Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Чудесата на творението

“Небесата разказват славата Божия” (Псалм 19:2).

“Но в света съществуват неща, които надминават човешките възможности. Очевидно е, че планетата ни не е дело на човек, а още по-малко – небето над главите ни”.Как да заключим тогава, че земята и звездите са се създали сами?

Разхождали ли сте се на пуст плаж през зимата при отлив? До завоя на стръмен морски бряг забелязвате на влажния пясък следи от стъпки, които вълните още не са заличили. Веднага си помисляте: “Я гледай, някой току-що е минал оттук!” – възклицанието на Робинзон Крузо, когато открива следите от стъпките на Петкан.

По няколко отпечатъка, петна от кръв, мебели в безпорядък, и дори по-дребни неща, полицаи с опитно око могат да възстановят сцената на престъплението. Те правят заключения, хипотези, провеждат анкети и достигат до истината.

В нашите старания да открием автора на шедьоврите на творението не е нужно да имаме “нюха” на Шерлок Холмс, за да разгадаем незаличимите следи на една възвишена интелигентност и безкрайна мощ. Макар и опетнена и повредена от греха, както твърди Библията, природата продължава да ни говори за величието и славата на Бога. Апостол Павел пише: “Понеже от създаването на света, това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творението” (Римляни 1:20).

Ако можехме да ви предложим единствено природата като “доказателство” за съществуването на Бога, в известен смисъл бихте имали право за мислите, че позицията ни на вярващи не е стабилна. Съзерцанието на вселената обаче е само един от етапите по пътя към Бога. Наблюдаването на природата не ни дава неопровержими доказателства, но затова пък – твърде силни презумпции и рационални свидетелства за съществуването на неин Творец.

В модерния свят умовете, оформени от положителната наука, вече не могат да приемат философии неосновани на обективната действителност. Но християнинът може да се чувства съвсем добре пред заключенията на науката.

В началото на книгата си СЛУЧАЙНОСТТА И НЕОБХОДИМОСТТА Жак Моно прави разграничение между изкуствените и естествените предмети: “Скала, планина, река или облак са естествени предмети; ножът, кърпата, автомобилът са човешки произведения – “аrtefacts”. Знаем, че ножът е бил изработен от човек с оглед да бъде използван за определна цел, предварително обмислена... Нищо подобно не можем да кажем за реката, или за скалата, за които знаем, че са били оформени от свободната игра на физическите сили, на които не можем да припишем никакъв “проект”. И то ако поне приемем основният постулат на научния метод: че природата е обективна, а не проективна. Впрочем, позовавайки се на собствената ни дейност, съзнателна и проективна (защото самите ние сме творци на artefacts), можем да съдим доколко е “естествен” или “изкуствен” някой предмет”.

С други думи, иска да каже Моно, тъй като сме навикнали всичко да произвеждаме, не можем да допуснем, че един предмет се създава съвсем сам. Ученият не се пита дали някой е обмислил природата, достатъчно му е да заяви: природата не е проекционна. Действително, целият му философски опит почива на недоказуем и оспорим постулат, при това много субективен, а именно: никой не е обмислил природата - тя е произведение на случайността.

Ние изчерпателно доказахме, че в света съществува очевидна целесъобразност – целесъобразност, срещаща се навсякъде и винаги. Не е необходимо да се връщаме отново към това.

Обективни – можем ли да станем напълно такива? Дали и при най-непродуктивния учен няма една задна философска мисъл, скрита в самото дъно на сърцето му, която го тласка въпреки него самия да тълкува своите наблюдения и да им дава метафизичен смисъл? В тази глава ще си поставим някои въпроса за вселената. Ще съзерцаваме природата и ще я слушаме, без да й диктуваме вестите, които очакваме от нея.