Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Вселената

Бихте ли искали да прекосите тази необятност, сравнена от Паскал с “безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде”?

Очевидно подобно пътуване не ще бъде никога във възможностите на човека. Космическият кораб “Вояджър” 1 е най-бързият летателен апарат, пускан някога от Земята (54 000 км/ч); но скоростта му е безнадеждно малка, сравнена с тази на светлината, която изминава един милиард и осемдесет милиона км/ч (или 20 милиона пъти по-бърза). На Вояджър ще са необходими 80 000 години, за да измине разстоянието до най-близката звезда в нашата галактика – Алфа от съзвездието Кентавър, на 4,3 светлинни години. Айнщайн доказва, че изумителната скорост на светлината 300 000 км/сек. не може да се достигне нито от земна машина, нито от небесно тяло. Би трябвало да се избегне материята. Но нека се опитаме да си представим междузвездно пътешествие с такава скорост.

Начална гара: Земята. Отдавайки на всеки господар необходимата почит, запазваме нашия първи етап за Слънцето, след малко повече от 8 минути пътуване. Ако земята беше топче, слънцето би било балон с диаметър един метър. Би могло да погълне повече от един и половина милиона земни глобуси. Пламъците му изригват от време на време до 300 000 километра в пространството (почти разстоянието Земя-Луна). През юни 1946 г. е било наблюдавано изригване, достигнало до 1,6 милиона километра, преди да спадне отново. За щастие Земята и Слънцето са разделени от 150 милиона километри! Ако бяхме по-близо, бихме изгорели, а по-далече – бихме замръзнали. Кой ни постави на най-подходящото място?

Колкото и голямо да е, нашето Слънце е само скромна топка в сравнение с някои звезди. Супергигантската IR S5 би могла да побере цялата Слънчева система.

Пет и половина часа след заминаването ни стигаме до Плутон, отдалечен на 5 милиарда километра. Ще ни трябват 47 години, за да достигнем Полярната звезда. Светлината й идва до нас за 47 години. Това е времето, необходимо на радиовълните, за да стигнат до нас. Ако наблюдаваме Земята оттам с гигантски телескоп, какво бихме видели? Бихме видели онова, което е ставало през 1935-36 г.: война в Китай – с японците; в Етиопия – с италианците; гражданската война в Испания; надигането на нацизма в Германия. Ето спектакълът, на който бихме присъствали. Най-мощният телескоп, този от връх Паломар в Америка, прониква в пространството на разстояние милиарди светлинни години, а звезди има и много по-далече.

В речта си по случай откриването на Академията, Пастьор казва: “Какво има зад звездното небе? Още небе. Добре. А зад него?...” Една неудържима сила налага на човешкия ум тези въпроси и го пита безспир: “Какво има още по-нататък?” И какво ли ни ползва, ако отговорим: “Още по-нататък има неизмеримо пространство и време”. Наистина – нищо. Когато тази идея завладее човека, остава му само да падне на колене. Това именно казва Нютон по своему: “В края на възможностите на моя телескоп видях Бога.”

За да премине нашата галактика, наречена Млечния път, от единия до другия й край със скоростта на светлината, са необходими 100 хиляди години. Колко звезди съдържа? Може би сто милиарда, от които седем хиляди са видими с просто око. Колко галактики има във вселената? Може би стотина милиарда според астронома Карл Саган. Но в действителност нищо не се знае, тъй като пространството е безгранично. Светлината, която виждаме в мъглявината Андромеда, е достигнала до нас за два билиона години. Броят на звездите от всички галактики е сравнен с броя на пясъчните зрънца, покриващи всички плажове в света.

Неизброимо множество слънца пътуват и се въртят във всички направления, във вечен кръг, с фантастични скорости, представляващи предизвикателство за въображението, без да почувстваме и най-малкия сблъсък. Кой направлява движението? Прецизността на тяхното преместване е такава, че можем да предвидим точния момент на следващите затъмнения и минаването на една комета – стотици години предварително. Кой сверява движението на този “часовник”? Възможно ли е той да няма часовникар?, се пита Волтер. Неизмеримостта на пространството замайва ума. Какво е човекът на Земята и какво е Земята в този неизмерим универс? Прашинка.

Нашата биологична среда

Създадени сме от елементи, които се намират в земята. Тя доставя храни на растенията, които пък са източник на храна за хората и животните. Яйцето, което ядете, и млякото, което пиете, идват от животни, които се хранят с растения. Лъвът разкъсва антилопата, която пасе тревата. Тонът (вид риба) се храни с малки рибки, а те от своя страна изяждат по-малки животинки, които пък се хранят с микроскопични растения. А как живеят растенията? Те приемат въглероден двуокис. Този газ е отрова, но е необходим, защото без него растенията не могат да фотосинтезират. Процентът му във въздуха е малък: три на десет хиляди. Обаче това количество е достатъчно, за да задоволи нуждите на горите, ливадите, нивите и на всички растения. Той се намира и в реките, в езерата и моретата, където се използва от водните растения.

Лавоазие е открил, че дишането е бавна форма на горене. Всички живи същества във въздуха, на сушата и във водите без прекъсване приемат кислород и изхвърлят въглероден двуокис. Обаче след хиляда години горене все още има кислород. Трябва да заключим, че някъде има фабрика за кислород. Кой е този химически завод, който не замърсява? Учените са го открили съвсем близо до вас – в градините ви, в ливадите и горите, в саксиите – зелените растения – те произвеждат кислород на дневна светлина. За да живеят те задължително поемат въглеродния двуокис от въздуха. Чрез дишането си пречистват въздуха и ни доставят необходимия за живота кислород. Каква изумителна организираност! О, случайността наистина добре се е справила!