Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Фойербах

Фойербах забравя шедьоврите на християнския свят и мощното развитие на науката и техниката, което вече можеше да се наблюдава в неговата епоха в монотеистичния западен свят. Забравя също (освен всичко), че най-големите философи на античния гръцки свят са клонели към монотеизма, без да го достигнат. Странно разсъждение за един атеист – да възвиши политеизма, за да обезцени повече монотеизма. Нито историята на християнството, нито теологията го интересуват. Изучавал е богословие в Хайделберг, но вниманието му е било бързо привлечено от хегелианската философия. Сам той представя етапите на своята интелектуална еволюция: “Бог бе моята първа мисъл, разумът втората, а третата ми и последна мисъл бе човекът.”

Свиреп противник на историческото християнство, той претендира, че разкрива пред човечеството истинската “същност на християнството”, което ще освободи човека. Той пренася битката върху фронта на философията, върху субективната религиозна опитност. Ако човекът възстанови атрибутите, които е дарил на митичния бог, тогава той ще стане отново Бог за Самия Себе Си (самият той ще стане бог). Човекът се е самоограбил, за да възвеличи Бога, пише той. Религията не трябва да бъде нищо друго, освен един етап. Нейната роля е да разкрие на човека неговата същност. Осъзнавайки себе си, той намира своето истинско място, става господар на себе си. За да вземе отново владението на света в свои ръце, той трябва да отстрани религията, която му заприщва пътя.

Не трябва да се учудваме, ако намерим в съвременния атеизъм същите думи, изказани от изкусителя на първата двойка: “Ще бъдете като богове” (Битие 3:5).Това не е случайно съвпадение.

Фойербах предприема критика на еврейската идея за сътворението. Схващането за сътворението – отбелязва той – произхожда от юдаизма, от който е произлязъл и монотеизмът. Бог не е нищо друго, освен идеалът на един народ. Единственият обект на религията – това е човекът. Същността на човека – това е разумът, мъдростта, справедливостта, любовта. Монотеизмът отблъсква от себе си човека, като прехвърля своите “атрибути” на едно върховно същество, което нарича Бог. Бог е проекция на човека. Отстранете Бога и човекът ще намери отново своето истинско място в природата. Природата в най-универсалния смисъл на думата е въплъщение на реалността. Връщането към нея е единственият източник на спасение.

Без да третира въпроса за вярата, освен в психологически план, Фойербах изхвърля основните проблеми, налагащи се на всеки човек, който мисли по един последователен начин. Въпросите за съществуването на света и неговия произход той изоставя като индиферентни. Лесно е да се таксува вярата като мечта, като психологическа патология, но човек не може да психоанализира природата. Вселената е физическа. Нейното присъствие ни се налага. Ние не мечтаем, когато ни питат: “Кажи ми откъде идвам.” Въпросът за нашия произход не се отнася към психопатологията.

Приносът на Фойербах за формирането на марксизма е значително. Той наистина е “най-значителният представител на хегелианската критика отляво преди Маркс”, както пише Ханс Кюнг.

Дълбоките корени на атеизма

Откъде идва тази нужда от Бога? От страданието, окаянството, ни казват Фойербах, Маркс, Ницше. Вярата в Бога е продукт на човешката бедност и мъка. Лишеният от щастие човек си дава една илюзорна утеха – Бог става доставчик на вечното щастие.

“Така хуманистичният атеизъм се представя като освободител, избавящ човека от една измама.”

Руският анархист Бакунин казваше: “Или ако има Бог, човекът е роб, или може би трябва да бъде свободен, ако Бог не съществува.” Доказателството е ясно! Удоволствието, желанието, волята решават (дори диктуват!) на разума това, което той трябва да бъде или да не бъде. Всички теологии за смъртта на Бога ни връщат отново в критиките и възраженията на Маркс

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГА

Ако Бог съществува, възможно ли е това да се “докаже” по един рационален, неоспорим, разбираем, очевиден за всички начин? Отговорът е – не. Нужна е вяра, за да Го приемем. Но под “вяра” съвсем не подразбираме сляпо убеждение. Съществуват отлични, солидни основания за вярване. Именно в това ще се уверим в следващите глави.

Самата Библия не се опитва да доказва съществуването на Бога. Тя се задоволява с това, да потвърди, че “в началото Бог създаде небето и земята” (Битие 1:1). Чувстваше ли апостол Павел нужда да доказва Бога на гръцките скептици? Човек си поставя този въпрос, когато чете следния пасаж: “Това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на това, което е видимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията” (Римляни 1:19,20). Следователно не е необходимо човек да бъде християнин, за да разбира, че Бог съществува. Езичниците имат всички възможности да се убедят в съществуването на едно трансцедентално Същество чрез анализ, чрез наблюдение на света и без да познават Божието откровение. Сътворението на универса е първата проява на Бога, първият път за достъп до Него. По-долу ще се върнем към космологичното доказателство.

Правейки Бога обект на своите ревностни изследвания, най-великите духове на човечеството, като Платон и Аристотел, са се мъчили да установят доказателствата на Неговото съществуване. След толкова векове те са загубили много от своята убеждаваща сила, но не и онова мълчаливо и тайнствено обаяние, което винаги са упражнявали върху мислещия човек.” (1)

Църковните отци (особено Августин) сливат схващанията на Платон с юдейското боговдъхновение. Платон достига (в СОФИСТ или ТИМЕЙ) до идеята за един Бог – уникален, вечен, непроменим, ръководещ Провидението, но не и всемогъщ (в смисъл, че не е сътворил материята, а само я е организирал). Вдъхновявани от Библията, християните теолози виждат в Бога Всемогъщия Творец, безкраен и съвършен. Свети Августин придава голяма важност на интуицията, на “просветлението”, за да може Бог да бъде разбран. Свети Тома, по-рационален, разграничава областта на вярата от областта на разума, излага доказателствата за съществуването на Бога във вид на система, основана на природата и на разума. Неговите доказателства по-късно ще бъдат преразгледани в по-модерните общества от Декарт, Спиноза, Лайбниц, Волф, Кант, Хегел. Те ще навлязат в криза, за която ще споменем, когато разглеждаме въпроса за съвременния атеизъм.
1. Универсалността на вярата.

Всички народи във всички времена са вярвали в Бога. Можем ли да кажем: “Следователно Бог съществува”?

Универсалността на вярата не е доказателство за нейната истинност. По този въпрос сме съгласни с атеистите. Дълго време човекът е считал земята за неподвижна, плоска и център на вселената. Но тази представа, общоприета преди Галилей, сега ни кара снизходително да се усмихваме. Често колективът в известна степен определя вярата на отделния индивид. Понякога дори я налага. Днес в някои страни, също както по времето на Инквизицията, трябва да притежаваш дух на мъченик, за да имаш твърдостта да отречеш публично традиционната религия или съответно религиозната философия. Освен това трябва да си добави, че много от вярващите не са в състояние да представят основанията за своята вяра. Те са израсли в религиозна среда, която никога не са напускали, и не са си давали сметка защо всъщност вярват. Религиозните въпроси изискват информация и размисъл, ако човек иска сам да се увери дали са солидни основите на вярата му. В противен случай рискува да падне в примката на фидеизма.

Освен това рационалистите ни правят бележка, и то напълно основателно, че вярванията съвсем не са универсални. И наистина, банално би звучало твърдението, че будистът не споделя вярата на един християнин.

Вярата на евреина е съвсем различна от тази на един мюсюлманин. На това възражение отговаряме, че не трябва да смесваме универсалния елемент, който наричаме болка за Бога със специфичните вярвания, които човек среща както при по-примитивните общества, така и в много по-развитите. Това многообразие на вярванията, дори и да хвърля в смущение, не е решителен аргумент против съществуването на Бога, дори напротив. Ще се върнем към него в главата за боговдъхновеността на Писанията. Да спрем сега вниманието си на следния факт: още в най-отдалечени времена всички хора са вярвали в извънземни сили, в духове, в божества. До XVIII век атеизмът е бил рядко срещано явление. Бог е “положил и вечността в тяхното сърце, без обаче да може човек да издири отначало до край делото, което е направил Бог” – ни казва Библията (Еклесиаст 3:11).

Ако хвърлим един любопитен поглед върху историята на религиите, съществували преди християнското летоброене най-много би ни учудило това, че сред повсеместния политеизъм е съществувал един малък народ, който се е откъснал от другите, който се е отличавал по съвсем особената си религия, силно изпъкваща със своя радикален и абсолютен монотеизъм.

Как рационалистите обясняват еврейския монотеизъм?

Дотогава, казват те, египтяните, вавилонците, китайците, гърците, римляните и дори древните израилтяни са били политеисти. Всеки народ е оформял виждането си за монарха на вселената по своите мерки и по свой собствен модел. Гърците схващали Зевс като бог, царуващ над Олимп и вселената. Малко по малко вярата на народите е ставала по-изтънчена, божествата намалявали по брой и печелели в качества и добродетели, без обаче да се достигне до идеята за идеалния монарх, единствен по рода си, както е при евреите, при християните и при мюсюлманите. Но как евреите първи стигнали до монотеизма? В V в.пр.н.е., освободени от вавилонското робство от цар Кир, те си представяли Бога като единствено истинско божество, подобно на великия персийски цар – господар на света. Те прехвърлили това свое виждане от политически в религиозен план и започнали да представят Бога като създател на небето и земята и върховен арбитър. Това е в общи линии социалният произход на монотеизма, но само през погледа на атеизма.

Вярна е, че преди своето преселение евреите са били склонни към политеизъм. Но да се твърди, че техният монотеизъм е възникнал след плена, това говори за непознаване на историята им или най-малкото за непознаване на свидетелствата на техните най-древни писатели. Техните предшественици – патриарсите, са били дълбоки монотеисти. Старият завет често споменава “Бог Авраамов, Исааков и Яковов”.

Въпросът за еврейския монотеизъм придобива особена важност. Затова ще го разгледаме по-задълбочено в една от следващите глави.

Всеобщото съгласие с представата за един абсолютен Господар на вселената довело монаха от XI в. св. Анселм до идеята да изложи онтологичното доказателство за съществуването на Бога в един малко известен днес трактат (Prosologion). Представата, която човек си е създал за Бога, включва в себе си Неговото съществуване.

На авторите атеисти доставя голямо удоволствие да цитират погрешното в това разсъждение на св. Анселм. То им дава чудесен случай да иронизират. Представата, която човекът има за Вечния ад, не “доказва” Неговото съществуване. Съгласни сме с това.

Обаче не е ли идеята за Абсолютния, вечния Бог, от Когото човек не може да си представи по-велик в този свят, една твърде остра необходимост?

Това е най-напредничавото доказателство. То започва от изследването на света. По тази причина го наричат космологично. Човекът наблюдава променливите явления, движението, случайностите, физико-химичните явления и вижда една безкрайна верига от причини и следствия. Но не може, казва Аристотел, да се посочват до безкрайност причина след причина. Принудени сме да спрем пред една първопричина, пред един “неподвижен двигател”, привеждащ в движение всички останали, без сам да е бил задействан от никого. Аристотел го нарича “чистия акт”. Космологичното доказателство се гради върху следния силогизъм: всяко нещо, което съществува в света, има своята реална причина извън себе си; светът (космосът) съществува – следователно съществува реално и неговата причина извън него и това е Бог...

Но как да се докаже първопричината? Причината, за която няма причина? Невъзможно! Още по-малко – по каноните на строгата логика. Ако можеше, бихме го направили, за да докажем съществуването на Бога или пък самосъздаването на материята, което е абсолютен абсурд. Но човешкият разум не може да бъде възпрян от едно абсолютно начало (абсолютното начало, това е интервенция на ирационалното в областта на рационалното, и като такова следователно и неприемливо за чистия Разум; в такъв случай цялата ни аргументация би рухнала). Изследването на причинността може да се осъществи, но само в областта на световните явления – иначе как би могла науката да констатира явленията, т.е. фактите и техните взаимовръзки.

Следователно поставени сме лице в лице с неизследваната безкрайност. Дали в миналото тя е била “пълнота или празнота”? Пълнота с Бога или с мъртва материя или празнота без Бога? Впрочем да се приеме една първопричина на всички други причини, не означава това, да се приеме постулата “Бог” (макар под доста мъглява форма) и без да има доказателства за Неговото съществуване? Всъщност не започва ли понякога човек и в научните си изследвания от една хипотеза, за да стигне до сигурното?

Атеистът не си поставя подобни въпроси за своя произход. Пък и защо ли му е непрекъснато да се рови в миналото, за да търси първопричини? Защо природата да не е упражнявала своята дейност през цялата вечност под различни и променящи се форми, чиито резултати можем да видим и днес. Тази концепция за природата е много по-???. В очите на атеиста, отколкото обясняващата движението на вселената чрез намесата на едно трансцедентално Същество.

Вярно е, че рационалното обяснение е много по-просто. То не изисква никакви доказателства. Толкова просто е, че човек не може да бъде. Защо да изследваме? Достатъчно е, че материята, мъртва или жива съществува, и всъщност точно това е, което трябва да докажем.

Вечността на материята! Мислил ли е човек за това, което тя представлява? Опитвали ли сте се да си представите безкрайното? То е пред вашите очи, когато съзерцавате звездното небе. Когато сте завладени от мисълта за вселената “мебелирана” с галактики додето стига погледът, чак до своите граници, дори да бихте могли да виждате всичко това, пак бихте си оставали винаги в центъра на безкрайни пространства. “Безкрайност” е думата, надхвърляща всякакво въображение. Не можете да си представите вселената като безгранична и желаете доказателство за наличието на Съществото, което я е сътворило?

Самата безкрайна вселена не е ли вече едно доказателство за вечното съществуване на Бога?

Космологичното доказателство ни води към телеологичното – една “учена” дума, която включва идеята за целесъобразност. Тук човек търси не само първата причина, но и последната, т.е. крайната цел. Човек наблюдава реда в природата. Там вижда един финализъм (крайна цел). Ред и целесъобразност – тук са синоними. На къде ни води тази цел? Отново се връщаме към неизследваемата безкрайност, но този път по отношение на бъдещето, към пълнотата или празнотата – към Бог или към нищото.

Не всички рационалисти са съгласни по въпроса за крайната цел. Едни виждат в природата явна целесъобразност. Други изпитвайки неудобство от термина, предпочитат да го заменят с “телеология” (Което означава същото). Някои много лесно отричат целесъобразността, както Алфарик, който пише: “Всичко се обяснява твърде добре и без ни най-малкото споменаване за целесъобразност чрез непрекъснатата верига от причини и следствия.”

Предвид важността на това доказателство ще му посветим отделна глава.

Има и други доказателства за съществуването на Бога, на които също ще посветим няколко глави.
5. Библията.

Трябва да се обясни нейния произход и авторитет. Ако тя не е човешко дело, тогава представлява едно чудо, което не може да бъде обяснено по друг начин.

Несъмнено Христос е най-яркото доказателство за съществуването на Бога. Всички проповеди на апостолите се основават на “доказателството чрез Христос”. Павел завършва своята реч пред атиняните със следните думи: “Бог ще съди света според правдата чрез Човека, който е определил; за което е дал на всички едно СИГУРНО ДОКАЗАТЕЛСТВО, възкресявайки го от мъртвите (Деяния 17:31, фр.пр.). Същият апостол пише още: “Казвам ви наистина, че Христос е бил служител на обрязаните [евреите], за ДА ДОКАЖЕ ИСТИННОСТТА НА БОГА в потвърждение на обещанията, дадени на отците” (Римл. 15:8, фр.пр.).

И в края на краищата това, което накланя везните е фактът, че окончателно вярата на всеки човек си има своите лични “доказателства”, които се прибавят към току – що споменатите. Отнася се до чисто личния опит, до интимно убеждение, което вярата винаги предлага. Това убеждение може да се породи от една библейска лекция, от една изпълнена молитва, от едно чудо или от всяка друга убеждаваща опитност. Много невярващи са достигнали до вярата, след като са станали свидетели на чудотворно излекуване на болен от неизлечимо заболяване. Наблюдавани са фрапиращи случаи, когато напълно парализирани са се възстановявали изведнъж от една молитва след години наред, прекарани в леглото в очакване на сигурния фатален край. Как да кажем на такива хора, че Бог не съществува! Този вид доказателства могат да бъдат само като лично свидетелство. Свидетелства, неприемливи за упорити атеисти. Чиста случайност – казват те. Странни случайности, които влизат в действие при звука на една молитва!

Карат ни да защитим вярата си, като посочим доказателства за съществуването на Бога. От своя страна и ние изискваме от рационалистите атеисти да докажат пък, че Той не съществува. Ще застанем в техните редици, когато те премахнат света, Библията, чудесата: когато изтрият всички следи на Бога в историята; когато премахнат Исус Христос.

Казахме вече и пак повтаряме – няма неоспоримо доказателство за съществуването на Бога. Но няма и решително доказателство, че Той не съществува.

Човекът никога не ще обясни Бога.

Да се обясни нещо, това значи то да се опознае, да се разбере, в известен смисъл – да се притежава, да се владее, да се доминира над него, т.е. да се обгърне неговата съвкупност. Това е – да му бъдеш господар. Да се разбере и обясни Бога, означава да бъде сведен до човек. Филип Зайсиг пише: “Човек не може да бъде господар на Бога, това би било същото, като светът да се обърне наопаки.

Всъщност единствено Бог би говорил най-добре за Бога, но прави ли го? Разкрива ли нещо за Своята тайна?

Библията отговаря ДА!

Бог не се оставя да бъде третиран като предмет. “Един такъв Бог, обективизиран и доказан, може ли да бъде наистина Бог? В едно доказателство Бог може ли да остане Бог? Нека резюмираме всичко казано – човек може да вярва в Бог, Който е нещо повече от човек? Бог не се доказва, Той се изпитва; не се демонстрира, Той се познава от опит, преживява се.

Споменатите седем доказателства имат да цел не да убедят невярващия и да го направят религиозен, защото религията е дар от по-висша реалност, отколкото е логиката. Те целят само да задоволят съмняващия се разум. Защото “учението води до пътя и до отпътуването, а съзерцанието оттам нататък е вече работа на този, който желае да вижда”.

ГЛАВА ПЕТА