ГЛАВА ОСМА Ейми Семпъл Макферсън: „ЖЕНА СЪС СЪДБА"

Младата жена отвори очи и се огледа. „Хора – извика тя, скачайки от стола, – елате и ме последвайте, бързо." Грабвайки стола за облегалката, тя си проправи път между хората и се втурна обратно по главната улица. Хората хукнаха след нея, първо момчетата, после жените и мъжете... Те я последваха през отворените врати на Мисия Победа. Имаше места точно, колкото всички да седнат. „Заключи вратата – каза тя на разпоредителя. – Заключи вратата и не я отключвай, докато не свърша."

Описвали са Ейми Семпъл Макферсън като жена, родена преди времето си. Всъщност, Ейми е била духовният пионер, който проправил пътя за всички нас, и трябва да бъде смятана за един от основните формиращи фактори на християнското поведение такова, каквото го познаваме днес. Ейми не се спирала пред нищо. Историята на нейния живот ни я рисува като жива и драматична личност. В нея нямало нищо мекушаво. Предизвикателството било просто игра, която трябвало да се започне и спечели. Тя се носела на медийната вълна и на практика направлявала курса й. Ако обществото не я одобрявало, тя отивала още по-далеч, усмихвайки се през цялото време. Ако всички я предупреждавали да не прави дадено нещо, тя била склонна да направи точно това, отказвайки да се преклони пред страха. За Ейми Семпъл Макферсън не съществувало нищо, което да е твърде радикално. Ейми била готова да направи всичко, за да привлече хората. Тя седяла с „бирниците и проститутките", като се появявала на места, където средният християнин се боял да припари. Бедни и богати, всички я харесвали за това и се тълпели на събранията й с хиляди.

Но «религията» я мразела. Докато деноминационните политики успявали да спрат и наранят толкова много служители, Ейми рядко им обръщала внимание. Вместо това, тя започнала изграждането на едно толкова огромно и велико служение, че дори Холивуд идвал да си води бележки. По време, когато жените в служение били разглеждани в графата «разни», Еими построила Анджелъс Темпъл, за да ги събере.

Храмът бил построен и отворен по време на Депресията и представлявал изящна сграда, която побирала пет хиляди души. Когато сградата започнала да се пълни по четири пъти всяка неделя, Ейми отишла още по-далеч, като построила първата в света християнска радиостанция и основала една от най-бързо разрастващите се деноминации днес. Ейми живяла през разцвета на Петдесятното движение, което било пълно с «да»-тата и «не»-тата на религията по времето, когато на жените като цяло не било дадено да участват в служението. И за да изглежда всичко още по-черно в очите на религията от онова време, трябвало да се прибави и това, че тя била разведена.
РАЖДА СЕ НОВО ПОКОЛЕНИЕ

Животът й започнал сред спорове и сплетни. Ейми е родена на 9 октомври 1890 г. в семейството на Джеймс Морган и Милдред Кенеди – Мини, близо до Салфорд, Онтарио, Канада. Единствената дъщеря на Джеймс и Милдред, Ейми Елизабет Кенеди израснала в един град, където клюките за обстоятелствата около нейното раждане дълго не заглъхнали. Баща й бил на петдесет, когато се оженил за нейната майка Мини, която била едва на петнадесет. Преди да се омъжи, осиротялата Мини се трудила усърдно за Армията на спасението. Усещайки призив за служение, тя евангелизирала денонощно в най-различни градове на Онтарио. Тогава, един ден прочела във вестника за нуждата на семейство Кенеди от денонощното присъствие на медицинска сестра, която да се грижи за страдащата г-жа Кенеди. И така, тя приела работата и се преместила в дома на семейството, изоставяйки служението си. След смъртта на г-жа Кенеди, Мини останала в дома на Кенеди. Не след дълго много по-възрастният мъж предложил на Мини да стане негова съпруга. Градът бил залян от клюки, но Джеймс Кенеди просто ги оставил да си говорят. В деня след сватбата, Мини паднала на колене и се молила.

Тя изповядала, че е провалила призива си за служение и помолила Бог да й прости. Тогава обещала: „Ако само чуеш молитвата ми, както някога си послушал тази на Анна, и ми дадеш момиченце, ще Ти я дам безрезервно в служба на Теб, за да проповядва Словото, което аз трябваше да проповядвам, да заеме мястото, което аз трябваше да заема, и да живее живота, който аз трябваше да живея, в служба на Теб. О, Господи, чуй ме и отговори ми..." Скоро след това Мини забременяла. Тя нито за миг не се усъмнила, че носи момиче, затова всичко, което приготвяла, купувала или получавала за бебето, било розово.

Тогава, на 9 октомври, в отговор на нейната молитва, във фермата на семейство Кенеди близо до Салфорд се родило едно малко момиченце. „Спасителите" посетили дома, за да видят бебето, и донесли тъжната новина, че Катерин Буут, съпругата на големия генерал Уилиям Буут, била починала. Катерин и нейният съпруг били основателите на Армията на спасението и един от гостите споменал, че Ейми може да стане нейна наследница. Какъвто и план да имал Бог за това дете, след тези думи за Мини било повече от ясно, че Ейми несъмнено ще надмине всичките й очаквания.

Когато Ейми била на три седмици, Мини я посветила на Господ на една служба на Армията на спасението. Нейното детство било като на принцесите в приказките. Тя била единственото дете в една много пъти достроявана къща сред голяма отдалечена ферма, а домашните животни били нейните играчки. Тя израснала с историите за Данаил в рова с лъвовете, за Йосиф и фараона, за Мойсей, който извел децата на Израел от Египет. Когато била на четири, тя вече можела да застане на някой уличен ъгъл, стъпила на обърнат барел или нещо такова, и да събере значителна група хора, разказвайки библейски истории. Ейми била палаво момиченце. Била пълна с щури идеи. Нищо не можело да я уплаши освен осъзнаването, че където и да се намира, Бог може да вижда всичко, което прави. Веднъж, докато лежала в леглото си болна, един от работниците открехнал едва вратата на стаята и надничайки вътре, попитал има ли нещо, което може да направи за нея. Ейми въздъхнала като надуто и разглезено момиче и казала: „Иска ми се да чуя крякането на жабите. Иди до блатото и ми донеси три-четири жаби, сложи ги в едно ведро и го остави до леглото ми." Човекът изпълнил това, което му било казано, и след около час се върнал обратно в стаята й с голямо ведро, пълно с лилии и жаби. Но връщайки се на работа, той не могъл да чуе писъците на Ейми, която го викала да дойде, за да събере жабите, които били изскочили от ведрото и започнали да подскачат из стаята!

Наложило се майката на Ейми да улови лигавите натрапници! Като малко момиче в училище, Ейми обичала тя да диктува нещата. Когато другите деца я дразнели, като я наричали „дете на Армията на спасението", Ейми се ядосвала, но вместо да им отвърне, тя продължавала да си играе с тях. В идните години именно тази черта на Ейми щяла да й донесе нейната нарастваща популярност.

Веднъж децата се подигравали с Ейми, но вместо да отвърне със същото на своите съученици, тя взела кутия, линия и червена покривка. После определила едно момче да носи пред нея „червеното знаме" и започнала да марширува наоколо, като барабаняла по кутията и пеела с цяло гърло. Първо момчетата се строили зад нея, за да й се подиграват, но след малко своеобразният марш започнал да им харесва. Скоро след нея се наредили и момичетата, присъединявайки се към живия й парад. От този ден нататък никой не дразнел Ейми с Армията на спасението. Нейната вяра винаги обърквала останалите, но никога не ги отблъсквала. Когато Ейми била малка, обичала да наблюдава своята майка, която ръководела неделното училище в Армията на спасението. Веднага щом Ейми се върнела от църквата, тя влизала в своята стая и подреждала няколко стола в кръг. После имитирала майка си, проповядвайки на въображаемите слушатели.

На своя училищна снимка Ейми, която тогава е на осем години, е застанала между другите ученици, държейки в ръцете си списъка на класа. Децата от двете страни на учителя изглеждат доста ядосани. Те били ядосани, понеже преди да бъде направена снимката, имало разгорещен спор за това, кой да държи списъка на класа, но докато се препирали, Ейми изведнъж изскочила по средата на групичката и го сграбчила. После, когато другите се опитвали да й го вземат, Ейми ги преследвала из двора, като ги удряла с него по главите! Учителят едва успял да ги събере и да ги удържи седнали достатъчно дълго, за да бъде направена снимката. Тази фотография представлява нещо като пророчески поглед към бъдещото служение на Ейми. Децата около нея са раздразнени от нейното смело и решително действие. А там, на сигурно място, в краката на учителя седи Ейми – изпълнена с радост и увереност, триумфирайки в победата!
ПРЕСЛЕДВАЙ ЗЛАТОТО!

Като девойка Ейми започнала да показва някои скрити черти на своя властолюбив характер. Тя се отнасяла закачливо и несдържано с властите над себе си. Всеки, който бил назначен за неин ръководител, трябвало да докаже убедително, че може да се справи с това, преди да очаква каквото и да било подчинение от нея! Ейми не била съвсем непокорна и неучтива и всъщност никога не възнамерявала да се превръща в предизвикателство за авторитетите над нея. Просто нейните лидерски способности били толкова големи, че хората наоколо се чувствали предизвикани и оставали безмълвни. Още като дете, влизайки в стаята, Ейми успявала да привлече вниманието на всички, без да каже дори една дума. Някои казват, че Ейми била разглезена от дете и то най-вече от баща си Джеймс Кенеди, който бил закачлив човек. Джеймс много се забавлявал със своето палаво момиченце. Други казват, че Ейми просто съсипвала родителите си със своите щуротии и изобретателност. Но за тях Ейми Елизабет била отговор от Бог и те се отнасяли с нея като със съкровище.Мини Кенеди бдяла над Ейми като ястреб. Тя била добра майка, но да се възпротиви на Мини за Ейми било немалък подвиг. Самото отстояване на мнение пред Мини й послужило като подготовка, за да може да отговаря на многото трудни въпроси, с които щяла да се сблъска като бъдещ християнски водач. Поради силното си желание за живот и емоционалната си сила, Ейми скоро започнала да живее за овации. Още докато била в основното училище, нейната драматична индивидуалност я направила добре известна от представленията на местния селски театър. Малко след това станала и популярен говорител; 12-годишна спечелила сребърния медал за речта, която подготвила за Женския християнски въздържателски съюз в Ингерсол, Онтарио, Канада. Тя продължила надпреварата в Лондон, Онтарио, където спечелила златния медал. На 13 години Ейми вече била известен публичен говорител. Тя била канена да забавлява гостите на църковни вечери, различни организации, коледни разпродажби, фестивали и пикници. Обществеността на Ингерсол и Салфорд скоро осъзнала, че хора идвали от мили разстояние, за да бъдат развличани от това специално надарено момиче.

Но обучението на Ейми в методистката църква в Салфорд скоро щяло да й донесе известно объркване. Въпреки че методистите насърчавали речите и развлеченията в своята сграда, те напълно осъждали кината и пиесите извън нея. Всъщност методистката църква била убедена, че „движещите се картини" са най-грешното нещо, което някога било създавано. Така че, Ейми израснала сред едно поколение, което вярвало в строгите религиозни правила. Църковните водачи и други хора я заплашили строго, че ако някога посети киносалон, тя щяла да свърши в ада. Въпреки това, когато веднъж била поканена на кино, тя приела да отиде. А когато го направила, разпознала там няколко други членове от църквата. Единият от тях бил учител в неделното училище. Цялото това лицемерие дълбоко я наранило.

Когато Ейми постъпила в гимназия през 1905, теорията на Дарвин току-що била спечелила популярност. Изведнъж всеки нов учебник бил пълен с Дарвиновата теория, която твърдяла, че животът на земята бил започнал от едноклетъчните и че човекът бил роднина на шимпанзето. Ейми била шокирана. Въпреки че все още не била новородена, тя била възпитавана от Библията и била наистина наранена от твърденията на Дарвин. Така че, тя се обърнала към своя професор по природни науки и започнала учтиво да го разпитва по темата. Що се отнасяло до него, «биологичните изследвания били надминали древните суеверия». Но Ейми притиснала горкия човек до такава степен, че той накрая трябвало да отстъпи и й подал списък на литература по въпроса. Ейми приела предизвикателството. Тя не само, че прочела книгите на тези светски автори, но след като свършила проучването си, никой освен тях самите не знаел по предмета за теорията на Дарвин колкото нея. Това щяло да се превърне в модел на поведение, който следвала през целия си живот. Ейми била усърдна и непоносима.

Но четейки по темата, Ейми накрая решила, че теорията на Дарвин трябва да е вярна. Пък и нали в края на краищата църквата вече не вършела онова, което Библията казвала. Изглеждало, че църквата се е превърнала в едно социално събиране за пиеси и развлечения, където никога не се случвали чудеса като онези, за които тя била прочела в Библията. И така, тя започнала да спори с гостуващите служители и да ги пита защо проповядват, щом днес вече няма чудеса. Запитан за това, един служител се изкашлял и започнал да обяснява как чудесата са отминали, описвайки това като “спирането на харизмата”. Когато след това Ейми го предизвикала с други стихове от Писанията, той накрая й казал, че тези неща са изцяло отвъд нейното разбиране. Човекът очевидно не знаел за решителността на Ейми.

Друга вечер, след края на вечерната служба, Ейми предизвикала гостуващия служител по такъв начин, че нейните родители се ужасили. «Ако Библията е вярна, защо нашите съседи плащат данъци, за да съсипят вярата ни?» – запитала тя изтръпналия служител. И отново Ейми имала последната дума.

Но тя била нещастна, понеже изглеждало, че никой служител нямал нужния духовен заряд, за да се справи с нейното объркване. Накрая Ейми стигнала до заключението, че според нейните убеждения, ако части от Библията не били верни, то нищо от нея не било вярно. Тя продължила разсъжденията си, че щом някъде имало пропуск, то трябва всичко да бъде изхвърлено. И така, тя решила да стане атеист.

Прибирайки се у дома след тази последна ожесточена словесна битка със служителя, Ейми изтичала в стаята си, отворила капаците на прозорците и се вгледала в нощта. Взирайки се във величието на звездите, тя неусетно се развълнувала. Все някой трябвало да е направил небесата и тя копнела да научи кой или какво. Повече никакви истории, никакви легенди. Тя искала факти. Затова Ейми се молила с думите: „О Боже – ако има Бог, – открий ми Себе Си!" Два дни по-късно Бог щял да отговори на молбата й.
СВЯТИТЕ ТУЗАРИ ИДВАТ

Ейми „загубила стръвта в своите търсения". На седемнадесет тя била красиво момиче, което очевидно имало всичко, което поиска. За разлика от останалите момичета от околността, тя никога не говорела за семейство и деца. Тя била много интелигентна и семейството й било добре финансово. Дрехите й били шити по поръчка. Родителите й я обожавали. Също така, можела да говори добре и да привлече слушатели с едно-две изречения, и била спечелила всяка надпревара за говорители, в която участвала. Тя обиколила танцовите зали и открила, че те били пълни с църковни членове. Всъщност първият човек, който я завъртял на дансинга, бил презвитериански служител. Но повече от всякога Ейми се нуждаела от Господ. И тя скоро щяла да Го открие. Денят след като се молила на Бог да й открие Себе Си, тя се прибирала от училище с баща си. Докато пътували по главната улица на Ингерсол, тя забелязала на една витрина плакат, на който пишело: СЪЖИВЛЕНИЕ НА СВЯТИЯ ДУХ: РОБЪРТ СЕМПЪЛ, ИРЛАНДСКИ ЕВАНГЕЛИЗАТОР. Ейми била чувала как тези петдесятни хора падали на пода и говорели на непознати езици. Била слушала и дивите истории за техните песни и танци.

Тя била много любопитна, така че на следващата вечер, преди репетицията за коледната й програма Джеймс Кенеди докарал дъщеря си до мисията. Те седнали на последния ред.
ДОРИ ПТИЧКИТЕ СЕ УСМИХВАХА

На събранието Ейми била цялата очи. Тя била удивена, когато видяла някои от своите съграждани да пеят и да викат „Алелуя!" с вдигнати ръцее. Какво шоу! – помислила си тя. Само ако не била атеист, мислела тя, също би викала! Ейми наистина се наслаждавала на всяка част от това наивно шоу, наблюдавайки го от своята нтелектуална кула. Тогава излязъл Робърт Семпъл. В този момент всичко за нея се променило. Семпъл бил висок около метър и осемдесет и пет, със сини очи, къдрава кестенява коса и чудесно чувство за хумор. Години по-късно Ейми все още щяла да говори с любов за очите му, които „носели светлината на небето". Семпъл бил ирландски презвитерианин, който бил напуснал родината си и отпътувал с кораб за Ню Йорк. После пътувал по суша до Торонто, Канада, а след това и до Чикаго, Илинойс. През 1901 петдесятното проявление на говорене на непознати езици се разпространило от Топека, Канзас чак до Чикаго. Именно там, в Чикаго, Робърт Семпъл за първи път говорил на езици. Докато работел като чиновник в универсалния магазин на Маршал Филд в града, Бог го призовал в служение. Той станал много успешен евангелизатор, познат из всички северни щати и Канада. А сега посетил родния град на Ейми. Когато Семпъл влязъл в малката мисия, сякаш целият свят на Ейми замръзнал неподвижен. Преп. Семпъл застанал до амвона и отворил своята Библия на втората глава на Деяния. После той повторил една проста заповед: „Покайте се... покайте се!” Ейми започнала да се върти неспокойно на мястото си. Всеки път думите на Семпъл пронизвали сърцето й като стрели.

По-късно споделила: „Никога не бях слушала подобна проповед. Използвайки Библията като меч, той разцепи света на две." За младия евангелизатор не съществувало средно положение между това, да служиш на света, и да служиш на Бог. Ако обичаш единия, не би могъл да обичаш и другия. Или си за, или против Него. Било толкова просто. Ейми слушала внимателно всяка дума. Тогава младият евангелизатор вдигнал лице към небето и започнал да говори на езици. В нейните очи лицето му сякаш греело с вътрешна светлина. Докато Семпъл говорел, Ейми можела отлично да разбере онова, което казвал. Това бил гласът на Бог, който й се разкривал в отговор на нейната молитва: „От момента, в който чух онзи млад човек да говори на езици, до днес не съм се усъмнила и за миг, че има Бог и че Той ми бе показал моето истинско състояние – един беден, изгубен, нещастен, служещ на ада грешник." Три дни по-късно Ейми спряла двуколката си насред един пуст път, издигнала ръце към небето и извикала към Бог за милост. Тогава, изведнъж, по собствените й думи: „Небето се изпълни със светлина. Дърветата, полето и малките птички, които прелитаха насам-натам, хвалеха Господ и ми се усмихваха. Толкова ясно осъзнавах опростителното действие на кръвта на Исус, че сякаш я чувствах да тече по мен." Най-сетне Ейми била новородена.
РАЗТЪРСЕНА ОТ СИЛАТА

Търсейки насока за своя живот, Ейми се молила и получила видение.

Затваряйки очите си, тя видяла как една черна река тече стремглаво, повличайки със себе си милиони хора. Те били безпомощни да устоят на силното течение на реката и падали, увлечени от нея през един водопад. Тогава тя чула: „Стани ловец на души!" Объркана от въпроси как въобще тя би могла да изпълни тази задача, Ейми започнала още по-усилено да търси Господ. Жените не можели да проповядват. Това просто не било позволено. Но Ейми вярвала, че ако Петър, един рибар, можел да проповядва, може би и една дъщеря на канадски фермер ще може да се справи. Така тя започнала да изучава Новия Завет, след което стигнала до заключението, че единственото изискване за човек, призован да проповядва, било кръщението в Святия Дух. И така, противно на желанието на майка си, тя започнала да посещава „бдения", които се провеждали от известно време в Ингерсол, Онтарио. На бденията в Ингерсол имало много проявления. Те се провеждали с цел, да се получи кръщението в Святия Дух. Тези „бдения" били смятани от повечето хора като крайно радикални. Дори от Армията на спасението се обърнали към Мини, за да обсъдят неочакваното петдесятно поведение на дъщеря й. Но Ейми никога не се интересувала какво мисли който и да било. Всичко, което наистина искала да направи, било да угоди на Бог... и на Робърт Семпъл. Ейми се била влюбила в младия евангелизатор. В началото именно нейната любов към Робърт я накарала така усърдно да търси Бог. Тя силно желаела да Го познава, както Го познавал Робърт. Успехът на Ейми в училище започнал да спада, понеже прекарвала твърде много време на бденията. Една сутрин, когато минавала покрай дома на жената, която организирала бденията, тя почувствала, че просто не може да продължи за училище — искала да говори на езици! Всъщност, тя толкова силно го искала, че обърнала гръб на влака и позвънила на вратата на тази жена. Тя вече бягала от училище, за да прекарва време в молитва. Щом Ейми била поканена да влезе и споделила вика на сърцето си, тя и водачът на бденията започнали да търсят Господ и да се молят. Ейми дори помолила Бог да направи така, че да отменят учебните занятия, за да може тя да остане в очакване и да бъде изпълнена. Когато го направила, виелица връхлетяла Ингърсол. Леденият вятър не само й попречил да отиде на училище, но не й позволил и да се прибере вкъщи. Ейми била развълнувана! Тя била затрупана от снега за почивните дни, за да бди в Духа.

Рано на следващата съботна сутрин, докато всички в дома все още спели, Ейми станала, за да търси Господ. Издигайки гласа си към Бог, нейното хваление идвало от все по-големи дълбочини на сърцето й, докато накрая от нея излязъл „гръм", който я разтърсил от главата до петите. Ейми се свлякла на пода, чувствайки се сякаш издигната в безкрайни облаци на слава. Тогава изведнъж от устата й започнали да излизат думи на непознат език — първо на къси фрази, после на цели изречения. До този момент цялата къща била вдигната на крак от нейния глас и групата слязла с викове и радост на долния етаж. Сред тях бил Робърт Семпъл. Не е известно точно колко време той е прекарал в града на Ейми. Но вероятно е пътувал от време на време дотам, понеже присъствал, когато Ейми била кръстена в Святия Дух.

Робърт пътувал изключително много, но с Ейми си пишели редовно през зимата. Тогава, рано през пролетта на 1908 той се върнал в Ингърсол и й предложил да се оженят. Всъщност това станало в същата къща, в която Ейми приела кръщението няколко месеца по-рано. След шест месеца, на 12.08.1908 Ейми се омъжила за Робърт Семпъл в тяхната ферма близо до Салфорд, Онтарио.

Ейми не завършила гимназия поради любовта си към Семпъл. Всъщност тя изоставила всичко, за да обича, почита и да се покорява на своя съпруг. Робърт бил всичко, от което се нуждаела, за да се чувства богата и доволна от живота. „Той беше моята теологическа семинария – щяла да напише тя по-късно, – моят наставник, моят нежен, търпелив и верен любим." Преди да се съберат, Ейми и Робърт успели да убедят нейните родители, че говоренето на непознати езици е библейско. Но им било много по-трудно да убедят Мини, че Бог ги е призовал да Му служат в Китай. За да се подготви за пътуването, Робърт работел във фабрика денем, а проповядвал нощем. Скоро служението му ги отвело в Лондон, Онтарио, където те служели в различни домове. Робърт проповядвал, а Ейми свирела на пиано, пеела и се молела с обърналите се към Бог. Само за няколко месеца сто души приели кръщението в Святия Дух, а много повече били спасени. Те също така видели и много забележителни чудеса. През януари 1909 семейство Семпъл се преместили в Чикаго, Илинойс, където Робърт бил ръкоположен от пастор Уилиям Дурам. Там те служили в продължение на няколко месеца в един италиански квартал и били много доволни и щастливи.

По-късно същата година семейството заминало за Финдли, Охайо с пастор Дурам, за да работят в една друга мисия. Именно там Ейми за първи път преживяла Божествено изцеление. То се случило, след като Ейми си счупила глезена при падане по стълбите. Лекарят, който й поставил гипса, казал, че четири сухожилия са непоправимо засегнати и тя вече няма да може да ги използва. Било й казано също, да не стъпва на крака си поне един месец. Но Ейми продължавала да отива, куцайки, на молитвените събрания, въпреки че и най-леката вибрация на пода й причинявала огромни болки. Накрая, на едно събрание болката станала толкова непоносима, че тя трябвало да се върне в стаята си. Докато седяла и гледала втренчено посинелите си и подути пръсти, тя чула глас, който й казал: „Ако отидеш до мисията и помолиш брат Дурам да положи ръце на твоя крак, Аз ще го изцеля." Разпознавайки гласа на Господ, Ейми направила, както й било казано. В мисията брат Дурам се разхождал по пътеката между редовете, но се спрял и положил ръка на крака на Ейми. Тя почувствала нещо като електрически ток да удря крака й и веднага след това пръстите й вече не били сини. Тя усетила, че сухожилията й се наместили, а костите й се сраснали. Тогава изведнъж болката изчезнала. Развълнувана, Ейми помолила някой да свали гипса. След кратък спор те решили да го направят. Щом свалили гипса, били шокирани, като видели съвършено изцеления й глезен. Тогава Ейми си обула обувките и започнала да танцува из църквата!