хрилете представляват дихателен апарат, какъвто само една гениална интелигентност може да създаде. Би имало подобрение, ако природата ни беше дарила с двата дихателни апарата, от които единият е по-функционален. Тук не може да се установи стойностна мярка, както не може да има такава между автомобил и подводница. На този стадий на разсъжденията ни се налага един въпрос: Какви са били и как са живели животните, които не са имали вече хриле и не още – дробове? Открити ли са вкаменелости от такива?

Еволюционните теории почиват на мутациите, без които не би имало еволюция на видовете е без които цялата им структура би се сгромолясала. Но познатите мутации никога не са били чисто творчески. Никога не са възниквали нови органи. Напротив – те почти винаги са неблагоприятни за живота и развитието на животинските форми, от най-простите до най-сложните. Без съмнение “еволюция” се наблюдава, но – регресивна! Ето една от огромните пукнатини в еволюционната теория.

Еволюционистите не могат да обяснят как механизмът за размножаване ДНК, предназначен да произвежда “копия от оригинала”, е могъл “да роди съвсем нови текстове”. Жорж Сале поставя същия въпрос и казва: “Мутации”, “дълга еволюция”, “естествен отбор” – подобни отговори не могат повеч да се считат за достатъчни.”